Замъкът Едо се издигаше мощен и непревземаем — град в града, зад чиито масивни каменни зидове се помещаваха домът на шогуна и на най-близките му съратници заедно с цяла армия воини, служители и прислуга.
Сано се изкачи до ограждащия ров и впери поглед в замъка. За първи път си даде сметка за безумието на владетеля Ниу. Само един луд би посмял да отправи предизвикателство към Токугава. Безброй самураи стояха по стражници и наблюдателници. Над стените се извисяваше централната крепостна кула, оградена от множество по-малки. Островърхите им покриви и защитените с решетки прозорци предоставяха удобни стрелкови позиции; измазаните с хоросан стени и покритите с керемиди покриви можеха да устоят на огнени стрели и на куршуми. Долу цяла армия стражи охраняваха обкованата с желязо главна порта. Въоръжени с мускети и мечове, строго проверяваха всеки влизащ и излизащ.
Посетителите бяха предимно самураи, най-вероятно на служба в замъка. Сано доста се постресна. Никога не бе прекрачвал в седалището на шогуна. Семейството му бе твърде незначително, а рангът му — прекалено нисък, за да бъде удостоен с подобна чест. Но той знаеше, че там някъде се намира щабът на шпионската мрежа на клана Токугава. На някое скришно място мецуке сравняваха и тълкуваха информацията, събрана от агентите в цялата страна, и я представяха на шогуна и съветниците му. Именно на тях трябваше да съобщи за предателската конспирация на двайсет и единия.
И все пак бе обзет от колебание. Освен плещенето на Любителя на вишни Сано нямаше други доказателства, че заговорът цели убийството на шогуна.
Не знаеше нито кога, нито къде или как точно ще бъде извършено покушението. Как да убеди властите, че владетелят Ниу е убил Юкико и Норийоши, за да прикрие заговора? В края на краищата Райден бе екзекутиран заради тяхното шинджу, а смъртта на Цунехико официално се смяташе за нещастен случай по Токайдо. Трябваше просто да разкаже историята си от самото начало и да се надява, че мецуке ще си направят съответните изводи. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и пое по моста над оградния ров.
— Бих искал да се срещна с мецуке — каза той на стражите, след като се представи.
Те го огледаха с досада. Единият му каза:
— Покажете си пропуска.
— Нямам такъв. Но съм дошъл по въпрос от изключителна важност. Нося много ценна информация за шогуна — добави той. — Моля, позволете ми да я съобщя на мецуке.
— Много ценна, значи? — стражът се облегна на копието си. — Я тогава обяснете за какво се отнася. Аз ще се погрижа да стигне, до когото трябва.
Сано поклати глава.
— Трябва да разговарям с мецуке лично.
— Не е възможно — стражът изостави привидната си любезност и тонът му стана рязък. — Оставете съобщение и ако мецуке искат да ви видят, ще ви повикат. Или се махайте. Тук си имаме работа — и му обърна гръб.
Сано бе успял да изтръгне още една информация от Любителя на вишни, преди да освободи подгизналия и побеснял търговец на шунга — самоличността на мецуке, комуто Норийоши бе докладвал. Но Любителя на вишни не беше сигурен дали точното име бе Йодо Икиу или Тода Икиу. Сано реши да рискува:
— Тода Икиу ще ви вземе главите, ако не ме отведете при него незабавно.
Стражът тутакси се обърна.
— Ама ти ли си агентът на Тода? — намръщеното му лице се отпусна и се разля в разбираща самодоволна усмивка. Потропа с копието по портата и отвътре излезе още един пазач: — Отведи този човек при Тода Икиу.
Другият направи знак на Сано да го последва. Зад портите няколко стени оформяха квадратно ограждение, замислено като капан за нахлуващи вражески сили, успели да пробият външната отбрана на замъка. На пост стояха най-малко още двайсетина стражници, строги и неподвижни. Те взеха мечовете на Сано и го претърсиха за скрити оръжия. После отвориха друга врата, която отвеждаше в просторен закрит двор, изпълнен с безброй поставки за мечове, лъкове, копия и мускети. Тук вътре имаше втори ров, над него — мост, а зад тях се издигаше още една стена. Преминаха през една последна врата, която ги отведе до вътрешната ограда на самия замък. Там няколко отряда стражи охраняваха луксозна на вид градина с чинари, пинии и големи обли камъни. Широка, застлана с чакъл алея водеше до самия дворец.
Сано спря неволно, за да се наслади на тази гледка, която никога не се бе надявал, че може да види. Ниският, разгърнат по площ дворец беше с бели хоросанови стени и тъмни кипарисови греди, врати и капаци на прозорците. Над тъмния керемиден покрив се издигаха различни по височина кули, всяка от тях увенчана с позлатен дракон. Строг и елегантен, дворецът тънеше в спокойствие, далеч от гъмжащите улици на Едо. Само далечни тонове от музика и приглушеният шум от фишеците нарушаваха покоя — някъде зад стените вече празнуваха Сецубун. Стражникът го побутна:
— Побързай!
Прекосиха градината и минаха през богато украсената с дърворезба врата на двореца. Пазачът го поведе по много тесен, сумрачен коридор и от него — през единствената отворена врата. Вътре прегради от дърво и хартия деляха просторното помещение на десетки малки отделения, всяко със собствен прозорец. Минавайки покрай тях, Сано видя писалища и лавици, отрупани с книги, свитъци, кутии за съобщения и принадлежности за писане. По стените висяха карти, някои от тях закрепени с цветни кабарчета. Значи това бе седалището на разузнаването. Стелеше се тежък мирис на тютюн, но мецуке сега не бяха тук. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци, никъде не горяха лампи, с изключение на последното отделение в дъното.
Там пред стена от рафтове стоеше облечен в черно мъж. При звука от стъпките им той спря да подрежда един ред книги, обърна се и попита:
— Какво има? Кой е този човек?
— Един от вашите информатори, Тода сан — отвърна с изненада пазачът.
Сано се взря с любопитство в Тода Икиу — първия мецуке, когото срещаше в живота си. Рядко бе виждал толкова труден за характеризиране човек. Тода не беше нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, на неопределена възраст, с правилни черти, без видими дефекти или достойнства — изобщо лице, което трудно можеш да запомниш. Сигурно тази пълна липса на отличителност е главното преимущество за човек с професията на Тода.
— Той не е мой информатор — каза Тода с уморен глас, — никога не съм го виждал.
— Но… но той каза…
Тода го прекъсна.
— Не ме е грижа какво е казал. Отведи го. И се погрижи днес да нямам повече посетители. Ще се справиш ли или да разговарям с началника ти?
Лицето на стражника помръкна.
— Хайде, тръгвай — каза той и бутна Сано към вратата. — Ще се разправям с теб навън.
— Почакайте — обади се Сано. — Тода сан — той се поклони. — Моля ви, отделете ми само минута от времето си. Разполагам с важна информация… Заговор срещу шогуна… Свързана е с починалия наскоро Норийоши, вашия информатор…
Искрица интерес съживи очите на Тода.
— Добре — отвърна той. — Но само една минута.
Когато останаха сами, Тода коленичи и направи знак на Сано да стори същото.
— Представете се, за да знам с кого разговарям.
Сано назова името и потеклото си. Тода се навъси и каза:
— Вие не сте ли онзи йорики, когото наскоро съдията Огиу уволни?
— Да — призна Сано. — Но ви моля да потиснете предубежденията си към мен и да изслушате това, което имам да ви кажа. После решете дали говоря истината — и без да чака позволение, се впусна в своята история още от самото й начало.
Безличният Тода все пак имаше една особеност. С върха на десния си показалец той разсеяно поглаждаше един по един ноктите на лявата си ръка. Когато Сано млъкна, мецуке остана втренчен в лицето му цяла вечност. Накрая каза:
— Значи вие твърдите, че Ниу Масахито, а не екзекутираният борец Райден е убил Норийоши, за да му попречи да разкрие заговора на двайсет и единия?
— Точно така.
Дали мецуке му вярваше? Безстрастният му тон не изразяваше нищо. Сано се опита да се окуражи с това, че Тода все пак не го изхвърли веднага. Сети се, че трябва да покаже сандала и въжето. Извади ги и ги остави на пода.
— Ето ви моето доказателство.
— Смятате също, че младият владетел Ниу е убил собствената си сестра, или защото е разкрила конспирацията, или защото е станала очевидец на убийство. И че убийството на вашия секретар всъщност представлява неуспешен опит да бъде отнет собственият ви живот и той отново е дело на владетеля Ниу?
— Да.
Тода кимна бавно и пак започна да поглажда с пръст ноктите на лявата си ръка.
— Много оригинална измислица — измърмори.
Сърцето на Сано се сви.
— Вие не ми вярвате — мислено се наруга за абсурдните си надежди.
— Моите извинения, че подлагам на съмнение правдивостта на сведенията ви, Сано сан — каза Тода. — Виждам, че искрено вярвате на своята история. Мотивите ви са ми напълно ясни, дори и да не ги отчитате. Първо, търсите отмъщение срещу фамилията Ниу заради онова, което според вас е техният принос във вашата зла участ. Второ, искате да докажете, че знаете по-добре от бившия си началник как да разкриете едно убийство. И, трето, желаете да облекчите съвестта си във връзка със смъртта на секретаря си. Как очаквате някой да ви повярва?
— Не! — извика Сано. — Не съм измислил всичко това и вие грешите…
После спря, защото си даде сметка, че Тода го бе лишил от доверието си в момента, в който бе чул името му. Тази несправедливост го изпълни с възмущение, но той овладя емоциите си с ясното съзнание, че сега има по-важни грижи от наранената си гордост. Не можеше да позволи на Тода да се настрои още повече.
— Преди да отхвърлите сведенията ми, поне разследвайте владетеля Ниу и неговите приятели — помоли той. — Заради шогуна. Ако съществува и най-малка вероятност за покушение, не трябва ли да му съобщите?
— Шогунът е добре охраняван. И то срещу действителни заплахи. Военната му мощ е абсолютна и група заговорници, каквито вие описвате, дори и наистина да съществуват, нямат никакъв шанс за надмощие. Освен това мога да ви уверя, че клановете на даймио, в това число на владетеля Ниу, имат огромна изгода да поддържат настоящия режим. Те управляват своите провинции и голяма част от богатството на страната. В една война срещу клана Токугава биха изгубили всичко.
— Заговорниците са безразсъдни и амбициозни и не притежават инстинкта за самосъхранение на бащите си — възрази Сано. — А и младият владетел Ниу не е от онези, при които логиката ръководи поведението. Вероятно заради лудостта в семейството…
— Ние отдавна сме информирани за склонностите на младия Ниу. Няма нещо, което да ни кажете за него, без то вече да не ни е известно. Ниу Масахито не представлява заплаха за шогуна.
— Вероятно подценявате младия Ниу заради недъга му — настоя Сано.
Но Тода придоби още по-отегчен вид и поклати глава. Стана, отиде до лавицата и извади един тефтер. Коленичи отново и го разгърна в скута си.
— Ниу Масахито — проследяваше с пръст редовете, които четеше: — Роден с недъгав десен крак поради… — цитира мнението на лекарите и астролозите, присъствали на раждането му. — Живее с майка си в Едо, защото баща му не желае да го вижда… — Тода отгърна няколко страници. — Петнайсетгодишен убива един ронин в дуел, предизвикан от самия него. Същата година оглавява банда, която напада селище на ета и убива десет души. На шестнайсетгодишна възраст пребива до смърт един момък проститутка, в резултат на което завинаги му е забранено да стъпва в Йошивара. Оттогава му водят момчета в лятната семейна вила в Уено. Предпочита мастурбация и повърхностно нараняване на партньора пред реално съвкупление. На седемнайсетгодишна възраст…
Списъкът продължаваше още дълго. Инцидент след инцидент, един от друг по-шокиращи, изпълнени с най-лични подробности от живота на владетеля Ниу. Отвратен от ексцесиите на младия господар, Сано се възхити от богатата информация, която мецуке бяха събрали. Може би наистина знаеха всичко, което заслужаваше да се знае за младия Ниу. Може би заговорът бе просто една игра, подхваната от група млади безделници?
— Всички тези инциденти са потулени благодарение на парите и властта на фамилията — приключи Тода. — Но това не ни попречи да се сдобием с информация за тях. Сега вече се убедихте, надявам се, че разполагаме с достатъчно сведения, за да преценим характера на владетеля Ниу. Не го подценяваме, но не го и надценяваме.
— Убедени ли сте, че шпионската ви мрежа действа достатъчно добре? — попита Сано. — Защо наемате изнудвачи за информатори, като Норийоши?
— Норийоши не беше наш информатор. Просто от време на време го държахме под око, както постъпваме с всички обитатели на Йошивара, които имат вземане-даване с високопоставени граждани. Но никога не е бил на служба при мен. Както сам изтъкнахте, от изнудвачи не се получават доверени информатори.
Сано се втренчи в Тода озадачен. Беше сигурен, че мецуке лъже. Но защо? Заради престижа? Да защити мрежата?
— Вие ми разрешихте аудиенция само защото знаех, че Норийоши е работел за вас — напомни той на Тода.
Ироничното отрицание в жеста на Тода за миг разклати убедеността му в собствената му версия. Нима наистина си бе измислил всичко? Значи и в съвета на старейшините няма да му повярват, ако се яви пред тях без Охиса.
— Бяхте готов да ме изслушате, докато не разбрахте кой съм…
— Разреших ви аудиенция, защото щеше да бъде немарливост от моя страна да не обърна внимание на твърдението ви, че разполагате с нещо важно за нас — поправи го Тода меко. — Противно на вашето мнение с радост приемаме достоверна информация от всякакви надеждни източници. Проучваме всичко, което оправдава едно разследване. А сега, Сано сан, надявам се, ще ме извините — той плесна с ръце, за да повика стражника. — Вашата минута изтече. Приятен ден.
Премръзнал, гладен и почти в несвяст от умора, Сано забави крачки, наближавайки махалата на родителите си. Колкото и да не му се щеше да види баща си отново, все пак предпочиташе уюта и сигурността на родния дом пред тъжната безличност на странноприемницата. Освен това вече нямаше сили да се добере до която и да е от тях. Физическото изтощение бе съчетано с не по-малко изнурителното съзнание за пълно поражение.
Сега трябваше да признае, че собствената му амбиция, заради която бе пожертвал амбицията на баща си, се бе оказала безплодна. Добра се до истината, но не съумя да извлече смисъл от нея. Разкри планирано от младия Ниу покушение срещу шогуна, но не можеше да го осуети. Неизпълненото обещание на Охиса провали и последната му надежда за успешен край на това разследване. Без нейните свидетелски показания оскъдните му улики — къс въже и скъсан сандал — не струваха и пукната пара. Смъртта на Цунехико, Норийоши и Юкико щеше да остане неотмъстена.
Това е краят, каза си той. Ще трябва да се върне към живота, който бе водил, преди да стане йорики. Нека версията за справедливост на съдията Огиу се окаже по-убедителната; нека Тода и хората му бранят шогуна, както умеят. Тези неща вече няма да го засягат. Но подобни утешителни мисли само засилваха болката му. Духът му негодуваше, отказваше да приеме, че няма друг изход, освен да се примири с поражението. Ако сега изостави всичко, цял живот ще се измъчва и самообвинява.
Докато вървеше по моста над канала, вниманието му бе привлечено от свиреп лай някъде долу. Надвеси се над парапета — мътна тинеста вода се влачеше между обраслите с храсталаци брегове. Три кучета ръмжаха и се хвърляха едно срещу друго под увиснала върба. Най-голямото — загладена черна хрътка, яростно вардеше плячката си при корените на дървото. Сано реши, че гладните псета се бият за трупа на някой свой събрат. Указите за защита на кучетата забраняваха хорска намеса в кучешките дела, но не бе изключено някое дете да се е удавило в канала. Затова Сано се почувства длъжен да прогони кучетата, преди да оръфат тялото. Втурна се към края на моста и се спусна по брега. Щом се приближи, внезапно спря, изтръпнал от ужас и потрес.
Озъбеното черно куче се бе надвесило над голото тяло на млада жена със сплетени дълги коси и заоблен ханш. Беше просната по очи, а изнесените напред и свити в лактите ръце завършваха с кървави остатъци, отсечени в китките. Ходилата до глезените, прасците и капачките на коленете й също липсваха.
При вида на чудовищно обезобразения труп в гърлото му заседна буца и той с мъка преглътна. Дълбоки рани по краката и торса оголваха кости и кървава плът. Тъмни синини покриваха задните й части. Около врата се виеше друга синина — явно следа от въжето, с което убиецът я бе удушил.
— Милостиви Буда! — изстена той и устните му неволно зашепнаха молитва.
Черното куче излая и се хвърли към Сано. При този сигнал другите две започнаха да ръмжат злобно. Настъпиха към него, за да го прогонят от плячката. Превъзмогнал сковаващия ужас, Сано възвърна гласа си и се разкрещя:
— Марш! — и ритна към тях във въздуха. — Чиба!
Кучетата отстъпиха с ръмжене. Сано коленичи до трупа. След аутопсията на Норийоши и обезглавеното тяло на Цунехико си мислеше, че вече нищо не може да го стъписа. Но безсмислената варварщина тук го потресе. Що за чудовище можеше да извърши подобно убийство?
Сано погледна към моста и улицата. Трябваше да извика охраната и полицията. Но първо искаше да види лицето на жената. Ако беше момиче от съседските семейства, по-добре той самият да уведоми близките й, отколкото някой дошин или друг служител. Внимателно обърна трупа по гръб. Стомахът му се преобърна, когато видя, че гърдите й бяха отрязани и на тяхно място зееха кръгли кървави рани. Вдигна поглед към лицето. Видя изцъклените очи и израза на див ужас в тях, хлътналите страни и правилния нос. Познати черти, променени от смъртта, но не съвсем…
— Охиса! — прошепна той.