Шинджу

Седемнадесета глава

Съдията Огиу се наведе да огледа каменната пейка пред къщичката за чайна церемония. Прокара пръст по повърхността й, после го поднесе към очите и се намръщи.

— Веднага почисти тази пейка! — нареди той на слугата, който се въртеше около него. — Господарката Ниу ще пристигне всеки момент. Всичко трябва да е безупречно.

— Да, господарю.

Слугата започна да мете пейката с малка метличка, а Огиу се обърна да огледа градината. Увери се, че сухите клони са прибрани и листата по повърхността на изкуственото езерото са подредени в красива картина. Скръсти ръце и в пояса му нещо изшумоля. Той извади писмото на господарката Ниу, получено предишния ден. Прочете го, вероятно за двайсети път, като прескочи официалните поздрави и премина направо към същността:

«Събитията», които тя споменаваше, явно се отнасяха за посещението на Сано Ичиро в храма Канон и за убийството на секретаря Цунехико. Шпионите на Огиу му бяха докладвали и за двете. Чудеше се защо Сано му пробута тази прозрачна лъжа за Мишима. Независимо от причините това бе въпрос между висшестоящ и негов подчинен и трябваше да се уреди насаме. Смъртта на Цунехико бе печална, но съвсем обичайна за пътуване по Токайдо. Тогава какво общо имаха тези инциденти с господарката Ниу?

Огиу толкова се мъчеше да се сети, че не спа цялата нощ. Стомахът му се разстрои и продължаваше да го боли въпреки чая от бамбукова пепел, който бе пил. Към притесненията му се добави и тревожната вест, донесена му едва тази сутрин от негов информатор в Едо: Сано не е прекратил разследването на шинджу — в деня, преди да тръгне, е разпитвал актьора Кикуноджо и някакъв сумист. Огиу знаеше, че господарката Ниу едва ли бе разбрала за това — все пак неговите шпиони бяха най-добрите след тези на шогуна. Но сигурно скоро щеше да научи. От мисълта за недоволството й му призля. Остра пареща жлъчка се надигна в гърлото му. Да, решеше ли, тя можеше да го съсипе. Проклет да е Сано Ичиро, този глупак, тъй упорит и непокорен! Хич да не го беше срещал!

Огиу мушна писмото обратно в пояса си. Ще се справи с господарката Ниу. Просто ще приложи уменията, които бе усвоил до съвършенство през годините — вещина във въздействието, изкусна словесност, съзиране на предимството и светкавична способност да се възползва от него, преди противникът да се е усетил. Можеше да улесни триумфа си, като подсигури най-подходящата обстановка. Къщичката за чайна церемония!

Малката постройка изглеждаше като селска колиба — пълна противоположност на градската натруфеност и помпозност. Огиу бе постигнал ефекта на типична за селото простота, без да пести средства, и това му доставяше искрено удоволствие. Парите, разсъждаваше той, могат да купят дори покой и ведрина.

Но днес безпокойството не му позволяваше да погледне на къщурката с обичайното задоволство. Без зеленина градината изглеждаше гола и неприветлива, древните каменни фенери — някак нечисти и износени. Беше си играл с часове да направи стъпалата, които артистично криволичеха към къщурката. Сега внезапно му се прииска да ги пренареди. И видът на къщурката вече не му харесваше. Входът, през който се влизаше на колене, му се струваше твърде висок, а прозорците — твърде малки. И изведнъж видя колибата такава, каквато си беше — нелепо творение на дилетант, който се мисли за майстор в чайната церемония.

Заля го безсилна ярост към господарката Ниу и Сано, които така сериозно смущаваха покоя му. Затова потърси отдушник в поредния гневен изблик.

— Ей, ти, ела! — изкрещя на слугата си. — Виж колко е мръсно тук! Веднага да го излъскаш!

— Да, господарю. Веднага, господарю!

Страхът в очите на слугата възвърна чувството му за власт. Представи си как излиза победоносно от стълкновението си с господарката Ниу. Усмихна се и се заизкачва по стъпалата към колибата. Събу се и плъзна встрани входната врата, повдигната на височина на бедрата, с цел да внушава смирение у гостите на чайната церемония. Обикновено влизаше през задния, кухненския вход, но сега искаше да погледне колибата през очите на господарката Ниу. Щом се качи и се озова вътре коленичил, усмивката му стана по-широка — господарката Ниу трябваше да застане на колене, за да стигне до него, а при всяка друга ситуация това би било немислимо. Началното предимство ще е негово!

Той отиде в кухничката и взе от шкафа тел за разбиване, купа, кутия най-качествен зелен чай на прах, черпак, салфетки, буркан за разреждане и съд за вода. Напълни самовара и го внесе в стаята. Другите прибори нареди на поднос от лакирано дърво върху рогозката за сервиране. После застана на колене и зачака господарката Ниу. Мислите му го отнесоха в детството, в селския дом на богатите му родители. По рождение се казваше Асашио Банзан, син на дребен васал на Токугава. Живееха в провинция, опустошена от гражданската война. Като осемгодишен бе спечелил благоразположението на своя учител в самурайското училище, с което привлече вниманието на самия господар и за награда получи работа като паж в замъка Едо. Там бързо се ориентира в слабостите и щенията на дворцовите служители и започна да търгува с тях срещу защита и покровителство. Заемаше им пари, уреждаше им срещи с жени, осигуряваше им пиене и наркотици, прикриваше грешките и провиненията им. В замяна другите пажове го отменяха в черната работа, а аристократите му даваха допълнителни възнаграждения и отбрани поръчки. Предоставяше им приятелството си за информация, която да използва срещу враговете си. Така усъвършенства политическите си умения, с които сега бе така известен. С годините бързо се издигна до главен паж, после до чиновник, секретар, администратор. Но човек с ниско потекло като неговото не можеше да продължи по-нагоре.

Напредна по друг начин — чрез брака си с единствената дъщеря на главния васал на шогуна. Успя да се ожени за нея отчасти чрез ласкателства към бъдещия тъст, отчасти чрез инсцениране на компромати срещу съперниците си. Прие фамилното име на съпругата си — Огиу, и стана абсолютен наследник на своя тъст. Издигна се до ранг съветник. Когато тъстът му почина, фамилното богатство премина у Огиу заедно с поста на стареца — северен магистрат на Едо.

Огиу Банзан управлява града в продължение на трийсет години с помощта на перфектна шпионска мрежа. Наложи железен контрол, старателно скрит под маската на елегантна небрежност. Около него никога не възникна скандал, винаги успяваше да скрие дребните провали и корупцията. Но наскоро в миг на слабост и алчност изпадна в зависимост от господарката Ниу.

Преди две години шогунът издаде първия указ за защита на кучетата и нарушителите бяха изправяни пред съда. Повечето бяха бедни селяни, но един ден в залата се яви изискан, добре облечен мъж.

— Съдия Огиу, аз съм син на Кухейджи, търговеца на масла — каза мъжът с поклон, докато коленичеше на пода в кабинета на Огиу. — Баща ми бе арестуван за убийство на куче. Утре трябва да произнесете присъдата му. Готов съм да ви дам голяма сума, за да го освободите.

Огиу огледа изпитателно сина на търговеца и забеляза признаци на страх, които деловите маниери не можеха да скрият — помръдваше неспокойно и кършеше ръце.

— И какво ви кара да смятате, че бих приел подобно предложение? — попита той. И по-рано бе вземал подкупи, но само когато нарушението бе дребно и вината на извършителя стоеше под въпрос. Шогунът лично го бе уведомил, че указът за защита на кучетата трябва да бъде прилаган безкомпромисно, без изключения. В противен случай Огиу можеше да загуби поста и дори живота си.

— Не исках да ви засегна, ваша светлост — синът на търговеца видимо трепереше. — Просто ви моля за живота и свободата на моя баща. Ето, давам ви триста кобана и се заклевам в живота си, че няма да кажа никому.

Огиу вдигна ръка, за да го отпрати, но се втренчи в жълтиците, които мъжът изсипа от кесията си, и ръката му замръзна във въздуха. С толкова пари можеше да си построи лятна вила в планината. Но тежко му, ако шогунът разбереше за сделката. После си помисли: «И как негова светлост ще научи?» Блясъкът на монетите неумолимо го привличаше. Кучето и без това вече беше мъртво — наказанието на търговеца нямаше да го съживи. Едно малко нарушение на закона едва ли щеше да застраши способността на Токугава Цунайоши да създаде наследник.

— Много добре — каза Огиу и прибра жълтиците.

Освободи търговеца, построи си вилата и почти забрави за случката. Миналата пролет при едно гостуване у владетеля Ниу на изпроводяк господарката го причака в коридора и каза:

— Хубавото олио прави храната много по-вкусна. Дори кучетата, които шогунът тъй строго брани, биха се съгласили. Не бихте ли платили триста кобана за най-доброто олио, което може да ви предложи един търговец?

За всеки друг тези думи биха прозвучали абсурдно. Но Огиу осъзна с ужас смисъла им — господарката Ниу му показваше, че знае за подкупа. Оттогава живееше в страх. И този страх сега му пречеше да се наслади на постиженията си. Непрестанно се страхуваше, че всеки миг може да се сгромоляса от високия си пост. Дали господарката Ниу е решила вече да се възползва от опасната му тайна?

Гласове отвън прекъснаха мислите му. Господарката Ниу бе пристигнала и слугата я въвеждаше в чайната градина.

С пресъхнали от тревога устни Огиу се запъти да я посрещне. Поздрави я според етикета и се поклони:

— Добре дошли в моето скромно жилище. Голяма чест е за мен, че приехте поканата ми.

Господарката Ниу също се поклони, макар че като съпруга на даймио стоеше по-високо в йерархията от него:

— Напротив, Огиу сан, вашето гостоприемство е чест за мен. Чайната церемония ни предлага убежище от светските грижи. Но убежищата често са временни и дори илюзорни. Нали? — устните й се изкривиха в усмивка. Заради почернените й според модата зъби устата й изглеждаше като извор на смъртта.

Огиу се засмя притеснено. Остави господарката Ниу при входа на колибата и заобиколи, за да влезе през задната врата. С нарастващо вълнение мина през кухнята и коленичи на своето място до огнището. Чу плисък на вода, докато господарката Ниу измиваше ръцете и устата си над умивалника отвън. Последва шумолене на коприна — когато се събуваше. Миг по-късно вратата се плъзна встрани и тя влезе на колене. Коленичилото положение ни най-малко не я унижаваше, както се бе надявал Огиу.

— «Планини и равнини, потънали в снега, и нищо не остава» — прочете тя изписаното на стената хайку. Поклони се пред ритуалната ниша и зае почетното място пред нея. — Ах, подобна поезия ме освежава. Обзема ме такъв покой, че не ми се иска да се връщам обратно към светската суматоха — тя подпъхна полите на кимоното си под себе си за удобство, сякаш наистина се готвеше да поостане.

Целта на чайната церемония е в пречистването на тялото и на съзнанието и в единението на човека с природата. Но Огиу преследваше друга цел — надяваше се, че строгите ограничения на церемонията ще лишат господарката Ниу от възможността за атака, неприятни въпроси и шантаж. Не и в колибата за чай, която се смяташе за свята. Сега той си даде сметка, че тя е открила как да използва церемонията за своите цели. Вече бе успяла да спечели предимство, давайки му да разбере, че планът му се обръща срещу самия него. Хванат в собствения му капан, нямаше как да се отърве от нея, освен ако не претупа церемонията, проявявайки се като невежлив домакин.

Ръцете на Огиу трепереха, докато бършеше със салфетка вътрешността на купата за чай.

— Много проницателно наблюдение — каза той глухо. Дано се случи нещо, което да сложи край на този фарс! Обикновено бършеше купата бавно, без да бърза, наслаждавайки се на формата и изработката й, а сега я бръсна няколко пъти като в несвяст. Дано земетресение срути покрива!

Покривът обаче не се срути. Вместо това господарката Ниу каза:

— Това хайку ми напомни сцена от една пиеса с най-добрия онагата на Едо в главната роля — тя направи пауза, оставяйки го да осмисли думите й. — В пиесата имаше и стих за гръмотевицата и светкавицата. Вероятно я знаете? Ако не, сигурна съм, че някой ваш служител я е гледал.

«Онагата» — Кикуноджо. «Гръмотевица и светкавица» — Райден. «Ваш служител» — Сано Ичиро. Огиу усети как отмалява, докато си превеждаше неясните слова на господарката Ниу. Тя го уведомяваше, че Сано съвсем не се е отказал от разследването на шинджу и че й е известно кои хора е разпитал.

Огиу наля в купата вода от кипящия самовар. Питаше се как, за Бога, шпионите й са успели да се домогнат до тази информация. Трябваше да я предразположи, и то бързо.

— Моля, приемете най-искрените ми извинения за… — започна той. За какво? На практика тя не го обвиняваше в нищо. Не можеше да й каже открито: «За това, че не успях да спра Сано, както ме помолихте.» Пък и господарката Ниу се държеше така, сякаш това е най-обикновена чайна церемония. Огиу не може току-така да наруши условностите и да заговори открито. — Моите извинения за окаяното ми представяне като домакин — довърши той с надеждата, че тя ще разбере.

Господарката Ниу не прие особено радушно извинението му. Остана загледана в струята вода, която се изсипваше в купата.

— Хубавата вода е от първостепенна важност за приготвянето на хубав чай — отбеляза тя. — Вашата от изворите на Хаконе ли я получавате?

— Не, не… от връх Хией — заекна Огиу. Случайно ли спомена мястото, към което се бе отправил Сано? Усети как от притеснение плувна в пот и дрехите полепнаха по тялото му. Взе дървената бъркалка и започна да разбива чая с водата, докато се получи зеленикава пяна.

— Заварената ми дъщеря Мидори наскоро влезе в метоха към храма Канон в Хаконе — продължи господарката Ниу. После поклати глава, свъсила вежди. — Простете. Разбира се, вие… или поне един от вашите служители… вече знае за това — тя направи дълга пауза. — Защо иначе ще предприема такова дълго пътуване въпреки трагедията в Тоцука?

Стъписан, Огиу изтърва купата и бъркалката. Пенест зелен чай плисна на пода. Съдията започна да го попива със салфетка. Така… Мидори е в храма Канон… Ето защо Сано бе хукнал натам — да я разпита. Сега лъжата придоби смисъл. Какво възмутително неподчинение! Даже убийството на Цунехико не го бе спряло. И колко унизително за Огиу да го научи по този начин. Защо собствените му шпиони не са разбрали и не са го уведомили? За какво им плаща?

— Не знаех, че заварената ви дъщеря е станала монахиня — измънка Огиу. — Нямах представа, че е в Хаконе…

Ироничният поглед на господарката Ниу проследи как той почисти разляното. Беше ядосана, макар да не го показваше. Огиу знаеше, че ако поиска, тя може да го унищожи. Потърси спасение в строгите условности на церемонията, като й подаде купата с чая. Тя я завъртя в ръце според изискванията на ритуала и каза:

— Каква красива купа! Докато пия, ще мисля за грънчаря, който я е сътворил, и за всички онези знатни люде, които са я докосвали с устни преди мен.

Баналните любезности означаваха, че вече е казала онова, заради което бе дошла, и че не се кани да му причини зло. Огиу въздъхна с благодарност.

Отърсил се от страха и несигурността, той започна да се наслаждава на церемонията. Господарката Ниу отпи и похвали чая. Обърса купата там, където устните й я бяха докоснали, и му я върна, цитирайки свое стихотворение. Огиу също отпи и отговори на предизвикателството със собствени стихове. Повториха ритуала. Красноречието на съдията достигна шеметни висини. Представи се като идеален домакин, а гостенката му — като съвършена компаньонка — красива, начетена, с безупречни маниери. Докато я изпращаше при портала, той се впусна в галантни словоизлияния:

— Благодаря ви, че почетохте бедната ми колиба с височайшето си присъствие. Дори не смея да се надявам, че отново ще ми погостувате. Как бих могъл да получа обещанието ви? Само назовете желанието си.

— Удоволствието и честта са изцяло мои — отвърна господарката Ниу, свеждайки глава. — Има нещо, което можете да направите за мен. Ще ми позволите ли да говоря направо?

Стомахът му се сви от мъчителен страх.

— Разбира се — отвърна и направи опит да се усмихне. Излиза, че тя просто е отложила истинската цел на посещението си, за да не провали церемонията. Какъв ли глупак е изглеждал с илюзорното си чувство за сигурност!

Погледът й стана студен и твърд. Привидната й любезност изчезна напълно, когато каза:

— Разследването на йорики Сано Ичиро е предизвикало интереса на мецуке.

— Шпионите на шогуна? — ужаси се Огиу. Само това липсваше — да привлече вниманието им към работата на отдела му. Кой знае какво можеше да излезе наяве.

— Наистина ли?

— Зная го от много сигурен източник — отвърна господарката Ниу. — И нещо повече. Те допускат, че моята заварена дъщеря Юкико и онзи мъж Норийоши са жертва на убийство, както очевидно твърди и вашият йорики.

— Значи е било убийство — изстена Огиу и ръцете му се разтрепериха. Ами ако шогунът си мисли, че той се опитва да прикрие такова тежко престъпление? В най-добрия случай ще го порицае, а в най-лошия — ще го уволни. Сега съжали, че не бе се вслушал в думите на Сано. Но нали всичко сочеше, че смъртта на двамата е шинджу! Кой би могъл да го обвини, че е искал да спести на фамилията Ниу неприятностите около едно разследване? Никой не знаеше за властта, която господарката Ниу имаше над него.

Тя поклати глава нетърпеливо.

— Не ставайте смешен. Това си е самоубийство. Мецуке, тези презрени интриганти, си позволяват да сеят интриги за скандал в дома на владетеля Ниу. Само си представете богатството, което би се изсипало в хазната на Токугава, ако отнемат феодалното владение на съпруга ми! — гласът й стана дрезгав от ярост. — При това се канят да подхванат собствено разследване. Това трябва да се предотврати. На всяка цена!

— Да се предотврати… — повтори като ехо Огиу. — Но как?

Господарката Ниу се изсмя рязко и сухо.

— Това ще решите вие, съдия Огиу сан — отвърна тя, наблягайки на титлата му.

— Аз ли? Защо? Как? — стомахът му се преобърна при мисълта да се заеме с такава опасна конспирация. Представи си съсипаната си кариера, заточението, което го чакаше, или дори смъртното наказание…

— Да, вие. И мисля, че знаете защо. А «как», ще решите сам — господарката Ниу отвори портата и пристъпи навън. Преди да се качи в чакащия на улицата паланкин, добави през рамо: — Не се съмнявам, че ще измислите нещо — и си тръгна.

Огиу затвори портата и се облегна на нея с притворени очи. Няколко пъти пое дълбоко въздух. «Не забравяй кой си — каза си той. — Досега винаги си бил победител и пак ще бъдеш!» Спомни си своя съперник за длъжността на главен паж преди десетки години. Набеди момчето в кражба и така успя да си осигури службата. Откакто бе станал магистрат, периодично се опитваха да го провалят, но той всеки път оцеляваше. Използваше връзките и влиянието си, за да назначат хулителите му на длъжности далеч извън Едо. Едва ли господарката Ниу бе по-опасна от другите, с които се бе сблъсквал досега.

Постепенно силите му се възвърнаха. Огиу отвори очи и се затътри към вратата. Запита се защо господарката Ниу толкова държи да осуети разследването, но тревогата за самия него бързо заглуши любопитството. Трябваше да пристъпи към действие, за да избегне провала. Сега чувстваше по-малко страх, отколкото преди срещата, защото заплахата доби ясни форми и вече не му изглеждаше толкова непреодолима. Влезе в къщата и нареди на слугата, който го посрещна на прага:

— Йорики Ямага и йорики Хаяши да се явят тук незабавно!

Ще се разпореди да предотвратят разследването на мецуке и веднъж завинаги да сложат край на намесата на Сано в делата на фамилията Ниу.