Списъкът на обречените

Трийсета глава

Уличката беше тясна и тъмна, широка не повече от два метра в единия край и само метър и нещо в другия. Беше една от онези улици, характерни за миналото, когато двигателят с вътрешно горене още не беше измислен. По онова време мястото било достатъчно, за да мине конски впряг, да събере боклука или да разнесе продуктите. Днес боклукчиите влизаха в улицата с триколесен скутер, за да съберат боклука.

Рап ги беше виждал, удивен от начина им на адаптация. Израснал в предградията на Вашингтон, той беше виждал само големи и тумбести боклукчийски камиони с масивни стоманени челюсти отзад, които поглъщаха и сдъвкваха отпадъците още докато камионът минаваше и събираше боклука. Париж беше по-стар и по-тесен по американските стандарти, но сравнен с много други стари европейски градове, тук си беше направо просторно. Нощно време улицата приличаше на тунел, но Рап това не го тревожеше. Кварталът беше цивилизован, а дори и да се случеше да се натъкне на престъпник, то престъпникът щеше да си намери белята, а не той.

Той огледа за последно и се скри в тъмнината. И преди беше идвал в апартамента. Беше нарушил правилата, защото не им беше казал, че е идвал. За една година оперативна работа му беше писнало от тези досадни аспекти на неговата професия. Освен това се отнасяше с голяма доза скептицизъм към еднопосочните отношения между него и господарите му във Вирджиния. Ако те го държаха в неведение за голяма част от по-важните неща, то от него се очакваше да докладва на Кенеди дори и за най-малката подробност от иначе скучния му живот. Когато обаче беше на лов, ситуацията беше по-различна. Но тук, в Париж, където обикновено идваше да се отпусне след поредната мисия, животът му беше също толкова отегчителен, колкото и на другите средностатистически граждани.

Кенеди искаше от него седмични отчети, които наред с другото трябваше да съдържат описание и информация за всеки човек, с който е влизал в контакт. Тя се страхуваше, че можеше да попадне в пипалата на друга разузнавателна служба, да се опитат да го вербуват или още по-лошо, да го ликвидират. Имаше и едно друго притеснение, но доскоро Рап не вярваше, че това е възможно. Айрини се боеше, че някоя терористична организация, възможно с помощта на приятелска разузнавателна служба, ще съумее да го хване в капан, ще го изтезава и после ще покаже на света, че световният Сатана държи на служба и използва убийци във външната си политика. В края на видеозаписа щяха да му прережат гърлото и той щеше да се удави в собствената си кръв.

Рап стигна до задния вход и съвсем смътно различи Грета на слабата светлина на уличните лампи.

— Някакъв проблем? — попита я той.

— Не. Паркирах точно където ми каза, изчаках уречения час и дойдох право тук.

— Добре. — Той извади ключа, отключи вратата и влезе в тясното антре, в което миришеше на боклук и белина. Грета влезе след него и вратата се затвори. Рап се спря и се ослуша дали някой на горния етаж не се движи.

Следващата врата беше метална, със стъкло в горната половина. Беше боядисвана и пребоядисвана в мръснобял цвят, за да се прикрият следите и драскотините от мебели, багаж, колички с храна и боклук, и от всякакви други предмети, които хората пренасяха или теглеха през коридора и през вратата. Затова и боядисаната повърхност беше неравна. Рап отвори вратата и огледа витите стълби. В предната част на сградата имаше друго стълбище и малък асансьор. Беше тихо и затова направи знак на Грета да го последва нагоре по покритите с мокет стъпала.

Той беше пренебрегнал заповедите на Кенеди по една-единствена причина. Щом те можеха да имат тайни от него, тогава и той щеше да си има тайни от тях. Освен това нещо му беше подсказало, че някой ден мястото може да му потрябва. Качиха се на втория етаж и продължиха тихо, но бързо, до последната врата в коридора вдясно. Рап пъхна ключа в старата брава. Най-много сега се страхуваше да не ги види някой шумен съсед. Вратата се отвори с тихо изщракване на бравата и той влезе в апартамента. Грета вървеше плътно зад него. Рап тихо затвори вратата, но не включи лампата, а вместо това се спря и се ослуша. Беше почти сигурен, че собствениците не са си у дома, но искаше да провери дали няма някой в коридора.

Вече беше разказал на Грета за собствениците на апартамента. Жилището принадлежеше на Боб и Тереза Макмахон. Беше се запознал с едрия Боб Макмахон в Кафе Льо Понт преди пет месеца. Един френски сервитьор сноб се преструваше, че не разбира какво си поръчва Макмахон. Рап и преди беше ставал свидетел на подобни сцени. Тъй като говореше перфектно френски, той нямаше проблеми с обслужването, но често се случваше някой френски сервитьор да се преструва, че не разбира какво му казва американски клиент. Първоначално на Рап му се стори смешно и забавно, но после се замисли колко много американци минават през Париж всеки ден. Нощувайки в хотелите, разглеждайки забележителностите и хранейки се по заведенията, те вкарваха милиони долари в икономиката на града.

Едрият американец сякаш всеки момент щеше да сграбчи сервитьора за яката и да го замъкне до барплота, но Рап се намеси и преведе какво искаше да си поръча американецът. Сервитьорът изсумтя и демонстративно се оттегли. Макмахон се обърна към Рап и го попита:

— Какво му казахте?

— Той разбира английски, но се занасяше с вас — отвърна Мич. — Казах му да престане с фасоните и да ви донесе поръчката, защото иначе повече никога няма да му оставя бакшиш.

Едрият мъж се разсмя, благодари му и го попита откъде е. Той му каза, че е от Орландо. Това беше част от оперативната му легенда, която Кенеди безупречно беше подготвила. Орландо беше космополитно място. Мнозина го посещаваха, но рядко познаваха някого, израснал в града, построен от Уолт Дисни. Само за две десетилетия Метрополисът се беше разраснал от неколкостотин хиляди души до над един милион и населението продължаваше да се увеличава. Основните приходи в местната икономика идваха от туризма и недвижимите имоти за пенсионери, като тези два отрасъла привличаха доста работници и служители и отвъд щата. Тук също така се намираше Университетът на Централна Флорида, вторият по големина след Щатския университет на Аризона, където според легендата беше следвал и Рап. Бързият растеж на населението и преходният характер на работната сила му даваха почти идеално прикритие.

Най-добрият начин да се запази една легенда обаче беше да не се отговаря на въпроси. Един нелегален оперативен офицер трябваше да вземе инициатива и той да задава въпросите. Рап научи, че Боб беше помогнал за развитието на „Таргет Корп“, която днес беше една успешна компания, и вече се беше пенсионирал с куп печеливши акции и други ценни книжа, както и със съпруга, която искаше да живее в Париж и да пътува из цяла Европа. Боб не беше много възхитен от тази идея, но пък тя беше отгледала децата и успяла да запази семейството сплотено, докато той беше участвал в разширяването и развитието на една от най-успешните американски търговски вериги.

През следващите месеци Рап се натъкваше от време на време на Макмахон и жена му Тереза или Тиби, както я наричаха приятелите й. Отегченият до смърт Боб винаги много се радваше, че му се е удала възможност, както той го наричаше, да си поприказва с нормален човек. Постоянно го канеха да дойде на гости за вечеря у тях, но Рап все измисляше някакво оправдание, за да отклони поканата. Но веднъж Боб му показа къде се намира апартаментът им — точно от другата страна на улицата, на която беше входът на конспиративната квартира или с други думи, апартаментът на Рап. Дори още тогава той предвиди, че това място може да му бъде полезно някой ден. Останалото беше лесно. Той отиде на гости за вечеря, като занесе бутилка вино и цветя за Тиби. Докато двамата домакини довършваха вечерята си, Рап набързо направи отпечатък на ключа.

Двамата с Грета влязоха в тъмния хол, прозорецът на който гледаше точно към верандата на апартамента на Рап. Спряха се на няколко крачки от прозореца.

— Да не се приближаваме прекалено много — каза той.

— Знам, вече ми обясни. Въпреки че лампите не са включени, те пак могат да ни забележат.

Рап надникна така, че да види по диагонал улицата, на която беше паркиран микробусът на преследвачите.

— Защо си толкова сигурен, че собствениците няма да цъфнат всеки момент?

Той продължи да гледа микробуса.

— Защото единственото нещо, което Тиби обича повече от този апартамент, е внучето й, което се роди миналата седмица. Заминаха за Щатите за две седмици. Боб се надява да останат и по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Може би завинаги.

Грета застана зад него и надникна над рамото му.

— Какво гледаш?

— Онзи микробус ето там.

— Черният ли?

— Ъхъ.

— Мислиш, че вътре има някой ли?

— Дори съм убеден. — Рап хвърли бегъл поглед върху покривите на сградите от другата страна на улицата.

— И какво ще правим?

— Ти ще застанеш от другата страна на прозореца, за да видиш, ако някой се приближи от изток. И ще чакаме да започне шоуто.