Скритата империя

94.Тасия Тамблин

След като прекара петдесет и осем часа затворена в пилотската кабина, Тасия Тамблин реши, че най-бързите изтребители на ЗВС са почти също толкова ефикасни и маневрени, колкото стандартните скитнически кораби. Можеше да свикне с това.

Машиностроенето на ЗВС, изглежда, изискваше две стъпки там, където имаше нужда само от една, но щом спря да се оплаква от досадните тренировки и се съсредоточи върху ученето, Тасия престана да очаква аеродинамичен финес и свикна с грубата сила. Въпреки всичко беше най-добрият пилот.

Нейната ремора се издигаше и спускаше, докато тя местеше пръсти, настройваше дюзите, регулираше височината. Лъскавият кораб се носеше между астероидите в един от Троянските пунктове между Юпитер и Марс, Рефлексите й бяха поразителни. Тасия си играеше на скоростна гоненица в астероидния пояс.

— Забавно е, Бриндъл.

Отговорът му се разнесе по радиостанцията в кабината.

— Имаш психически проблеми, Тамблин.

Ръцете й бяха сковани, краката й започваха да изтръпват след четирите часа напрегната акробатика. Повечето други новобранци от ЗВС бяха отпаднали от играта, ала Тасия продължаваше да провира кораба си между препятствията. Сержантите щяха да я гълчат, че се е перчила, но зад строгите си физиономии щяха да се усмихват с неохотна възхита. Никой не беше очаквал тази млада скитничка да се справя толкова добре.

Но пък никой от тях не познаваше решителността на семейство Тамблин.

Роб Бриндъл упорито я следваше. Повтаряше всеки неин ход, гонеше димната следа на кораба й сред навигационните препятствия.

— Ей, да нямаш намерение да оставиш стъпките си на всяка от тези скали? Трябва вече да се прибираме.

— Обърни, когато поискаш, Бриндъл. И се прибери в базата навреме, за да ми сготвиш вкусна вечеря.

— А ако не изостана от теб, и двамата ли ще ядем консерви? — попита той. — Божичко, какъв чудесен избор предлагаш.

Тя полетя право към един разярен наглед куп скали, като рояк разлютени оси, готвещи се да ужилят кораба й.

— Внимавай, Тамблин!

— Не се бой от някакво си дребно препятствие — отвърна Тасия и задейства оръжията си. — Някой вечно се опитва да ти препречи пътя.

Тя стреля с модифицираните си язери, високоенергиен лазерен лъч в плътна магнитна обвивка. Удвоената сила на лъча можеше да унищожи повечето твърди материи. Младата жена си проправи път през космическите скали, като ги превърна в прах, и дръзко продължи напред.

— Това ще напраши предното ти стъкло, Бриндъл.

Вече се беше тренирала с най-различни модели военни кораби, от мудни някогашни танкери и бързи ремори до средно тежки крайцери тип „манта“ и мощни оръжейни платформи тип „буреносен облак“. Бе приела всяко предизвикателство и продължаваше да търси истинска битка.

Много други новобранци бяха пъшкали от изтощителните учения. Десетина бяха отпаднали и позорно се бяха уволнили. Ала до този момент за Тасия не беше имало нищо невъзможно. Благодарение на годините, прекарали в усъвършенстване на уменията си, тя бе свикнала с ежедневните изпитания и дори беше разочарована, че прехвалените ЗВС не налагат по-високи стандарти.

Скитничката бе отличничка на своя випуск, резултатите й бяха почти идеални. Пречеше й само досадният военен протокол.

Роб Бриндъл й помагаше да преодолява тези проблеми и Тасия флиртуваше с него толкова, колкото да го накара да изгуби съня си (както и понякога самата тя). Занимаваше я идеята за любовна връзка с Бриндъл, въпреки че по-рано изобщо не й беше хрумвало да смята сина на двама земни военни за потенциален партньор. Като дъщеря на глава на клан, Тасия винаги се бе готвила за изгоден брачен съюз с друго важно скитническо семейство, също като Джес и Рос.

При мисълта за братята си тя стисна зъби със стоманена решителност. Като малка ги беше героизирала и боготворила. Те я бяха закриляли, без да й пречат да се развива като личност. Бяха я оставяли да води собствените си битки и я бяха спасявали чак когато се беше налагало. Обикновено не се бе налагало.

Когато двамата с Роб вечеряха заедно, Тасия често разказваше за братята си и за строгия си стар баща. Искаше й се да се бяха разделили при по-нормални обстоятелства. Ала знаеше, че е направила правилен избор, че е последвала своята Пътеводна звезда.

Като се имаха предвид несръчните изпълнения на клибовете, Тасия се чудеше дали не е единствената надежда на Земята да победи дълбокоядрените извънземни. След смъртта на баща й и Рос тя искаше да накара клана си да се гордее с нея. Беше останал единствено Джес.

Реши, че й е писнало от това глупаво упражнение, и отново включи комуникационния канал.

— Приключвам с играта на криеница, Бриндъл. Заболя ме задникът от тази седалка. Да се връщаме.

Младата скитничка обърна ремората и плътно следвана от Бриндъл, полетя към базата на ЗВС, убедена, че са постигнали най-добри резултати в учението.

Слезе в хангара и изпъшка от болката в скования си гръб и крака. Искаше й се да може да инсталира собствената си пилотска седалка от совалката на клана Тамблин, с която беше пристигнала на Земята. Или да уговори Бриндъл да я масажира. Всъщност нямаше да се наложи дълго да го убеждава.

Ухилен, Роб скочи от кораба си и се приближи до нея.

— Кой те научи да пилотираш така, без да се самоубиеш, Тамблин?

— Някои хора имат вродени способности, Бриндъл… а други никога няма да се научат, колкото и да се упражняват.

Сержантите ги поздравиха за резултата. Мнозина от новобранците неохотно се възхищаваха от успехите й, докато други продължаваха да се отнасят с презрение към нея. Бриндъл я придружи до столовата, макар че на Тасия й се искаше първо да използва водната си дажба и душа.

— Тези учения са адски дълги — въздъхна той.

— Нали знаеш, това няма вечно да е игра. — Погледът й стана суров. — Генерал Ланиан ни подготвя за масирана атака. Можеш да ми вярваш. При това ще е скоро.

Тази перспектива като че ли смути Роб.

— ЗВС все още събират разузнавателни сведения. Няма да влезем в бой с извънземните, преди да имаме шанс да ги победим.

Тасия почеса рошавата си коса и отново се замисли за Рос, Синята небесна мина и безмилостното унищожаване на огромната фабрика. После изсумтя:

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.