Скритата империя

65.Джоракс

Когато се появяваха по обитаемите светове из Спиралния ръкав, обикновено с илдирийски транспортни кораби, кликиските роботи бяха обект на любопитство и към тях се отнасяха със страхопочитание и удивление. Роботите почти не разговаряха и мълчаливо наблюдаваха обстановката.

Понякога, привидно случайно, извънземните реликви предлагаха помощ в сурови условия, работеха в космически селища или на безвъздушни луни. Смелите колонисти се радваха на подкрепата им, още повече че не им струваше нищо.

Няколкото черни машини, които бяха пристигнали на Земята, предизвикаха голяма възбуда, въпреки че никога не искаха нищо. Кликиските роботи изглеждаха напълно невъзмутими, не реагираха по никакъв начин, независимо дали ги обиждаха, или ги гледаха с благоговение. Бяха пасивни и не говореха за истинските си желания. Не задаваха въпроси, не отправяха молби. Всъщност не правеха почти нищо.

Роботът, известен като Джоракс, беше на Земята от пет години и обикаляше обществените места около Двореца на шепота. Никога не се бе качвал на туристически дирижабъл и не беше изричал нито дума, ала един ден се бе качил на електрическа гондола заедно с група любопитни туристи от облачния Дремен. Въпреки че не беше платил установената цена, развълнуваният гондолиер го разходи по Кралския канал. Джоракс слезе, без да благодари или да зададе дори само един въпрос, но гондолиерът и неговата корабна компания месеци наред говориха за събитието.

Докато се мотаеше из безкрайните паркове около Двореца на шепота — някои служители от кралската охрана използваха думата „дебне“ — Джоракс може би шпионираше и записваше данни за кралските сгради. Но тъй като кликиският робот никога не се опитваше да проникне в забранена зона или да си вре носа в съмнителни работи, Ханзата нямаше как да му откаже правото да е там, където можеха да ходят и да правят снимки всички.

Някои дръзки туристи се снимаха близо до гигантския черен робот, за да показват снимките на приятелите си и да се хвалят с „риска“, който са поели. През цялото време, докато Джоракс обикаляше обществените места, ханзейската служба за сигурност записваше всяко негово движение и събираше данни.

След странните извънземни атаки срещу Ансиър и Голген крал Фредерик беше мобилизирал силите на Ханзейския съюз и земните въоръжени сили. Бе призовал учените и промишлениците да приложат цялата си изобретателност, на каквато и да е цена. В резултат кликиският робот се превърна в обект на по-изострено любопитство.

Джоракс стоеше в Лунната градина, красив музей на открито, заобиколен с храсти ален хибискус. Статуи от бронз, мрамор и полимеризиран алуминий се издигаха на пиедестали, изкусно разположени и допълнени с течаща вода, пъстри прожектори и цъфтящи цветя. Кликиският робот цели два дни остана неподвижен като скулптура, макар че светещите му оптични сензори не бяха фокусирани върху конкретна творба.

По обед, когато слънцето се издигна високо в небето, до него се приближи добре облечен мъж, който едва прикриваше безпокойството си. Застана пред робота в очакване на някаква реакция. След като такава не последва, мъжът заяви с излишно висок глас:

— Казвам се Уилям Андекър… хм, доктор Уилям Андекър. Работя във важна промишлена научноизследователска група, свързана със ЗВС. — После млъкна и се размърда неспокойно.

Джоракс най-после завъртя геометричната си глава и насочи двата си най-големи червени оптични сензора към учения.

Андекър продължи:

— Аз… дали не би желал да разгледаш лабораторията ми? — Мъчително преглътна. — Кликиските роботи много ме интересуват. Знам, че подробностите за миналото са изтрити от паметта ти — нали така? — но мога да направя някои анализи. Може би ще успея да открия отговорите на част от въпросите, които вълнуват и теб, и нас.

Джоракс най-после проговори.

— Възможно е.

Сепнат, Уилям Андекър отстъпи крачка назад.

— При тази извънземна заплаха това е много важно. Знаеш ли за нападенията? Не разбираме врага и затова е жизненоважно да разширим познанията си във всички области. Съгласен ли си?

— Логично заключение — отвърна Джоракс.

— Аз, хм, вече знам как са били преоткрити кликиските роботи, разбира се, но има още много бели петна, много въпросителни.

Джоракс очевидно не прие думите му като въпрос, защото не отговори.

Въпреки че човешки предприемачи се бяха натъкнали на други групи спящи кликиски роботи на изоставени светове, древните машини първо бяха открити от илдирийците — три века преди слънчевият флот да установи контакт със заселническите кораби.

Един илдирийски флот бе изпълнил инспекционна обиколка на външните ледени планети от системата на Хирилка и беше установил миньорско селище, за да експлоатира замръзналите луни. По време на мащабната операция по спускането на животоподдържащи куполи и разтоварването на оборудването и провизиите за отломъчна колония илдирийските работници бяха прокопали кората. Там бяха открили обработен метал, непокътнати тунели, херметични помещения — и един изключен кликиски робот сред развалините на древна инсталация. Възбудени и любопитни, миньорите бяха изровили неподвижния робот и бяха активирали системите му.

— Казваш се Джоракс, нали така? — попита Андекър. — Проучих за теб всичко, което успях да открия.

— Да, името ми е Джоракс.

— Наистина ли си първият открит робот? Онзи, който са изкопали от леда на луната на Хирилка?

— Да — потвърди машината. Андекър насмалко щеше да се строполи на земята от вълнение.

След като го бяха събудили от дългия му електронен сън, Джоракс беше изглеждал крайно объркан, не си бе спомнял къде е и как се е озовал под леда. Беше му трябвало известно време, за да преведе илдирийските компютърни системи и да ги приспособи към своята памет. Но щом бе влязъл в езиковите файлове, кликиският робот се беше научил да общува със спасителите си. Обменът обаче бе бил еднопосочен, тъй като той не им беше дал никаква информация за себе си.

Когато слънчевият флот бе пристигнал, за да разреши тази загадка, самотният кликиски робот вече беше изкопал и активирал още дванадесет насекомовидни машини от изоставената кликиска станция. Всички очевидно бяха замръзнали в леда едновременно.

Илдирийците вече бяха откривали развалини на кликиски градове на други планети, ала не смятаха за нужно да правят сериозни проучвания. През следващите векове Джоракс и неговите другари бяха намерили и активирали хиляди кликиски роботи, пръснати в други складове — или скривалища — на различни светове.

— Какво се надяваш да научиш от мен, доктор Уилям Андекър? — попита Джоракс.

— Получих специално разрешение от ханзейските власти да те заведа в моята кибернетична лаборатория. Мога да ти я покажа, ако ми позволиш да ти задам някои въпроси. — Андекър продължи, като постепенно набираше скорост: — При други обстоятелства такова място щеше да е забранено за теб — и за повечето граждани на Ханзата. Моля те, позволи ми да се възползвам от тази възможност и за двама ни.

Роботът задейства системите си и повдигна продълговатото си тяло на осемте си сгъваеми крака.

— Заведи ме. — И тръгна напред, сякаш се движеше на два чифта пръсти, тракащи по клавиатура.

След като минаха през множество проверки и постове, развълнуваният Андекър с удоволствие показа лабораторията си на черната машина. Двамата бяха сами, защото ученият беше гарантирал на Джоракс, че разговорът им ще е поверителен, а и искаше да си осигури приоритет върху евентуалните открития.

— Сигурно са ти задавали всевъзможни въпроси — каза Андекър. — Но тук, в моята лаборатория, може би ще успея да открия отговорите по други начини.

Джоракс вече бе разгледал помещението и беше забелязал охранителните системи и камери. Макар че кликиският робот се бе съгласил с процедурата, след като се бяха затворили в лабораторията, Андекър изглеждаше по-възбуден и уплашен, отколкото когато се беше приближил до робота в Лунната градина.

Джоракс разбираше, че човекът се готви да го измами по някакъв начин. Затова чакаше.

Ученият отиде при контролния си пулт и включи няколко системи.

— Моля те, застани там. — И посочи едно място до стената, където беше монтирано механично устройство. Уредът бръмчеше, сякаш готов да се задейства.

Роботът се подчини.

— Съжалявам — измърмори Андекър, ала Джоракс го чу. Човекът активира някаква система.

От вдлъбнатини в стената се стрелнаха здрави скоби и заключиха протегнатите крайници на черния робот. Една от тях го стегна през гърдите. Джоракс не се опита да избяга. Провери издръжливостта на опън на скобите и разбра, че може да се освободи от тях.

Ако пожелаеше.

Смутен, Андекър се приближи до него.

— Това е затворническа клетка, Джоракс. Тя може да излъчи полета, които да неутрализират електрически източници. Клетката ще те държи неподвижен, затова моля те, не се опитвай да избягаш. — Той извинително се намръщи — като че ли тези емоции имаха някакво значение за кликиския робот. — Разбираш ли, Ханзата се намира в кризисна ситуация с тези атаки при Ансиър и Голген. Ти и другите кликиски роботи можете да ни помогнете да се сдобием с нови технологии.

Той се пресегна и докосна обвивката на машината, после рязко отдръпна ръка.

— Няма как да сме сигурни, ако не ви проучим. — Андекър забърза към пулта си и хвърли поглед през рамо. — Уверявам те, че максимално ще внимавам. Съжалявам.

Преди коварният учен да успее да го разглоби, кликиският робот прецени положението и определи реакцията си. С един-единствен импулс на високоенергиен скрамблерен лъч той прати достатъчно силна вълна, за да разруши всички записващи устройства в лабораторията.

Андекър се опита повторно да включи системите си и да задейства полето за неутрализиране на електрически източници, но уредите му не работеха.

От херметично запечатани отвори в черната коруба на Джоракс се появиха скрити оръжия. Мощни лазерни резачки без усилие го освободиха от скобите и той ги хвърли на пода.

После огледа стаята с алените си оптични сензори и се запъти към Уилям Андекър. Ученият извика за помощ, но нали лично бе блокирал вратите. Тъй като енергийните системи не функционираха, не можеше да влезе никой.

От тялото на робота се появиха нови резачки и оръжия. Андекър заотстъпва към стената и се вцепени от страх.

— Не ти е разрешено да знаеш някои неща — каза Джоракс и пристъпи към учения.