Шинджу

Двадесет и шеста глава

Когато стигна до жилищния район на даймио, наближаваше полунощ. Сецубун беше в разгара си. Кръгли фенери висяха по всички къщи и оранжевата им светлина сгряваше студената нощ. Портите бяха широко отворени, по улиците се движеха шествия от пищно украсени паланкини, маскирани самураи яздеха или крачеха жизнерадостно и се поздравяваха с бурни възгласи. Жонгльори, актьори и музиканти поднасяха своите изпълнения с надеждата да измъкнат някоя и друга монета от богатите. Просяци молеха за милостиня на висок глас; монаси продаваха талисмани за щастие през новата година.

Все така предрешен с маската и наметалото, Сано препусна към къщата на фамилията Ниу. Сърцето му биеше в бързия ритъм на конските копита. Трябваше да се промъкне в имението и да открие свитъка още тази вечер, докато маскарадният костюм му позволяваше да се движи свободно сред пъстрите тълпи. Но когато стигна до портите, видя, че там стои дошинът, който за малко не го арестува при канала. Разговаряше с пазачите на имението, а наблизо го чакаха още един дошин и петима помощници.

Сано се насили да мине безгрижно покрай полицията. Заобиколи и се озова от задната страна на яшики. Навлезе в тясната уличка, която делеше имота на семейство Ниу от този на съседите. Слезе от коня и продължи навътре пеша, като се оглеждаше и ослушваше. Не срещна никого. От вътрешната страна на зида не се долавяше никакъв шум. Задната порта бе точно срещу тази на съседа — даймио Курода. И двете не се охраняваха. Единствено от тук можеше да се влезе в имението незабелязано.

Сано огледа зида. Беше гладък и нямаше никаква опора за ръцете. Над него защитените с решетки прозорци на караулното бяха твърде високо, за да може да ги стигне. Само на едно място леко се издигаха — при стражницата, над тежките дървени порти. Извитите им декоративни върхове стърчаха точно под покрива. Сано извади въжето изпод наметалото си, размота го, направи примка в единия край и я завърза с хлабав възел. Огледа се крадешком и метна примката. Първите два опита се оказаха неуспешни. Започна да се изпотява. Маската залепна върху лицето му. Хвърли въжето отново. Този път примката попадна на място и той дръпна силно, за да затегне възела. Поколеба се за момент — не можеше да остави коня си тук, защото патрулиращите дошини щяха да го открият. Най-добре беше да го напъди, но пък не искаше да се раздели с единственото си средство за бягство. Въпреки огромния риск, щом се озовеше вътре, трябваше да го вкара през портата.

Закачи юздите за един кол. Сграбчи въжето и започна да се катери нагоре по стената. От усилията се запъхтя. Най-накрая се добра до покрива на стражницата. Просна се там грохнал, без сили да помръдне. Отдъхна си няколко минути, после вдигна глава и отправи поглед към вътрешността на имението.

Отвъд тъмния двор се открояваха силуетите на потънали в мрак жилищни постройки. Нищо не помръдваше, не се долавяше нито звук. Всички ли бяха излезли навън в празничната вечер, или просто се намираха в предната част на имението?

Сано бързо развърза въжето и го натика обратно под наметалото си. Не искаше да оставя следи, а и можеше пак да му потрябва. После се плъзна по полегатия покрив, хвана се за стрехите и овеси тяло към земята. Тъкмо се канеше да скочи, когато отвън се разнесоха бързи стъпки и мъжки гласове. Стражите на Ниу! Ако го чуеха да тупва на земята, щяха да се разтичат да видят откъде идва шумът. Вкопчи се в стрехите и остана да виси високо над земята.

Пазачите приближиха. Вече долавяше какво си говореха.

— Тук е по-тихо и от гроб.

— Проверяваме бързо и се връщаме отпред.

Сано разпозна втория глас — беше на дошина.

Безпокоеше се за коня, вързан на открито точно срещу вратата на Ниу. Мислено се помоли преследвачите да си заминат по-бързо.

В този момент дошинът каза:

— Тук няма никой. Да тръгваме.

Стъпките и гласовете заглъхнаха. Сано мълчаливо благодари на боговете за некадърната полиция. Какъв късмет, че този дошин бе небрежен не само при разследване на палежи, но и при преследване на бегълци. Пусна се от стрехите. Твърдата земя полетя нагоре и се блъсна в него. Той присви колене и се претърколи назад, за да не счупи краката си от удара. Раната на лявото му рамо — от удара на тоягата с шиповете — пое цялата тежест на падането и прокърви. За малко да изкрещи от болка. Овладя се, прехапвайки устни до кръв. Наложи си да стане и да плъзне встрани тежките железни прътове на портата. После я отвори и прибра вътре коня. Върза го за един кол с надеждата, че ще го намери тук, когато… ако се върне.

Пое към къщата. Предстояха му куп трудности. Как ще открие свитъка? Дали изобщо е тук? И ако все пак го намери, как ще избяга с документа, как ще се добере до по-висши инстанции, без да бъде заловен и убит?

Бързо прекоси открития двор. Заобиколи изкуствения водоем, където хората на даймио се упражняваха в плуване и бой с оръжия. Стигна до отсрещните постройки, обзет от предчувствие за близки опасности. И те не закъсняха. Първата го връхлетя, докато минаваше край конюшните. Заедно с пръхтенето и тропота на конете той долови смях. В помещенията на конярите горяха лампи. Светеше и в крилата за прислугата. Сано се приведе под прозорците и се шмугна между постройките. Прекоси втора градина и най-накрая се озова пред огромната представителна къща. Белите й стени се открояваха призрачно на лунната светлина. Множеството покриви над тях се издигаха и се снишаваха като тъмни вълни. Сано видя, че домът се състои от множество постройки, свързани със закрити коридори. Даде си сметка, че разположението е много по-сложно, отколкото на лятната вила. Нямаше никаква представа, къде може да се намират жилищните помещения на младия Ниу, какво оставаше за свитъка!

Най-близката врата го отведе до тясна пътека, която се виеше между гладките огнеупорни стени на складовете. Продължи, докато пътеката свърши, и сви вляво. Нова пътека го поведе в лабиринт от високи дървени огради. Сано изгуби ориентация. Надяваше се, че върви към централната част на къщата, но зидовете създаваха грешна представа, откъде долитат звуците — дали приближаваше към широката улица отвън, или се отдалечаваше във вътрешността? После насред пътеката изникна нова порта. Сано леко я бутна. Тя се отвори със скърцане и вътре се разкри нова просторна градина с три постройки, опасани със закрити веранди. Всички прозорци бяха тъмни и нищо не подсказваше кои са обитателите на тези къщи. Той се промъкна до най-близката веранда и пробва вратата. Беше заключена. После леко я разклати, защото често в богатите домове ключалките бяха доста хлабави — защо да се харчат пари за скъпи брави, когато обикалящите наоколо патрули вършат много по-добра работа за осигуряване на безопасността? Опитите му да я отвори с бутане не дадоха резултат. Опита другите врати със същия успех и се обърна към прозорците, които бяха обезопасени с тънки дървени решетки. Използва меча си, за да счупи решетката. После сряза и разкъса хартиения пласт на прозореца и надникна през пробития отвор.

Празен коридор минаваше покрай ред затворени врати, разделени от дълги хартиени стени. Все така стискайки меча си, Сано се покатери през прозореца. Прекоси предпазливо коридора и отвори напосоки една от вратите. Тя водеше към друг вътрешен коридор, по-тъмен и също празен, с още повече врати. Въздухът ухаеше на парфюм с мирис на цветя. В най-близката стая малкото мебели бяха предимно скринове, огледала и тоалетни масички. Сано се спъна в атлазените дипли на разхвърляни по пода кимона. Явно се бе озовал в женските жилищни помещения. На пръсти се промъкна нататък, притиснал гръб до стената.

Изведнъж застина. От другата страна на коридора към него се движеше трепкащо светло петно. Газена лампа в ръцете на момиче, което пристъпваше безшумно по чорапи. Той тръгна безшумно назад, но в този момент чу как някъде зад него се отваря врата и тежки стъпки все повече го приближават. Устата му пресъхна, стомахът му се сви на топка. Отпред стъпките ставаха все по-отчетливи, а в гърба му момичето си тананикаше някаква мелодия вече съвсем близо. Бягството му бе отрязано и в двете посоки, затова той отвори най-близката врата, но за зла участ попадна не на стая, а на голям килер, претъпкан със сандъци и кутии. Пристъпи навътре и кутиите се строполиха отгоре му. Вдигна такъв шум, че момичето се спря и извика:

— Крадец! Помощ!

Сано се втурна по коридора към момичето, профуча край него, шмугна се през най-близката врата и се озова в дълъг тесен проход. Момичето зад него продължаваше да крещи. Той продължи напред. Носеше се из лабиринт от коридори и врати. Колкото и да му беше неприятно, налагаше се да се измъква без свитъка. Незабавно. Преди да са дошли стражите.

Коридорът правеше чупка и преминаваше в друг. Блъсна го студена струя въздух. Идваше откъм отворената градинска врата. Хукна натам, но на хартиената стена пред него се появи светъл правоъгълник. Някой бе запалил лампа в една от стаите. Чу се плъзгане на врата и в коридора се разля светлина. Висока женска фигура препречи пътя му. Сано профуча покрай нея и се хвърли към вратата. Изскочи в градината, готов да продължи бягството си.

— Еиичан! — разнесе се отзад властен женски глас.

Твърде късно Сано забеляза черния силует, който изникна от сенките вдясно. Отстъпи встрани, но не бе достатъчно бърз. С цялата си тежест преследвачът се стовари отгоре му и го притисна към земята. Ударът го разтърси и маската изхвърча от лицето му. Той изпусна меча си. В лявото му бедро, което бе поело удара при падането, избухна ослепителна болка. Опита се да достигне меча си, за да се отбранява, но силните ръце на нападателя го обърнаха по корем и притиснаха лицето му в прахта. Еиичан заби тежките си колене в кръста на Сано и в същото време сграбчи гърдите и раменете му в жестока прегръдка. Бавно и безмилостно ги изви назад. Сано изпусна неволен вик. Още едно движение и гръбнакът му щеше да се строши! Със стиснати зъби и обляно в пот лице, опита да се освободи. Уви! Почти усещаше хрущенето…

— Не! — изкрещя заповеднически женският глас. Нападателят отпусна хватката. Сано почувства безкрайно облекчение. Тежестта се вдигна от тялото му и той се превъртя по гръб. Над него стоеше господарката Ниу. Косите й падаха свободно върху раменете, а покритото с белило лице изглеждаше призрачно на слабата светлина от фенера. В ръцете си стискаше копие, насочено към гърдите му. Устните й се разтеглиха в усмивка и тя бавно отдръпна копието.

— Довлечи го в къщата, Еиичан — нареди тя на слугата до нея. — Няма да го убиваме… засега.