Скритата империя

56.Реймънд Агуера

В Двореца на шепота имаше стотици — хиляди? — стаи, коридори и зали. Огромни части от него бяха затворени и забранени и обществеността нямаше представа колко малко й позволяват да види.

Реймънд бързо свикна със странното си ново положение, но изобщо не бе предполагал, че има толкова много неща за откриване. Всеки път щом отидеше да разглежда двореца, той се смайваше и изпълваше с благоговение от богатството, удобствата и разкоша, които можеше да използва всеки Божи ден. И тъкмо когато започваше да си мисли, че вече нищо не е в състояние да го впечатли, се сблъскваше с нещо още по-фантастично.

Искаше му се майка му и братята му да са с него, за да видят всичко това.

Обут в лъскави бански гащета, той подскочи и се плъзна по водната пързалка, която мина през тавана и го изхвърли в басейна със затоплена морска вода. Пльосна тежко, но успя да си затвори устата. Когато беше започнал да се учи да плува, за свой голям срам, едва не се бе удавил. Имаше безброй учебни задължения, но най-голямо удоволствие му доставяше плуването.

Като по-малък на няколко пъти беше ходил с братята си на обществен басейн. Макар че му бе било приятно да се плиска заедно с Майкъл, Рори и Карлос, така и не беше придобил увереност във водата. Сега морската вода бе затоплена до идеална температура и наоколо имаше достатъчно пазачи и спасители, за да го извадят за наносекунди, ако го заплашва опасност, затова Реймънд си позволяваше да се отпусне.

Гмурна се под водата и заплува, за да измине колкото може по-голямо разстояние, отворил очи — новооцветените си зеленикавосини очи — за да вижда изкуствените спирали по дъното на басейна. Чудеше се колко често идва тук старият крал Фредерик. Кралят сигурно си имаше десетки такива басейни за лична употреба. Реймънд започваше да се пресища от цялото това разточителство.

Изплува на повърхността, като плюеше и отмяташе вече русите си кичури от очите си. После бавно заплува към стълбичката, не много грациозно, но все по-уверено. Беше си обещал да продължи да се упражнява, докато не стане отличен плувец. Базил Венцеслас и другите му добронамерени похитители бяха доволни, че иска да учи нови неща и да разширява познанията си, макар че му бяха определили учебна програма, на която трябваше да посвети повечето си време.

ОХ стоеше край басейна като метална статуя. Държеше пешкир, въпреки че не виждаше нужда ученикът му да излезе от басейна, за да продължи лекцията си.

— Приготвил съм няколко урока, Питър. Ще започваме ли?

Реймънд вече беше престанал да се дразни от измисленото си име. Председателят Венцеслас му бе дал толкова много облаги и награди, само за да играе ролята на сина на крал Фредерик, че той беше решил да се примири с това. Пък и всъщност нямаше никакво значение.

— Слушам те, ОХ. — Водата продължаваше да тече по въздушната пързалка и от термичните отвори на фалшивото вулканично дъно излизаха мехурчета. — Всъщност защо не ми разкажеш за себе си? Ти си едно от най-старите компита, които съм виждал. Производството на този модел е било прекратено преди… преди десет години, нали?

— Преди четирийсет и три, Питър. Да, стар съм. Аз съм един от първите специализирани компита. Направиха ме, за да ме пратят с първия заселнически кораб, „Пири“.

Реймънд заплува по гръб. Не вярваше на ушите си. В училище бе учил история, но докато се плискаше в топлата, миришеща на сол вода се опита да пресметне.

— Това прави повече от три века.

— Да, триста двайсет и осем години — потвърди ОХ. — Дългото пътуване на заселническите кораби беше първоначалната причина за създаването на компитата. Не само да сме компаньони и механични любимци на хората на Земята, а да служим на техните потомци на борда на заселническите кораби. Файловете на паметта ми са стари, но все още съвсем ясни. Спомням си деня, в който изстреляха „Пири“. Аз бях на борда му.

— Вече ми го каза, ОХ — отбеляза Реймънд.

— На „Пири“ пътуваха двеста семейства, които разполагаха с всички ресурси, за да създадат самозадоволяваща се колония. Инженерите строяха заселническите кораби в астероидния пояс и после превозваха пътниците със совалки. Когато потегляхме, капитанът ми позволи да стоя на мостика. Дори с пълно ускорение ни трябваха девет месеца, за да напуснем земната слънчева система. Всички на борда бяха сигурни, че никога повече няма да видят други човеци.

Реймънд плуваше бавно, за да не вдига много шум, иначе учителят щеше да го сгълчи, да повтаря или да повиши глас.

— Ален дъжд, ОХ, не е за вярване, че хората са били готови да зарежат всичко и да напуснат домовете си, без надежда да намерят по-хубаво място.

— Времената бяха отчаяни — каза андроидът. — Корабите бяха бавни и огромни — всъщност самите колонии трябваше да разполагат с всички провизии, за да изхранват пътниците и техните потомци векове наред. Ние компитата имахме за цел да осигуряваме стабилност и дългосрочни спомени по време на тези продължителни пътешествия. Затова беше жизненоважно да владеем изкуството на преподаването.

— Нещо като постоянни детегледачки — отбеляза Реймънд и игриво оплиска ОХ с вода, но компито ни най-малко не се смути.

— Ние имахме стабилизиращо влияние. По време на такова дълго пътуване никой не очакваше пътниците да съхранят всички детайли на човешката цивилизация, да запомнят земната култура, закони и морал. Компитата напътстваха децата и после техните деца и децата на техните деца. Информацията трябваше да се запази, мечтата трябваше да остане жива. Когато заселническите кораби най-после стигнеха на обитаема планета, не искахме пътниците да са се превърнали в първобитни диваци.

— И тогава илдирийците открили нашите заселнически кораби — каза Реймънд. Знаеше останалата част от историята. — Отвели всички на нова планета и те върнали на Земята като посредник, за да помогнеш за установяване на връзки с Ханзата. И сега си жив исторически паметник, велико старо компи.

— Благодаря ти, Питър. Приятно е да срещнеш такова уважение. — ОХ вдигна пешкира, който бе приготвил за Реймънд, и избърса капките вода от металното си тяло. — Или трябва да тълкувам думите ти като шега?

Момчето стигна до каменните стъпала на басейна и зачака, все още потопено в топлата вода.

— О, говорех сериозно, ОХ. Уважавам толкова умни личности като теб, с толкова много знания и опит. Никога не бих се пошегувал с това.

Реймънд винаги се беше учил усърдно, но тъй като в същото време се бе опитвал да задържи сплотеността на семейството си и се беше борил да печели достатъчно пари, за да издържа майка си и братята си, оценките му не бяха особено добри. Не бе можел да спазва академичните правила и да изпълнява всички задачи, които учителите изискваха от него, но това не му беше пречило да се съсредоточава върху важните предмети. Още отрано разбра, че математиката и простото счетоводство са ключовете към напредъка в живота, към измъкването от гетото, в което се задушаваше семейството му.

Без баща, те стартираха зад повечето хора. Майка му знаеше, че Реймънд е умен, и когато можеше, му носеше книги. Въпреки че никога вече нямаше да я види, му се искаше да я накара да се гордее с него, макар и само в спомените му.

Той потръпна, сякаш пронизан от мълния в гърдите при мисълта за гибелния пожар, който беше унищожил блока им. Онази нощ само по някакъв късмет той бе отсъствал, за да осигури малко допълнителни средства на семейството. Сега всички те бяха мъртви, а той — онеправдано момче от обратната страна на икономическата крива — водеше разкошен живот, надхвърлящ всичките му фантазии.

— Радвам се, че имам толкова усърден ученик, защото съм инструктиран да те науча на много неща — каза ОХ.

Реймънд се гмурна под водата и плува чак докато не го заболяха дробовете. Накрая изскочи на повърхността и дълбоко си пое дъх. Засмя се и се насочи обратно към учителското компи.

— Ако от басейните направят класни стаи, ОХ, учениците ще ходят на училище с много по-голямо желание.

Усети във водата някакво вибриране и до отсрещния край на басейна изригна гейзер от пръски. Отвориха се подводни капаци и той заплува към по-дълбоката част, където се появиха сиви тела с форма на куршум. Наоколо му затанцуваха три игриви тъпоноси делфина с блестящи очи. Реймънд избухна в смях и заплува в кръг. Делфините подскачаха от едната му страна, после от другата, като се приближаваха, за да му позволят да погали еластичната им кожа, да се хване за тръбните им перки и да ги язди. Преди седмица бе подхвърлил пред ОХ, че му се иска да види делфин. И те се бяха появили още при следващото му плуване в басейна.

Реймънд не се съмняваше, че го наблюдават и следят, че председателят Венцеслас и многобройните му помощници записват всяка стъпка от неговия напредък. Липсата на лично пространство го дразнеше, ала не можеше да протестира. Дължеше всичко на тези хора. Въпреки че не го пускаха да излиза от Двореца на шепота, той беше обикалял коридорите и залите, сервизните галерии, тайните свързващи катакомби. Всяко кътче, дори местата, които почти никой не посещаваше, бяха чисти, ярко осветени и пищно украсени. Нямаше намерение да се оплаква, макар че след като беше научил истината за Фредерик и неговото несъществуващо кралско семейство, представата му за „крал“ се бе променила.

— Как е започнало всичко това, ОХ? На Земята е имало най-различни системи на управление, развиващи се демокрации, диктатури и военни хунти, но кралската власт ми се струва много… старомодна. Защо Ханзата е установила кралство?

ОХ не отговори веднага, сякаш отваряше файл и сглобяваше обяснение, после започна лекция. Делфините продължиха да лудуват около Реймънд, който се опитваше да слуша компито.

— Когато властта на Теранския ханзейски съюз започвала да се консолидира, неговите представители били корпоративни администратори. Те взимали решенията и ръководели бизнеса, но никой не притежавал особено обаятелно или привлекателно публично лице. Фигурантите, които дошли да изпълняват ролята на велики крале, били използвани като говорители — символи, показващи, че Ханзата функционира като единен съюз от сили, представлявани от един-единствен ръководител. Като в кралство. Въпреки че монархията не е най-просветената политическа форма на управление, човешкото общество исторически гледа на нея с почит и уважение. Отначало Ханзата не пазела в тайна, че нейните крале са само актьори, хора, които можели да извършват церемонии и да впечатляват народа. За повечето хора „бизнесмените“ били склонни да допускат грешки, герои с глинени крака, както гласи старото клише.

— Никога не съм чувал това клише — каза Реймънд и пак заплува по гръб. Делфините се гмуркаха под него и побутваха с муцуни краката му.

— Но ако бъдел създаден както трябва и получел съответните декорации и подготовка, кралят можел да играе жизненоважна роля. Народът лесно го приел. През поколенията великият крал се превърнал в незаменим говорител.

— Въпреки че не притежава власт — отбеляза Реймънд.

— Въпреки че не притежава политическа власт — подчерта ОХ. — Ако спазва инструкциите и изпълнява всички задачи, които му поставя Ханзата, обединените колониални светове ще функционират гладко. Ти, млади Питър, си плацебо владетел. Народът вярва в теб и следователно е добре управляван.

— Това не трябва ли да се отнася и за църквата? Никой не смята единството за нещо повече от фасада. Конгресът на религиите може да прилича на съвместен орган, но всеки знае, че при закрити врати се опитват да си прегризат гърлата.

— На теория, Питър, те търсят общ знаменател в човешките религии — отвърна ОХ.

— Това никога няма да стане. Затова толкова много ханзейски колонии имат свои култури и църкви. Майка ми не се отнасяше много благосклонно към Конгреса. Казваше, че единството никога нямало да притежава искрата на истинска църква. — Реймънд се намръщи, като си спомни за Рита Агуера и нейните икони и обреди. — Казваше, че в нейните очи архиотецът, говорителят на всички религии, винаги ще си остане само имитация на истински папа.

Компито се замисли.

— Уместна аналогия, Питър. Консолидирането е протекло на Земята, докато аз съм пътувал на борда на „Пири“. Конгресът на религиите е като старите Обединени нации, опитва се да представлява всички гледни точки, да намира обща почва.

Реймънд изсумтя.

— Той е повече политика, отколкото искрена религиозност, а единството е толкова скучно, че не може да вдъхнови никого. — Той заплува по гръб, потопи глава под водата и отново изплува, като плюеше. Избърса очи.

— Въпреки това, Питър, народът приема архиотеца за свой безпристрастен религиозен представител и правителството официално подкрепя обединената Църква. Нейната цел е да пази спокойствието на хората, а не да събужда страсти. Основната част от истински убедените вярващи вече са основали собствени изолирани религиозни колонии на нежелани светове, както отбеляза ти. Но повечето установиха, че не могат да живеят сами. Те зависят от ханзейските доставки и оборудване.

— Значи архиотецът няма никакво значение, също като великия крал.

— Не е вярно, Питър. Ти си изключително важен, защото Ханзейският съюз възнамерява да продължава да расте. Председателят Венцеслас няма да постигне почти нищо без теб.

— Какво облекчение! — Уморен от жизнерадостните делфини и свършил с плуването, Реймънд се покатери по каменните стъпала. ОХ му подаде пешкира и момчето енергично се избърса.

— Освен това архиотецът ще те короняса.

Можеше да поиска масаж, сауна, нещо за пиене или всеки сладкиш, който бе способен да си представи, но в момента не се сещаше за нещо конкретно. Вече беше учил и се бе упражнявал достатъчно за деня. Все още имаше съвсем бегла представа за всички важни неща, които се очакват от него, и определено не бе готов да играе ролята си.

Момчето навлече ален плюшен халат, който сякаш мигновено се затопли. Въпреки че продължаваше да изпитва известни съмнения, новото положение му се струваше приемлива промяна от предишния му живот.