Скритата империя

64.Тасия Тамблин

Когато започна учението по аварийна декомпресия, паниката на наивните новобранци беше толкова осезаема, че Тасия Тамблин не можеше да не се засмее. Трима строги сержанти от лунната военна база отведоха новите войници в куполен хангар. После вратите със съскане се затвориха и на стената се появи брояч — цифрите неумолимо отброяваха оставащото време. Клаксоните и въртящите се светлини още повече изостряха усещането за критична ситуация.

Тасия нямаше никакви проблеми със стандартното снаряжение за декомпресия и предложи да помогне на неопитните войници, но те по принцип не вярваха на скитници. Затова момичето се отдръпна и загледа комично сериозните им усилия да направят нещата, които тя беше вършила през целия си живот.

Войниците, предимно младежи, се суетяха, несвикнали със слабата лунна гравитация, препъваха се, тичаха към скафандърните шкафове, бореха се с ръкавиците, шлемовете и сребристите костюми. Мнозина изпаднали в ужас новобранци изгубиха повече време да зяпат брояча, отколкото да се погрижат за скафандрите си.

Израснала като скитничка, Тасия можеше да нахлузи скафандър със затворени очи, макар че моделите на ЗВС бяха излишно дебели и тромави, липсваха им удобните аеродинамични скитнически модификации. Тя си напомни, че земните въоръжени сили имат други приоритети, освен удобството на войниците. И все пак поне трябваше да се погрижат за ефикасността. Навярно по-късно щеше да има възможност да усъвършенства личното си снаряжение — знаеше хиляди начини да поправи нещата, които я смущаваха в скафандъра.

Двама новобранци се скараха за един шлем, който съответстваше на маркираните им с червени ивици скафандри. Тасия си избра маркиран със синьо шлем — знаеше, че само с едно завъртане на копчето и наместване на яката всички части и без това ще си паснат. После бавно поклати глава и проследи спора им. „Нека клибовете глътнат малко вакуум. Това може да ги излекува от нелюбезността им.“

За разлика от тези глезени фукльовци, тя имаше основателна причина да постъпи в армията. След атаката при Ансиър неколцина нещастници се бяха напили и се бяха уговорили да постъпят за известно време в ЗВС. Сигурно щяха да си подмокрят гащите, ако някога се изправеха пред истински враг, и на Тасия щеше да й се наложи да измисли начин да разчисти кашата. Ако извънземната атака срещу Синята небесна мина не беше толкова жива в паметта й, положението щеше да е забавно.

Въпреки това, изглежда, всички щяха да бъдат произведени в офицери, дори тя. Тасия нямаше връзки в земната армия, но първоначалните й резултати бяха образцови. След призива на крал Фредерик за масово постъпване във войската и рязкото увеличаване на броя на корабите в ЗВС, генерал Ланиан също разбираше внезапната нужда от офицери. Очевидно дори талантлива скитничка като нея можеше да получи офицерски нашивки.

Тасия с лекота се вмъкна в скафандъра си. Провери херметизацията, енергийните източници, напълни с въздух отделните зони, за да е сигурна, че скафандърът е съвсем здрав. Толкова пъти го бе правила, че въпреки нискокачественото снаряжение всичките й движения бяха естествени и автоматични. Скитниците гледаха на космическото си оборудване като на подвижен дом, голям колкото собствените им тела. А домът трябва да се поддържа добре, иначе това може да ти струва живота.

Единият от двамата каращи се мъже беше изгубил спора. Хвърли се в шкафа, грабна нов шлем, сложи си го и отчаяно подготви скафандъра си. Лампите вече светеха в кехлибарено.

През прозрачните части на хангарния купол Тасия виждаше леденобялото сияние на далечни звезди. Броячът показваше, че остават двадесет секунди. Тя затвори скобата на шията си и херметизира скафандъра. Дълбоко си пое дъх и провери всички индикаторни лампички. Повечето от които бяха зелени, освен една кехлибарена — устройството за затопляне на ботушите. Тя силно го почука с пръст, после сви рамене. Учението нямаше да продължи много и ако се наложеше, щеше да изтърпи студа.

Повечето други новобранци също бяха готови. Някои бяха насядали по пода. Тасия не бе убедена, че сержантите наистина ще източат атмосферата и ще рискуват живота на тези деца от богати земни семейства. За съжаление, глезените войници ставаха самодоволни и изобщо не бяха готови за истински извънредни ситуации. Щеше да й се наложи да наглежда всички, независимо дали щяха да са й благодарни. Трябваше да поддържа приоритетите си и да не забравя, че нейни врагове са извънземните от газовите гиганти, а не няколко наперени нищожества, които не могат сами да си нахлузят и ръкавиците.

До себе си видя един от по-симпатичните младежи в групата, Роб Бриндъл. Зад облия визьор на шлема му се различаваха красиви черти и меденокафяви очи. Имаше мек тенорен глас, сякаш създаден за пеене. По време на почивките в кадетското помещение обаче, когато Тасия беше пускала записаните в паметта на ЕА стари скитнически балади, Роб винаги прекалено се бе срамувал, за да пее.

За разлика от много новобранци, които й се бяха подигравали, Роб я беше приел като боен другар. Дори се държеше приятелски и сядаше до нея в стола, без да обръща внимание на присмехулниците.

Докато изтичаха последните секунди, Тасия видя, че енергийната раница на скафандъра му не е свързана правилно — полюсите бяха разменени. Тя се пресегна към контролното му устройство и задърпа кабелите. Роб уплашено се обърна и я попита по радиостанцията какво прави.

— Спокойно, довери ми се. — Тасия отблъсна ръцете му. После със сръчни като на хирург движения свърза системите както трябва. — Знам какво правя.

Момичето се отдръпна точно в момента, в който куполът над главата й се раздвижи. Пурпурните лампи засветиха в червено и бронираният таван се разтвори като човка на гладно пиле. Въздухът излетя навън и образува ледени кристали в рядка мъгла, която се понесе нагоре като вихрушка.

„Трябва да е страхотно да имаш толкова много излишен въздух“ — помисли си тя.

Тасия погледна Боб и облекчено му обясни какъв е бил проблемът.

— Енергийната ти раница не беше свързана правилно. Скафандърът ти нямаше да е херметизиран.

— Благодаря…

— Няма защо — каза тя. — И не смей да ми хленчиш. Божичко, ако се беше пръснал от експлозивна декомпресия, сержантът сигурно щеше да ме накара да изтъркам цялата гнъс от скафандъра ти.

Един от новобранците в другия край на хангара започна да вие по открития канал. Думите му бяха неразбираеми. От отвора на китката му съскаше въздух и той размахваше ръка, сякаш това можеше да му помогне. Идиотът не бе затворил добре лявата си ръкавица. Трима войници се стълпиха около него, опитваха да му помогнат, казваха му да се успокои — от което нямаше никаква полза, защото след като скафандърът не беше затворен, след секунди щеше да изгуби целия си въздух и телесна топлина.

Тасия си го спомняше — едно от глезените богаташки хлапета от Земята, Патрик Фицпатрик III. Бе се държал грубо с нея, ала момичето не можеше да го остави да умре от собственото си невежество.

Отскочи от пода и при слабата гравитация за секунди стигна при него и разблъска другите настрани. Хвана ръката на младежа и понечи да намести ръкавицата. Фицпатрик замахна към нея. Ако го нямаше шлема му, Тасия щеше да го фрасне с юмрук в брадичката, просто за да го зашемети за малко. Ръката му вече бе подута и поморавяла от декомпресията, студеният вакуум сигурно беше увредил тъканите му. Е, известно време щеше да го боли и нямаше да може да пише картички на майчето си.

Тасия завъртя ръкавицата и затвори скобата на китката му. Съскането престана и скафандърът му започна да се надува.

— Така, стъпка едно, две и три. Получава се добре само ако спазваш процедурата. — Фицпатрик едва ли щеше да изгуби ръката си, но няколко месеца навярно много щеше да го боли. Дори можеше да го уволнят по болест… и на негово място щеше да дойде някой също толкова противен клиб.

Виждаше в очите му, че по-скоро е зашеметен от ужас, отколкото от болка. Засега. Истинските мъки щяха да започнат по-късно, когато го отведяха в лазарета.

— Ти я поправи — каза Роб Бриндъл.

— Трябва да го заведат на лекар веднага щом херметизират хангара.

Тя не очакваше признателност или благодарност, но може би щяха да започнат да се отнасят с нея малко по-добре. Много новобранци в казармата мърмореха заради присъствието на ЕА. Въпреки че й бяха позволили да задържи способното компи като „лична вещ“, фактът, че има личен прислужник, даваше на другите много поводи да я дразнят.

Но тя не можеше да качи ЕА на космическия кораб на клана Тамблин и да я прати обратно на Плумас. Бесният й баща сигурно щеше да разглоби андроида в пристъп на ярост, за да върне импулсивната си дъщеря. Вместо това Тасия бе препрограмирала ЕА, за да може да изпълнява задачи в казармата и изобщо да й помага в лунната база.

Зейналият купол остана отворен към вакуума само още няколко секунди, после се затвори. От вентилационните шахти изригнаха силни струи въздух и отново напълниха хангара. Когато налягането стана нормално, сержантите влязоха, придружени от медицински екип. Отведоха Фицпатрик и още един войник — помпите на скафандъра му бяха дефектирали и той едва не се беше задушил. Негов другар бе забелязал проблема и беше отворил визьора на шлема му.

— Преоблечете се — извика единият сержант. — Ще разгледаме резултатите от учението след храна — макар че според мен половината от вас не заслужават кредитите, които харчим, за да ви храним.

Тасия си свали шлема и се извърна, за да скрие усмивката си, но Роб Бриндъл я забеляза и също се засмя.

— Още веднъж ти благодаря — каза той, взе шлема й и й помогна да прибере скафандъра си, въпреки че тя спокойно можеше да го направи и сама. И все пак галантността му й достави удоволствие.

В столовата седнаха един до друг. Тасия слушаше грубите шеги на новобранците за това, че зеленчуците приличали на храчки, но храната й се стори вкусна. Скитниците не бяха придирчиви и знаеха, че питателната храна е по-важна от деликатесите.

— Е, какъв е твоят случай, Бриндъл? — попита тя и вдигна очи към откритото му, простодушно лице. — Не приличаш на всичките тия клибове.

Младежът се смути.

— Е, сигурно го забелязват само другите като мен, но да, аз не съм като тях. Тези момчета са се записали доброволци, защото са чули призива на крал Фредерик и сега повечето съжаляват, че са го направили. Докато аз винаги съм знаел, че ще постъпя в ЗВС, още откакто бях малък. Аз съм войнишко дете. Родителите ми бяха военни и съм израснал в различни бази на Антарктида, в Гоби. Живяхме и две години на Марс. Струваше ми се съвсем естествено. — Роб бързо си изяде храната. — Всъщност никога не ми е хрумвало, че има и други възможности. Винаги съм знаел какъв ще стана.

Той отмести таблата си и се наведе към нея.

— Сега е време ти да ми разкажеш какво правиш тук. Скитниците не си падат много по армията. Съжалявам за отношението на другите към теб, знаеш го. Нали разбираш — трябва да има с кого да се заяждат, докато не открият истински враг.

Тя сви рамене.

— Доколкото имам представа, такова поведение често е симптом за особено малък пенис.

Роб се подсмихна. След тази шега Тасия му разказа за Рос, за Синята небесна мина и за бягството си. Той й съчувстваше и внимателно изслуша разказа й за срещата с тайнствените извънземни противници. Заинтригуваха го също беглите й описания на скитническия живот, за който повечето хора не знаеха нищо. Роб допи горчивото си кафе, видя, че и нейната чаша е празна, и я взе, за да я напълни отново, макар че Тасия не го беше молила.

— Сигурно ви е трудно да живеете без дом, когато цялата галактика просто моли да бъде заселена и има толкова много свободни ханзейски светове — каза младежът. — Изненадан съм, че продължавате да живеете на корабите си като цигани.

— Нищо подобно — възрази Тасия. — Ние разчитаме на собствените си ресурси и способности и не се разглезваме като тия идиоти от учението по декомпресия. Те няма да оцелеят и десет минути от нормалния работен ден в скитническа колония.

— Аз също — отвърна Роб.

Тя се засмя.

— Освен ако не съм там, за да ти помагам като днес. Но не си мисли, че скитниците нямат домове, след като нямаме селища на красиви планети. Нашият „дом“ е сред народа ни, където и да е той. Това не е място, а… концепция.

— Като семейството — рече той. Тасия кимна. Разговорът й навя спомени за Джес, после за баща й… и накрая за Рос и за упорития му труд. И отново разпали гнева й към безликите извънземни врагове, които бяха убили брат й.

Тя остави кафето си недопито на масата и върна таблата си. Роб я проследи с поглед. Навярно се чудеше къде е сгрешил. Момичето просто искаше да е само.