Списъкът на обречените

Десета глава

Париж, Франция

Пол Фурние погледна към масивната базилика „Сакре Кьор“, която блестеше на хълма Монпарнас — изумителна смесица от древноримска и византийска архитектура. Църквата беше истинско произведение на изкуството, но тези, с които му предстоеше да се срещне, едва ли биха го оценили. Той дръпна силно от цигарата и хвърли фаса. Дори в този късен час туристите подобно на мравки се тълпяха нагоре към базиликата. Фурние беше дошъл с двама от хората си. Единият вече беше отишъл да провери дали някой не се крие в сенките, а другият вървеше двайсет крачки отзад.

Изминалият ден беше дълъг и труден, Фурние искаше отговори, макар и да се досещаше какво точно се беше случило. Заобиколи църквата, излезе откъм предната й част и продължи по тротоара. Потокът от туристи постепенно оредяваше. Неговият човек му даде знак, че е чисто, и Фурние изкачи няколкото стъпала под една каменна козирка-арка и почука на вратата три пъти. Миг по-късно тежката врата беше отворена от стар и прегърбен свещеник с мътен поглед. Той мълчаливо се усмихна на офицера от разузнаването и с костеливата си ръка му направи знак да влезе, след което затвори и заключи вратата.

— Благодаря ви, монсиньор — каза почтително Фурние. — Как сте?

Свещеникът отвърна изтощено:

— Животът беше добър към мен, млади ми Пол, но се боя, че дните ми на този свят са към края си.

Фурние чуваше тези слова от пет години. Той не знаеше на колко точно години беше Де Фльори, но изглеждаше поне на деветдесет. Монсиньорът беше легенда в средите на разузнаването. Когато нацистите окупираха Париж през 1940 година, Де Фльори беше свещеник в известната църква, където беше гробът на Наполеон в Квартала на инвалидите, близо до Айфеловата кула. Църквата е била изградена през 1760 година по инициатива на Луи XIV в чест на бездомните и ранени ветерани от неговата армия и, разбира се, в чест на самия Крал Слънце. В последвалите години районът около църквата и приюта за ветерани се превърнал в административен и команден център на френската военна машина и придобил още по-голяма слава, когато през 1840 година там бил погребан император Наполеон Бонапарт. Хитлер лично отишъл да посети църквата и да се преклони пред гроба на човека и военния стратег, към когото изпитвал огромно възхищение. По време на окупацията в околните сгради били разквартирувани немски военни. Много от тях били католици, а Де Фльори за щастие говорел перфектно немски. Немските войници се редели пред църквата, за да се изповядат веднъж седмично, и в същото време неволно разкривали важна информация. Но това било само началото. Де Фльори успял да влезе в обкръжението на високопоставени офицери от Вермахта, които командвали окупационните войски. Успял да си създаде образ на мразещ евреите католик, който е предан само на папата и на Бог. Не знаел какво мисли Бог, но папата му заявил изрично, че Църквата ще остане неутрална в тази война. Де Фльори предавал ценна и жизненоважна информация на френската съпротива и след края на войната бил награден с Ордена на почетния легион лично от самия генерал Шарл дьо Гол.

Фурние се запозна с него чрез бившия си шеф. Запознанството беше придружено с уверението, че на отец Де Фльори може да се има пълно доверие по всички въпроси, засягащи сигурността на Републиката.

Фурние постави леко ръка на рамото на отеца и каза:

— Но какъв славен живот само, а?

Де Фльори го погледна и на лицето му пробяга усмивка. Каза си: „Ако този младеж наистина знаеше…“, а на Фурние отвърна:

— Твоите гости са тук.

— Подранили са — отбеляза агентът, без да прикрива изненадата си. Самият той беше дошъл трийсет минути по-рано от уговореното.

— И са много изнервени. — Свещеникът беше забил поглед в каменния под. Леко влачейки краката си, докато вървеше, той добави: — И има какво още да се желае от обноските им.

Фурние реагира гневно. Старецът обаче недовиждаше и не го забеляза, а дори и да го забеляза, не го показа. Не му оставаше много време на тази земя, а всичките му връзки и познати в Дирекцията отдавна не бяха сред живите. Фурние въздъхна. Всякакво вземане-даване с тези идиоти си беше истинско изпитание.

— Приемете моите извинения за тяхното поведение. Ще си поговоря с тях.

Старият свещеник се спря на върха на стълбището. Погледна надолу в мъждукащата светлина на криптата.

— Ти ме извини, но краката ми вече не ме слушат като преди, когато слизам по тези стълби. А скоро и аз ще намеря вечен покой тук долу.

Фурние леко се засмя на черния хумор на стареца.

— Разбирам ви, монсиньор. — Агентът пъхна един плик в ръката му. — Мнозина се възхищават на вашата предана служба на Републиката.

— Всеки от нас си изпълнява мисията. — Де Фльори взе парите и ги скри в расото си. Щеше да ги брои по-късно, когато останеше сам в стаята си.

Фурние тръгна надолу по стълбите. Въздухът стана тежък, примесен с миризмите на тамян и на разложени тела. Когато стигна долу, погледна пред себе си към криптата, с нейните сводове и ниши, които се разполагаха отстрани на всеки пет-шест метра. Фурние тръгна бързо напред, без да обръща внимание на останките на знаменитостите, погребани в тази прочута базилика. В дъното на коридора влезе в един малък параклис и видя трима души. Фурние прие ролята на хладнокръвния агент и се приближи към тях. Отдалеч забеляза бинтованото лице на Самир Фади.

— Защо ни накара да се срещнем на такова място?

— Сега какъв ти е проблемът, Самир? — Фурние познаваше този дегенерат от по-малко от месец и вече му беше писнало от него.

— Та това е скапана католическа църква. Храм, построен в чест на кръстоносците, които са избивали моите прадеди.

— Всъщност — обади се някой отстрани — тази красива църква е построена в чест на победата на французите във френско-пруската война от 1870 година. Трябва да четеш повече история, Самир. Коранът те прави много тесногръд и ограничен.

Фурние си отдъхна. Гласът принадлежеше на Макс Вега или поне това беше едно от многото му имена. Той знаеше още две други. За разлика от повечето хора, с които си имаше работа, Макс беше интелигентен и имаше добри обноски.

— Не ми пука кога е била построена — озъби се отново Самир. — Тази църква е обида към моята вяра.

— По-важното в случая е — рече Макс спокойно, — че тук е безопасно за провеждането на подобна среща.

— На него му е удобно и комфортно да се среща тук. — Самир посочи с пръст французина. — Това място вони на смърт.

Макс се приближи все така спокойно.

— Самир, прояви малко уважение към приятеля си. Ако си забравил, да ти напомня, че християнството предшества нашата религия с шестстотин години. — Самир понечи да спори, но Макс му направи знак да мълчи. — Никога не съм чул Пол да се оплаква, когато го накара веднъж да се срещнем в един от нашите молитвени храмове.

— Това е друго. Ние не държим трупове в джамиите. — Самир се изплю на пода.

Фурние не беше от най-набожните католици, но дори на него му се сви стомахът от подобно неуважение и арогантност.

— Аз му осигурявам протекция, а ето как ми се отблагодарява — каза на Макс.

— Прав е — отбеляза с разочарование Макс. — А дали не си толкова ядосан, Самир, заради собствения ти провал?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Очите на Самир блеснаха от гняв.

— Според мен е съвсем очевидно — отвърна Фурние и скръсти ръце.

— Ти снощи не беше там, така че внимавай със заключенията.

— Заключения? Какво друго заключение да си извадя от убийството на девет души в сърцето на Париж? Ти дойде да убиеш един човек, издъни се и сега аз трябва да се оправям с девет трупа.

Самир пристъпи напред.

— Ще повторя само още веднъж. Ти не беше там, затова си мери думите и внимавай какъв тон ми държиш.

Агентът се изсмя.

— Ще ти държа какъвто тон искам, загубеняк такъв! Ти си тук благодарение на моята щедрост и великодушие. Поднесох ти този убиец на тепсия, а ти оплеска нещата до такава степен, че после трябваше цял ден да почиствам бъркотията след теб!

— Моята бъркотия! — извика Самир. — А аз мисля, че ти нарочно ме прецака! Мисля, че играеш двойна игра. Продаваш и на нас, и на тях една и съща информация.

— Говори по-тихо, идиот — изсъска Фурние.

— Защо?… Да не би да те е страх от мъртъвците?

— Не… Страх ме е, че някой от свещениците ще слезе да провери какво става и ще види един крещящ терорист в мазето на благословената църква.

Преди Самир да отговори, Макс се намеси и му махна с ръка да спре. После със сериозен тон го подкани:

— Самир, кажи на нашия приятел какво се обърка снощи.

— Ще му кажа аз какво се обърка снощи. — Той нервно пристъпи от единия на другия си крак. — Имаше засада. Убиецът знаеше за нас и ни дебнеше. Когато влязохме в стаята, той се беше скрил и застреля хората ми, преди още да открият огън по него.

Фурние поклати глава, без да вярва на нито една дума.

— Ти си лъжец, Самир.

— Как смееш!

— Тази сутрин бях там. Навсякъде имаше дупки от куршуми. Гилзи, пръснати из цялата стая. Видях и поне три празни пълнителя на пода до труповете на твоите хора. Не е имало засада… а са ви надхитрили.

— Имаше засада — възрази Самир с яростен поглед. — Виж ми лицето. Едва се спасих. Имам трески от дърво в бузата. За малко не ослепях.

— Е… вярно е, че се справяш много по-добре от хората си. Смятай, че си имал късмет.

Накрая в разговора се намеси и третият в помещението. Рафик Азис погледна в очите Фурние и го попита:

— Той откъде знаеше, че ще го нападнем?

Този въпрос притесни Фурние. Самир беше заслепен от вярата и яростта си фанатик, но с Азис работата не беше толкова проста. Той също беше ядосан, но беше и по-пресметлив. Фурние и преди си беше имал вземане-даване с убийци, а този човек имаше погледа на жесток убиец.

— Кой каза, че е знаел?

— Самир.

— Самир?

— Да, аз му вярвам.

Фурние отстъпи крачка назад и погледна към Макс.

— Знам само едно. На Самир беше дадена златна възможност, а той не успя да я използва. И освен че се издъни, успя да убие трима невинни граждани, докато бягаше от хотела. А сега иска да стовари цялата вина върху мен. — После, след като премести погледа си върху Самир, добави: — Аз не съм този, който трябва да се оправдава. Ти трябва да си доволен, че досега не съм наредил да те хвърлят в морето и да те удавят.

Самир извади пистолет и го насочи към него.

— Как смееш да ми говориш така!

В същото време Азис извади нож.

— Може би просто трябва да ти прережем гърлото и така да се отървем от предателя.

— Приберете оръжието! — изкомандва Макс.

Самир се подчини, но Азис продължи да стиска ножа, като с това демонстрира несъгласието си. След като изгледа Фурние заплашително, той каза:

— Или може би е по-добре отново да започнем да отвличаме вашите самолети и да взривяваме влаковете ви. Може би нашите братя мюсюлмани в Либия ще предпочетат да продават петрола си на друг съюзник, който ще цени повече приятелството с нас.

— А може би аз трябва да открия този убиец и да му предам цялата информация, с която разполагам, за вашата организация. Ще му дам всичките красиви фотографии, на които сте снимани вие, както и всичките ви самоличности. Сигурен съм, че той ще ми бъде много благодарен и съдейки по това, което се случи снощи, най-вероятно ще ви сложи най-отгоре в списъка за подлежащи на ликвидация.

— Ами тогава ние да вземем да предупредим началниците за двойната ти игра — отвърна на удара Самир.

— Самир, ти никога не си се отличавал с ума си. Моите началници знаят всичко за нашите взаимоотношения.

— А знаят ли за парите, които ти платихме? — попита Азис.

— Не знам за какво говориш — отвърна Фурние и леко се ухили.

Макс се покашля и отново взе думата:

— Стига с тези глупости. Стореното — сторено. Снощи наистина претърпяхме провал. Сега трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.

— Следващия ход? — повтори Фурние.

— Как да открием този човек?

— Нищо повече няма да правим. Вие двамата напускате Франция — Фурние посочи арабите, — и то час по-скоро. Трябва да намерите друг начин да го примамите в капана.

— Защо трябва да напускат? — попита Макс.

— Защото имаме девет трупа… един от които е на високопоставен дипломат. Всички сили на полицията, жандармерията и разузнаването ще бъдат хвърлени да разследват случая и да заловят виновниците, а в това време медиите ще отразяват разследването в подробности.

— Но журналистите пишат, че убийствата са дело на един-единствен убиец — възрази Макс.

— Благодарете на мен за това. Но рано или късно историята ще се размирише.

— Защо?

— Защото следователката по делото е много добра и през следващите четирийсет и осем часа със сигурност ще поиска да прегледа по-подробно балистичната експертиза от куршумите, с които са убити жертвите. Данните няма да съвпаднат, а и тя вече забеляза някои несъответствия.

— Като например какви? — попита Макс.

— Четирима от вашите са били убити с много точни изстрели. Тарек, проститутката, гостите и служителят на хотела са разстреляни в гърдите с откоси от куршуми и после са довършени с контролни изстрели в главата. — Фурние сви рамене. — Прибрах някои улики от местопрестъплението, за да забавя разследването, но повярвайте ми, въпрос на време е следователката да се досети, че двама души са успели да се измъкнат живи от престрелката.

— Как? — попита Самир.

— Защото убиецът е професионалист, за разлика от вас. Той поразява целите си с малко на брой изстрели, докато ти и твоите хора стреляте по всичко, само не по този, когото искате да уцелите. Тя ще види, че Тарек е улучен в главата с куршум с кух връх, също като куршумите, с които са убити твоите хора. Ще извади десетки и стотици парчета олово от стените и ще ги съпостави с парчетата от двамата гости на хотела и от убития в задния двор служител. Типът на боеприпасите ще съвпадне. После тя ще открие проследяващото оборудване, което ние монтирахме, и ще започне да души на места, където най-малко искам да души.

— На кого му пука? — отвърна пренебрежително Самир. — Ще я убием.

Фурние реши, че повече няма смисъл да излага аргументите си пред този идиот, и се обърна към Макс:

— Ако още веднъж подобно нещо му мине през ума, ще го убия.

— Ясно. — Вега рече на Самир: — Дръж си устата затворена, защото иначе аз собственоръчно ще ти видя сметката.

— Бъркотията е пълна — продължи французинът. — Либия вдигна вой до небесата, от ОПЕК са бесни и всички във френското правителство са възмутени от факта, че чуждо правителство стои зад касапницата в хотела. Изведнъж се намериха много хора, които се интересуват кой е загадъчният убиец и кой стои зад него.

— Значи те ще свършат работата вместо нас.

— И аз така се надявам. Този тип показа изключително майсторство, цар на измъкването. До този момент малцина знаеха за съществуването му.

— Сега вместо ние да се хабим, всички ще се втурнат да го търсят.

— Именно.

— А следователката? Няма ли да попречи на плановете ни?

Фурние цял ден се беше притеснявал за това, но нямаше да го каже на тези глупаци, особено след като те предложиха да я убият.

— Аз ще се погрижа да насоча вниманието й върху чуждите разузнавателни служби. Засега е по-добре за нас в медиите да продължат да твърдят, че убиецът е един.

— Защо? — попита Азис.

Макс най-накрая разбра накъде бие агентът.

— Убиецът сега е проблем на други.

— Правилно… До този момент си имахме работа с призрак. Той убиваше само мишените си и само в краен случай бодигардовете. Снощи нещата се промениха. Който и да стои зад него, този някой няма да е особено доволен след снощното фиаско.

— Мислиш, че ще искат да се отърват от него ли? — попита Макс.

— Ще видим. — Фурние се запита какво ли би направил той, ако беше на мястото на шефовете на убиеца. Ако някой от хората му създадеше подобна суматоха, със сигурност би прибягнал до подобна мярка. Сега обаче се нуждаеше от повече информация, за да прецени. Мисълта му се раздвои.

— В момента трябва само да залегнем на дъното и да дебнем кой ще изскочи.

— Изскочи? — попита Макс, тъй като не разбра какво имаше предвид офицерът от ДЖСЕ.

— Събития като това привличат шпионите като мухи на мед. Англичаните вече се обадиха. Либия без съмнение вече е пратила няколко атентатори натам. Израел и Щатите предложиха помощта си на Лондон. Ще е интересно да се види кой ще се появи в следващите няколко дни. Ние усилихме наблюдението по летищата и на сградите на посолствата. Ще видим кой ще дойде да души и с малко късмет този някой може да ни наведе на вярна следа.