Шинджу

Четиринадесета глава

Сано и Цунехико стигнаха до малко селце на име Тоцука. Макар че Тоцука бе шестият проверочен пост и обичайната спирка за пътници, тръгнали от Едо рано сутринта, Сано се бе надявал да продължат нататък. Искаше да се отърват от все така невидимия преследвач, ако съществуваше такъв. Но нощта настъпваше бързо, а двамата с Цунехико бяха премръзнали, уморени и гладни. Конете също имаха нужда от подслон, храна и почивка.

— Ще прекараме нощта тук — каза Сано, след като минаха през проверочния пост и влязоха в Тоцука.

Цунехико, който бе станал мрачен и мълчалив от умора, сега се усмихна отново и каза с въздишка на облекчение:

— Хубаво, йорики Сано сан.

Двамата поеха нагоре по улицата да потърсят подслон за през нощта. Подминаха внушителни, подобни на храмове постройки, запазени за отсядане на даймио и благородници от двора. Близо до центъра намериха скромна странноприемница, обявяваща ниски цени за храна и квартира. Два фенера осветяваха надпис с името й — «Рьокан Горобей». Изглеждаше спретната и в добро състояние. Навсякъде бе чисто, а в задната част се кипреше малък олтар на Джизо, бога покровител на пътници и деца.

Преди да влязат в странноприемницата, Сано отново хвърли поглед през рамо. Дали преследвачът ги бе изгубил? Зърна познати лица на пътници, които бяха срещнали, докато се движеха насам, но никой, с когото би могъл да свърже това злокобно присъствие. Опитвайки да се отърси от тревогата, си каза, че скоро двамата с Цунехико ще са в безопасност между четирите стени на стаята.

— Добре дошли в «Рьокан Горобей»! — посрещна ги усмихнатият собственик. Поклони се и рече: — Благодаря ви, че избрахте моята скромна странноприемница. Аз съм Горобей и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря приятен престой.

Той им донесе регистъра да се запишат, после извика момчето от конюшнята да се погрижи за конете. Взе една лампа и поведе Сано и Цунехико към стаята за багаж. Те оставиха там дисагите си и задържаха само онова, което щеше да им потрябва за вечерта. Цунехико овеси меча си на стойката наред с оръжията на другите гости, но Сано се поколеба. Ами ако преследвачът се появи тази нощ?

— Не се притеснявайте да оставите оръжията си, господарю — каза собственикът. — Рьокан Горобей има собствени нощни стражи.

— Не искам да ви обидя, но предпочитам да задържа мечовете си — каза Сано.

Горобей ги преведе през малка кокетна градина и от там — в крилото за гости. Изкачи се по стълбите на тясна веранда и отвори вратата на стаята им. Тя бе голяма точно колкото в нея да легнат двама души, а цялото й обзавеждане се състоеше от мангал с дървени въглища, стенен шкаф за завивките и два футона. Горобей запали мангала и лампите. После се усмихна с поклон.

— Скромно, но уютно. Банята и тоалетната са ето там. Моля, уведомете ме, ако имате нужда от нещо — с още един поклон той побърза назад към входа, откъдето се чуваха гласовете на други пристигнали пътници.

След като се изкъпа и преоблече в удобна роба, Сано седна в малката топла и светла стая и почувства как напрежението му се стапя. Заради чисто физическото усещане за удобство всички заплахи започнаха да изглеждат някак далечни и нереални.

— Умирам от глад! — обяви Цунехико. — Кога ще ядем?

Вместо отговор вратата на стаята се плъзна встрани. Влезе спретната прислужничка, поклони се и им връчи два подноса с щедри порции риба, ориз, зеленчуци и гореща супа. Изтощен от това да се взира във всяко лице, Сано бе доволен, че странноприемниците нямат трапезарии и гостите се хранят по стаите си.

Прислужничката наля чая и сакето и се оттегли.

— Вкусно — изломоти Цунехико с пълна уста.

Сано кимна утвърдително. Оризът бе ароматен, зеленчуците и супата — пикантни и апетитни. Рьокан Горобей предлагаше добро обслужване за цените си.

Не трябваше да забравя да остави щедър бакшиш. Топката в стомаха му се поотпусна и освободи място за остър глад. Той изяде почти всичко от порцията си.

Отвън се чуха смях и песни. Цунехико плъзна назад панела на прозореца и се надвеси любопитно.

— Недей… — Сано протегна ръка да го спре.

Цунехико се огледа изненадан.

— Защо?

Сано пусна ръката си.

— Няма значение — рече. Не искаше да издават местонахождението си, но не можеше да се сдържи да не погледне навън. Може би този път ще зърне преследвача?

Плъзна поглед към другите стаи за гости в отсрещния край на градината. През отворения прозорец на една от тях различи група самураи. Жена в ярко кимоно бе коленичила сред тях и свиреше на шамисен. Единият от самураите запя с фалшив глас. Другите избухнаха в смях. В съседната стая двама свещеници пееха сутри. Дали преследвачът е сред неясните силуети, които се очертаваха по прозрачната хартията на някой от отсрещните прозорци? Или е отседнал в друга странноприемница, готов да поеме по следите им на следващото утро? Може би се спотайва в мрака извън селото? Заслушан в обичайните шумове и успокоен от уюта на стаичката, Сано почти повярва, че преследвачът вече не ги застрашава. Почти.

Цунехико се прозя:

— Толкова съм уморен.

Сано също се прозя. Тялото му се нуждаеше от сън въпреки желанието на съзнанието му да остане нащрек. Прислужничката се върна да прибере подносите и той я помоли да им оправи постелите. После сложи наметалото си и взе мечовете си.

— Излизам малко на чист въздух — каза той на Цунехико. Искаше да огледа за последен път и да се увери, че са в безопасност.

Обиколи утихналия двор, хвърли поглед навън към пустата улица и поздрави нощния стражник — явно син на Горобей. Вече не чувстваше враждебното присъствие на преследвача. Дали умората не притъпяваше сетивата му?

Когато се върна в стаята, заключи прозорците и вратите. Смръщи се заради паянтовите дървени ключалки, предназначени да осигурят по-скоро уединение, отколкото сигурност. Цунехико вече спеше, скрит под завивките от глава до пети. Хриповете бяха преминали в тихо похъркване. Сано свали наметалото и мечовете и угаси лампите. Легна на своя футон и се зави. Докато се унасяше, долови клепалото на нощната стража. Ръката му инстинктивно се измъкна изпод завивките и се протегна към оръжията до него. С последно съзнателно усилие той сграбчи дръжката на дългия си меч и го измъкна от ножницата.

И потъна в сън.

В градината на Рьокан Горобей преследвачът се спотайваше зад един кичест бор. Приближаваше полунощ и лампите постепенно гаснеха в крилото за гости. Странноприемницата тънеше в мрак. По застланите с чакъл пътеки се полюшваха черните сенки на храсти и постройки. Само неспирният вятър оживяваше нощта с шумоленето на угасналите хартиени фенери и проскърцването на голите клони.

По пътеката изхрущяха стъпки. Появи се нощният пазач, стиснал клепало и фенер. Минаваше на своята поредна обиколка. Вървеше покрай постройките и спираше до всяка врата.

На светлината на фенера преследвачът можеше да различи кръглото жизнерадостно лице и да види облачето от дъха му в студения въздух. Задържа собственото си дишане, за да се слее с дървото, зад което се спотайваше. Засега не се страхуваше, че могат да го открият. Знаеше от продължително наблюдение, че пазачът навлиза в градината на всяка трета обиколка, а изобщо не я доближава при останалите. Издиша чак когато младежът се обърна и мина през портата, която извеждаше на улицата. Миг по-късно стъпките прозвучаха отново, светлината мина покрай него и целият маршрут се повтори.

Преследвачът притихна в безсилен гняв. Как да проникне в стаята на Сано — и да се измъкне от там, — без този окаян глупак да го види? Ще успее да стигне до вратата, докато пазачът е на улицата, но ако не успее да я отвори достатъчно бързо, онзи ще бие тревога с клепалото си и цялото село ще връхлети в двора като рояк демони. Дали пък да не изчака друга възможност — утре по пътя или при следващата нощувка? Но желанието да приключи с този проблем сега, още тази нощ, го задържа на мястото му. Този път, когато пазачът свърши огледа на градината и се обърна към портата, той излезе иззад дървото. Ръцете му се сключиха около врата на пазача. Стисна здраво меката топла плът. Младежът извика задавено. Скова се и изпусна фенера и клепалото. Сгърчи тяло, заблъска с крака. Хриптеше и се давеше, борейки се за въздух. Заби пръсти в ръцете на нападателя в опит да разхлаби хватката им.

Преследвачът стисна здраво, скърцайки със зъби от усилие. Не почувства болка, когато ноктите на другия се впиха в кокалчетата му. Скоро съпротивата на пазача отслабна. Хриповете му престанаха, ръцете увиснаха. Той потръпна един-два пъти и се отпусна. Преследвачът положи безжизненото тяло на земята и го придърпа в храстите. Духна пламъчето на падналия фенер. Сега вече никой не се изпречваше на пътя му.

Пое през градината към стаята на Сано.

Писъци и стенания отекваха в ушите на Сано, докато крачеше отново през вонящите коридори на затвора в Едо. Този път водач бе не Мура, а съдията Огиу, чиито церемониални черни одежди метяха мръсния под.

Огиу спря в края на коридора и рязко отвори една врата.

— Влизай, йорики Сано — извика, — ела да видиш съдбата на онези, които не се подчиняват на заповеди и не изпълняват дълга си!

Сано не искаше да върви. Не искаше да узнае какво се крие зад онази врата. Но невидима сила го тласкаше нататък по коридора. Почти ридаещ от ужас, се свлече на колене и се вкопчи в робата на съдията.

— Моля ви… недейте…

Огиу се изкиска.

— А къде остана самурайската ти смелост, йорики Сано? — присмя му се той.

С мощен ритник запрати Сано вътре в стаята. Сано изкрещя стъписан от гледката пред очите си. Мура и д-р Ито бяха застанали от двете страни на масата за аутопсия. Ета държеше дълъг бръснач, а долната част на лицето му бе превързана с бяло парче плат. Д-р Ито го привика с ръка и Сано забеляза нещо, от което му призля. Масата беше празна. Готова. За него.

— Не! — изкрещя Сано.

Преследвачът крадешком изкачи стъпалата на верандата пред вратата на Сано. Сламените му подметки притъпяваха всеки шум. Той натисна вратата. Заключена. Извади кинжала от ножницата си. Втъкна го между вратата и рамката и повдигна езичето. То поддаде с изщракване, което го стресна така, че за малко да изпусне ножа. Замръзна, целият в слух. От стаята се носеше само приглушено хъркане. Спяха. Бавно и предпазливо плъзна вратата встрани. С кинжал в ръка, той се взря в мрака на стаята. Едва различаваше двете спящи фигури.

Сега…

Сано се събуди от силен гърлен звук. Съдията Огиу, Мура и д-р Ито мигом изчезнаха. През лепкавата мъгла на съня видя нечия сянка, която се движеше към него. Извика от ужас и инстинктивно замахна с меча си. Фигурата отскочи назад, обърна се и изчезна. Острието на Сано проряза въздуха. Тичащи нозе разтърсиха пода и после заглъхнаха в далечината.

Сано отхвърли завивките и скочи на крака с готов меч. Вече съвсем разбуден, се озърна и си спомни къде се намира. Сърцето му продължаваше да бие до пръсване — зловещите образи на моргата от съня и на неочаквания натрапник в тясната стаичка все още го преследваха. Страхът му се поуталожи и все пак той знаеше, че нещо не е наред. Тялото му трептеше от тревога.

В стаята бе странно студено. Силен метален мирис накара ноздрите му да потръпват. Още един по-слаб мирис, особен и тежък — като от сушени билки, прониза гърлото му и го накара да кихне. Освен това нещо липсваше.

Хъркането на Цунехико. Никакъв звук не идеше от тялото до него.

— Цунехико? — извика той.

Надвеси се над своя секретар и го докосна. В следващия миг ахна и дръпна ръката си. Напипа нещо топло и мокро. Изпълнен с ужас, пусна меча и пипнешком затърси лампата и кибрита. Едва на третия път успя да запали фитила. Лампата изпука и светна. Сано погледна Цунехико. Ужас смрази сърцето му, викът застина на устните му, а дробовете му всмукаха въздуха с рязко свистене.

Цунехико лежеше по гръб, юрганът бе отметнат и откриваше шията и раменете. Жестока рана зееше на гърлото му и от нея неспирно бликаше кръв. Безжизнените му очи бяха втренчени в тавана.