Шинджу

Десета глава

Оказа се, че никак не е трудно да следи Кикуноджо — онагата вървеше бързо, ловко си проправяше път по улицата, но високият му ръст се виждаше отдалеч. Сано се движеше двайсетина крачки по-назад, готов незабавно да се скрие, ако Кикуноджо се обърне или хвърли поглед през рамо. Но актьорът не подозираше, че Сано го следи. Освен това нямаше опасност внезапно да се метне на кон и да му се изплъзне, защото липсата на благородническа титла го лишаваше и от правото да язди. Сано усети, че тайното преследване го забавлява. И точно тогава вратата на отсрещния театър се отвори и навън се изсипа тълпа от зрители. Кикуноджо се изгуби сред тях. Сано се втурна напред, като отчаяно се мъчеше да го открие. Но навалицата му пречеше и хората го повлякоха в друга посока. След миг от Кикуноджо нямаше и следа. Беше изчезнал. После видя три двойки носачи на паланкини, които тъкмо наместваха на рамо прътовете и потегляха. Реши, че онагата е зад завесите на някоя от тях. Но на коя? Сано избра една напосоки. Последва я по тихата улица наблизо и проследи с поглед как носачите спряха и оставиха паланкина пред една от портите. Тук ли живееше дамата на Кикуноджо? Завесите на паланкина се вдигнаха. Пътникът, който слезе, не беше Кикуноджо, а някакъв възрастен мъж. Сано изруга късмета си. Детективската работа му доставяше удоволствие, но засега не носеше резултати. Тогава се сети какво бе казал Кикуноджо за другия изнудван от Норийоши и си спомни, че Глициния също бе споменала за някакъв сумист. Значи трябваше да открие Райден.

Запъти се към района за евтини развлечения недалеч от моста Нихонбаши, където се събираше простолюдието. Собственикът на една от чайните му даде подробни указания, как да намери залата на Разказвача на небивалици, където Райден обикновено прекарвал времето си. На указаното място имаше шумна тълпа, но хората съвсем не слушаха историите на възрастния човек. Бяха погълнати от нещо в средата на сборището — крещяха, окуражаваха невидими участници, обзалагаха се кой ще спечели. Сано върза коня си пред една от чайните и си проби път през тълпата да види какво става.

Вместо с бали оризова слама, както обикновено ограждаха ринга на борците, импровизираният тепих бе очертан с обли камъни; дрипаво момче блъскаше с пръчка по дървена паница вместо по гонг. Единият от биещите се на ринга мъж можеше да бъде само и единствено Райден.

Борецът бе приблизително връстник на Сано, но с това приликите помежду им се изчерпваха. Носеше яркожълто кимоно с щампован ребус на гърба — вишнев клон, меч и гребло, които, произнесени на глас, звучаха като: «Аз обичам битки.» Разгърдената дреха откриваше огромно увиснало шкембе и черна препаска през слабините. Стоеше приведен срещу противника си, с ръце на кръста. След миг се наклони на една страна, повдигна крака си високо и после го стовари върху земята с тътен и облаци прахоляк. Повтори и с другия крак — с този ритуал сумистите демонстрираха сила и прогонваха злите духове. Публиката се дереше:

— Рай-ден! Рай-ден!

От скандирането името му звучеше като «Гръмотевицата и светкавицата». Въодушевените привърженици на Райден явно очакваха от него цялата мощ на една свирепа буря.

— Рай-ден! Рай-ден!

Няколко мъже хвърлиха монети в краката на своя любимец.

— Голямо състезание, няма що! — отбеляза мъжът до Сано.

Сано хвърли поглед към съперника на Райден и кимна в знак на съгласие. Мъжът от другата страна на ринга бе дебел като Райден, но явно непрофесионален борец. Скъпите дрехи и липсата на меч говореха, че е търговец. Той непохватно повтори мощното тропане на Райден. Лицето му изразяваше смущение и едновременно с това доволство, сякаш не му беше много ясно как се бе замесил в това, но се забавляваше от собствената си дързост. Няколко негови приятели го подкрепяха с окуражителни възгласи.

Райден извади от кимоното си кесия. Изсипа нещо бяло в шепата си. По-голямата част разпръсна по ринга, а останалото облиза с език от дланта си. Сол — според древната традиция прочистваше себе си и терена от зли духове. После свали кимоното си и го метна към момчето с дървения барабан.

Двамата състезатели застанаха един срещу друг, приклекнали от двете страни на ринга. С юмруци, отпуснати към земята, те се втренчиха един в друг. Публиката утихна. Напрежението растеше. Сърцето на Сано заби учестено. Инстинктивно той направи крачка назад и отстъпи от кръга. Това зрелище тук нямаше нищо общо със старинния шинтоистки ритуал за плодородие, останал отпреди хиляда и четиристотин години, в който борци от съседни села се състезавали за благословията на боговете в сезона за сеитба на ориз. Нито с легендарната борба от петстотин години по-късно, изходът от която определял кой от принцовете да наследи трона на императора. Не приличаше и на днешните внушителни турнири, където професионалистите — васали на даймио — се бореха в класически стил пред многохилядна публика и в най-големите храмове в Едо. Беше си най-долнопробно улично сумо — диво, мръсно и непредсказуемо. Всичко можеше да се случи. Сано се чудеше дали не трябва да спре мача. Но в този миг от другата страна на ринга видя двама дошини. Значи мачът имаше и мълчаливото одобрение на властта.

С рев Райден и съперникът му се хвърлиха един срещу друг. Туловищата им се сблъскаха със силен плясък. От удара двамата залитнаха и се оттласнаха един от друг. Зрителите отново наскачаха и се разкрещяха:

— Убий го! Убий го! — отекна в ушите на Сано.

Райден се втурна към търговеца с неподозирана за габаритите си бързина. Приложи цупари[45] — серия бързи удари по гърдите, гърлото и лицето на противника си. Търговецът изгрухтя — по-скоро от объркване, колкото от болка. Опита се да отвърне, но Райден настъпи и го притисна към ръба на ринга. Точно когато изглеждаше, че мачът ще завърши с победа на Райден, борецът отстъпи. Той се ухили и с жест прикани търговеца да го нападне. Сано разбра, че Райден не иска лесна победа и дава на противника си още един шанс — така щеше да спечели повече зрители и повече пари.

Търговецът чевръсто се хвърли срещу него. Двамата се вкопчиха един в друг. Райден стоеше стабилен почти без усилие, докато търговецът пръхтеше и залиташе. Райден разкъса хватката му. После внезапно отстъпи две крачки назад.

— Ето това е! — изкрещяха приятелите на търговеца.

Окуражен от подкрепата им, той се хвърли в нова атака. В последния миг Райден отстъпи встрани, сграбчи пояса на своя противник от двете страни и използва собствената му инерция, за да го изхвърли от ринга: нокаут — една от четирийсет и осемте азбучни хватки в сумо.

Търговецът връхлетя върху тълпата. Поддръжниците на Райден ликуваха, после изведнъж виковете преминаха в стъписан ропот. Изведнъж Сано проумя защо е този ропот и изтръпна. Подигравателната усмивка на бореца бе преминала в свирепа гримаса. Лицето му стана мораво от странна ярост. Без предупреждение той се нахвърли върху падналия си противник и го заблъска с юмруци. През цялото време ревеше като побесняла стръвница.

— Престани! — закрещя търговецът. Кръв бликна от носа му. — Ти победи! Предавам се!

Приятелите му се опитаха да отблъснат Райден, но той се нахвърли и върху тях. Изведнъж тълпата се превърна в блъсканица от юмруци, ритници и премазани тела. Ругатни, писъци и стенания допълваха хаоса.

— Спрете! — изкрещя Сано. Врявата удави вика му. Той се опита да извади меча си, но блъсканицата му пречеше. Само ако беше спрял този мач, докато все още бе имал възможност! Подобни улични боеве често пораждаха неконтролируеми изблици на насилие, което бързо можеше да прерасне в касапница. Сега вече зрителите хукнаха да се спасяват. За щастие двамата дошини си спомниха задълженията си и се намесиха:

— Разотивайте се! Всички по домовете! Забавлението свърши!

Разпръснаха тълпата и единият извика помощниците си да приберат ранените. Сано се прислони до вратата на отсрещната чайна, за да не бъде пометен от тълпата, и оттам видя как другият отиде при Райден, който продължаваше да стои в средата на ринга. Необяснимата ярост на бореца, изглежда, бе преминала също така внезапно, както бе избликнала. Сега по лицето му бе изписано единствено недоумение. Дошинът протегна ръка с дланта нагоре. Райден въздъхна, наведе се да събере монетите от ринга и отброи половината в шепата на униформения. Значи Райден си плащаше за разрешението да се бори и за гарантирането на реда и сигурността! Сано поклати глава при мисълта, че пак трябва да мъмри подчинените си при следващия рапорт. После предпазливо се приближи до Райден, който сега стоеше сам на ринга, съзерцаваше монетите в едната си ръка, а с другата се чешеше по слабините. В този момент борецът изглеждаше безобиден, но дали яростта му нямаше да избликне отново?

— Не стигат и за манджа — оплака се Райден. — Защо винаги ми разтурят мачовете в най-интересния миг?

Нима не помнеше, че току-що бе нападнал беззащитен човек и че бе предизвикал размирици? Сано все пак реши да се възползва от положението.

— Нека ти купя нещо за ядене — каза той.

Райден може би щеше да е по-отзивчив към него, ако преди това похапнеше добре.

Недоволната гримаса на Райден се разтопи в слънчева усмивка.

— Става — съгласи се с готовност, която подсказа на Сано, че е свикнал да приема подаяния от непознати. Вероятно живееше от тях. Фактът, че се подвизаваше на улицата, говореше, че си няма даймио, който да го издържа, или някакъв друг източник на постоянен доход.

Сано изчака, докато Райден надене кимоното, обущата, наметалото и мечовете си. После двамата поеха надолу по улицата и влязоха в малка гостилница за ястия с юфка.

— Два специалитета на заведението и много саке — поръча Райден. Явно бе редовен посетител. — Жалко, че велик борец като мен трябва да се бие за зени на улицата, не мислиш ли? Да живея ден за ден като просяк! Но невинаги е било така за славния Райден…

Сано не можеше да откъсне поглед от ръцете му — толкова меки и безволеви. Чудно как притежаваха силата, необходима за сумо. Или за убийство на двама души и пренасянето им до реката.

— Преди две пролети аз бях най-добрият борец в свитата на даймио Торий. Имах си хубаво жилище в неговия имот, десет помощници да ме обслужват, ядене на корем и всички жени, които пожелаех. Биех се с най-добрите и ги побеждавах. Самият шогун похвали уменията ми…

Без съмнения хвалби. Ако Райден е бил сред най-добрите борци, Сано щеше да го е чувал. Пък и господарят Торий бе от най-низшите даймио. Богатството му едва ли стигаше за поддържане на отбрани сумисти. Освен това интересите на шогуна клоняха към конфуцианство и изкуства, а не към популярни спортове.

— Велик живот, не мислите ли? — попита Райден. Някаква тъга в гласа му подсказа на Сано, че борецът се хвали, за да направи впечатление. Сано можеше да го съжали, макар че не бе забравил изблика на жестокост към търговеца.

Райден омете порцията си и направи знак на собственика да му донесе друга. Сано бръкна в кесията си за още пари.

— Господарят Торий ме изгони, защото едва не убих управителя на яшики. Не е честно… Все пак не го убих, нали? Пък и не съм искал да го направя. Откакто преди време контузих главата си в един мач, сякаш в мен се всели някакъв демон, който ме кара да върша ужасни неща — той докосна слепоочието си и рече тъжно: — Така и получих името си — «Гръмотевица и светкавица». Удрям неочаквано, незнайно къде и кога и тогава е по-добре всички да се вардят.

Райден не спираше да говори за себе си, без да прояви и най-малък интерес към Сано. Като се изключи обичайното му «Не мислиш ли?», той не му зададе никакви други въпроси. Това бе добре дошло за Сано, защото, представеше ли се, само щеше да пресече непринудения изблик на доверчивост у събеседника си, а така успя да научи доста важни неща. Вече бе ясно, че борецът е зле с парите и притежава непостоянен нрав. Тези две качества го правеха твърде лесна плячка за изпечен изнудвач като Норийоши. Сано внимателно насочи разговора към интересуващата го тема.

— Чу ли за художника, който извършил шинджу? — попита. — Май че се казваше Норийоши.

Райден спря да яде, колкото да отправи към Сано предпазлив поглед.

— Може би — отвърна, всмукна парченце юфка и обърса устни с ръкава си. Но внезапното трепване при споменаването на Норийоши поставяше под съмнение безразличието му.

— Ти познаваше ли го? — подтикна го Сано.

— Може би — тонът на Райден остана небрежен, но той започна да дъвче яростно.

— Не го ли харесваше?

Райден не отвърна. Сано изчака. Смяташе, че бъбривият борец няма да издържи дълго в мълчание. И се оказа прав. Райден запрати празната купа през вратата и изкрещя:

— Противна помия!

Тялото му се напрегна, ръцете му се свиха в пестници. Лицето му потъмня точно както преди да се нахвърли върху търговеца. Сано зърна с крайчеца на окото си, че другите клиенти тревожно ги наблюдават. Няколко скочиха на крака и избягаха от гостилницата. Скришом посягайки към меча си, той рече на висок глас:

— Спокойно, всичко е наред.

После за негово учудване напрежението напусна тялото на Райден и лицето му замръзна. Той премигна, тръсна глава да проясни мисълта си и зяпна Сано, сякаш не можеше да го познае.

— Съжалявам — неуверено рече той. — Разговаряхме ли? Ти питаше ли ме нещо? — сведе поглед. — Къде ми е купата?

Сано си отдъхна.

— Говорехме за Норийоши — каза, като се надяваше името да не предизвика нов пристъп. — Ти защо си го мразел?

Райден се смръщи озадачен.

— Защото той направи така, че да ме изхвърлят от конюшнята на господаря Торий. Управителят нямаше да се унижи да признае пред господаря, че едва не съм го убил. Но Норийоши дойде там същия ден, доставяше някакви картини. Видя всичко и ми каза, че ако не му плащам по хиляда зени на седмица, ще ме издаде. Аз нямах толкова пари. И той ме предаде. Господарят ме изхвърли. Ужасно, не мислиш ли?

Мотивът на Райден никак не удовлетвори Сано. Борецът очевидно не можеше да контролира своя демон. Бе способен да убие съвсем импулсивно, но не притежаваше ума да организира двойно убийство, което да изглежда като самоубийство.

И двамата с Кикуноджо си признаха, че са били жертва на изнудване. Но докато връзката на актьора с Юкико Ниу изглеждаше слаба, при Райден тя просто липсваше. Жените на самураите от аристокрацията никога не посещаваха публични турнири на сумисти, какво остава за улични борби. Възможно бе все пак някога Юкико да се е срещала със семейство Торий, но, така или иначе, Райден бе изгонен от тяхното имение преди близо две години. Какви обстоятелства биха могли да свържат Норийоши, Юкико и Райден в нощта на убийството? Интуицията подсказваше на Сано, че вероятно съществува друга, пряка връзка между Норийоши и клана Ниу и именно тя крие мотива за убийствата. Каква ли би могла да бъде?

— Някога участвал ли си в мач срещу хората на владетеля Ниу? — попита той.

Собственикът донесе на Райден трета порция юфка, без да го молят — вероятно за да предотврати следващ изблик на ярост.

— Разбира се — отвърна Райден, докато ровеше в купата си. — Преди три години на турнира в Муенджи.

Храмът на беззащитните до гробището на жертвите от Големия пожар в Муенджи бе популярно място за публични зрелища.

— Познаваш ли дъщерите му? По-специално най-голямата… Юкико?

— У-ха! — Райден смушка Сано с огромния си лакът. — Знам какво си мислиш. Ама няма такова нещо. Един даймио никога не допуска борците да доближават жените му. Нямат ни доверие. Жалко, защото някои от тях… — той захвана да описва достойнствата на богаташките жени.

Сано повярва, че борецът говори истината. Райден не притежаваше интелигентността на Кикуноджо или неговия актьорски талант, който да му помогне да лъже с лекота и убедителност. Пък и очевидно имаше голяма уста и твърде слаб инстинкт за самосъхранение. Даже не си направи труда да разбере кой е Сано и защо му задава такива въпроси.

Сано прекъсна празното му бръщолевене.

— Радваш ли се, че Норийоши е мъртъв? — попита. Райден глътна последното саке в чашата си.

— Не съжалявам. Но има един човек, който съжалява по-малко и от мен. Норийоши изнудваше не само мен, а както чувам, от другия е измъквал доста повечко пари.

— Имаш предвид Кикуноджо, актьора от театър Кабуки? — попита Сано.

Борецът го изгледа слисан.

— И него ли? Не знаех. Не, говорех за друг.

— За кого?

— Родственик на много могъщ клан — отвърна Райден. — Не зная кой точно, но… — той се наведе и нарисува нещо в прахта с пръчицата си. Картината му бе доста непохватна, но Сано лесно разпозна изображението.

Представляваше герб с водно конче, отличителния знак на клана Ниу.