Скритата империя

57.Талбун

Световните дървета бяха неспокойни — дълбоко съзнаваха някакъв надвиснал проблем в Спиралния ръкав, ала космическите страхове невинаги бяха понятни на последователите на световната гора. Гората знаеше повече, отколкото можеше да разбере, който и да било човек, дори всеотдаен зелен жрец.

Такива мащабни въпроси обаче рядко засягаха далечните колониални светове. Ежедневният живот бе бавен и тих, изпълнен с удовлетворение.

На рядко заселения Гарванов3 пристан старият зелен жрец Талбун знаеше, че е време да приключи работата и живота си. В пулсирането на световната гора усещаше, че предстоят големи събития, ужасни времена за много светове и хора.

Талбун обаче повече се вълнуваше за личните си задължения.

Докато вървеше сред шумолящите световни дървета, които покриваха склона край Колониалния град, той се вслушваше в зова на далечния Терок — центъра на световната гора, сърцето на дърветата. От десетилетия не се беше връщал у дома. Фиданките, които бе посадил на хребета над града, сега бяха по-високи от човешки ръст, сателитен разум на световната гора. Никога нямаше да види красивия свят, на който беше роден и израснал, където бе приел зеленината. Ала това не го измъчваше.

Гарванов пристан зависеше от него и Талбун го обичаше. Нямаше да изостави народа, колкото и да беше уморен, колкото и стар и немощен да се чувстваше. Животът му бе посветен на служба, молитви и грижи за световните дървета, затова бдеше и над народа, който служеше на гората. Нямаше да се поддаде на егоистичното си желание.

Все още.

Погали люспестия ствол на най-близкото дърво и чу мислите на гората.

— Скоро ще се слея с теб — промълви той. Щеше да умре тук, на Гарванов пристан. Плътта му щеше да натори почвата и да подхрани световните дървета — последният му принос за любимата гора. — Но първо трябва да си намеря заместник.

Само трябваше да прати зов и всички зелени жреци, всеки, който можеше да докосне ума на световната гора, щеше да усети посланието му. Тогава защо се колебаеше?

Много татуировки покриваха лицето му, линии и кръгове, които обозначаваха пътуванията му, показваха колко време е прекарал на различни кораби. Беше служил на „Съзвездие“, който пътуваше от система в система и изпълняваше ханзейски задължения. Връзката на Талбун с дърветата му позволяваше да праща спешни съобщения и дипломатически комюникета по-бързо от всеки космически кораб или сигнал. Не всяко съобщение изискваше такава бързина, естествено, но присъствието на зелен жрец на борда даваше на капитана и посланика огромен престиж.

След пет години на дипломатическия кораб Талбун бе подал оставката си. Не можеше да заслужи повече татуировки. „Трябва пак да съм на планета. Омръзнаха ми металните стени и преработеният въздух, не мога повече да поглеждам през прозореца и да виждам само пустота. — Беше се опитал да го обясни на капитана на «Съзвездие». — Копнея отново да усетя пръстта под краката си, въздуха, дъжда и слънчевите лъчи.“

Въпреки многобройните опити за подчиняване на независимия Терок, зелените жреци не бяха подвластни на ханзейския закон. След като подаде оставката си като жрец на „Съзвездие“, Талбун незабавно получи хиляди предложения за своите услуги, ала умът и сърцето му вече бяха решили какво ще прави.

Бяха минали едва три години, откакто първите заселници бяха създали колонията. Талбун замина за Гарванов пристан. С препоръчителните си писма можеше да поиска назначение във всяка точка от Спиралния ръкав, но тази земеделска планета го беше призовала. Възнагражденията не го интересуваха. Искаше покой.

Изборът му изненада ръководителите на Гарванов пристан. Когато пристигна на затънтения свят — самотен зелен жрец, пътуващ с товарен кораб — сърдечните заселници го посрещнаха с най-пищното тържество, което можеха да си позволят. Сериозният млад кмет Сам Хенди обяви празник в негова чест и тази церемония смути Талбун. След като посади прелестната си горичка край Колониалния град, Гарванов пристан се превърна в истинска част от Ханзата, нещо повече от страна, подписала Хартата. Способността на зеления жрец да установява телевръзка го правеше жива телеграфна станция и позволяваше на заселниците да поддържат пряка връзка със Земята, другите колониални светове и търговските кораби.

Развълнувани от появата му, колонистите му бяха помогнали да разчисти местните мъхове и ниски растения, за да може да посади фиданките. Талбун никога не се беше чувствал обект на такава обич и признателност.

Посади фиданките една по една, като ги милваше и ги приветстваше в новия им дом. Гледани добре, дърветата бързо пораснаха. След две години зеленият жрец можеше да събира здрави калеми и да сади нови фиданки, за да разширява горичката. Всичко растеше чудесно.

Ала човек не живее вечно.

Под покрова на горския листак Талбун вдигна лице към небето, за да поеме светлината на тази чужда звезда и да я превърне в енергия. Прокара кални пръсти по бузите си. Не ги чувстваше мръсни, а жизнени. Рохкавата пръст винаги му вдъхваше нов живот.

Гарванов пристан беше идеално място, където да прекара оставащите му години, да задоволи празнотите в живота си. Часове наред седеше в горичката, четеше документ след документ на дърветата и през цялото време обогатяваше собствените си знания. Обичаше тези дни.

Ала сега бе време да си намери заместник. Оставаше му да изиграе една-единствена роля.

Застанал в центъра на горичката, той разпери ръце и прокара пръсти по стволовете. После коленичи — усети пръстта с голите си колене — и притисна чело към най-близкия дънер.

Стисна очи, замисли се как да изрази молбата си, после се свърза със световната гора и прати зов някой да дойде при него.