Скритата империя

40.Маргарет Коликос

В денонощието на Рейндик Ко имаше двадесет и осем часа, но въпреки извънредните четири часа на Маргарет и Луис Коликос все им се струваше, че нямат достатъчно време за работа в кликиските руини.

В един каньон близо до лагера двамата ксеноархеолози се натъкнаха на изоставени сгради — обли постройки и фасади с неправилна форма, разположени под скален навес. Тунелите в дъното на пустите жилища навлизаха много навътре в планината.

Или самият каньон се беше врязал по-надълбоко през хилядолетията след изчезването на кликисците, или рампите на извънземните се бяха разрушили. ДД и трите черни кликиски робота издигнаха стълби, за да осигурят лесен достъп до изгубения град. Всеки ден започваха работа още в зори.

Нито Маргарет, нито Луис успяха да открият каквито и да било шахти, подемници, стълби или по-сложни транспортни системи за изкачване. Луис бе убеден, че високата стратегическа позиция на жилищата е свързана с отбранителни съображения.

— А може кликисците просто да са били невероятно високи — шеговито предположи той. — Нямаме представа как са изглеждали.

Големите черни роботи, които стояха в дъното на каньона, не можеха да им помогнат в това отношение.

— Не помним нищо — каза Сирикс.

Луис се усмихна на отговора, сякаш извънземният робот можеше да разбере човешко изражение.

— Тогава ще се опитаме да открием. И заради вас, и заради себе си.

Аркас не участваше в ежедневната работа, както се бяха надявали, и често прекарваше времето си в самотно проучване на района. Въпреки познанията му по геология Маргарет не разчиташе на него за нищо. Кликиските роботи им помагаха повече.

Най-трудната задача, дори след края на първия месец, бе просто да анализират възможностите. Разрушеният извънземен град беше толкова голям, че дори само съставянето на изследователски план щеше да отнеме прекалено много време. Луис обикаляше тунелите и оцелелите постройки със записващото си устройство и снимаше стените и структурите, тръбопроводите и отдавна неработещите ръждясали машини, оставени от кликисците.

В началото на кариерата си Маргарет бе посетила руините на анасазите на Меса Верде в северноамериканския Югозапад на Земята, легендарен кирпичен метрополис, оцелял много векове. Самотният кликиски град на Рейндик Ко й напомняше за индианските скални жилища. И в същото време той беше непонятно извънземен, с архитектура, основаваща се на различна естетика, стени, наклонени под странни ъгли, трапецовидни входове, които не бяха непременно на равнището на пода.

В момента тя остъргваше проби от една стена, която по изключение не бе покрита с многобройни знаци и идеограми. Чудеше се дали насекомоподобната раса е избягвала да използва хартия или методи за текстови записи и е предпочитала да записва историята и числовите си данни на по-трайните стени на градовете си.

Вече бе направила химически анализ на пробите, които бяха взели от извънземни сгради на Корибус, Ларо и Пим, другите проучени от тях кликиски светове, и знаеше, че резултатите тук ще са същите: извънземните бяха създали органична минерална смес, подобна на кал, дървесна каша и слюда, комбинирана със смолист сок — слюнка? — който спояваше всичко в материал, по-твърд и по-еластичен от стоманата и бетона, и същевременно достатъчно хигроскопичен и траен, за да съхрани пиктограмите, буквите и математическите уравнения.

В лагера Маргарет щеше да има цяла нощ, за да размишлява над данните, които бяха събрали. Но бе съвсем различно преживяване да е тук и да вдишва сухия прашен въздух, заобиколена от сенките и навярно призраците на една отдавна изчезнала раса.

Преди година дни наред безрезултатно се беше взирала в символите по стените на сградите в развалините на Корибус. Ала когато бе прекарала една нощ в празна стая и беше видяла как лунната светлина огрява знаците, най-после я бе осенило и тя беше познала координатите, отговарящи на редки неутронни звезди. Многобройните заключения от това откритие бяха довели до кликиския факел. Сега имаше нужда от нови просветления, за да последва нов порой от преводи.

Двамата с Луис бяха започнали работа в Египет с помощта на сложни звукови картографиращи устройства, разработени от илдирийците. Като приложиха извънземната технология, за да картографират останки, заровени дълбоко под сахарските пясъци, те откриха цял египетски град, засипан от дюните. Смайващата находка ги наложи като известни археолози.

След това, по молба на земните въоръжени сили, Маргарет и Луис прекараха половин година на Марс далеч от военната база. Работата при смъртоносни условия напълно се различаваше от обикновения пясък и непоносимата жега в Сахара. Облечени в неудобни скафандри, те анализираха прословутите геометрични пирамиди в Лабиринтус Ноктис, за да установят произхода им. Ала след изтощителните проучвания стигнаха до непопулярното, подкрепено с категорични аргументи заключение, че пирамидите не са останки от извънземна цивилизация, а естествени образувания, резултат от необикновената кристална структура на минералите в почвата, изложени в продължение на хиляди години на климатичните условия при слабата гравитация.

Като ксеноархеолози, те нямаха много екстравагантни желания, а само общи цели и интереси. Двамата бяха доволни да живеят суровия си живот и всеки от тях запълваше съответната ниша в брака. Маргарет и Луис често довършваха изреченията на другия и седяха заедно, потънали в размисъл, като правеха само кратки коментари. И все пак, ако по-късно ги попитаха, щяха да заявят, че са водили дълъг и задълбочен разговор.

Сега, на Рейндик Ко, Луис се върна при Маргарет от поредното си проучване с камера в едната ръка и фенер в другата.

— Приключих с картографирането на нова част, скъпа.

Тя не откъсна поглед от стенните знаци, пред които седеше.

— Направи…

— Направих — отвърна той и извади инфодиска.

— Знаеш къде да го оставиш — каза жена му и Луис го прибра в едно от кликиските помещения. Често забравяше да взима необходимите предпазни мерки, но Маргарет си знаеше урока. По време на предишните им разкопки многократно бяха губили данни поради електрически и прашни бури или наводнения.

Двамата се върнаха към работата си в унесено мълчание, но усещаха присъствието си. Маргарет и Луис бяха създали връзката си като съюз на интелектуална основа, тъй като прекарваха изключително много време заедно далеч от цивилизацията. Накрая бяха постъпили така, както им диктуваше здравият разум, и се бяха оженили, нещо като бизнес предприятие, което нямаше нищо общо с глупавата вятърничавост на младежката романтика.

Луис я остави да продължи проучванията си в едно от помещенията, в което бяха открили повечето кликиски машини. Според него някои от извънземните устройства имали все още функционални енергийни източници, въздушни системи, помпи и хидравлика. Той смяташе, че градът е жив, но спи, и беше сигурен, че може да го събуди със съответната интуиция и упоритост.

Преди съпругът й да се отдалечи, Маргарет се сети нещо, което трябваше да направят.

— Довечера, Луис. Не забравяй рождения ден на Антон.

— Да, скъпа. Ще помолим Аркас да му прати съобщение. Иначе ще си помисли, че не мислим за него.

Маргарет обаче знаеше, че единственият им син също е погълнат от университетските си проучвания. Той превеждаше свитъците на старата Земя и подлагаше на нова интерпретация земните митове и легенди. Антон Коликос се бе наложил като учен, не по-малко упорит от родителите си. Беше подарил на майка си древна музикална кутия, която археоложката носеше със себе си на всички разкопки. Антон знаеше, че родителите му се гордеят с него, въпреки че често бяха прекалено заети, за да му го напомнят.

Луис отиде в другото помещение и Маргарет го чу да бърника машинарията. Остави мислите си да заблуждаят и закрачи по сухите коридори, минавайки през стаи, пълни с купища непреведени паметници, литературни или научни открития. А може би просто мръсни извънземни драсканици…

Дали кликисците бяха разказвали истории на глас като човеците и илдирийците, или бяха били чисто рационална раса? И защо бяха изчезнали? Въпросите й тежаха като бомба с тиктакащ часовников механизъм и я изпълваха с чувството, че ако скоро не открие отговорите, може да стане прекалено късно.

Размислите й бяха прекъснати от тихите металически стъпки на тяхното вярно компи ДД.

— Ей? Ей? Маргарет? Луис? Казахте да дойда да ви взема по залез-слънце. Вече приготвих вкусна вечеря за всички. Сигурен съм, че новата ми рецепта ще ви хареса. Време ли е вече да приключвате за днес?

Маргарет се обърна, погледна андроида и разтри схванатия си врат.

— Никога не е време да приключваме, ДД, но тази вечер няма да свършим нищо повече. Иди да вземеш Луис. Сигурно си е наврял главата в някой извънземен генератор. — Тя посочи към един коридор и компито забърза натам, като викаше археолога.

Тримата заедно се спуснаха по дългите метални стълби. Водеше ДД — движеше се заднишком с фенер в ръка, за да им осветява пътя, и ги предупреждаваше за неравности и остри ръбове на скелето.

— Внимателно. Внимателно. — Скоро сигурно щеше да им напомни, че има достъп до инфомодул за оказване на първа помощ, който могат да качат в ограничената му памет, ако се нуждаят от лекарските му услуги.

Боляха я краката. Луис я прегърна през рамо.

— Искаш ли да ти помогна, скъпа?

— И ти си също толкова изтощен, старче — отвърна тя. — Но съм сигурна, че галавечерята, която ни е приготвил ДД, много ще ни освежи.

— Надявам се да не е пак „тартар в лагерен стил“.

— Ще имам предвид кулинарните ти предпочитания, Луис.

Докато крачеха по каньона, издълбан от отдавна забравени наводнения, Маргарет се обърна и погледна към високите скали и недостъпните градове.

— Питам се дали кликисците са страдали от артрит? — каза тя. — И в такъв случай как са се прибирали вкъщи? Определено не би ми се искало всеки ден да катеря такива стълби.

— Особено ако са имали много крака, което изглежда вероятно — прибави мъжът й. — Може да не са напускали градовете.

Сенките в каньона се сгъстяваха, Маргарет продължи да се взира нагоре и да мисли за странното разположение на града.

— Като че ли обаче е типично. Спомняш ли си високите кули на Ларо?

Постройките на онази суха и тревиста планета много бяха приличали на високи термитни замъци — колони от същия кирпиченослюден материал, свързани с вътрешни тунели. Някои водеха до земята, но не бяха по-широки от по-високите коридори, което предполагаше, че не са били използвани повече. Прозорците бяха големи и опасно отворени.

Ненадейно Маргарет избухна в смях.

Луис я погледна. Поради „дружелюбната“ си програма ДД разбираше, че е любезно да се смее със своите господари, затова имитира подсмихване, макар да нямаше представа какво е толкова смешно.

— Съвсем просто е, старче — каза Маргарет. — И е очевидно. Защо не се сетихме досега?

Той се усмихна на жена си. Когато правеше поредното си поразително откритие, тя почти винаги се оказваше права.

— Е, скъпа, ще ми кажеш ли, или ще ме оставиш да умра от напрежение… или от старост?

Маргарет посочи отвесната скала и широкия скален навес, отворен към въздуха.

— Можели са да летят, разбира се. — И му се ухили. Знаеше, че това откритие ще ги накара да преосмислят принципните си представи за извънземната биология. — Кликисците са можели да летят!