Шинджу

Първа глава

Едо[2]

Период Генроку[3], година I, месец XII

(тоест Токио, януари 1689 г.)

Йорики[4] Сано Ичиро[5], началник от силите на реда в Едо, яздеше бавно по моста Нихонбаши. Въпреки ранния час около него се носеше непрестанен поток от хора: градинари с кошници зеленчуци на път за пазара; продавачи на вода, нарамили кобилици с пълни ведра; купувачи и търговци, понесли огромни вързопи. Дъските ехтяха под стъпките на дървените обуща; въздухът трептеше от подвиквания и смях. Навалицата пречеше на Сано да си пробива път и дори отличителните му знаци на самурай не помагаха. Дорестата кобила, която яздеше, просто го издигаше над полюшващото се море от глави наоколо. Носеше два меча: единият — дълъг и извит, а другият — по-къс, подобен на кинжал. Видът им предизвикваше само някое и друго смотолевено «Хиляди извинения, почитаеми господарю!» и нищо повече.

Но Сано се наслаждаваше на прекрасното утро и на безгрижието си. Разходката му бе малко бягство от сивотата и еднообразието, които изпълваха дните му, откакто преди месец бе назначен за йорики. Твърде скоро Сано установи, че изпитва далеч по-малко удовлетворение да ръководи отдел в полицията, отколкото да обучава младежи или да изследва древни текстове, каквито бяха предишните му професии. Сега тези занимания му липсваха. А и нямаше как да упражнява любимото си хоби: да проучва разни неизвестни или необясними неща. И макар че по-скоро обстоятелствата и връзките, отколкото желанието или способностите го бяха запратили при блюстителите на закона, той възнамеряваше максимално да се възползва от положението. Затова днес реши да проучи поверения му район по-обстойно, да го опознае отблизо, а не да си седи в кабинета и да заверява отчетите на подчинените си. Сано отправи пълен с въодушевление взор към разкриващата се от моста панорама на Едо.

Широкият канал, очертан от двете страни с варосаните стени на складовете, гъмжеше от баржи и рибарски лодки. Дим от мангали и пещи се виеше над ниските керемидени и сламени покриви. Отвъд равнината се мержелееше замъкът Едо, кацнал на хълма в края на канала. Точно там Йеясу, първият шогун от клана Токугава, преди седемдесет и четири години бе обявил военна диктатура — петнайсет години след победата му в битката при Секигахара[6]. Именно след тази битка настъпи мир, най-дългият, който Япония помнеше през последните пет века. Заради извитите нагоре стрехи на многоетажните покриви поетите обикновено сравняваха замъка на шогуна с пирамида от бели птици, готови да полетят. Отвъд Едо се простираха многобройни хълмове, а зад тях се извисяваше далечният, винаги покрит със сняг конус на връх Фуджи.

В другия край на моста Сано мина покрай шумния зловонен рибен пазар. Промъкваше се с коня си през тесните криволичещи улички на търговския квартал Нихонбаши. От открити дървени сергии продавачи на саке подканяха минувачите; мъже се трудеха над димящи каци пред работилници за боядисване на платове. Смесица от кал и смет жвакаше под копитата на конете. Сано зави зад поредния ъгъл и се озова на мястото, където предната вечер пожар бе превърнал в пепелище къщите на цяла махала. Земята наоколо чернееше от овъглените останки на петдесетина къщи. Въздухът бе пропит с тръпчивия мирис на изгоряло кипарисово дърво. Отчаяните обитатели на изгорелите домове се щураха из бъркотията с надежда да открият оцелели вещи или покъщнина.

Сано въздъхна и поклати глава. Преди трийсет и две години — две години преди той да се роди — огромен пожар бе опустошил по-голямата част от града и бе погубил над сто хиляди души. И въпреки предпазните мерки «цветовете на Едо», както наричаха пожарите, «разцъфтяваха» почти всяка седмица в бедняшките квартали. Затова щом зърнеха огнени езици от своите паянтови кули над покривите, наблюдателите незабавно биеха набат. Жителите на Едо спяха неспокойно, ослушвайки се за тревожния камбанен звън. Повечето пожари възникваха случайно, поради невнимание — някоя лампа например, оставена твърде близо до хартиена преграда, — но се случваха и палежи.

Сано пристигна тук да разбере дали снощният пожар е бил умишлен. Един поглед към останките му бе достатъчен да разбере, че не може да се надява на улики. Значи ще трябва да се задоволи с историите на очевидците! Той слезе от коня и се приближи към възрастен мъж, нарамил обемиста метална кутия.

— Видя ли как започна пожарът? — попита го Сано.

Така и не чу отговора, защото в този миг зад гърба му изтрополиха бягащи нозе и се разнесоха викове:

— Спри, стой!

Сано се обърна. Подмина го тичешком мършав човек, облечен в дрипи. По петите го следваха няколко освирепели мъже, вдигнали заплашително тояги. Босите нозе на беглеца се подхлъзнаха в калта и той се просна на земята на десетина крачки от Сано. Тутакси преследвачите се нахвърлиха върху него и го заудряха с тоягите си.

— Ще платиш с живота си за това, жалка твар! — извика един от тях.

Риданията на дрипавия преминаха в писъци от болка и ужас. Той безпомощно се бранеше с ръце от сипещите се върху му удари.

Сано се втурна натам и сграбчи за ръката единия от нападателите.

— Спрете, ще го убиете! Какво си мислите, че правите?

— Кой пита? — гласът беше груб и предизвикателен.

Сано се обърна и видя до себе си мрачен здравеняк с малки зли очи. Непознатият носеше късо кимоно и памучни панталони. Ниско подстриганите му коси и късият меч, окачен на кръста му, говореха, че е самурай с нисък ранг. После Сано забеляза в дясната му ръка масивен стоманен прът с две извити остриета над дръжката — за прехващане на вражеския меч. Това беше джите[7], отбранително оръжие, отличителен знак за всеки дошин[8] — онези блюстители на закона, които патрулираха из града и поддържаха обществения ред.

Тутакси Сано разбра. Този човек бе един от стотината му подчинени, един от дългата редица сведени глави, покрай които бе дефилирал на официалната церемония по въвеждане в длъжност. А другите бабаити, които междувременно спряха да налагат дрипавия, бяха цивилните помощници на дошина. Те именно вършеха мръсната работа, когато трябваше да се издири и да се залови някой престъпник. Дошинът ги наемаше лично и те се подчиняваха единствено нему. Сега трима от тях заплашително пристъпиха към Сано.

— Кой си ти? — попита отново дошинът.

— Аз съм йорики Сано Ичиро. А сега докладвай защо хората ти бият този гражданин.

Макар че гласът му звучеше властно и строго, сърцето му биеше учестено. До този момент Сано не бе упражнявал новопридобитата си власт.

Дошинът се сепна, изгледа го смутено и неловко прокара ръка по увисналата си челюст. После се поклони раболепно.

— Йорики Сано сан[9] — смотолеви той. — Не ви познах — и с рязко кимване даде знак на помощниците си, които бързо застанаха в редица и се поклониха дълбоко. — Моите най-искрени извинения — прибави дошинът.

Мрачният му тон не съответстваше на почтителните думи. Сано усети прикритата му злоба. Малките подли очи се присвиха още повече, докато обхождаха прясно обръснатото теме на Сано и лъщящата му коса, стегната в кок на тила. Дошинът явно го презираше заради скъпите дрехи — новото зимно палто хаори[10] на черни и кафяви райета и черните хакама, широките панталони, с които се бе издокарал. Сано настръхна при тази открита неприязън. Донякъде го разбираше — в днешно време йорики беше синоним на суетност. Той самият твърде малко се вълнуваше от модата, но началникът му — съдията Огиу, няколко пъти бе подчертал, че държи подчинените му йорики да са с изискано облекло и изряден външен вид.

— Извиненията ти са приети — каза Сано, решил да уреди проблема на място, вместо да пише дълги изложения за поведението на своя подчинен. — Сега отговори на въпроса ми — какво е сторил този човек, та да бъде наказан?

Сано видя как по лицето на дошина се изписа смущение. Рядко се случваше йорики да обикаля по улиците. Те предпочитаха да стоят далеч от черната полицейска работа и се появяваха само при много сериозни инциденти, и то в пълни бойни одежди, с шлем и пика. Сано бе сигурен, че едва ли някога друг йорики лично е разследвал най-обикновен пожар.

— Той е причинил пожара — отвърна дошинът, като посочи към развалините. — Виновен е за смъртта на петнайсет души! — изплю се върху мъжа, който все още лежеше по очи в калта и сподавяше риданията си.

— Как разбра?

Долната челюст на дошина изскърца от гняв и негодувание:

— Гражданите са видели някакъв тип да тича по улицата веднага след избухването на пожара. И този тук си призна.

Сано подмина помощниците на дошина и се спря пред падналия.

— Всичко е наред — каза той благо. — Хайде сега стани.

Мъжът се надигна неловко и застана на колене.

Избърса калта от лицето си и за огромна изненада на Сано устата му се разтегна в широка беззъба усмивка.

— Да, господарю.

Главата му се поклащаше, а очите му светеха странно. Въпреки многото бръчки по страните и челото му изглеждаше невинен като дете.

— Как се казваш? — попита Сано.

— Да, господарю.

Сано повтори въпроса си. След като получи същия отговор, пробва с друг:

— Къде живееш?

— Да, господарю.

— Ти ли причини пожара? — попита Сано, започвайки да разбира.

— Да, господарю, да, господарю! — после, щом видя, че Сано се смръщи, усмивката му угасна и лицето му придоби озадачен вид. Изправи се на крака, но тутакси се строполи обратно в калта, тъй като помощниците на дошина отново го заобиколиха. — Не бой, господарю, не бой! — проплака той.

— Никой няма да ти стори зло — Сано се извърна към дошина. — Този човек е умопомрачен. Не разбира какво му се говори, не разбира дори собствените си думи. Не можеш да се осланяш на признанието му.

Лицето на дошина пламна. Джите в стиснатия му юмрук трепна.

— Попитах го дали той е подпалил пожара, и той ми отвърна «да». Откъде да знам, че е идиот?

От тълпата наоколо се разнесе глас:

— Ако си беше направил труда да поговориш с него, щеше да разбереш!

Някой друг извика:

— Той е просто един безобиден просяк!

Тълпата зашумя утвърдително.

— Млъкнете! — дошинът се извърна към тълпата и възгласите стихнаха. После отново погледна към Сано. — Палежът е сериозно престъпление — заяви той докачено. — Някой трябва да плати.

За момент Сано почувства такова отвращение, че не можа да каже нито дума. Този пазител на реда, а и много негови колеги, както сочеха слуховете, повече се вълнуваше да намери изкупителна жертва, отколкото да разкрие истината. Прииска му се да го скастри за това, че претупва задълженията си. После видя как със свободната си ръка дошинът посяга към късия меч. Даваше си сметка, че единствено рангът му го възпира да го нападне — защото го бе унизил пред помощниците му и пред гражданите. Още с встъпването си в длъжност си бе спечелил враг. В името на мира Сано се задоволи да приключи с думите:

— В такъв случай трябва да открием истинския подпалвач. Ти, твоите хора и аз ще разпитаме свидетелите.

Сано проследи с поглед как дошинът и помощниците му се отдалечиха и се смесиха с тълпата. Обзе го странно въодушевление. Бе поправил явна несправедливост и вероятно бе спасил човешки живот. За първи път си даде сметка, че постът на йорики предлага много възможности за дирене на истината и духовно удовлетворение в случай на успех. Дори повече, отколкото работата му като учен, потънал в размисъл над древни документи. Само че колко ли още врагове щеше да си спечели…

Беше ранен следобед, когато Сано се завърна в административния район, разположен в Хибия, на югоизток от замъка Едо. Това бе представителният квартал — там живееха и работеха висшите служители на града. Куриери, стиснали навити на руло документи, задминаваха Сано, докато яздеше по тесните улички между кирпичените зидове, ограждащи просторните къщи с керемидени покриви. Сановници в ярки пищни копринени одежди се движеха по двойки или на групи и обсъждаха държавните дела или последните слухове от политическия живот. Забързани слуги се щураха с подноси, отрупани с лъскави кутии за обяд. Уханието от тези пълни с деликатеси кутии накара Сано да си спомни с погнуса мазното фиде, което бе изял при един павилион на връщане. Но разследването на палежа отне повече време, отколкото бе предполагал, и бързият, макар и неприятен обяд бе единственият начин да се върне в канцеларията си, без да закъснява повече. На входа на полицейското управление го пресрещна запъхтян куриер и сведе глава в припрян поклон:

— Йорики Сано сан. Моля ви, господарю, съдията Огиу би искал да ви види незабавно. В съдилището, господарю — и отправи към Сано въпросителен поглед в очакване на отговор.

— Добре. Свободен си.

Повикване от съдията не търпеше отлагане. Сано смени посоката.

Къщата на магистрат Огиу бе една от най-големите в околността. При портала Сано се представи на двамината стражи, остави им коня си, влезе в двора и се промъкна сред събралата се неголяма тълпа граждани. Някои бяха дошли, за да потърсят справедливост от съдията; други, придружавани от дошини и с вързани ръце, очевидно очакваха присъда.

Сано се спря пред главния вход на дългата ниска постройка. Прозорците бяха обезопасени с дървени решетки. Стрехите хвърляха дълбоки сенки върху верандата. Мрачният зловещ вид на сградата съответстваше на често безмилостните присъди, произнасяни вътре. Градината с угасени фенери и подобни на скелети оголели от зимата дървета му напомняше гробище. Сано тръсна глава, за да отпъди въображаемата картина, и отвори масивната, украсена с дърворезба врата.

— Ковач Горо — сухият глас на съдията Огиу отекна в дългата зала точно когато Сано влизаше. — Разгледах всички представени показания и улики за престъплението, в което си обвинен.

Сано отиде да изчака в дъното на помещението при самураите, които охраняваха съдебната зала. В отсрещния край съдията Огиу коленичи на подиума. Слаб и възрастен, с увиснали рамене, той сякаш се губеше в пищните червено-черни копринени поли на тогата си. Лампите от двете страни на писалището му го осветяваха, сякаш бе актьор на театрална сцена. Останалата част на помещението тънеше в сумрак. Точно пред подиума се намираше ширасу[11], част от пода, покрита с бял пясък, символ на истината. Там коленичеше обвиняемият с вързани китки и глезени. От двете страни на ширасу коленичеха двама дошини. Оскъдната публика — очевидците, семейството на обвиняемия и старейшината на неговата махала — стояха в редица към дъното на залата.

— Всичко доказва, че ти си убиецът на своя тъст — продължи Огиу.

— Не! — изтръгна се вик от обвиняемия. Той се сгърчи на рогозката и опъна въжетата, с които бе овързан.

Присъстващите зашумяха. Някаква жена рухна на пода, обляна в сълзи.

Огиу извиси глас над гълчавата и произнесе:

— Осъждам те на смърт. И за да сподели твоя позор, семейството ти ще бъде прогонено от тази провинция — той кимна към двамата дошини, които скочиха на крака и изнесоха крещящия затворник през задната врата. Разсилните избързаха напред и проводиха зрителите вън от помещението. Тогава Огиу извика:

— Сано Ичиро, елате тук.

Сано се приближи и коленичи зад ширасу леко обезпокоен. Огиу току-що бе осъдил един човек на смърт, бе прокудил семейството му и въпреки това изглеждаше невъзмутим. Съдията бе служил на правосъдието близо трийсет години — толкова много дела бяха минали през ръцете му, че едва ли вече нещо можеше да го разстрои.

Сано се поклони и попита:

— С какво мога да ви услужа, ваша светлост?

Огиу въртеше из бледите си паякоподобни пръсти четириъгълния магистратски печат, на който бяха означени рангът и инициалите му. Съсухреното му лице с увиснали клепачи изглеждаше болезнено жълтеникаво на мъждукащата светлина на лампата, а голото му теме, осеяно със старчески петна, приличаше на пъпчив пъпеш.

— Палежът е сериозно престъпление — тихо проговори Огиу, загледан в печата. Замълча за миг и после добави: — Но и твърде обикновено.

— Да, ваша светлост — отвърна Сано, като се чудеше защо ли го бе повикал Огиу. Едва ли само да си разменят банални истини.

Но Огиу явно спазваше обичая в средите на аристокрацията да не се пристъпва направо към въпроса. Коленичил в съдебната зала, Сано се почувства така, сякаш на съд бе подложен самият той — или по-скоро способността му да схваща бързо дори от недомлъвки.

— Добре ще е такива важни, но примитивни проблеми да бъдат оставени на по-нисшите класи. Защото за нещастие действията на един човек имат способността да оказват неблагоприятно въздействие върху други… — Огиу извърна глава и отправи поглед към северните прозорци в посока към замъка.

И тогава Сано разбра. Едо гъмжеше от шпиони и информатори — огромна разузнавателна мрежа, която помагаше на шогуна да държи народа в безпрекословно подчинение. Несъмнено някой бе започнал да докладва на Огиу за Сано още от мига, в който бе встъпил в длъжността на йорики. Този някой трябва да е бил сред тълпата на мястото на пожара. И Огиу току-що му бе намекнал, че човек от неговия ранг, принизил се да върши работата на обикновен дошин, петни цялото управление, като пренебрегва установената йерархия. Да противоречиш на вишестоящия, бе голямо провинение, но Сано се почувства длъжен да се защити:

— Ваша светлост, ако не се бях намесил, дошинът и хората му щяха да арестуват невинен човек — възрази той. — След като разпитахме очевидците, получихме описание на истинския подпалвач и…

Огиу вдигна пръст, давайки знак на Сано да замълчи. Жестът бе равносилен на открито порицание. Но вместо да продължи да говори за разследването, Огиу смени темата:

— Вчера имах честта да пия чай с Кацурагава Шундай.

Съдията едва забележимо наблегна върху името. Сано се дръпна като ужилен. Всякакви по-нататъшни възражения застинаха на устните му. Кацурагава бе неговият покровител, човекът, който му бе ходатайствал за този пост.

Преди повече от век, през гражданската война, прадядото на Сано, васал на служба при владетеля Кии, бе спасил живота на друг воин — глава на фамилията Кацурагава. По-късно състоянието на Кацурагава се умножило, а родът на Сано рязко обеднял, но въпреки това семействата им останали свързани. Сега Сано си спомни как наскоро баща му бе решил да се възползва от този стар дълг…

Заведе го на среща с Кацурагава в градската хазна. Коленичиха в разкошния му кабинет и получиха по купичка чай.

— Не ми остава още много живот, Кацурагава сан — промълви баща му. — Затова искам да ви помоля за помощ. Отнася се за сина ми. Нямам състояние, което да му оставя, а той е обикновен преподавател без особени перспективи и таланти. Не се и съмнявам обаче, че при вашето влияние…

Кацурагава не отговори веднага на неизречения въпрос. Запали лулата си и хвърли изпитателен поглед към Сано. Накрая заяви:

— Ще видя какво мога да направя.

През цялото време Сано стоя с поглед, прикован в своята купичка чай. Надяваше се Кацурагава да не направи нищо, защото знаеше, че синовният дълг повелява да приеме каквото му се предложи, а той не искаше да изостави любимата си професия. От друга страна, идеята за някаква облага от покровителството на Кацурагава не му изглеждаше чак толкова непоносима. В мирно време самураите не можеха да се издържат само с меча си. Шансът му за материално обезпечение зависеше от възможността да получи пост в държавната администрация, а за това трябваха не само способности, но и здрави връзки.

Гласът на Огиу върна Сано към действителността:

— Вярвам, че се разбираме.

— Да, ваша светлост — отвърна Сано с усилие.

Огиу му бе припомнил, че има дълг към баща си и към Кацурагава. За да изпълни това свое задължение, той се бе съгласил да служи като старши началник в силите за сигурност на Едо. И сега нямаше право на възражения, непокорство или своеволия. Дълг, лоялност и синовна почит бяха главните принципи на Бушидо[12] — Пътя на воина — строгия кодекс, който определяше поведението на самурая. Честта на самурая, неговата най-висша и най-важна добродетел, изискваше стриктно спазване на този кодекс. Пък и в настоящата служба на Сано подчинението и покорството се ценяха повече, отколкото истината и справедливостта. Длъжен бе да се съобразява с желанията на вишестоящите за сметка на своите собствени.

Сано се почувства жестоко унизен от порицанието на Огиу. Никога повече нямаше да дръзне да напусне административния район, за да разследва лично делата, които се озоваваха на бюрото му. Отсега нататък тези дела щяха да си останат безлични думи и излишна хартия. Той се поклони отново в очакване Огиу да го освободи.

Но Огиу поде нова тема:

— Вниманието ми бе привлечено от един малък проблем, който трябва да бъде разрешен с най-голяма дискретност. Ще изпълниш точно каквото ти кажа.

Непривичната му прямота заинтригува Сано.

— Тази сутрин някакъв рибар извадил от реката два трупа — на мъж и жена — съдията сви тънките си устни в израз на отвращение. — Шинджу[13].

Любопитството на Сано нарасна. Двойни самоубийства от любов се случваха по-често дори от палежите, които Огиу току-що го бе посъветвал да остави на дошините. Разделени от кастови предразсъдъци любовници нерядко избираха позора публично да умрат заедно заради надеждата, че ще останат неразделни в будисткия рай. Защо сега Огиу искаше от него да се занимава с някакво си презряно шинджу?

Огиу отговори на неизказания въпрос:

— Ето какво бе намерено в дрехите на жената.

Той извади едно сгънато писмо от бюрото си и го подаде на Сано.

Сано се изправи, прекрачи през ширасу и пое писмото. Тънката оризова хартия изшумоля в ръцете му, когато го разгърна. Очите му пробягаха по думите, изписани с туш и изискан женски почерк:

Сано разпозна този пасаж от нашумяла пиеса в театър Кабуки[14], която разказваше за трагичната връзка на двама млади, обречени в своята невъзможна любов. Цитатът бе от песента им преди общата смърт. Сега вече знаеше защо Огиу искаше пълна дискретност при разнищването на този случай. Мъжът — Норийоши, бе селянин, както ставаше ясно от липсата на фамилно име и от добавената професия. Просто никой. А Юкико бе дъщеря на Ниу Масамуне, могъщия владетел на провинциите Сацума и Осуми и един от най-богатите даймио.

— Виждам, че оценяваш деликатността на положението — каза Огиу. — Тъй като причината за смъртта е очевидна, постарай се да приключиш със случая колкото се може по-бързо и без излишен шум. Погрижи се тялото на Юкико да бъде върнато на семейството й. Предупреди подчинените си, че най-сурово наказание чака всеки, който си позволи да огласи името или обстоятелствата около смъртта й. Колкото до този Норийоши… — Огиу взе една четка и топна връхчето й в мастилницата. — Норийоши ще бъде третиран според закона. Това е всичко, йорики Сано.

Сано бе обзет от противоречиви чувства. Огиу искаше от него да приключи този случай без всякакво разследване. Да запази в тайна самоличността на Юкико, но да опозори семейството на Норийоши, като изложи трупа му на показ — обичайна процедура при самоубийствата от любов. От друга страна, фактът, че Огиу така настоятелно изисква дискретност, събуди подозрението му. Интуицията му подсказваше, че трябва да се опита да разкрие истината, да проучи по-внимателно този случай на шинджу[15].

— Да, ваша светлост — отвърна той с поклон. — Както заповядате.

Управлението на пазителите на реда се намираше в най-южната част на административния район, далеч от сградите на представителните институции и на възможно най-голямо разстояние от замъка. Според догмите на шинтоизма всяко съприкосновение със смъртта бе равнозначно на ритуално оскверняване и духовно замърсяване. Дори само косвената — изцяло административна — връзка на органите на реда с екзекуциите караше другите длъжностни лица да ги избягват. Външният вид на управлението им отразяваше тази изолация: бе заобиколено отвсякъде с толкова високи зидове, че скриваха от погледа на минувачите дори комините на сградата.

Сано мина покрай стражите на портала и остави коня си при конярите. Прекоси двора, ограден от вътрешната страна с бараките на дошините, и влезе в главното здание. В приемната цареше хаос. Четирима чиновници, седнали зад бюрата си в центъра на помещението, приемаха жалбите на чакащите. Дошините поемаха или предаваха дежурство или се редяха на опашка да връчат докладите си. През страничните изходи непрестанно влизаха и излизаха слуги с подноси за чай за вътрешните стаи, където бяха разположени личните кабинети на йорики. Оскъдната светлина от прозорците се смесваше с пелената от тютюневия дим на многобройните лули. Шумът в помещението обикновено не стихваше, но днес Сано завари приемната потънала в тишина. Единствените присъстващи бяха двама мъже, облечени по последна мода — копринени хакама, панталони на дипли и подплатени в раменете кимона, пристегнати в кръста с широки пояси. Косите им бяха безупречно сресани и намазани с масло от гаултерия. Двамината бяха олицетворение на гордите, притежаващи собствен стил йорики.

— Ямага сан, Хаяши сан — поклони се Сано. — Добър ден.

Ямага, по-високият и по-възрастен, кимна само леко в знак на неприкрита враждебност. Хаяши, който изглеждаше на възрастта на Сано, изкриви устни в саркастична усмивка:

— Добър да е, новако. Дано ти потръгне в работата. Или поне дотолкова, доколкото може да се очаква от човек, за когото този пост е придобит, а не полагащ се по рождение.

Присмехът, с който бяха изречени тези привидно загрижени думи, ги превърна в обида. Натъжен, Сано проследи с поглед двамата йорики, които бавно напуснаха помещението. Беше разбрал веднага, че няма лесно да се сприятели с тях или с когото и да е от останалите четирийсет и седем колеги. За разлика от него тези мъже бяха истински йорики, наследили постовете от своите бащи. Самият факт, че един външен човек може така лесно да се промъкне в редиците им, бе оскърбление за родовата и професионалната им гордост.

Хладното им неодобрение продължи да го измъчва, докато вървеше по дългия коридор към кабинета си. Когато отвори вратата, се натъкна на поредния кутсуз през днешния ден. Хамада Цунехико, шестнайсетгодишният му личен секретар, се излежаваше на рогозката до мангала с дървени въглища, отопляващ помещението, и разлистваше книжка с картинки. Докладите, които Сано му бе оставил да обработи, лежаха разхвърляни на бюрото. Пълното му тяло изпъваше по шевовете черното памучно кимоно на бели спирали и червени карета. С обръснатата си глава Цунехико приличаше по-скоро на огромно бебе, отколкото на самурай. Като видя Сано, на кръглото му пухкаво лице се изписа почти комично изражение на ужас:

— Йорики Сано сан! — извика той. — Вие се върнахте! — припряно коленичи и сведе глава в поклон. — Очаквам нарежданията ви!

Сано беше хем ядосан, хем развеселен от поведението на Цунехико. Старият Хамада — бащата на невръстния му секретар, държеше на всяка цена ленивото му и не дотам умно синче да си намери сигурно препитание. Явно бе използвал влиянието си, за да издейства сегашното му назначение. Съдията Огиу от своя страна си изми ръцете, като го прикрепи към канцеларията на Сано. Досега младежът се проявяваше като безкрайно мързелив и некадърен. Освен това дишаше тежко и шумно заради хроничната си хрема, с което допълнително предизвикваше раздразнение. И въпреки това Сано не можеше да се държи строго с Цунехико. Момчето бе ведро, добросърдечно и също като Сано изобщо не се чувстваше на мястото си.

— Добре, Цунехико — каза Сано. — Трябва да напишем един доклад.

Той коленичи замислен пред писалището си, докато Цунехико приготвяше всичко необходимо за писане. Когато младежът го погледна в очакване, Сано започна да диктува: «Ден XVI, месец XII, година 2 от Генроку. Нов ред. По въпроса за самоубийството на художника Норийоши и госпожица Ниу Юкико…»

В този миг Цунехико се втренчи притеснен в двата йероглифа, които бе изписал, и после смачка листа. Бе сгрешил. Явно уменията му по калиграфия и писане под диктовка бяха твърде ограничени. Сано предпочиташе сам да си пише докладите, но трябваше да се подчинява на правилата и на възприетия ред — дори когато това означаваше да се примирява с неграмотния си секретар само защото му бе натрапен от началството. При това бе длъжен да изготви доклада в съответствие с изискванията на Огиу, макар че противоречаха на собствените му възгледи. От друга страна, не искаше да наскърби момчето. Изчака го да вземе нов лист хартия. После двамата бавно и мудно завършиха доклада под съпровода на Цунехиковото ритмично сумтене. Сано изчете текста страница по страница, за да се увери, че няма правописни грешки, и с облекчение постави печата си.

— Отнеси това на началника на канцеларията и изчакай разпорежданията му — нареди той на Цунехико.

— Да, йорики Сано сан! — Цунехико взе доклада, нави го на руло и го завърза с копринена панделка. После се изправи, дишайки тежко, и отвори вратата.

В коридора отвън прозвуча смях и миг след това покрай тях забързани минаха Ямага и Хаяши.

— Довечера ще прескочим до Йошивара — говореше Ямага. — Момичетата там ще ни обслужват до зори.

— Хайде да не губим време — отвърна Хаяши.

Разхилиха се отново и отминаха. До Сано продължиха да достигат фрази от сластолюбивия им разговор — «пищна плът», «нежни слабини»… В съзнанието му проблесна картина на бъдещето, което го очакваше. Видя какво щеше да се случи, ако следва изискванията на Огиу: Ще потъпква един след друг всичките си принципи, докато накрая стане като Ямага и Хаяши, за които модата и плътските наслади струваха повече, отколкото истината и справедливостта. Ще прехвърли задълженията си на «презрените» по-нисши класи, за да си тръгва рано и да се отдава на безсмислени «кастови» занимания и съмнителни «светски» удоволствия. Ще жертва честта си заради сигурността, а себеуважението — в името на удобството.

— Чакай! — нареди той на Цунехико. Грабна доклада от ръцете му и го скъса на две. Бързо написа нов, в който определи смъртта на Норийоши и Юкико като будеща подозрение и изискваща по-нататъшно разследване. После го връчи на секретаря си и напусна помещението. Не искаше да се отдава на безметежен живот или да дебелее от охолство — възнаграждението за безпрекословно подчинение. Предпочиташе да чувства приятната тръпка от диренето на истината — както бе постъпвал още като учен. Би дал всичко, за да изпита същото вълнение както при разследването на палежа, би жертвал бъдещето си заради въодушевлението от съзнанието, че върши добро.

Но някак си трябваше да помири личното си желание с повелите на Бушидо и на свещения дълг към семейството и господаря.