Скритата империя

43.Крал Фредерик

Зад затворените врати на Двореца на шепота цареше смайване и страх. Крал Фредерик не знаеше какво да прави.

Планетните инженери и тераформатори се бяха завърнали на Земята с максималната скорост на космическия двигател — бяха изразходвали огромно количество екти, за да донесат ужасната вест. Екипажът пристигнал по разписание при Ансиър само за да открие, че луните са разбити на парчета, а наблюдателната платформа е напълно изпарена. От изследователския екип на доктор Серизава не бе оцелял никой. Някаква сила била унищожила всичко.

Всички граждани гледаха своя смел и могъщ крал за отговори, за утеха… а старецът не можеше да направи нищо.

Когато бяха потеглили обратно, изпадналите в паника тераформатори бяха излъчили новината по хиляди честоти, кудкудякайки като уплашени кокошки, втурнали се да се скрият в курника си. Ханзата вече не можеше да наложи контрол над информацията.

Базил Венцеслас мърмореше в чакалнята пред тронната зала и плашеше краля с неприкрития си гняв.

— По дяволите! Предпочитах известно време да запазим в тайна тая история. Не знаем как да разглеждаме случилото се. Нямаме никакви отговори. Всичко е унищожено… но защо? Външна атака ли е било, или някакво… космическо явление, например резултат от кликиския факел?

— Можете да сте сигурен, че е било атака — отвърна генерал Ланиан, който сковано стоеше мирно, докато Базил се разхождаше назад-напред. Бяха го повикали от марсианската база на ЗВС, за да обсъдят кризата.

Фредерик изтупа някаква прашинка от одеждите си и взе бокал подсладено вино. Беше предложил на Базил силна напитка, ала председателят бе поклатил глава — искаше главата му да е бистра. За разлика от него, на крал Фредерик ужасно му се искаше да облекчи ужаса, който изпитваше.

— Базил, мога да дам изявление, че проучваме случая, но все още нямаме отговори. Това ще ги успокои ли?

Венцеслас удари с длан по една канелирана коринтска колона и саркастично отвърна:

— Добра идея. Да съобщим на всеки човек в Ханзата, че сме безпомощни и не знаем нищо.

— Но ние наистина не знаем какво се е случило — възрази Фредерик.

— Те също — заяви Базил. — Кралят никога не бива да позволява на никого да разбере, че е в неведение.

Фредерик отпи глътка от подсладеното вино и не отговори. Погледна униформения военен — Ланиан, а не Лансън, укори се монархът — и се опита да затвърди увереността си, че земните въоръжени сили ще отговорят на тази катастрофа. Генералът искаше да отмъсти и да смаже тайнствените агресори, за да върне мира на човешките колониални светове.

— Може и да казвам очевидното, председателю Венцеслас, но вероятно са били илдирийците — рече Ланиан. — Техният слънчев флот присъстваше при Ансиър и наблюдаваше нашия експеримент. Може да са се почувствали застрашени, защото имаме толкова мощна технология. Кой друг може да е бил?

— Вселената е голяма, генерале, пълна е с много неща, които не разбираме — каза кралят. — Ние сме проучили съвсем малка част от един спирален ръкав в нашата галактика…

— Фредерик, дори илдирийците с цялата им история никога не са срещали друга извънземна раса — раздразнено го прекъсна Базил. — Не искам да усложнявам проблема, като си измислям торбалани. Опасността от война с илдирийците е достатъчно неприятна. От друга страна, генерале, аз също не вярвам, че слънчевият флот притежава оръжие, което може да нанесе такива опустошения.

— Вярно е. Това трябва да е нещо ново, а илдирийците от векове са в застой. — Ланиан отиде при един от триъгълните прозорци, който гледаше към Лунната градина. Грижливо оформените храсти и прелестните статуи бяха разположени на стотици акри около Двореца на шепота. — И не е била някаква шайка пирати като Ранд Соренгаард. Скитниците може да искат да ни отмъстят, но определено не притежават технологията да унищожат цели луни.

Фредерик мълчеше. Тъй като по време на бързото затопляне на луните геологията беше изключително нестабилна, спътниците можеше просто сами да са се пръснали… но бе смехотворно да се мисли, че Джак, Джордж, Бен и Кристофър едновременно са се самоунищожили и че летящите останки случайно са улучили далечната наблюдателна платформа.

— Трябва да открием какво се е случило и кой го е извършил — заяви Базил. — Не сме чували за други атаки, нали?

Генералът поклати глава.

— Но пък без широко разпространени телевръзки минават месеци, докато новините обиколят ханзейските колонии и още повече, докато получим сигурни доклади от Илдирийската империя.

Това напомняне накара Базил да се намръщи.

— Ако разполагахме с повече зелени жреци из Спиралния ръкав, нямаше да имаме такъв комуникационен проблем.

Кралят реши, че е време да прояви царствеността си.

— В името на моя скиптър и меч, Базил, няма нужда да усложняваме проблема със стари рани. Хората настояват за отговори. Как да им отговоря? Искам съвета ти.

Базил го изгледа свъсено.

— Ти изпълняваш моите заповеди.

Фредерик се опита да не покаже, че е обиден.

— Тогава ми дай заповед, Базил. Кажи ми какво да правя.

Гледан от наблюдателните цепелини в небето, тази нощ Дворецът на шепота приличаше на торта с безброй свещи. Вечни факли пламтяха от всички кули и куполи, от всеки уличен фенер и стълб на мост. Тълпите на площада, хората, прииждащи по моста над Кралския канал, и онези, които имаха специална покана да чакат на територията на двореца — всички носеха свещи или фенери.

Воден от процесията на съветниците си, придружаван от зелен жрец и следван от множество униформени пратеници на важните ханзейски колонии, старият крал Фредерик вървеше към моста. Кралската гвардия му проправяше път. Тълпите високо вдигаха свещите и осветителните си глобуси.

Настрани от навалицата стоеше самотен кликиски робот и просто чакаше. Фредерик неспокойно се намръщи.

Съветниците му го бяха облекли в траурни черни и пурпурни одежди. Вървеше тежко, сякаш носеше на покритите си с мантия плещи огромно бреме. Носеше се бавна музика, напомняща погребална песен. Архиотецът на единството вече бе повел публиката в утешителна молитва. Главната му цел беше да ги успокои — също като задачата на краля.

Тълпите утихнаха в неспокойно мълчание. Фредерик най-после стигна до края на висящия мост над Кралския канал, където като стражи се издигаха четири железни осветителни стълба — пламъците им съскаха и се стрелкаха към небето.

Базил щеше да го наблюдава от един висок балкон в главния купол на Двореца на шепота. Той бе ръководил техниците, за да знаят какво да правят. Разчитането на времето щеше да е от изключително значение.

Напоследък Фредерик допускаше грешки, знаеше го, но този път призова на помощ цялото си ораторско майсторство и емоционалност. В ъгълчетата на очите му заблестяха истински сълзи и една от тях се плъзна по бузата му. Най-близките камери щяха да покажат този детайл.

Гласът на краля закънтя, дълбок и бащински:

— Теранският ханзейски съюз от много години помага на човечеството да се разселва из Спиралния ръкав. Установили сме колонии на много нови светове, разпространяваме нашата цивилизация в галактическото общество. Но въпреки тези величествени успехи и постижения, за съжаление ние имаме и неуспехи.

— Неотдавна обявих създаването на ново слънце — продължи той, — плод на човешката амбиция и находчивост. Неговото семейство от луни щеше да бъде превърнато в нови колонии.

Фредерик сведе глава.

— Но сега се чувствам като родител, който е изгубил децата си. Без да е провокиран, неизвестен агресор ни лиши от надежда за тези жизнени нови светове, които назовахме в чест на моите предшественици. Трябва да разберем какви са причините. И после трябва да отмъстим.

Той вдигна глава и погледна пламтящите факли, които блестяха от стълбовете на моста.

— Но първо трябва да оплачем жертвите.

Приближи се до четирите стълба, които символизираха четирите унищожени луни, и протегна ръка към първия стълб.

— Тези пламъци трябваше да са вечни и да сияят в чест на заселените от човека светове. Уви, сега трябва да бъдат угасени.

Кралят докосна металната основа на най-близкия стълб.

Техниците на Базил в Двореца изключиха пламъка и символично угасиха горящия огън.

Когато и четирите стълба на моста потънаха в тъмнина, Фредерик протегна ръце към тълпата.

— За пръв път в цялата земна история кралят е принуден да направи такова нещо.

Хората бяха поразени. Смайването и тревогата щяха да обхванат всички светове на Ханзата.

— Да се надяваме, че ще е и последен.