Шинджу

Двадесет и втора глава

Майсторът на мечове, облечен като шинтоистки свещеник, измъкна с клещите си нажежен до червено къс стомана от пещта. Помощникът му хвана другия край и прегъна на две гъвкавия метал. После двамата започнаха да го коват с тежките си чукове. Всеки удар отекваше звънко в ясното утро. Чираци се суетяха около тях и носеха вода за каляването.

Сано стоеше облегнат на ниската дървена ограда и местеше поглед от работилницата към уличката. Щом се приближеше жена, той се изправяше в очакване, но щом видеше, че не е Охиса, отново заемаше предишната поза.

Хората на господаря Ниу не успяха да го хванат предната нощ. Горещата баня и краткият, но здрав сън в една крайпътна странноприемница го ободриха и изпълниха с нови сили. Препасан с двата си меча, се чувстваше готов да посрещне с успех всяко предизвикателство на новия ден. В душата му покълна надежда — че ще възвърне предишния си пост на йорики, че ще осуети заговора срещу правителството, че ще възстанови семейната чест…

Пладне дойде и отмина. Уличките утихнаха, докато майсторите обядваха, и после пак се оживиха, щом всички се върнаха на работа. Охиса още я нямаше. Оптимизмът на Сано започна да гасне. Опита се да й измисли разни извинения — младият господар е решил да остане по-дълго във вилата и е задържал прислугата; господарката Ниу или друга дама са я забавили с някоя задача; нещо се е случило в имението и Охиса не може да се измъкне… А може да е променила решението си. Или да е била разкрита и насила принудена да мълчи. Така или иначе, ако тя не дойде, той губи шанса си да възстанови семейната чест и надеждата да спаси баща си.

В един миг го обзеха паника и безразсъдство и той хукна по Нихонбаши към имението на даймио Ниу. Тъкмо наближаваше портите, когато те се отвориха. Надеждата проблесна и после отново угасна. Отвътре излезе не Охиса, а самурай на кон. Сано изтръпна.

Беше Ниу Масахито.

За един миг Сано трябваше да претегли шансовете си. Можеше да чака Охиса, без да е сигурен, че тя ще се появи, или да последва господаря Ниу и да научи нещо повече за заговора. Желанието да действа се оказа решаващо и той забърза след младия господар. Този път следенето се оказа по-трудно от предния ден. Макар че Сецубун официално започваше едва по тъмно, улиците на Нихонбаши вече се пълнеха с шумни тълпи в празнично настроение, готови за веселба.

Внезапно иззад ъгъла се появи орда самураи на коне. Носеха знамена с герба на даймио Асано. Хората се разбягаха или побързаха да коленичат с изопнати напред ръце и притиснати о земята чела. Всички знаеха, че самураите имат право да посекат всеки, закъснял да коленичи пред процесията на такъв велик даймио. Сано не успя да прекоси улицата навреме и се наложи да коленичи до останалите хора. Колоната се проточи безкрайно: първо конници, после стотици слуги, след тях войници пешаци, накрая пищният паланкин на самия даймио. Сано бе принуден да изчака цялото шествие и когато улицата се освободи, от господаря Ниу нямаше и следа. Сано изруга лошия си късмет и хукна по съседните улички, разпитвайки собственици на магазини или пешеходци:

— Да сте видели оттук да минава млад самурай на кон?

Никой не му отговори утвърдително. Явно шествието бе погълнало цялото им внимание и един обикновен ездач не представляваше достойна за запомняне гледка.

Сано не се отчая. Изкачи се по паянтовата стълба на най-близката противопожарна кула и погледна надолу към гъмжащите улици. В далечината съзря няколко конници, но не успя да разпознае господаря Ниу в никого от тях. После, точно когато вече се готвеше да слиза, мярна позната фигура пред една странноприемница нататък по уличката. Беше Любителя на вишни. Оглеждаше се, сякаш търсеше някого. На рамото му се поклащаше голям вързоп.

Сано скочи тежко на земята и се завтече след него. Спомни си, че господарят Ниу бе казал на търговеца да си прибере парите днес. Може би двамата имаха уговорена среща? Е, ако Любителя на вишни не го отведе при господаря Ниу, Сано ще се върне пред работилницата за мечове да чака Охиса.

Търговецът на шунга непрестанно се озърташе, сякаш се страхуваше да не бъде проследен. Току свиваше внезапно зад някой ъгъл и се скриваше зад табелите на гостилниците и дюкяните. Шмугваше се в магазини или чайни, изчакваше малко, после надничаше, за да се огледа, и чак тогава отново излизаше на улицата. Веднъж се забави толкова дълго, че Сано се запита дали чайната няма и втори изход. Заобиколи карето точно навреме, за да забележи как Любителя на вишни се измъква от задната врата и бързо се отдалечава. За малко да го загуби на рибния пазар покрай канала до моста Нихонбаши. Любителя на вишни се сля с гъмжилото, но не след дълго Сано го мярна далеч пред себе си пред една сергия с водорасли. Сано се приближи и чу как Любителя на вишни крещеше на търговеца:

— Парите ми трябват сега! Върни ми ги!

— Нямам толкова — възрази мъжът.

Любителя на вишни изрева от отчаяние. Обърна се и хукна обратно. Сано се втурна след него. Защо ли Любителя на вишни така спешно се нуждаеше от пари, след като бе успял да измъкне от господаря Ниу цяло състояние? Може би трябваше да разпита търговеца на водорасли. Не, не биваше да изпуска Любителя на вишни.

Стигнаха до канала и Сано забеляза, че Любителя на вишни оглежда всяка лодка. По увисналите му рамене се разбра, че не бе намерил онази, която търсеше. Размени по две-три думи с няколко рибари и Сано долови откъслечни фрази:

— Виждал ли си… лодката трябваше да чака…

Хората само поклащаха отрицателно глава в отговор и скоро Любителя на вишни пое обратно към пазара. Прекоси улицата и се вмъкна в едно неугледно заведение с мръсни порутени стени.

Сано се поколеба дали да влезе. Надписът пред вратата приканваше: ВИНАГИ ПРЯСНО СУШИ. Любителя на вишни се забави. Сано реши да мине покрай прозорците на гостилницата, за да погледне вътре. Търговецът на шунга стоеше в края на тезгяха с гръб към вратата и разпалено разговаряше с някакъв мъж.

Помещението беше полутъмно и потънало в дим от лулите на клиентите. Сано влезе и се приближи към тезгяха, през две места от Любителя на вишни.

— Какво ще обичате? — извика готвачът към Сано.

— Нещо хубаво — отвърна той разсеяно и наостри уши към Любителя на вишни.

Търговецът на шунга бе оставил настрани вързопа си, погълнат изцяло от разговора:

— Да, зная, че са много пари и повече, отколкото се бяхме разбрали — в гласа му се долавяше тревога. — Само че на мен ми трябват, и то незабавно!

Събеседникът му не беше господарят Ниу, а дрипав сивокос дебелак. Сано напрегна слух да чуе отговора му. Лихвар ли беше? Или поредната жертва на търговеца за изнудване? Готвачът избра точно този момент да извика:

— Танцуващо суши, най-доброто в града — и плъзна по тезгяха една чиния към Сано.

— Благодаря — Сано хвана с клечките една полужива скарида от порцията си и я лапна премлясквайки, за да накара готвача да го остави на мира. Бе пропуснал отговора на дебелака.

— Лесно е да кажеш: «Не се тревожи» — избухна Любителя на вишни. — Ама ти не се чудиш как да си спасяваш кожата…

Сано изяде скаридите, без да усети вкуса им. Сега чак проумя значението на големия вързоп, паническото бягство и нуждата от пари и от лодка. Някой бе изплашил Любителя на вишни дотам, че да иска незабавно да изчезне от Едо. Господарят Ниу ли? Може би търговецът на шунга бе получил от него не пари, а смъртна заплаха? Сано отново не чу отговора на дебелака.

— Трябва да тръгна незабавно — каза Любителя на вишни. — Казвай къде са парите, които ми дължиш?

Готвачът плъзна към Сано още две чинии и обяви на висок глас:

— Риба тон и спарид.

Сано вдигна ръка в знак, че не иска повече. Видя как дебелакът извади изпод широкото си наметало малка кесия и я подаде на Любителя на вишни. Сано се сепна — ръцете, които я държаха, бяха твърде бели, тънки и грациозни за такъв грамаден човек. Освен това му изглеждаха познати. Внезапно си представи как държат ветрило вместо кесия. Взря се по-внимателно в дебелака и замръзна.

Сивата перука и подплатеното облекло успешно променяха възрастта и телосложението, а лицето изглеждаше пълно вероятно защото бе натъпкал памук в бузите и ноздрите си. Но не можеше да скрие ръцете си. Именно те разкриха на Сано истинската му самоличност. Дебелакът бе не някой друг, а самият Кикуноджо, великият актьор от театър Кабуки.

Сано се извърна, преди Кикуноджо да го бе познал. Да, беше го изключил като заподозрян, но внезапната му поява тук поставяше твърде важни въпроси. Актьорът очевидно лъжеше, че е престанал да плаща на изнудвачи, значи може да е излъгал и за другите неща. Наистина ли тайната му любовна връзка бе с омъжена жена… или с Юкико? Възможно ли е да е убил нея и Норийоши, защото се е страхувал, че някой от тях може да го издаде на семейство Ниу, които със сигурност биха го унищожили? Той ли бе преследвачът на Сано по Токайдо и той ли бе убил Цунехико?

В това време Любителя на вишни отново взе думата:

— … не трябваше да му искам повече пари… не знаех колко опасно… ще ми клъцне гръцмуля, ако не изчезна веднага…

След това сниши глас до нервен шепот, но Сано разбра какво имаше предвид. Господарят Ниу бе отказал да търпи повече изнудване. Вярваше ли търговецът на шунга, че господарят Ниу е убиец? Ако се съдеше по страха му, да. Но тогава защо е рискувал да го изнудва?

Кикуноджо измърмори нещо.

— Но първоначално идеята не изглеждаше лоша! — Любителя на вишни изостави предпазливостта и отново се развика: — Мислиш ли, че съм толкова глупав да вървя по стъпките на онзи нещастник Норийоши? Просто поисках да ми се увеличи комисионата. Заради онова момче, убитото. Платих цяло състояние на семейството му, за да не се оплачат в полицията. Откъде да знам, че господарят… — той се усети и зашептя — … ще си помисли, че и аз съм информатор на мецуке и искам парите, за да не издам заговора на властите?

Сано замалко да се задави с хапка риба. Никога не бе допускал, че Норийоши е бил информатор на шпионите на шогуна. Тази неочаквана новина засилваше неимоверно мотива на владетеля Ниу. Колко по-опасни бяха сведенията в ръцете на един информатор, отколкото на един най-обикновен изнудвач!

— Заговорът на двайсет и единия… и всички са на тази възраст — все по-истеричен, Любителя на вишни нямаше спиране: — Всички по-млади синове на даймио. Норийоши каза, че искат да възвърнат някогашната слава на своите кланове. Опасно, и още как! Владетелят Ниу е луд за връзване и няма да се спре пред нищо, докато не постигне целта си — Любителя на вишни надигна бутилката саке, пресуши я, закашля се и избърса устата си. — Норийоши каза, че колкото и да изглежда невъзможно, те ще успеят! Каза още…

Хайде, давай, мислено го подкани Сано. Вече знам кои са, знам и какво искат. Кажи ми какво възнамеряват да правят.

Сякаш в отговор Любителя на вишни каза:

— Те наистина ще извършат покушение… върховната държавна измяна!

При тези думи Сано потръпна от ужас. Значи заговорът на двайсет и единия целеше убийството на шогуна! Милостиви Буда! И какво ще стане после? В най-добрия случай гневът на Токугава ще се изсипе върху всичките им родственици. В най-лошия — всеки от великите даймио ще претендира за овакантения пост на върховен военен диктатор и ето ти нова гражданска война. Лудост!

В този момент една ръка тупна Сано по рамото.

— Сано сан!

Сано изпусна клечките, стреснат от собственото си име. Мигом се обърна да види кой го вика, и забеляза, че Любителя на вишни също рязко извърна глава.

— Какво ви води насам, господарю? Мислех, че сега работите за съдията. Йорики, нали такъв станахте? — беше жизнерадостният уличен търговец на риба от махалата на родителите на Сано.

— Шшш! — Сано му направи знак да замълчи, но бе твърде късно. Кикуноджо и Любителя на вишни гледаха право към него, а тревогата по лицата им недвусмислено показваше, че са го познали. В следващия миг те скочиха едновременно и се втурнаха в различни посоки. Кикуноджо профуча покрай Сано и изчезна през входната врата. Отвън тичешком захвърли неудобното наметало с подплънките, които му придаваха вид на дебелак. Любителя на вишни светкавично грабна вързопа си, шмугна се зад тезгяха и изчезна зад завесата, скриваща входа на кухнята.

— Вчера разговарях с майка ви — продължаваше търговецът, озадачен от странния поздрав на Сано. — Баща ви май не е добре, а? Много жалко. Следващия път като дойда, ще му донеса черен дроб от кит… Сано сан, за къде бързате толкова?

Сано хвърли някакви пари на тезгяха, за да плати храната си. Не му се нравеше мисълта да изпусне Кикуноджо, но трябваше да тръгне след Любителя на вишни и да научи повече за заговора. Махна завесата и се втурна в кухнята. Мина през задната врата и изскочи навън. Озова се на малка зловонна уличка, водеща към канала, и мярна в далечината забързаната фигура на Любителя на вишни.

— Чакай! — извика Сано. — Искам само да разговарям с теб!

Любителя на вишни продължи да бяга, но вързопът му пречеше. Сано стигна края на улицата точно навреме, за да види как Любителя на вишни прецапа през водата и се качи на една рибарска лодка.

— Почакай! — извика той отново.

— По-бързо, давай! — изкрещя Любителя на вишни към лодкаря и го подкани с толкова енергични жестове, че за малко да обърне лодката.

Рибарят оттласна лодката от брега и я насочи на изток, към река Сумида. Сано нагази до колене в студената мръсна вода на канала и се помъчи да ги стигне.

— Спри! — викна той към Любителя на вишни. — Трябва да ми кажеш нещо повече за заговора. Кога възнамеряват да убият шогуна? Къде? Как? Трябва да бъдат спрени, нима не разбираш? Чуй ме, моля те!

Любителя на вишни го ритна силно по ръцете:

— Махай се! Остави ме на мира!

Лодката се заклати и се обърна. Любителя на вишни и лодкарят се озоваха във водата сред пръски и ругатни. Сано спипа за яката блъскащия напосоки търговец на шунга. Топна главата му във водата веднъж, после пак и пак.

— Кажи! — всеки път, когато се озоваваше на повърхността, Любителя на вишни пръхтеше и стенеше, но клатеше глава и отказваше да говори. Сано го натисна под водата и го държа така, докато жертвата му почти престана да се съпротивява. Тогава го измъкна: — Кога! Къде? Как? — попита настоятелно.

Със зачервено лице и изцъклени от ужас очи търговецът на шунга поклати отрицателно глава и рече:

— Убий ме, ако трябва, но това няма да ти помогне. Хабер си нямам нито кога, нито къде или как господарят Ниу смята да убие шогуна!