Шинджу

Седма глава

«Ден осемнайсети от дванайсетия месец на първата година от Генроку — издиктува Сано. — Отчет за хода на полицейското разследване през днешния ден — и той започна да обобщава резултатите, предоставени му от всички дошини под негово подчинение: — Общ брой на арестуваните — трийсет и седем. Седемнайсет — за нарушаване на реда, дванайсет — за кражба, осем — за малтретиране или убийство на кучета, шест — за нападение и физическо насилие, трима — за прелюбодейство, и един — за проституция извън определения за целта район. Двама самураи — един за нарушаване на реда и един за нападение — са сложени под домашен арест. Нарушителите от простолюдието са изпратени в затвора. Главите на тримата прелюбодейци са обръснати, а на съпругите им е даден развод.»

Цунехико му връчи приключения отчет и Сано го подпечата със собствения си печат:

— Отнеси го на съдията Огиу. После можеш да си ходиш у дома. Това е всичко за днес.

Той потисна една прозявка. Очите му смъдяха от недоспиване. Предната вечер не се върна в общежитието. Остана в къщата на родителите си, до леглото на баща си. Стоя буден през цялото време — бършеше лицето на стареца, даваше му чай или просто стоеше заслушан в хриптенето и кашлянето на болния.

Цунехико се повъртя неловко на прага.

— Йорики Сано сан, днес не сме провеждали никакво разследване — каза той. — Ами утре?

— Опасявам се, че повече няма да се занимаваме с това, Цунехико. Нито утре, нито когато и да било.

Изражението на Цунехико отрази неудовлетворението, което изпитваше и самият Сано.

— Защо? Беше толкова забавно!

След като бе прекарал цялата нощ в самоубеждаване, че най-правилно е да изостави разследването, Сано не искаше повече да мисли или да говори за това. Затова само каза:

— Дългът и задълженията налагат друго!

След като момъкът си отиде, той подреди писалището си и се отправи към общежитията. Времето бе станало по-топло и обещаваше скорошна пролет. Слънцето клонеше към залез и сигурно в Йошивара вече се готвеха за среднощните веселия. Вероятно изисканите, красиви и безумно скъпи юджо в този миг заемаха местата си по прозорците на публичните домове, за да приканват клиентите. А една от тях, Глициния от Двореца на божествената градина, държеше ключа към убийствата на Норийоши и Юкико…

Сано решително прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябва веднага да си легне, без дори да вечеря. Когато влезе в стаята си обаче, се поколеба пред шкафа със завивките. Колкото и да бе изморен, знаеше, че сънят няма да го споходи, докато не спре да мисли за Глициния. Бавно отвори раклата и извади футона и завивките, но не ги разстла. Напомни си всички причини, поради които не биваше да ходи в Йошивара. Баща му. Бъдещето. Дългът, честта. Но жаждата му да научи истината само се засилваше, докато в един момент вече не можеше да се сдържа. Връхлетян от внезапен пристъп на безразсъдство, пусна завивките и измъкна от шкафа с дрехите дълга сива роба и широкопола сламена шапка, която да закрие лицето му. Събра всичките си пари (прекарването в Йошивара можеше да излезе солено, а и често се налагаше да плащаш за нужната информация) и се отправи към конюшните за коня. Този път няма да губи време с бавната лодка, а ще поеме по най-бързия път.

Метна се на коня и си даде сметка, че независимо от всичко нито за миг не се бе отказвал от намеренията си да продължи разследването.

— Един последен разговор няма да навреди — рече той на глас, предизвиквайки недоумението на конярите. — После спирам.

Въпреки това не можеше да се отърси от съзнанието за вина и от предчувствието за надвиснала опасност.

Нощна Йошивара се оказа много по-пищна, отколкото я бе запазил в спомените си. Под гаснещия пурпурен залез Наканочо искреше от живот и глъч. По стрехите проблясваха фенери. Гостилниците, разтворили широко врати, пръскаха апетитни аромати, за да изкушават минувачите. Дрезгав смях се носеше откъм чайните; всеки прозорец ограждаше жива картина на гуляещи мъже, които хвърляха през рамо чаши саке. Юджо в ярки кимона изпълваха витрините на публичните домове като сбирка екзотични пеперуди, а покрай тях непрестанно се точеха мъже с хищни погледи. Жените флиртуваха, а от осветените стаи зад тях звучеше музика на шамисен.

Сано с лекота откри Двореца на божествената градина — най-големия публичен дом. Над входа между два блестящи дракона бе опънат червен надпис със златни букви — името на заведението. Сано се промъкна през тълпата пред прозорците и се обърна с полагаемото се уважение към най-близката юджо — съвсем младо момиче в червено кимоно на бели знаци:

— Къде мога да намеря Глициния?

Червеното кимоно се нацупи леко:

— Глициния ли, господарю? Какво може да ви предложи тя, за разлика от мен? — превзетият й официален стил бе същият, който всички юджо в Йошивара използваха към своите клиенти. — Несъмнено воин, така мъжествен и личен като вас, би предпочел нежна девойка, току-що разцъфнала в пламенните багри на своята женственост.

Тя разлюля ветрило, свенливо скривайки лице зад него с отработен, професионален жест. Другите жени се изкискаха в очакване на отговора на Сано. Той отвърна:

— Не исках да ви засегна, уважаема, но трябва да говоря с Глициния.

Независимо от безсмислието на ласкателствата, отправяни от куртизанките, или от безсрамието на поканите им, мъжът винаги отговаряше галантно, като на дама от благороден произход. Всяко друго поведение противоречеше на традициите в Йошивара и предизвикваше гнева на собствениците, които гонеха грубите клиенти.

— Да говорите? Че кой идва тук да разговаря!

Нов изблик на смях.

Сано реши, че е най-добре да се представи:

— Аз съм йорики Сано Ичиро и трябва да разговарям с Глициния по работа. Можете ли да й пратите съобщение, че съм тук?

Червено кимоно не бе особено впечатлена, а напротив — раздразнена, че е пропиляла усилията си за някой, който не възнамерява да й стане клиент. Изоставяйки прелъстителния си маниер, тя каза:

— Други трябва да ви се подчиняват, йорики. Но аз не съм ваш слуга — останалите жени се изкискаха. — Освен ако… — презрителният й поглед се плъзна по него, преценявайки дрехите му. Високомерна усмивка изкриви ъгълчетата на устата й. — Освен ако имате достатъчно пари да си платите, а доколкото виждам, нямате.

— Моля ви — повтори Сано. — Много е важно. Трябва да разговарям с нея за Норийоши.

Щом спомена името на Норийоши, усмивката на Червеното кимоно в миг угасна. Тя кимна рязко, извърна се и направи някому знак. Появи се една слугиня и тя й прошепна нещо. Миг по-късно вратата се отвори и момичето се поклони на Сано.

— Вървете с нея — каза Червеното кимоно.

Сано прекрачи прага и се озова в преддверието на Двореца на божествената градина, където събу обувките си и остави мечовете си на рафта. В големия салон жените и клиентите им се бяха излегнали на разхвърляни по пода ярки копринени възглавници, бъбреха и се смееха. Встрани музикант изпълняваше на шамисен популярна любовна песен. Слугини обикаляха с подноси, отрупани с деликатеси, и сипваха саке. Сано прекоси това помещение, мина през една плъзгаща се врата и се озова на закрита веранда с изглед към вътрешна градина. Слугинята посочи една врата в левия ъгъл в дъното.

— Там, господарю.

Сано продължи по верандата и почука на указаната врата. Изчака. След дълга пауза се чу женски глас, който се насилваше да звучи ведро — това личеше дори в единствената изречена дума:

— Влезте.

Сано пристъпи вътре и се поклони. Жената бе коленичила пред лакирана тоалетна масичка.

— Добър вечер, Глициния.

Тя се бе извърнала с приканваща усмивка, която при вида му мигом се стопи.

— Очаквах другиго — каза тя. — Кой сте вие? — за разлика от Червеното кимоно Глициния си служеше с типичното за Едо просторечие, може би защото я бе изненадал.

Сано се поклони отново и се представи, като я изучаваше крадешком. Тя не отговаряше на представите му за приятелката на Норийоши. Бе смятал, че е жена, прехвърлила разцвета си, но Глициния се оказа на не повече от двайсет години. При това очевидно бе юджо от най-висок ранг — носеше пищно кимоно от копринен брокат на бели и черни карета с лавандулови цветове и бледозелени листа, които се разсипваха диагонално от лявото й рамо на долу до подгъва. Личеше си, че е много скъпо. Очите й, необичайно кръгли, придаваха екзотичен, предизвикателен вид на красивото й лице. Обитаваше голяма просторна стая — знак, че е преуспяваща, а обзавеждането беше елегантно и изящно: футон и завивки от коприна, лакирани шкафове, скринове с дърворезба, цветни фенери. В ритуалната ниша имаше сухи зимни боровинки в светла сиво-зеленикава ваза — очевидно дело на майстор грънчар, както и свитък с класическа китайска поезия, изписана с неповторимата ръка на най-известния калиграф от Киото.

— Тук съм заради вашия приятел Норийоши — каза Сано, спря да оглежда стаята и впери поглед в лицето й.

Очите й, влажни и блестящи, сякаш помръкнаха. Тя се извърна рязко към огледалото на тоалетката си, грабна един гребен и започна да подрежда косите си, като събираше дългите лъскави черни потоци в сложен кок на тила. Движенията й притежаваха ленива чувственост, което Сано намираше за невероятно еротично и възбуждащо.

— Отказвам да обсъждам Норийоши. И очаквам гост — гласът й затрептя. — Затова си тръгвайте. Незабавно.

Тъгата и отсъствието на живец в гласа й му подсказаха, че не гняв, а печал бе предизвикала грубата й подкана да си върви. Той се поколеба, защото не желаеше да й причинява болка. Но пък и не възнамеряваше да си тръгне, без да научи онова, което тя знаеше.

Глициния хвърли гребена си на пода и се изправи срещу него.

— Е? Какво чакате? — в очите й заблестяха сълзи. — Ако сте тук, за да ми кажете, че Норийоши се е самоубил от любов по някаква превзета гъска и че тялото му ще бъде изложено на реката, за да го поругаят… това вече го знам. Всеки го знае. Тъй че тръгвайте. Оставете ме на мира.

Сано реши да й каже истината, доколкото беше възможно.

— Норийоши не се е самоубил. Убили са го.

Тя се втренчи в него. На лицето й първо се изписа изумление, после — плаха надежда.

— Убит? — гласът й премина в шепот: — Истина ли е? Откъде разбрахте?

— Не мога да ви кажа — отвърна Сано. Не знаеше дали може да й се довери, а и не искаше историята с аутопсията да плъзне из цяла Йошивара. — Но е истина — той коленичи до нея. — Искам да открия защо е бил убит и от кого. Ще ми помогнете ли?

— Как?

— Разкажете ми всичко, което знаете за Норийоши: произход, семейство, що за човек е бил. Кои са били враговете му и защо някой от тях е пожелал да го убие.

Глициния зарея поглед из стаята и прокара пръсти през косите си. Може би жестът бе нервна привичка, но всичко в нея събуждаше само една асоциация — секс. Луксозната стая с готовото легло, ефирният аромат на цветя, розовите й устни, слабите й меки ръце, които Сано неволно си представи как галят тялото му… Той помръдна сконфузен.

— Всички смятаха, че Норийоши е сметкаджия, егоист и сребролюбец — каза тя. — Само споменете името му и ще чуете това — тя се усмихна лукаво и се престори, че въображаема ръка отброява пари в дланта й. Простоватият жест изглеждаше нелеп за едно толкова елегантно момиче, но помогна на Сано да си представи как е изглеждал Норийоши в очите на другите. — Но с мен той беше различен… — тя замълча за момент и после продължи със снишен глас: — Дойдох в Едо от провинция Дева, когато бях на десет години. Баща ми ме продаде на един сводник, защото реколтата беше оскъдна и не можеше да си позволи да ме храни заедно с майка ми и четиримата ми братя. Започнах като слугиня в Божествената градина. Знаете ли какво означава това?

Сано кимна. Младите момичета, освен ако не се окажеха многообещаващи, бяха използвани в публичните домове буквално като робини — работеха най-изнурителната работа само срещу оскъдна храна и подслон. Повечето умираха, преди да достигнат зряла възраст; оцелелите можеха само да мечтаят да се издигнат до слугини или второкласни проститутки. Много рядко някои от тях ставаха знаменити първокласни юджо, а само единици успяваха да получат независимостта си от мъжа, който ги притежаваше.

— Запознах се с Норийоши година по-късно, когато дойде да остави няколко шунга, които дамите да показват на своите клиенти. Отби се в кухнята за чаша чай, а аз бях там и белех зеленчуци — при този спомен усмивка докосна устните на Глициния. — Той ме попита как се казвам и откъде съм. Вероятно е знаел, че съм гладна — бях толкова слаба, че ребрата ми се брояха… — тя докосна гладката сочна плът при ключиците си. — И косата ми бе почнала да окапва. От този ден нататък редовно ми носеше храна, когато никой не гледаше. Страхувах се, че ще престане, но той не спря. Скоро възвърнах силите си и се възстанових. Косата ми израсна отново. И Норийоши започна да ме придружава, когато излизах да изпълня някоя поръчка. Разсмиваше ме с шегите си. Учеше ме как да вървя, как да се усмихвам, как да разговарям с мъжете. Сигурно съм си учила уроците добре, защото един ден моят собственик каза, че вече не е необходимо да работя в кухнята. Нареди на слугините да ме облекат в хубави дрехи. И оттогава… — тя направи жест към стаята и себе си: — Останалата част от историята ви е известна.

— Да — отвърна Сано.

Можеше да си представи как Норийоши с окото си на художник е забелязал скритите заложби у Глициния. Беше я спасил от жестока съдба. Но не безкористно: без съмнение е очаквал тя да му е задължена, за да може да се възползва от услугите й. Сано сведе поглед към деколтето на кимоното й, откъдето започваше нежната извивка на гърдите й. Кръвта нахлу в слабините му. За момент почти завидя на мъртвия.

Острият поглед на Глициния бе изпълнен с упрек.

— Знам какво си мислите — възкликна тя. — Само че не беше така. Норийоши никога не ми е бил любовник. Той предпочиташе мъже, ако искате да знаете.

Това обяснява рисунката на писалището му, помисли си Сано.

— Когато чух за шинджу, се ядосах — каза Глициния тъжно. — Не защото се е влюбил в онова момиче, или защото тя го е накарала да я желае така, както никога не бе пожелавал мен. А защото не ми беше казал нито дума. Изобщо не бе споделил, както правеше за всичко останало. И сега, като ми казвате, че е бил убит… — тя преглътна, — се срамувам от гнева си…

Сано тактично отмести поглед, докато тя се бореше да сдържи сълзите си. Тъкмо бе попитал кои са враговете на Норийоши, когато някой похлопа на вратата.

Глициния скочи на крака:

— Бързо! Бързо! — тя отвори вратата на шкафа и с жест подкани Сано да влезе вътре. — Това е клиентът ми. Не бива да ви вижда тук.

От вътрешността на шкафа Сано чу как тя отвори вратата. Долови приглушен мъжки глас и извиненията на Глициния:

— Съжалявам… неразположена… Може би утре вечер… Много благодаря.

Шумолене на коприна, докато се прегръщаха. Как ли би се чувствала в неговите обятия? Въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори и прекъсна фантазиите му. Измъкна се от шкафа и видя как Глициния безцеремонно захвърли на тоалетката подаръка от клиента — копринено ветрило.

— Враговете на Норийоши? — повтори тя в отговор на въпроса му, след като двамата седнаха отново. — За кои искате да знаете? За всички или само за най-лошите?

— Започнете с най-лошите.

Глициния се намръщи, сякаш се мъчеше да реши кой да заеме челно място в списъка й.

— Кикуноджо — каза тя най-накрая.

— Кикуноджо? — повтори Сано сащисан. — Актьорът от Кабуки? Защо му е да убива Норийоши?

Тя сви рамене:

— Норийоши понякога… приемаше… пари от хората… срещу това, че пазеше тайните им.

Изнудване. Неизречената грозна дума увисна между тях. Сано видя как Глициния се изчерви. Съжали я, че й се налага да говори за несъвършенствата на приятеля й. Но руменината и учестеното й дишане засилиха собственото му вълнение. За да прикрие неудобството си, Сано попита припряно:

— Значи Норийоши е получавал пари, за да мълчи. Само от Кикуноджо ли?

— Не, има и друг. Един сумист, но не му знам името.

— Норийоши получи ли някакви пари малко преди да умре? — попита Сано, докато си мислеше за златото, което бе намерил в стаята на художника. Очите на Глициния се замъглиха:

— Може и да е получил. Беше ми казал, че скоро ще има достатъчно пари, за да изплати дълга ми към Божествената градина и да отвори собствена галерия… Обеща, че ще я управляваме заедно. Даже беше избрал и постройката… Със стаи отзад, където да живеем… Не знам дали наистина бе успял да събере парите…

Сано реши да не й казва за златото, което Любителя на вишни си бе присвоил. Само щеше да й стане болно, пък и сумата действително бе значителна, но съвсем недостатъчна за подобно начинание. Излиза, че Норийоши е очаквал много повече. От кого ли? Дали Кикуноджо го бе убил, за да не му плати?

— Да, възможно е Кикуноджо да е убил Норийоши — каза Глициния, сякаш прочела мислите му. — Няколко пъти го е заплашвал. А колкото до другите му врагове… — тя припряно изброи няколко имена на самураи и на хора от простолюдието, които Норийоши бе изнудвал, обиждал или мамил, — мисля, че никой от тях не би спечелил кой знае какво от смъртта му.

Най-накрая някаква информация, която можеше да отнесе на съдията Огиу. Сано се поклони и рече:

— Моите искрени благодарности, госпожице Глициния. Ще направя всичко, което е по силите ми, убиецът на Норийоши да бъде изправен пред съда.

Той стана да си върви. Само че просто нямаше сили да откъсне очи от нея. Лицето й го притегляше като с магнит, тялото й го омайваше и изпълваше с копнеж, присъствието й разливаше по вените му сладка нега. Той спря безпомощен и смутен.

— Почакайте — Глициния го хвана за ръкава. — Не ме оставяйте сама. Останете с мен тази нощ.

При мисълта да прекара цялата нощ с нея тялото му изтръпна от неистовото желание да я притежава. Той се извърна, за да скрие възбудата си. Осъзна, че през цялото време, откакто бе прекрачил прага на стаята й, тя го бе прелъстявала — деликатно и съвсем преднамерено. Но сигурно цената й съвсем не беше по джоба му.

— Съжалявам — успя да изрече. — Моля ви… не ме карайте да се унижавам с признанието, че съм твърде беден, за да ви имам…

Тя се усмихна едвам и бавно го погали по ръката:

— Но… аз не искам нищо… — другата й ръка пропълзя по гърдите му. — Нищо, освен… вас.

— Но как?… Защо? — Сано не можеше да повярва, че юджо от нейния ранг, пред която коленичат най-богатите и могъщи мъже в Едо, ще пожелае точно него. Стига си питал, крещеше тялото му, настръхнало от допира й.

— Защото с вас не съм принудена да крия мъката си.

Тя отстъпи назад и с грациозен жест развърза колана си. Кимоното се свлече по тялото й. Остана пред него в зашеметяващата хубост на голотата си — изящно изваяни ръце и нозе, безукорно гладка кожа, обръснат пубис според изискванията за всички юджо. Парфюмът й хармонично допълваше естествения й мирис — завладяващ и опияняващ. Тя взе ръцете му и ги положи върху гърдите си. Щом пръстите му докоснаха зърната й, от гърлото му се изтръгна стенание. В следващия миг тя впи устни в неговите и той се дръпна изненадан; никога досега не бе опитвал сепун[40], целуване — екзотична практика, донесена в Япония от прогонените чужденци варвари.

— Няма да боли — прошепна тя и той усети топлия й дъх върху устните си. В гласа й трепна стаен смях.

В началото сепун му се стори отблъскващо. После желанието му се разгоря и той отвори уста, за да пусне нейния изучаващ език. Кой би предположил, че тази възмутителна размяна на дъх и слюнка може да бъде толкова възбуждаща? Той се отдръпна само колкото да захвърли дрехите си, и после отново прилепи устни до нейните, а ръцете му възобновиха пътешествието си по гърдите и ханша й. Свлякоха се заедно на футона и тя притисна тяло в неговото с пламенност, която го учуди. Сано прекрасно знаеше какви майсторки са юджо — вещи в разговорите с клиента, обучени за всякакви случаи и особености, ненадминати в сложни изпълнения с костюми, афродизиаци и играчки, артистки в любовното изкуство, обиграни за най-ласкателни викове на върховен екстаз. Но сега — сигурен бе — нейните въздишки и извивки на тялото не бяха просто сценично майсторство. Или бе изпаднал в крайна заблуда? Не, това не бе само безстрастна техника! Тя галеше гърдите и слабините му с изконното желание на жената за мъж. Не бе възможно да изиграе онази разпалена страст, която ръцете му усетиха в твърдите зърна на гърдите й, във влажната бездна между бедрата й. За момент се запита защо тя се различаваше от останалите юджо. Това ли бе тайната на успеха й, специалната й дарба — умението да изпитва страст към мъжете, с които се любеше? Или просто в този миг се опитваше да погребе мъката си по Норийоши, отдавайки се на някого, когото не бе длъжна да забавлява. Причините нямаха значение. Пламенното й желание го отведе пред дверите на върховния екстаз и почти в несвяст той потъна в нея. И изобщо престана да мисли.

Не помнеше кога е заспал. Сега трепна и се събуди от тихи ридания. Седна на футона и отметна завивките. Отправи поглед към ъгъла, където пламъкът на свещта образуваше светло петно.

Загърната в бяла роба, Глициния бе коленичила пред ниска масичка, отрупана с плодове, цветя и топящи се свещи. Между тях имаше и някакви други неща и тя бе свела глава точно над тях. Устните й безмълвно потрепваха, а по лицето й се търкаляха сълзи. Сано изпълзя от футона и се приближи до нея. Видя памучна лента за коса, лула и колода карти за игра. Картите, всяка с миниатюрна шунга на гърба, никак не подхождаха за будисткия й олтар, но Сано се досети, че бяха рисувани от Норийоши. Сигурно лентата и лулата също бяха негови. Глициния, в своите бели траурни одежди, се молеше за духа на Норийоши.

И двамата трепнаха. Смутен, Сано се опита да каже нещо. Не беше свикнал да вижда така открито изживявана мъка; повечето хора криеха чувствата си дори на погребение. Може би трябваше да я остави насаме. Но не можеше да си тръгне, без да й благодари за случилото се между тях. За миг той сложи ръка на рамото й.

— Иди си в мир в своя нов дом, Норийоши — изрече едва чуто Глициния. После се извърна към Сано. Кръглите й очи бяха извор на скръб, носът и устните й бяха подпухнали от плач.

Сано усети как мъката й отекна в собствените му гърди.

— Съжалявам — каза той неловко. Опита се да я притегли в обятията си, но щом я докосна, тя се дръпна рязко.

— Единственият ми истински приятел е мъртъв — извика тя, а в думите й заискри внезапно бликнал гняв. — И как го почетох аз? Прибрах в леглото си първия срещнат йорики — задави я разтърсващо ридание. — Вие, дето хич не ви е грижа за хорската болка! Идвате тук, задавате въпроси и се правите на много загрижен. Но никога не търсите справедливост за простите хора, за онези, които не могат да си платят или да повлияят на управниците. Ще се върнете на писалището си и ще напишете едно сбито изложение как е умрял селякът Норийоши. Шинджу. Просто и ясно. Без разследване, без усложнения, без да обезпокоите и богаташкия род на онова момиче… После ще опозорите трупа на Норийоши и край! А убиецът му ще се разхожда безнаказано!

— Напротив — прекъсна я Сано. — Не възнамерявам да оставя убиеца на Норийоши да се измъкне. Ще има справедливост… — докато говореше, мисълта за съдията Огиу, за Кацурагава Шундай и за баща му го накара да трепне вътрешно.

Глициния зарови лице в шепите си.

— Оставете ме — прошепна тя.

Сано се облече и тихо си тръгна. В Двореца на божествената градина забавленията продължаваха, навън Наканочо кипеше от живот с несекващи тълпи и веселие под нощното небе. Но главната порта бе затворена. Посещението у Глициния явно е било много по-дълго, отколкото му се бе сторило, и сега, заедно с всички останали в Йошивара, Сано бе заключен се вътре за през нощта.

Той се отправи унило към по-бедната част на квартала да търси някоя страноприемница, където да дочака утрото. Час по-късно, докато лежеше на сламеника, заслушан в пиянското хъркане на другите деветима мъже, с които делеше стаята, го обзе силен смут. Чувстваше се виновен, задето се бе възползвал от покрусата и скръбта на една самотна жена. Какво обезщетение би могъл да й предложи за болката, която й бе причинил?

Какво друго, освен всичките си усилия, за да изправи пред съда убиеца на Норийоши?