Скритата империя

111.Тасия Тамблин

„Голиат“ се намираше в стационарна орбита. Буреносният облак на платком Тасия Тамблин се носеше плътно до ханзейските мини в пъстрото небе на Юпитер. Огромните фабрики изхвърляха отработени газове високо в редкия въздух.

Ден след ден ескортите на ЗВС поддържаха пълна бойна готовност. Дреднаутът се извисяваше в края на орбитата, крайцерите тип „манта“ летяха високо над небесните мини. Прожекторите на реморите пронизваха облачните пластове, а буреносните облаци се плъзгаха над тях и наблюдаваха Юпитер за евентуални аномалии. Облачните патрули се завръщаха на базовите си кораби на едночасови интервали и докладваха, че няма нищо необичайно. Напрежението не отслабваше, макар че мнозина започваха да се съмняват, че в ядрото на Юпитер живеят хи дроги.

Тасия обаче не си позволяваше да се отпусне. Облачните комбайни приличаха на рибарски кораби, плаващи в морето, докато хидрогите бяха чудовища, притаили се на дъното на най-дълбоките океански падини. Адмирал Стромо продължаваше да вдига хората си на учебни тревоги и да провежда стрелкови упражнения. Всички бяха готови.

Роб Бриндъл, който командваше разузнавателните ремори на буреносния облак, се обнадеждаваше все повече. Стоеше до Тасия и се взираше в тромавите ектифабрики, които приличаха на дебели говеда, пасящи в буреносните системи.

— Две възможности, Тамблин. Или тук не живеят хидроги и можем да продължим да произвеждаме екти, колкото ни душа иска, или… — Той се обърна и хвърли поглед към екипажа на мостика. — Или нашият флот е уплашил извънземните.

Тасия не предложи третото обяснение, което й хрумна: че хидрогите просто още не са се показали. Не искаше да разколебава увереността му, защото знаеше, че самодоволната смелост отчасти е реакция на продължаващото прекалено отдавна безпокойство.

— Надявам се да си прав, Бриндъл.

След три часа обаче зазвъняха първите аларми.

Една ескадрила ремори се завърна и докладва, че са засекли светлини в дълбините и бързо движещи се метеорологични смущения.

От борда на „Голиат“ адмирал Стромо, без да губи време, обяви тревога. Теранските небесни миньори от облачните комбайни бяха инструктирани да се приготвят за незабавна евакуация, ако получат заповед. Тасия незабавно прати всички екипажи на ремори да заемат местата си.

Роб Бриндъл я стисна за ръката.

— Време е за купон! — И без да се сбогува, се затича към хангара на буреносния облак, за да поеме командването на ескадрилите си.

Дълбоко под тях небето на Юпитер се разтвори и от него изплуваха единадесет хидрогски бойни кораба. Страховитите бодливи кълба се издигнаха над облаците с блясъка на диамантените си корпуси, който засенчи великолепието дори на гордия ескортен флот на адмирал Стромо.

— Идват! — изгубил обичайната си арогантност, извика Патрик Фицпатрик.

Екипажът се развика и засипа проклятия. Тасия изсумтя:

— Всички да се съсредоточат! Запазете хленченето за вкъщи, когато ще можете да се оплачете на майките си! — Посочи към бойните постове. — Всеки да заеме оръжейния си пулт! Задействайте всички язери. Включете оръдията и заредете кинетичните ракети.

— Ще оставим ли извънземните първи да стрелят, госпожице платком? — попита един от мъжете.

— В никакъв случай. Всички сме виждали какво правят. — Тя изскърца със зъби. Поне щеше да има възможност да отмъсти за брат си.

Но адмирал Стромо прати до целия флот сигнал, който отмени нейните заповеди.

— Манти, буреносни облаци и ремори — задръжте огъня! — Той превключи на широковълнов канал. — Внимание, хидроги! Искам открит диалог с вашия командир.

— Сякаш има някаква полза — измърмори Тасия. — Те вече взривиха крал Фредерик. Не искат да приказват — искат да ни избият.

Стромо изчака малко, но не получи отговор.

— Нашата мисия е мирна, целта ни е само да осигурим жизненоважни ресурси за Теранския ханзейски съюз. Ние експлоатираме собствената си слънчева система. Не искаме злото на никой хидрог. Но няма да допуснем да ни се отказват ресурсите, от които се нуждаем за оцеляването си.

Бодливите бойни кълба се издигнаха още по-високо и се насочиха към първия ханзейски ектикомбайн. При приближаването им изпадналите в паника облачни миньори изстреляха спасителните си капсули, които се понесоха нагоре като спори от гъба. Без да отговорят на „Голиат“, дълбокоядрените извънземни задействаха пращящите си сини мълнии, които се стрелнаха към евакуираната фабрика и взривиха ектиреакторите и горивните резервоари. Експлозията задейства верижна реакция и разкъса модулите.

— Това е то! — презрително извика Тасия и нареди на артилеристите си, без да чака заповеди от стъписания адмирал Стромо: — Всички язери, прицелете се в това проклето бойно кълбо.

Хидрогите продължиха атаката си срещу първия облачен комбайн. Друго бойно кълбо стреля срещу земните кораби. Едни командири от ЗВС искаха заповеди, други мълчаха. Адмирал Стромо също мълчеше.

Тасия посочи екрана.

— Всички на една и съща мишена. Прицелете се точно под оня шип ей там. Огън!

С гневни викове и заплашително сумтене екипажът на мостика на буреносния облак стреля с лазерите, обгърнати в обвивка от високоенергийни частици. Язерните лъчи улучиха първото кристално кълбо, одраскаха го и го опърлиха.

— Сега кинетичните ракети! Стреляйте с оръдията — пълен залп. Целете се в същата точка, която току-що улучихме с язерите.

Електромагнитните релси на долната палуба запращяха и изстреляха ракети, направени от свръхплътен обеднен уран. Те се забиха в диамантения корпус, всяка с кинетична енергия на малка ядрена бойна глава.

Другите буреносни облаци се поколебаха по-малко от миг след като Тасия беше открила огън. Стромо продължаваше да мълчи, вцепенен и онемял. Съставена почти изцяло от новобранци, които никога не бяха участвали в битки, и нервни командири, ескортната група на ЗВС отговори на удара на хидрогите. Мантите се хвърлиха в мелето. Ескадрилите ремори се стрелнаха от доковете си като ято огромни куршуми. Всички изтребители се включиха в боя, като обстрелваха вражеските бойни кълба с по-слабите си, но по-точни оръжия.

Стромо най-после запелтечи заповеди по комуникационния канал на ЗВС и се опита да овладее ситуацията. След миг обаче разбра безплодността на усилията си и промени решението си.

— До всички кораби, до всички командири. Стреляйте както намерите за добре! Да смажем тези копелета!

Огромният „Голиат“ се спусна в мъглите на пожара и приготви най-тежките оръжия на флота. С десет пъти по-мощни оръжейни системи и по-солидна броня от мантите и буреносните облаци, дреднаутът бързо демонстрира новите си възможности.

Екипажите на другите три ханзейски облачни комбайна изстреляха спасителните си капсули без заповед от адмирала. Тасия ни най-малко не ги обвиняваше, но тоталният обстрел, който разкъсваше облаците на Юпитер, представляваше опасност за евакуиращите се работници. Тя отвори канала си.

— Лейтенант Бриндъл, кажи на реморите си да се замъкнат при капсулите. Спасете колкото може повече. Съберете всички.

Бриндъл се поколеба само за миг.

— Цялата ми ескадрила ли? Не трябва ли да запазим няколко ремори за…

— Лейтенант, ако не спасим миньорите, не може да става и дума за победа, нали?

— Не, госпожице платком.

Като се опитваше да овладее раздразнението си, тя прибави:

— Щом събереш евакуационните капсули, можеш да се върнеш и да нанесеш колкото искаш щети — ако сражението продължи дотогава.

— Слушам.

Първото бойно кълбо, което бяха обстреляли, бе претърпяло видими повреди. Язерните изстрели и кинетичните ракети, изглежда, го бяха забавили. Но другите десет хидрогски бойни кораба се приближиха и откриха огън по теранския ескортен флот. Една от мантите пропадна в облаците, без да изстреля нито залп.

Вражеските мълнии обгърнаха два буреносни облака, пробиха бронираните им корпуси и убиха стотици войници. Други удари изпариха цели ята ремори като в ядрена пещ. Малките кораби нямаха достатъчно дебели брони и маневреността им не им позволяваше да избегнат хидрогското оръжие. Тасия се молеше Бриндъл да не е бил сред първите жертви.

Адмирал Стромо включи „Голиат“ в боя — стреляше с язери и кинетични ракети и използваше всичките си ремори. Дреднаутът приличаше на ужасен ураган. Ала диамантените сфери също съсредоточиха атаката си срещу най-големия терански боен кораб.

Първите ремори на Бриндъл поеха обратно към буреносния облак, като влачеха спасените от ектикомбайните евакуационни капсули с тракторни лъчи.

— Отворете доковете — нареди Тасия. — Качете всички бежанци на борда.

Адмиралът отправяше заплахи и предупреждения към хидрогите по широковълновия канал, но Тасия вече виждаше щетите, които търпяха земните кораби. След секунди извънземните унищожиха втора оръжейна платформа и всички ремори, които спасяваха евакуационни капсули, трябваше да си потърсят ново убежище.

Тя се обърна към Патрик Фицпатрик, който седеше на свързочния пулт.

— Свържи се с реморите. Кажи им да докарат тук всички спасителни капсули, ако могат. — Фицпатрик я погледна. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва. — Веднага, по дяволите!

Ядосан и засрамен, той се наведе над предавателя.

Бойните кълба откриха огън, улучиха един от космическите двигатели на „Голиат“ и стопиха дебелата облицовка на корпуса. На борда на дреднаута адмирал Стромо поиска да му докладват какви са щетите и нареди всички екипажи да възстановят животоподдържащите системи и да презаредят оръжията.

Хидрогите отново откриха огън и нанесоха нови повреди на „Голиат“. Беше улучена втора манта — едва успя да напусне бойната зона.

Тасия разбра, че битката ще завърши с поражение. Никакви терански защитни средства не можеха да устоят на единадесетте хидрогски бойни кълба. Ако адмиралът не стигнеше до същото заключение, при това скоро, „Голиат“, най-големият нов боен кораб на Земята, щеше да бъде унищожен.

По комуникационните канали се носеха панически викове. Тасия се свърза с оцелелите си ремори и повика обратно всички ескадрили.

— Лейтенант Бриндъл! Докарай оцелелите! И си домъкни задника колкото може по-бързо!

Спасените евакуационни капсули продължаваха да се изливат в доковете на буреносния облак. Ако Тасия не измъкнеше кораба си скоро, всички щяха да бъдат унищожени с един залп на хидрогите. Въпреки това не можеше да изостави „Голиат“.

Тя повика всички други буреносни облаци с надеждата, че техните платкоми ще се вслушат в гласа на здравия разум.

— До всички оръжейни платформи! Трябва да се оттеглим и да защитим „Голиат“! — Превключи на друг канал. — Адмирал Стромо, препоръчвам да оттеглите кораба си, докато двигателите все още работят. Ние ще прикриваме отстъплението ви.

Четири буреносни облака — изглеждаха миниатюрни в сравнение с диамантените бойни кълба — обградиха повредения дреднаут. Друга манта напусна сражението, за да се включи в отбраната на флагманския кораб.

Тасия провери оръжейните си системи и видя, че вече е изхабила три четвърти от кинетичните си ракети. От язерните й импулси бяха останали едва десет процента.

— Продължавайте да стреляте! Няма смисъл да пазим нищо за черни дни.

Оцелелите оръжейни платформи и крайцери бомбардираха приближаващите се към „Голиат“ бойни кълба. Две от кристалните сфери изглеждаха мудни и повредени, ала другите девет сякаш току-що влизаха в боя. Хидрогите спокойно можеха да ги преследват чак до Земята. Все пак Тасия се надяваше, че дълбокоядрените извънземни ще изостанат веднага щом флотът на ЗВС отстъпи.

Според нея адмирал Стромо не знаеше кой се е свързал с него и е издал своеволната, но разумна заповед за отстъпление, ала дреднаутът вече излизаше в открития космос.

— Събрахме повечето спасителни капсули, госпожице платком — съобщи нейният тактически офицер: наблюдаваше екраните, за да види колко ремори са се върнали.

— Тогава се пригответе да се махнем оттук — нареди Тасия. — Лейтенант Бриндъл на борда ли е?

— Не, госпожице — отвърна офицерът. Тя изтича при свързочния пулт и отвори директен канал. — Бриндъл, къде си, по дяволите?

— Идвам! — Гласът му звучеше бодро, но задъхано. — Първо трябваше да свърша една работа.

Под тях в облаците две хидрогски бойни кълба се откъснаха, за да продължат системната си атака срещу оцелелите облачни комбайни и унищожиха дори останките.

— Добре, мътните ви взели! Разбрахме ви — изсумтя Тасия на извънземните.

„Голиат“ се отдалечаваше, заобиколен от оцелелите буреносни облаци и манти. Докато бягаха към орбитите на най-вътрешните луни, тя видя Роб Бриндъл и последните му четири ремори да се издигат от покрайнините на атмосферата и да се насочват към тях. Малките кораби бяха обединили тракторните си лъчи — теглеха голям сферичен резервоар и го отдалечаваха от хидрогския кордон.

— Бриндъл, какво правиш, по дяволите? — попита Тасия.

— Спасихме ектицистерната на един от облачните комбайни! — отвърна той. — Не можем да я оставим да отиде на вятъра, нали?

Тя прати другите ремори да му помогнат. По-късно, насаме, щеше да го укори за глупавата му постъпка. Пълният ектирезервоар съдържаше космическо гориво, което щеше да стигне на ЗВС за една седмица. Не си струваше да рискува живота на хората си за това.

Напълно разгромени, земните въоръжени сили се оттеглиха от Юпитер. Докато излизаха от орбитата на вътрешните луни, все още ускорявайки към открития космос, повредените кораби наблюдаваха огромната планета. Ръждивите облаци им изглеждаха окървавени.

Бойните кълба заплашително висяха сред небесните останки. Стромо нареди да вдигнат максимална скорост. Тасия се взираше в извънземните сфери, които все още се виждаха на далекообхватните скенери на буреносния облак. Хидрогите чакаха, наблюдаваха, но не ги преследваха в междупланетното пространство.

Когато се върнеха на Земята, адмирал Стромо и оцелелите от ескортния му флот нямаше да бъдат посрещнати весело. Дълбокоядрените извънземни се бяха оказали много по-страшни, отколкото предполагаха дори най-песимистичните прогнози.

Разгромът при Юпитер бе смазал всички надежди за бърз и успешен край на войната.