Шинджу

Двадесет и девета глава

Сано препускаше по широкия път към Йошивара. Кварталът се озаряваше от непрекъснати фойерверки, вече се чуваха виковете, смехът и гърмежите на фишеци.

Само ако знаеше повече подробности! И ако бе рискувал да помоли за помощ! Но все още бе беглец и макар че разполагаше с писмото и със свитъка, не можеше да се доближи до съдията Огиу, полицията или стражата на замъка. Щеше да загине, преди да успее да им каже каквото и да било. Ех, ако сега тук бяха приятелят му Коемон и възпитаниците от школата на баща му — до един способни и храбри бойци, верни на шогуна и на своя сенсей. Но и дума не можеше да става да припари до своята махала — кой знае колко дошини вардеха там, в случай че се върне.

Сано мина през оставените без надзор порти на Йошивара. Стражниците се бяха събрали от едната страна и щедро наливаха саке в чашите си. Кварталът на удоволствията го потопи в светлини, глъч и суматоха. Хиляди фенери сияеха от стрехите на постройките по Наканочо. Хора по покривите изстрелваха ракети. Дим от огромен огън, запален на открито, лъхна Сано и очите го засмъдяха. Йошивара гъмжеше от самураи в пълни бойни одежди, от селяни с препаски и сандали, от актьори и музиканти. Маскирани лица подскачаха около него. Музика и крясъци се сливаха в оглушителна врява. Пияници се клатушкаха, прегърнали стъкленици със саке, някои юджо напускаха витрините си и се смесваха с тълпата, издокарани в пищни костюми, деца се гонеха и пищяха, жени се смееха. Всички заведения бяха претъпкани до краен предел. Многобройна публика се трупаше пред един изкусен жонгльор. Сано се отчая. Как в този ад да открие Токугава Цунайоши и младия Ниу?

Изведнъж видя как някакъв дошин спря излизащ от близката чайна самурай, смъкна маската му и разгърна пелерината му. Започна да му крещи някакви въпроси. Наблизо помощниците му задържаха друг самурай на кон. Сано проследи с поглед как смъкнаха жертвата от седлото и опряха копие във врата му. И двамата самураи бяха приблизително с неговия ръст, телосложение и възраст. Вторият яздеше кон, подобен на този, който бе взел от Уада. Без съмнение дори и в празничната нощ полицията спираше и претърсваше хора, които отговаряха на собственото му описание. Явно Тода Икиу като всеки добросъвестен мецуке бе докладвал на полицията за посещението му и им бе съобщил за сандала и въжето, които Сано неизменно носеше у себе си — какво по-добро доказателство за самоличност!

Забърза в обратна на дошина посока. С мъка се промъкваше през тълпата и трескаво се оглеждаше. От илюстрациите в «Приказка за Генджи» имаше представа, как трябва да изглежда шогунът тази вечер — жените от онзи период носели кимона от няколко разноцветни пласта, без колан, с дълги шлейфове и закриващи ръцете ръкави. Косите им падали свободно, сресани на среден път. Но къде да го търси? Сано се опита да се постави на мястото на Токугава. Къде би отишъл човек, изгарящ от нетърпение да се отърве от бремето на властта и славата поне за една нощ? Пищният костюм предполагаше, че ще се смеси с тълпата по улиците — значи можеше да бъде навсякъде. Вероятно телохранителите му ще са облечени в костюми от същия период. Сано продължи да си пробива път надолу по улицата. Единствената му надежда бе, че и младият Ниу едва ли разполага с повече информация за плановете на шогуна.

А къде се намираха заговорниците? На тяхно място Сано би причакал Токугава вън от квартала, където имаше условия за чисто убийство, далеч от празничната суматоха и път за лесно бягство.

Тъй като кварталът беше голям, а нощта напредваше, Сано започна да спира някои от хората, които идваха срещу него, и да ги пита: «Да сте виждали…» и после описваше компанията на шогуна така, както си я представяше. Отговорите бяха различни, «не», «да», «може би», «не знам», а портиерът на един публичен дом възкликна:

— Дама от едно време? И защо ви е, след като тук има толкова хубави съвременни момичета?

Споменаването на юджо окуражи Сано. Глициния! Тя му бе помогнала преди време, може би щеше да го стори и сега. Сигурно имаше много приятели в Йошивара, които да се присъединят към диренето, и достатъчно обожатели самураи, които да се изправят срещу хората на господаря Ниу. Хукна към Двореца на божествената градина и тутакси зърна чудноватите й кръгли очи пред входа. Всъщност, ако не бяха те, нямаше да я познае — Глициния бе отслабнала и бледа, облечена в просто памучно кимоно, оставена в ръцете на разни окаяни пияници. Сано нямаше време да се запита какво ли бе принудило тази първокласна красавица да падне толкова ниско.

— Глициния, Глициния! — извика той.

Успя да се добере до нея и повдигна маската си, за да може тя да види лицето му.

— Ти! — изкрещя тя с блеснал от омраза поглед. — Аз ти помогнах. Отдадох ти се. Виж докъде стигнах заради теб!

Сърцето на Сано се сви. Явно след като бе докладвал на съдията Огиу за нейните сведения, началникът му бе наредил да я понижат в проститутка за простолюдието, да я превърнат в нищожество, за да не може да разказва истории за убийството на Норийоши пред високопоставени клиенти.

— Глициния, прости ми! Нуждая се от помощта ти. Трябва да намеря….

Тя се освободи от подпийналия си клиент, обърна се и хукна в обратна посока. Нямаше смисъл да я гони, защото с крайчеца на окото си видя, че един дошин си пробива път през множеството към него. Бързо слезе от коня и го поведе за юздите. От земята вече не можеше да оглежда тълпата, но пък така оставаше скрит за преследвачите си. Внезапно на трийсетина крачки по-нататък забеляза тъмнокоса глава, която стърчеше над обкръжението си. Моментно раздвижване на тълпата му позволи да види едро, намазано с белило лице и дълги развети коси на среден път. Човекът вдигна ръка и бухналият ръкав на дрехата му се плъзна назад, за да разкрие отдолу други четири кимона — червено, зелено, синьо и бяло. Токугава Цунайоши! Точно в този миг тълпата притисна Сано плътно отвсякъде. Можа да види само, че трима самураи с маски на лицата, но в делнични дрехи вървяха пред шогуна и проправяха пътека през струпалите се хора. Още шестима телохранители — трима на коне и трима пешаци — го пазеха отстрани и в гръб. Сано започна да разблъсква телата, които му препречваха пътя към средата на улицата. Трябваше да спре шогуна, преди да изчезне сред морето от празнуващи. Завърза юздите на коня за някакъв кол и се мушна между двама от телохранителите. Продължи да се промъква напред, за да стигне до шогуна и да го предупреди. Заговорниците всеки момент можеха да пристъпят към действие.

В този миг прозвуча далечен тътен. Тълпата замлъкна, хората замръзнаха насред приказки, песни и танци и вдигнаха глави в напрегнато очакване. Шогунът и неговите придружители също вдигнаха глави. Последва нов тътен, после още един. Внезапно нощта оживя със звъна на хиляди гонгове и камбани — ту висок и нежен, ту дълбок и отекващ. Кварталът се огласи от възторжени възгласи. Свещениците по храмовете из цяло Едо прогонваха злото от Старата година и приканваха със звън доброто от Новата. Сано също вдигна глава и се заслуша в благоговейната музика. И тогава вдясно долови някакво раздвижване. Обърна се. Самурай с черно наметало и маска пълзеше по близкия покрив. Сано видя как мъжът коленичи, извади стрела от колчана на рамото си, нагласи я в лъка и опъна тетивата, прицелвайки се с право в шогуна.

— Внимавайте, ваше превъзходителство! — извика Сано, като сочеше нагоре. — Там, на покрива! — гласът му потъна в звъна на камбаните. — Ваше превъзходителство!

Видя, че така няма шанс, затова се върна при коня, отвърза юздите и го яхна. Подкара животното срещу масата от тела. Изправи се на стремената, замаха и закрещя. Шогунът не обръщаше никакво внимание, загледан в небето с възхита. С нарастваща паника Сано забеляза, че още двама стрелци са заели позиция по покривите.

— Спрете! Пазете шогуна! Спрете!

Последният му вик по чудо съвпадна с моментното затишие преди следващия камбанен звън. Двамата стрелци се целеха в Токугава, но единият се обърна към него и пусна стрелата. Сано почти не успя да се отмести. В следващия миг конят му изцвили и се изправи на задните си крака — от врата му стърчеше стрела. Почти веднага животното залитна и се строполи на една страна. Докато падаше заедно с него, Сано видя как стрелците от покрива отново пускат стрелите си. Шогунът изчезна, сякаш някой го бе дръпнал към земята.

Внезапна истерия хвърли уличката в трескав смут. Хората блъскаха и ритаха, бягаха напосоки, търсейки убежище. Виковете им заглушиха звъна на камбаните. Сано успя да се измъкне изпод коня си и се изправи на крака точно навреме, за да види как двама от телохранителите на шогуна се катерят по покрива и се втурват след оттеглящите се стрелци. Останалите стражи сключиха защитен кръг около своя паднал господар. Сано изтръпна от ужас. Нима шогунът бе мъртъв?

— Разчистете улицата! — разкрещяха се телохранителите. — Хайде, движение! Всички! Незабавно!

Появиха се един дошин, стиснал своето джите, и двамата му помощници, въоръжени с палки. Тълпата се понесе към Наканочо. Викове и писъци изпълниха въздуха:

— Какво има? Какво стана? Помощ!

Сано тръгна срещу връхлитащия човешки поток, за да види, че на улицата… лежи убит човек. От гърдите му стърчеше стрела. Сано въздъхна с облекчение, когато видя, че беше един от телохранителите. Токугава Цунайоши стоеше сред телохранителите си невредим, но явно стъписан. Той посочи към трупа и после към покривите. Навъси се и заудря хората си с юмруци. Женските му одежди контрастираха рязко с твърде необичайния за една дама гняв. Вероятно настояваше да разбере кои са нападателите и как са научили за присъствието му в Йошивара.

Внезапно планът на владетеля Ниу стана кристално ясен за Сано. Без да обръща внимание на дошина, втренчил в него пълен с подозрение поглед, той хукна към шогуна. Стрелбата с лък бе просто хитрост, за да разпръсне тълпата и да отклони вниманието на телохранителите. Само прелюдия към истинското покушение. Трябваше веднага да предупреди Токугава, че остават още осемнайсет убийци.

— Ей, ти! — извика след него дошинът. — Я ела тук.

Без да обръща внимание на опасността, Сано погледна зад шогуна към отсрещния край на улицата. Сред бягащата тълпа забеляза трима самураи, които изобщо не бързаха. Облечени в обикновени тъмни кимона и сламени шапки, заслоняващи лицата им, те спокойно приближаваха към обкръжението на шогуна. Щом скъсиха разстоянието, ускориха крачка и водачът им вдигна глава за бегъл поглед към покривите. Фенерите осветиха младежкото му лице. Сано разпозна владетеля Маеда от тайното съвещание в лятната вила на Ниу.

— Ваше превъзходителство! — извика Сано и се хвърли напред. — Зад вас! Внимавайте!

Вместо да се обърнат, шогунът и стражите се втренчиха в него. Маеда бе на няколко крачки от телохранителя на Токугава. Ръката му се пресегна към ножницата на меча му. В този миг — дали заради предупреждението на Сано, или защото предусети опасността, телохранителят се обърна. Маеда изтегли меча си и замахна, но преди да успее да го стовари върху жертвата си, стражът бързо извади своя меч и жестоко го посече през гърдите. Заговорникът изрева и с последни сили заби острието си дълбоко в гърлото на своя противник. Смъртно ранени, и двамата се строполиха на земята.

Дошинът сграбчи Сано за ръката.

— Кой си ти? — попита той. — Какво знаеш за това?

Сано не му обърна внимание.

— Прикрийте се! — изкрещя той към шогуна. Има и други!

Но времето за бягство бе отминало. Изневиделица се появиха още мъже в тъмни кимона и бързо заобграждаха групата на шогуна. Улицата се изпълни от самураи с проблясващи мечове. Телохранителите храбро отблъскваха атаките на нападателите. Стомана звънтеше о стомана. В средата на този хаос единствен невъоръжен стоеше Токугава Цунайоши, военният диктатор, който предпочиташе изящните пред бойните изкуства и трактатите на Конфуций пред държавните дела. Прикриваше се зад хората си — нелеп и смешен в женските си дрехи и дългата си перука.

Дошинът пусна Сано, извика помощниците си и се впусна в битката. Сано извади меча си и също се хвърли в мелето. Един от хората на младия Ниу се втурна към него с вдигнат меч. Сано отстъпи встрани и се завъртя. Посече врага си през гърба. Мъжът изкрещя и се просна по очи. Сано по-скоро почувства, отколкото видя, че някой го напада в гръб. Отпусна се на едно коляно, извъртя се и нанесе нисък удар, който промуши врага в стомаха и го просна мъртъв. Стана толкова бързо, че нямаше време да мисли. Рутината, придобита от годините тренировки, ръководеше действията му. Бе убил за първи път в живота си, но сега не беше време да го изживява и премисля. Правеше онова, което смяташе, че никога няма да има честта да извърши — сражаваше се, бранейки своя върховен господар. Изпълняваше най-висшата цел на всеки самурай и това го изпълваше с въодушевление и плам.

Един поглед наоколо охлади ентусиазма му. Дошинът и двамата му помощници лежаха мъртви. Улицата чернееше от труповете на телохранителите и на заговорниците. Един от хората на владетеля Ниу посече двама случайни самураи, които също се бяха включили в битката. Останаха четирима нападатели срещу четиримата телохранители на шогуна, образували защитен обръч около своя господар. Обръчът все повече се свиваше, тъй като конспираторите изтласкваха защитниците към каменната стена. Кръв обагряше одеждите на всички бойци. В този миг Сано видя фигура в тъмно кимоно, която излезе от една врата на улицата. Мъжът бе прикрил лицето си, но пристъпваше с познато накуцване. Младият владетел Ниу.

Единият от стражите изкрещя от болка и падна, оставяйки празно място в щита от човешки тела около шогуна. Преди другите да го забележат и запълнят, владетелят Ниу се втурна напред, вадейки меча от ножницата.

— Не! — извика Сано и се хвърли пред Токугава Цунайоши. Мечът му пресрещна със звън острието на Ниу.

Доволството, изписано по лицето на младия господар, премина в ярост. Със светкавичен жест той отхвърли маската от лицето на Сано с върха на меча си и оголи зъби в свирепа усмивка:

— Пак ти! Продължаваш да се бъркаш в работите ми. Никога ли няма да си научиш урока?

Сано се стъписа. Този небрежен удар на младия господар можеше да му коства живота. Увереността, която му бяха вдъхнали първите две победи, се срина.

Неволно си спомни впечатляващото изпълнение на владетеля Ниу в тренировъчната зала. Мечът трепна в ръката му. Той навлажни внезапно пресъхналите си устни и си наложи да заговори:

— Аз, Сано Ичиро, няма да ти позволя да убиеш шогуна! — заканата му обаче прозвуча плахо дори в собствените му уши.

Ниу се разсмя гръмко — силен, демоничен кикот, от който косите по тила на Сано настръхнаха. Ноздрите на противника му потръпнаха, сякаш бе надушил страха на жертвата си.

— Не можеш да ме спреш — каза той, — а опиташ ли се да го сториш, само ще си намериш смъртта. Но щом си решил, тъй да бъде! — и без да откъсва поглед от Сано, той приклекна с вдигнат меч.

Сано се опита да пренасочи част от съзнанието си навътре, към своя духовен център. Потърси спокойствието, мисловната яснота и вътрешната хармония, която ръководи воина и му дава сила по време на битка. Но намери там само хаос и смут, които не излъчваха никаква енергия. Не можеше да прогони болката и страха, не успяваше да постигне онова състояние на концентрация, без което самураят е просто трениран механизъм, лишен от водеща сила. Беше загубен.

Владетелят Ниу нанесе своя удар. Мечът му разсече със свистене пространството и Сано парира, но с миг по-късно, отколкото трябваше. Острието разсече рамото му. Парещата болка изтръгна тих вопъл от гърлото му. Той се хвърли в контраатака с хаотични удари, а владетелят Ниу с лекота ги избягваше. Усети топлината на бликналата от раната кръв. Сякаш животът му изтичаше с тази кръв. Стражите все още се биеха с хората на Ниу и не можеха да му окажат помощ. Те не разбираха, че водачът на заговорниците представлява по-голяма заплаха за шогуна от останалите трима конспиратори, взети заедно. Но ако Сано не можеше да спаси Токугава, поне щеше да му подаде оръжие, с което да се защити сам. Той се приведе, когато мечът на владетеля Ниу със свистене описа кръг над главата му. С лявата ръка извади късия си меч от ножницата. Без да се обръща, хвърли меча през рамо към шогуна и извика:

— Дръжте, ваше превъзходителство!

Нямаше време да види дали Токугава успя да го хване. Свистящите удари на владетеля Ниу се стоварваха върху него отново и отново. Сано успяваше да нанесе едва един удар срещу два на съперника си. Тласкан от отчаяние, прибягна до словесна атака:

— Майка ти е мъртва — изкрещя той към младия господар. — Самоуби се тази вечер, когато разбра, че си изменник.

Владетелят Ниу с нищо не даде да се разбере, че е чул. Сано пробва друга линия:

— Дори и да ме убиеш, дори и да убиеш шогуна, никога няма да се измъкнеш жив от Едо!

Ниу го атакува така стремително, че Сано изобщо не видя удара, който изби меча от ръката му. Инстинктивно потърси късия си меч, забравил, че преди минути го бе подал на шогуна. О, не! Милостиви Буда, помогни ми!

Спусна се назад, като трескаво оглеждаше земята — къде ли отхвърча оръжието му? Владетелят Ниу се втурна след него. Твърде късно Сано видя трупа на дошина, проснат на пътя му. Препъна се и се строполи върху убития. Владетелят Ниу се надвеси над него.

— Ти си един невероятен досадник, Сано Ичиро — каза той задъхано. — Е, вече няма да ми се натрапваш. Сбогом, враже мой! — и застрашително вдигна меча си.

Сано видя собствената си смърт в пламтящите му очи и в блестящото стоманено острие. Приготви се да я посрещне със смелостта на истински самурай, но в този миг ръката му неволно сграбчи някакъв метален прът с два остри върха над дръжката му — джите, отбранителното оръжие на полицията.

Още щом го докосна, нещо се случи вътре в него. Страхът изчезна. Всичко, което пречеше на концентрацията му, престана да съществува, джите — символът на реда и закона, оръжието срещу анархията и хаоса — сякаш вля във вените му безстрашие и мощ. За един миг той се изправи срещу съдбата си.

С оглушителен вик владетелят Ниу стовари меча си върху него, описвайки дъга по диагонала. Сано вдигна джите над тялото си и оръжието на мъртвия дошин посрещна и парира удара. Куката захвана острието на противниковия меч. Сано дръпна рязко встрани, възползвайки се от изненадата и от инерцията на нападателя си. Отбранителната маневра наруши равновесието на владетеля Ниу и той политна напред. Преди да успее да се изправи и да освободи меча си, Сано дръпна джите, описа пълен кръг с него и го стовари в лицето на врага. Младият Ниу се строполи на земята. Да, беше велик майстор на меча, но не владееше изкуството на джите. Сано скочи на крака, за да се възползва от спечелената преднина. Владетелят Ниу също се изправи. Ударът бе счупил челюстта му и сега лицето му изглеждаше изкривено в свирепа усмивка. Водачът на заговорниците се хвърли напред и искрящото му острие проблесна във въздуха.

Лявата ръка на Сано на практика бе неизползваема, а дясната бе изтощена от несекващите удари на владетеля Ниу. Но сетивата му се бяха изострили до степен на неподозирана мисловна яснота. Действаше несъзнателно, предусещаше и умело парираше ударите на младия господар. Макар че вниманието му бе приковано в противника, регистрираше всичко, което ставаше наоколо: битката продължаваше да се вихри свирепа и необуздана, а един от стражите преряза почти едновременно гърлата на двама души.

Настъпвайки все по-настървено, Сано използва и другото предимство, което имаше пред владетеля Ниу — подвижността. Спускаше се напред и после бързо отскачаше, принуждавайки противника си да го следва. Няколко пъти намушка тялото му с остриетата на джите. Плати за допълнителния риск, когато противникът поряза бузата му, но новата болка стана и нов източник на сила. Внезапно Сано прозря основната истина за своя враг — владетелят Ниу искаше да убива, но бе не по-малко готов да намери смъртта си. Затова бе избрал за покушението място, от което почти нямаше шанс за бягство.

Един бърз удар в здравия крак на противника и Сано го събори на колене. Използва преднината, за да премести джите в лявата си ръка и да се наведе, за да вземе собствения си меч с дясната. Заля го вълна на възторг. Предвкуси победата.

Владетелят Ниу замахна отново. Сано парира с джите и прехвана върха на противниковото оръжие, след което изви рязко. Мечът на младия господар се счупи в основата при дръжката. Дългото острие отхвърча. Владетелят Ниу замръзна. Погледна първо счупения си меч и после Сано. Очите им преплетоха погледи и Сано видя омраза, гняв и страх. И после — примирение.

Захвърли вече ненужното джите и стисна меча с две ръце. Завъртя го със замах и го вдигна високо над главата си. Изрева победоносно и с всички сили стовари острието му върху главата на владетеля Ниу. Стоманата разсече черепа на две. За момент Сано замръзна неподвижен, с ръце, сключени около дръжката на меча. Енергията му внезапно секна. Припламна някъде дълбоко вътре като засипан огън и после угасна. Остротата на възприятията изчезна. Всичко наоколо загуби цвят и живот. Миг след края на душевната екзалтация вече нямаше и спомен за нея. Стоеше празен и вцепенен. Втренчи се в своя паднал враг — владетелят Ниу лежеше по гръб, със свити нозе, стиснал дръжката на счупения си меч. Кръв и мозък се стичаха по острието, забито в черепа му, и се събираха на локва под него. Смъртта бе угасила злия пламък в очите му и лицето изглеждаше странно невинно и спокойно в своя последен сън.

Сано пусна меча си. Отстъпи назад и се свлече изнемощял на колене. Откъсна очи от владетеля Ниу и се огледа наоколо.

Земята бе осеяна с трупове — двайсетте и един заговорници, пазителите на реда, телохранителите на шогуна, самураите, които се бяха включили в битката, въоръжената стража от портите, конят на Уада и още един, принадлежащ на някой от хората на Токугава. На улицата цареше тишина. Шогунът и двама оцелели телохранители стояха наблизо и го наблюдаваха. Сано притвори очи, за да прогони картината на клането. Свърши се, помисли си той, и после рухна на земята. Само смътно усети как хората на Токугава го вдигат на носилка и го покриват с одеяло. После долови стъпките им, докато го изнасяха от Йошивара и тръгнаха по някакъв тъмен път. Пред замъгления му поглед се мержелееше необятното, осеяно със звезди небе. Полагаше отчаяни усилия да не изпадне в несвяст, за да може да обясни на шогуна всичко, което бе довело до присъствието му при опита за покушение. В този миг усети, че го качват на лодка, окичена с фенери и знамена с герба на Токугава. Зърна надвесено над себе си тревожното лице на Токугава Цунайоши и чу глас, който нареди на лодкарите да потеглят. Някой сряза дрехите му и наложи раните с нещо парещо и смъдящо. После отново затвори очи.

Докато лодката го отнасяше надолу по реката към Едо, Сано потъна в милостива несвяст.