Скритата империя

9.Естара

Макар че беше дъщеря на терокските владетели и вече бе дванадесетгодишна, Естара не знаеше какво й е предопределено да прави през живота си.

Двамата й братя и сестра й още от малки бяха знаели, че се очаква да бъдат ръководители, да постъпят в зеленото жречество, да се подготвят за търговски посланици. Четвъртото дете обаче нямаше установена роля. Затова Естара обикновено правеше каквото иска.

Изпълнена с енергия, тя тичаше боса в гората, припкаше сред храстите под покрова на вечно шепнещите световни дървета. Преплетените палмовидни клони не толкова спираха слънчевите лъчи, колкото ги филтрираха и осейваха земята с жълто-зелени петна. Листата и тревата галеха златистокафявата й кожа, гъделичкаха я, ала не я драскаха. Големите й очи винаги бяха готови да правят нови открития, да забелязват необикновени неща.

Естара вече беше изследвала почти всяка пътека наблизо, изумена от околния свят. Смелите й постъпки сегиз-тогиз й носеха укоризненото мръщене на голямата й сестра Сарейн, която бе влюбена в света на бизнеса, политиката и търговията. Естара обаче не искаше да порасне толкова бързо.

Рейналд, най-големият й брат, вече беше на двадесет и пет и със сигурност щеше да стане следващият отец на Терок. Красив и търпелив, той изучаваше политика и изкуството на ръководството — винаги бе знаел, че по традиция ще стане говорител на горския свят. В подготовка за това бреме Рейналд неотдавна беше заминал на вълнуващо пътешествие до далечни светове, където се бе срещнал с ръководителите на по-важните планети, и хора, и илдирийци, преди задълженията му да го приковат на Терок.

Родителите на Естара никога не бяха ходили в прочутата илдирийска столица Миджистра под седемте слънца, макар че дъщеря им Сарейн — четири години по-малка от Рейналд — няколко години бе учила на Земята и беше ковала съюзи с Ханзата.

Вторият й брат Бенето бе предопределен да „приеме зеленината“ и да стане жрец на световната гора. Тя с нетърпение очакваше завръщането му от Ансиър, където беше станал свидетел на създаването на новото слънце.

Отец Идрид и майка Алекса може би прекалено я бяха разглезили, оставяйки я сама да търси интересите си и да си навлича всевъзможни неприятности. Малката й сестричка Сели, бебето в семейството, предпочиташе да прекарва времето си с непрестанно бъбрещите си приятели. Естара бе много по-самостоятелна.

Тя се приведе под сладко ухаещите папрати и усети парване на див парфюм по бронзовата си кожа. Косата й беше стегната в хаос от плитки и кичури. Въпреки че прическата й не бе модерна, момичето я предпочиташе, тъй като така не се закачаше в клони и вейки.

Естара се затича напред, като запомняше обратния път до града в гъбения риф, в който живееше. Спря под високите като небостъргачи световни дървета, дънери с люспеста кора, които пулсираха от енергия и се протягаха към небето, сякаш посадени в градината на някой великан. От цепнатините на застъпващите се люспи като косъмчета се подаваха млади филизи.

Корените, стволовете и рудиментарният разум на световните дървета бяха свързани. Палмовидните клони се издигаха високо във въздуха и увисваха надолу като чадъри. Всяко дърво докосваше съседното и превръщаше небето в килим от листак. Вейките се поклащаха като мигли и се галеха едни други. Освен бръмченето на насекомите и звуците на дивите животни, над гората се стелеше бял шум, успокоителен като приспивна песничка.

Световните дървета се бяха разпространили на всички терокски материци и амбициозните зелени жреци пренасяха фиданки на други планети, така че взаимосвързаният горски разум да расте и да се учи. Те му се молеха — пулсиращ „земен дух“ в буквалния смисъл — и му помагаха да става все по-силен.

Много отдавна — преди сто осемдесет и три години — патрул на илдирийския слънчев флот беше срещнал първия бавен земен заселнически кораб „Кайли“ и го бе довел на тази непокътната планета. И единадесетте стари заселнически кораби бяха носили имена на известни изследователи. „Кайли“ беше наречен на Рене Кайли, френски изследовател на черна Африка, който се преструвал на туземец, за да проникне в тайнствения континент. Той бе първият бял, видял легендарния град Тимбукту.

„Бъртън“, „Пири“, „Марко Поло“, „Балбоа“, „Канака“… за Естара имената на тези заселнически кораби имаха екзотично звучене, ала дори разказите за нецивилизованите времена на Земята не можеха да се сравняват с чудесата, които бяха открили заселниците на други светове из Спиралния ръкав. „Кларк“, „Виши“, „Амундсен“, „Ейбъл-Уекслър“, „Строганов“. Всички те бяха намерили дом с помощта на илдирийците, освен „Бъртън“, който се беше изгубил сред звездите.

Пътниците на „Кайли“ се бяха възрадвали при вида на тучния терокски пейзаж, истинския потенциал на този див свят. Новият им дом бил по-гостоприемен от всичко, което си били представяли по време на многото поколения безцелно търсене на обитаема звездна система. Те векове наред били живели затворени на борда на голям, стерилен космически кораб и през цялото това безсмислено време заселниците и техните потомци нямали какво друго да правят, освен да гледат снимки на гори и планини. И Терок бил тъкмо онова, за което се били молили. Колонистите обаче незабавно заподозрели нещо необичайно в тези дървета.

„Кайли“ носел всичко необходимо за заселване дори на най-враждебния свят, но условията на Терок се оказали изключително благоприятни. След като илдирийците ги оставили там, колонистите построили временно селище от панелни сгради, докато биолозите, ботаниците, химиците и минералозите се заели да установят какво може да им предложи тази забележителна планета.

За щастие биохимията на терокската екосистема била напълно съвместима с човешката генетика и заселниците можели да ядат най-разнообразна местна храна. Нямало нужда да разчистват и наторяват земята. После открили естествени домове в гората, вместо да издигат метални и полимерни сгради.

Десетилетия по-късно, когато илдирийците установили дипломатически отношения със Земята, терокските колонисти били развили собствена култура. Макар че впоследствие дошли представители на Ханзата, за да ги обединят отново в голямата мрежа на човечеството, терокците предпочитали да останат независими. Когато потеглили със заселническия кораб, предците им изобщо не били очаквали да се завърнат, не били мечтали да възстановят връзката си със Земята. Те били семе, хвърлено на вятъра с надеждата, че някъде ще поникне. Нямали намерение да ги изкоренят…

Естара поспря, изяде няколко шепи горски плодове и избърса сока от устата и дланите си. Изпълнена с жизнерадост, тя погледна нагоре към най-близкото световно дърво и видя следи от често изкачване на молитвени групи. По кората имаше достатъчно изпъкналости и момичето можеше да се покатери по нея като по стълба, стига да не гледа надолу и да не мисли какво прави. Там горе зелените жреци се разхождаха по пътеките си сред яките върхари и преплетените клони.

Естара носеше малко дрехи, тъй като в гората бе топло. Ходилата й бяха достатъчно загрубели, за да не се нуждае от обувки. Тя бавно се заизкачва нагоре, все нагоре. Уморено, ала ликуващо, момичето най-после подаде глава над галещите кожата му листа на световното дърво, запремигва и огледа синьото небе и безкрайните дървесни простори.

Дори оттук не можеше да определи къде свършва едно дърво и къде започва друго. Около себе си чу гласове и песни, шепот, напеви и колебливи четящи гласове, смесица от пронизителни и дълбоки тонове.

Естара се опря на клоните и погледна събралите се мъже и жени — почернели от слънцето яки послушници, които още не бяха приели зеленината, и по-възрастни жреци със смарагдова кожа, които вече бяха влезли в симбиоза със световната гора. Послушниците седяха на платформи или се държаха за клоните и четяха на глас от свитъци или електронни плочи. Някои свиреха. Други просто изреждаха досадни потоци данни, рецитираха безсмислени числа. Въпреки глъчката жреците съсредоточено увеличаваха знанията и сведенията, съхранявани в световната гора — начин да изразят почитта си и в същото време да помогнат на своя жизнерадостен зелен дух. Стотици гласове говореха на взаимосвързаната гора и световните дървета ги слушаха и се учеха.

Имаше толкова много за гледане и преживяване, и зелените жреци го правеха, като стояха тук и получаваха благословията на разума на световната гора. На Естара й се искаше да може да разбере всичко, което знаеше гората. Жреците пееха стихове или четяха истории, дори обсъждаха философски проблеми, предаваха информация във всевъзможни форми. Световните дървета поглъщаха всички данни и въпреки това живата мрежа беше жадна за още.