Скритата империя

52.Паметителят Дио’сх

В най-дълбоките архиви в Призматичния палат цареше тишина. Както във всички сгради в Миджистра, дори под земята, помещенията постоянно бяха добре осветени с лампи на всяка пресечка и светещи плоскости на тавана. Но въпреки че химическите огньове имитираха ярка дневна светлина, паметителят Дио’сх усещаше потискащите сенки, които се криеха в затворените пространства. Загадките, страховете и трагичните спомени от Крена…

Прозрачните стени на архивите водеха до безброй помещения, превръщащи подземните етажи на Палата в стъклен лабиринт. Дио’сх предпочиташе да се намира във високите кули с открити балкони, където можеше да слуша потоците вода, прескачащи от платформа на платформа, ала само тук в тези смълчани катакомби можеше да открие нужните му извори. Тук долу паметителят имаше достъп до всички древни документи на илдирийската история.

Откакто го бяха спасили от умиращата колония на Крена, ръцете му трепереха и нямаше апетит. Усещаше слабост и болки в сърцето. Паметителят Вао сх се бе опитал да го убеди, че симптомите му са психическа реакция на преживяното премеждие и не се дължат на самата болест. Дио’сх и другите бежанци бяха останали под карантина, докато не се установи, че са здрави. Въпреки това всяка мускулна болка или главоболие го изнервяха.

Нищо обаче не можеше да спре маниакалното му любопитство. Дио’сх трябваше да намери прекалено много информация, да прочете прекалено много разкази, да научи прекалено много истории. Трябваше да открие истината.

Всички паметители прекарваха живота си в учене и преповтаряне на Сагата на седемте слънца. Представителите на тяхната раса бяха надарени с добре организирана фотографска памет и можеха дума по дума да запомнят и рецитират безкрайния епос. Нито един израз не биваше да се промени.

Тъй като историята беше невероятно огромна, с безброй сюжетни линии, легенди и приключения, никой историк не беше способен да я изпълнява докрай. Паметителят Вао’сх предпочиташе да прекарва дните си в рецитиране на любимите си откъси, възхваляващи илдирийските герои и постижения. Като придворен паметител, той обичаше да рецитира.

Още преди епидемията обаче Дио сх предпочиташе уединението. О, той често забавляваше губернатора на Крена и заселниците, ала те имаха много работа и малко свободно време. Никой не беше очаквал от него по цял ден да рецитира стихове от Сагата. В добрите времена на Крена Дио’сх бе имал много свободни часове да чете и анализира неясни части от епическата поема.

Докато се възстановяваше в Призматичния палат, Дио’сх реши да посвети още повече време на проучвания, ровене из древните документи, разчитане на ранни писмени паметници. Щеше да анализира откъси от апокрифи, за да открие намеци в онова, което всички паметители знаеха като даденост. Множество стари документи и интересни сборници не бяха включени в окончателната Сага и историите в тях бяха полузабравени. Въпреки че такава информация не се смяташе за канонична, Дио’сх все пак предполагаше, че в тези извори може да попадне на ценни насоки.

Беше обещал на Вао’сх, че ще напише личен разказ за трагедията на Крена, за да увековечи паметта на жертвите, които бяха обречени на слепота и самота, преди да умрат. Той бе преживял епидемията, беше видял как поваля работниците и певците, двете най-податливи на болестта раси.

Щеше да му трябва много време, за да стигне до нужната перспектива, ала Дио’сх си бе дал дума, че ще съхрани живи историите за смелостта и саможертвата. Губернаторът на Крена, син на мага-император, лично се беше грижил за болните, въпреки предупрежденията на медиците. Те го бяха посъветвали да се оттегли в безопасност на друга планета, но губернаторът бе останал в своя колониален град. Смъртта му беше прекъснала тизма и бе оставила всички илдирийци на Крена да треперят в пустотата.

Дио’сх беше документирал историите на други заселници и герои, бе описал живота на жертвите, както самите те биха искали да ги запомнят. Но вече беше изложил толкова от спомените си, колкото можеше да понесе. Сега имаше друга работа.

Вао’сх го бе предупредил да не се задълбочава прекалено в проучвания и четене. Твърдеше, че било губене на време да се занимава с тези маловажни апокрифи.

— Паметителят, който се усамотява, не изпълнява основното си задължение.

— Ще се върна, Вао’сх — беше уверил Дио’сх другаря си. — Но най-добрият начин да се излекувам е да имам време да преценя всичко, което преживях.

По-младият паметител вече бе открил нещо в една от земните енциклопедии, донесени от човешки търговци — сведение за болест, наречена холера, която бързо се разпространявала от човек на човек. А също за бубонна чума, тиф, СПИН. Но ослепяващата чума беше много по-страшна.

Той седеше под успокояващия блясък на монтираните на стените лампи, заобиколен от свитъци и квадратни документи. Подвързани в меки корици и запечатани в шкафове за постоянно съхранение, древните документи се бяха запазили непокътнати през вековете. Дио’сх се чувстваше като храбър изследовател, докато местеше пръсти по символите, като внимаваше да не повреди ценните паметници.

Тук в архива той се бе запалил по изучаването на други епидемии. Беше проверил в записите и файловете, за да установи дали илдирийците някога са били сполетявани от подобни болести. Дали и други отломъчни колонии са загивали при аналогични обстоятелства. Трябваше да знае. Не си спомняше такова събитие в Сагата за седемте слънца, но можеше ли дори паметител да запомни всички второстепенни истории от хилядолетното минало?

Знаеше един мрачен случай, който много паметител и нямаха желание да рецитират, тъй като беше страшна трагедия. Преди хиляди години, в началото на писаната история, Миджистра била покосена от огнена треска. Тя се оказала особено смъртоносна за паметителската раса и в резултат измрели всички историци в илдирийската столица.

Огромният брой жертви през този ранен етап от съставянето и записването на Сагата за седемте слънца означаваше, че завинаги е била изгубена цяла част от епоса. Заради огнената треска цялата дотогавашна история оставаше бяло петно в илдирийската памет — за голямо съжаление на паметителите. Поради тази фундаментална загуба илдирийците вече не бяха в състояние да проследят миналото си до зората на цивилизацията. Мнозина разказвачи с богато въображение бяха измислили несъществуващи приключения, за да запълнят празнотата. Ала Дио’сх разбираше, че тези разкази не са истински и не могат да компенсират изгубеното.

След като работи дълго в архивите, той изрови всички документи, написани около времето на огнената треска. Никой не бе идвал тук от хиляда години и много от заключените шкафове бяха започнали да се огъват и разпадат, ключалките им бяха разхлабени от гравитацията и вековете.

Часове наред изучава паметниците в търсене на податки за мястото, от което е започнала треската, и на обяснение за загубата на толкова голяма част от историята. Дали на смъртния си одър последните паметители се бяха опитали да продиктуват всичко, което бяха знаели, на представители на други раси, на други слушатели, само за да бъдат изгубени и тези описания? За историк като него такъв липсващ дял от Сагата бе като мъртво дете и го изпълваше с искрена мъка.

После откри малко помещение, заключено, но печатът се бе разпаднал и самата ключалка до такава степен беше ръждясала, че лесно я счупи с ръце. Едновременно нервен и развълнуван, младият паметител влезе в стаята, затворена и забравена още преди векове. И ахна, като видя, че съдържа древни документи, запечатани книги, които сякаш никога не бяха четени. Съкровищница! Дио’сх нетърпеливо ги отнесе на работното си място и усили осветлението. Сърцето му туптеше от възбуда.

Започна да чете думите, магически символи, които го пренесоха в напълно неизвестни дотогава разкази. Истинска история, изгубени събития. Дневниците бяха подробни, сведенията изглеждаха точни: истински извори, датиращи от времето на огнената треска, записани от свидетели на трагедията. Хора, които лично бяха видели как огнената треска взима страшната си дан.

Или… онова, което официалната история бе представила за огнена треска.

Дио’сх проучи древните документи — четеше с удивление и растящо чувство на ужас. Нещо не беше наред — ала това не бе измама. По изразителните лобове на лицето му играеха живи цветове. Тези свитъци и свидетелства трябваше да са истина, независимо от всичко, на което го бяха учили.

Поразен, паметителят се отпусна назад. После, изпълнен със страх, че някой може да го види или да разбере какво е открил, отново затвори и запечата документите и бързо ги върна в скритото помещение.

Откритието го ужасяваше, но той не можеше да не вярва на очите си.

Древните паметители не бяха умрели от никаква болест. Изобщо не бе имало огнена треска. Пазителите на истинската илдирийска история бяха накарани да млъкнат. Бяха убити.

Изгубената част от Сагата за седемте слънца не беше неизбежна трагедия, а ужасно прикритие!