Скритата империя

95.Маргарет Коликос

В тихата пустинна нощ на Рейндик Ко Луис Коликос и зеленият жрец Аркас играеха на карти, като използваха ДД за трети играч. Маргарет седеше сама в палатката си и слушаше металическата мелодия на музикалната кутия, която й беше подарил синът й.

Часове наред бе проучвала кликиските йероглифи от новооткрития град. Макар че в първия изоставен метрополис се бяха натъкнали на много чудеса, този изолиран район предлагаше повече възможности, повече тайни и повече податки.

Трапецовидният „каменен прозорец“ я интригуваше най-много. Не бе успяла да преведе знаците от отделните плочки, обрамчващи празния скален участък. Символите не бяха свързани с математическите термини и думите, които вече беше разчела.

Музикалната кутия довърши мелодията си. Маргарет по навик се пресегна да я пренавие, но се отказа. Вместо това се заслуша в мрака навън. Чу Луис да се смее. Аркас тракаше с жетони, а механичният глас на ДД повтаряше резултата.

Маргарет беше раздразнена от неуспеха си да разчете йероглифите, но не искаше да се включи в глупавите игри, които съпругът й толкова обичаше. Тя допи изстиналия си чай, изправи се и се протегна. После излезе от палатката в звездната нощ.

Вечерта бе топла и неподвижна, въздухът — прозрачно одеяло. Когато навлезе в сенките, тя рязко спря, забелязала пред себе си зловещ силует. Приличаше на дупка в нощта, фигура, която мътно отразяваше звездите. Чу плавни движения, тракане на нещо твърдо, прещракване на разчленени стави… после внезапно проблеснаха алени оптични сензори, които засияха като очи на дявол.

— Не се плаши, Маргарет Коликос. Пазех енергията си и правех оценка на базата си данни — каза роботът.

— Точно като мен — с нервен смях отвърна тя. — Кой си ти?

— Сирикс.

Потънаха в мълчание. Маргарет не бе сигурна, че иска да е сама в мрака с бръмбароподобната машина. Въпреки че Сирикс не беше приказлив, тя реши да се възползва от възможността.

— Имаш ли представа, някакво предположение за онези символи около трапецовидния „каменен прозорец“, който открихме в новите руини?

— Всичките ми спомени са били изтрити по време на трагедията, в която е загинала расата на моите създатели, Маргарет Коликос.

— Да, да, и преди си ми го казвал — отвърна тя. — Но очевидно си запазил някаква подпрограма с умения, иначе нямаше да можеш да функционираш и да общуваш. Убедена съм, че си качил всички резюмета на откритията ни при други разкопки, просто за да запълниш белите петна в паметта си.

— Остават много големи бели петна, Маргарет Коликос.

Археоложката се намръщи и си обеща да не въздиша прекалено явно, макар да се съмняваше, че Сирикс може да разтълкува човешката реакция.

— Чудя се дали шарките по плочките не са указатели за място, като координати на карта. Възможно е цялата мрежа около каменната стена да е като… телефонен указател.

— Не те разбирам — каза Сирикс, ала Маргарет, кой знае защо, беше сигурна, че я е разбрал. Очертан на фона на слабата звездна светлина, черният робот си оставаше непреклонен и не разкриваше никаква информация.

— Струва ми се, че избягваш отговорите — накрая рече тя. — Не си много услужлив.

— Казвам ти каквото мога, Маргарет Коликос. Ние с другарите ми вече от няколко века подробно обмисляме и обсъждаме тази загадка. Не мога да ти дам никакви отговори.

— Извинявай… извинявай, че се усъмних в теб, Сирикс. Не се обиждай, моля те.

— Ние не се обиждаме — отвърна кликиският робот. — Въпреки че нямаме ясни спомени, знам, че всички кликиски роботи някога са били част от огромна цивилизация, която сега е напълно изчезнала. Създателите ни са били изтребени, също както е била изличена нашата памет.

— Като че ли всичко систематично е било унищожено — прибави Маргарет.

— Може би тъкмо това е обяснението — потвърди Сирикс.

Смутена и разочарована, че не е постигнала никакъв напредък, тя му пожела лека нощ и се запъти към светлината, струяща от другата палатка. Макар че обичаше да е сама, за да може да се съсредоточава, в момента имаше нужда от компанията на мъжа си.

Влезе в палатката и видя, че Луис е започнал нова игра на карти с Аркас и ДД. Лицето на съпруга й грейна.

— Влизай, скъпа. Поиграй с нас. Ще раздам и на теб.

Преди Маргарет да успее да отговори, той прибави купчинка карти на празното място до масата. Археоложката се настани и набързо обобщи разговора със Сирикс, после се обърна към дружелюбното компи.

— ДД, ти си разговарял с роботите. Научи ли от тях нещо, което ние не знаем?

— Абсолютно нищо, Маргарет. Направих всичко възможно да им обясня как функционират компитата и че не сме проектирани като тях. Но не успях да науча нищо за самата кликиска раса.

— Той се е опитал, скъпа — каза Луис.

Настроението на ДД се промени — той видимо потъна в скръб.

— Тъжно е, че е изгубен целият им живот, всичките им записани преживявания. Можем само да гадаем на какви поразителни чудеса са били свидетели кликиските роботи. Колко жалко.

Маргарет вдигна картите си и проучи ръката, въпреки че още не знаеше на какво играят. После каза:

— Полагаме всички усилия да разгадаем всичко това, ДД.