Списъкът на обречените

Четирийсет и четвърта глава

Рап мразеше подобни срещи. Дори когато имаше на своя страна ресурсите на ЦРУ, винаги имаше най-малко едно неизвестно, винаги съществуваше възможност някой да не удържи на дадената дума и да го убие. След дълго и мъчително колебание най-накрая беше склонил да се довери на Кенеди, а сега към уравнението се добавяше и Стансфийлд. Първоначално, когато тя му каза, че и Стансфийлд ще дойде, той отказа. Стансфийлд имаше бодигардове и бог знае колко французи го следяха. Айрини му отговори, че трябвало много спешно да се срещнат, защото възникнала непредвидена ситуация. Рап въпреки това не искаше да се съгласи и мислеше да отмени срещата, но Грета го уговори да склони.

„Познавам го още от малка — каза тя. — Той е един от най-близките приятели на дядо ми. Ако има човек, на когото да имам пълно доверие, това е той.“

В момента обикаляха с колата на Грета от един телефонен автомат на друг, прекарвайки Кенеди по сложен и заплетен маршрут, за да са сигурни, че не я следят или пък тя няма да дойде с конвой от коли, пълни с тежковъоръжени мъже. Рап беше накарал Кенеди да му опише колата, с която щеше да дойде, и през последните трийсет минути тя мина на десетина метра от мястото, на което се намираше той. Не можеше да види кой пътува отзад и логично нямаше как да знае дали някой не се крие в багажника, но беше извън съмнение, че на предната седалка седеше Томас Стансфийлд.

След като в продължение на час ги караха да обикалят из целия град, той беше готов за срещата. Беше си купил два много скъпи мобилни телефона, които пазеше специално за случая. Предпоследната точка по маршрута беше място, където и той, и Кенеди бяха ходили заедно. Това беше лобното място на ирландския драматург Самюел Бекет, на несправедливо обвинения френски армейски офицер Алфред Драйфус и на много други известни люде. Кенеди беше прочела няколко книги за нечестния и пристрастен съдебен процес срещу Драйфус и за последвалия скандал в национален мащаб. Рап не знаеше нищо за аферата „Драйфус“, както беше станал известен скандалът, но предишната зима двамата бяха стояли около половин час до гроба на този човек, докато Кенеди му разказваше за трагедията и за националната криза, настъпила след скалъпеното обвинение и присъдата срещу Драйфус.

Рап се обади от телефонния автомат на мобилния й:

— Вече сме близо. Спомняш ли си офицера от френската армия, когото навестихме преди десет месеца?

— Евреина ли?

— Същия. Тръгни натам и чакай следващото ми обаждане. — Затвори и се върна в колата. Седна зад волана и каза на Грета: — Още не е късно да се откажеш.

Тя изобщо не го погледна, само отвърна:

— Млъкни. Казах ти да престанеш да ми повтаряш все едно и също. Томас Стансфийлд никога не би ми причинил нещо лошо.

— Не от него се притеснявам, а от Хърли и оня тип, когото видяхме снощи. Не бих искал да съм близо до тях.

— Трудно ми е да повярвам, че Стан е толкова лош, както твърдиш. Той винаги е бил мил с мен.

— Сигурно харесва блондинките, защото с мен винаги се е държал като голям гадняр.

Рап кара още няколко минути, маневрирайки из тесните улици. Паркира на една пресечка от мястото на срещата и двамата с Грета слязоха от колата. Той я целуна и попита:

— Пистолетът ти в теб ли е?

— Да.

— Не се колебай да го използваш, ако се наложи.

— Прекалено много се тревожиш. — Тя също го целуна и тръгна напред.

Рап я съпроводи с поглед, докато се отдалечи, след което се насочи към поредния телефонен автомат. Беше изчислил колко време ще е необходимо на Кенеди да се придвижи от гробището до крайното място на срещата. Звънна й на телефона и остана да чака с отворена слушалка, диктувайки й къде да завие. Накрая й каза да паркира и да слезе от колата.

— На трийсетина метра пред теб, отдясно има малка уличка. Тръгни по нея и спри пред четвъртата врата от лявата ти страна. — Рап окачи слушалката на автомата и извади първия си мобилен телефон. Погледна часовника си и заобиколи по улицата в срещуположна посока. Трийсет секунди по-късно набра по мобилния номера на Кенеди. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Пред вратата сме.

— Добре. Отключено е. Ето какво искам да направите. — Рап й обясни следващия й ход, който беше доста лесен.

— Разбрах те — отвърна тя, след като изпълни инструкциите му. — В момента съм на втория етаж. Сега какво следва?

— Тръгни по коридора. Последната врата отдясно, отключена е. — Рап влезе в уличката от другия край и продължи до задния вход на сградата. Провери за последно да не го следи някой и влезе в сградата. Тихо започна да се качва по стълбите.

— Пред вратата съм. Да влезем ли?

— Казах, че е отключено. Почукайте два пъти и влезте. И ако някой от вас носи оръжие, по-добре да не го вади, защото ще му пръсна мозъка. — Той се спря по средата на втората част от стълбите, надигна се и надникна над пода на горния етаж. Зърна Кенеди и Стансфийлд. Никой от тях не държеше в ръката си пистолет. Първо влезе Стансфийлд, после Кенеди.

— Тръгнете към хола и оттам завийте наляво — изкомандва Рап. — Приближете се до прозореца, включете телефона на високоговорител и кажете какво виждате.

След няколко секунди Кенеди отвърна:

— Много добре знаеш какво виждам.

Рап бързо се придвижи към коридора.

— И двамата стоите на мястото, на което стоях аз снощи. — Мич стигна до вратата, но я подмина, за да провери предното стълбище. Беше чисто. — Нямах вяра на Стан, затова намерих един човек, който прилича на мен и го изпратих да вземе нещо от апартамента… исках да видя колко груб ще е Стан с него. С очите си видях как онзи негодник Виктор слезе от микробуса, скри се до външното стълбище пред входа на сградата и когато невинният човечец излезе от сградата, той се промъкна зад него и го застреля в тила от упор. Мислеше си, че убива мен.

Рап бавно завъртя дръжката на вратата и тихо влезе в апартамента на Боб и Тиби Макмахон. Също толкова безшумно затвори след себе си и заключи. Тихо тръгна с готов за стрелба пистолет и зави по коридора. Кенеди и Стансфийлд стояха точно там, където очакваше. Рап натисна бутона за прекъсване на разговора, пъхна го в джоба си и каза:

— Това, което искам да знам, е кой му е дал заповед да убива?

Кенеди се стресна, подскочи и изпусна телефона си. Стансфийлд обаче дори не трепна. Двамата се обърнаха към професионалния убиец, който беше създаден и с тяхна помощ. Стансфийлд погледна към насочения пистолет в ръката на Рап и каза:

— Предполагам, че няма да се съгласиш да го свалиш.

— Не и докато не ми дадете обяснение.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Кой нареди да ме убият?

— Никой от нас двамата не е заповядвал да бъдеш убит. Виктор е действал по собствена инициатива.

— И искате от мен да повярвам в това?

— Има и нещо друго. Наскоро разбрахме, че някой от нашите е предавал информация на ДЖСЕ.

— Каква информация?

— Списъка с мишените. Кои сме определили за ликвидиране и в каква последователност.

Рап се замисли.

— Значи те са знаели, че Тарек е в списъка?

— Вероятно.

— Това обяснява много неща.

Стансфийлд беше готов да му даде и още информация, но първо Рап трябваше да отговори на няколко въпроса.

— Виктор твърди, че снощи ти си нападнал от засада него и хората му. Убил си Макгуърк и Борнман, а той едва се е спасил. Твърди, че не знаел нищо за агентите от ДЖСЕ. Че навярно ти си ги застрелял, докато си бягал от мястото.

Рап поклати глава.

— Виктор не е много умен. Корав е и е брутален, но не е умен.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Кенеди.

Мич пристъпи напред.

— Обърнете се към прозореца. — Рап застана зад тях. Долу, на срещуположния тротоар още имаше следи от обозначения, направени от криминалистите, извършили огледа на местопрестъплението. — От другата страна на улицата, ето там, на около петдесет метра, до онова червено БМВ. Там беше паркиран микробусът снощи. Ако исках да им направя засада, нямаше ли да избера по-близко до микробуса място да ги нападна?

— Не и ако си изпратил примамка, както казва Виктор. — Стансфийлд посочи към стълбището пред входа на сградата. — Примамил си ги да напуснат позицията си и си ги нападнал.

Рап поклати глава.

— Виктор слезе от микробуса сам. Изтича по тротоара и застана ето там. — Посочи мястото с пистолета. — Люк излезе от сградата, слезе по стълбите, зави надясно и тогава Виктор се прокрадна и тръгна зад него. Дулото на пистолета беше на около трийсет сантиметра от главата на Люк. Виктор натисна спусъка, човекът веднага падна по лице. Виктор засия от щастие, сякаш всеки момент щеше да се разтанцува. Пет секунди по-късно микробусът се премести до сградата. Един от командосите на Стан слезе… не си спомням името му, но изглежда се скара на Виктор, после хвана Люк за краката, а Виктор го държеше за яката на якето. Виктор метна трупа в отворената врата на микробуса и отстъпи назад, докато другият се мъчеше да вдигне краката. Виктор насочи пистолета към тила му и стреля в агента.

— И ти през това време стоеше тук? — попита Кенеди.

— Да. Виктор застреля още един човек. Предполагам, че също беше от екипа му. Помисли си, че е замел всички следи, че съм мъртъв и че може да стовари цялата вина за убийствата върху мен.

— И защо би искал да го прави? — попита Стансфийлд, макар и вече да се досещаше за мотива.

— Не знам. Защото ти или Стан така сте му заповядали.

— А може ли да го е направил, защото не е имал разрешение да те убива? Искал е да инсценира нещата така, все едно ти си излязъл от контрол. Убил си Макгуърк и Борнман и заради това той е трябвало да убие теб.

— Или Стан е наредил да убие и тримата.

Стансфийлд имаше чувството, че най-накрая започва да проумява всичко.

— Какво стана после?

— Ето оттам се появиха двама мъже с пистолети. Не чух какво казаха, но ми се стори, че крещяха на Виктор да хвърли оръжието. Той вдигна едната ръка, после докато вдигаше другата, стреля и по двамата. Единият от тях също стреля, но не улучи. И двамата паднаха на земята. Виктор тръгна към тях и тогава аз хукнах надолу по стълбите.

— И какво направи? — попита Кенеди.

— Още не знаех кои са тези двамата, но предположих, че са полицаи. Ние имаме строги правила, които ни забраняват да стреляме по служители на местните служби на реда. Затова исках да го спра. Изтичах навън и видях Виктор да се цели към единия, за да го довърши. Открих огън по него. Останах от тази страна на улицата, продължих надясно, за да го накарам да зареже ранения и да тръгне към микробуса. Намерих прикритие под една кола ето там и го прострелях в прасеца. После пресякох улицата, продължих да стрелям и когато стигнах, Виктор вече тичаше към микробуса. Стрелях няколко пъти по него, но той успя да скочи вътре през отворената странична врата. Втурнах се след микробуса, но той откри огън с автомат по мен.

— И избяга с микробуса — довърши Стансфийлд. — Какво стана после. — Той се надяваше да чуе това, за което вече се досещаше.

— Върнах се при двамата и проверих състоянието им. Оказа се, че са от ДЖСЕ. Единият беше застрелян в лицето, но другият още беше жив. Извадих аптечката и доколкото можах, обработих раната му, после си плюх на петите.

За Стансфийлд везните току-що се бяха наклонили в полза на Рап. Той въздъхна облекчено и понечи да зададе следващия си въпрос, но Кенеди го изпревари:

— Какво имаше предвид, като каза, че Виктор е глупав?

— Той си е глупав по принцип, но по-лошото е, че е и опасен. За мен той е луд. Не знам как не сте му били шута досега. Аз съвсем доскоро бях новобранец, но от километри виждам, че е безнадежден. Как, по дяволите, не можахте да го разберете досега?

— Това е тема за друг разговор — отвърна Кенеди. — Ти какво имаше предвид, като каза, че е глупав?

— Вие едва ли ще имате проблем да се сдобиете с полицейския доклад за огледа. Заключението от балистичната експертиза ще потвърди думите ми. Виктор използва пистолет четирийсет и пети калибър, а аз — деветмилиметров. Хората от ДЖСЕ бяха въоръжени със ЗИГ ФНП 357-и калибър. Неговата версия няма да издържи, французите прибраха трупа на единия от нашите. Ще видите, че е застрелян с четирийсет и пет калиброви куршуми от много близко разстояние. Ще разберете, че и по двамата агенти от ДЖСЕ е стреляно с пистолет четирийсет и пети калибър… с пистолета на Виктор. А ако разпитате този, който е превързал Виктор, той ще ви каже, че е бил прострелян с деветмилиметров куршум. Прострелян е с моето оръжие. Той мислеше, че съм мъртъв, но направи голяма грешка.

Изглежда, наистина беше така. Стансфийлд поразмишлява върху ситуацията. Рап беше прав, те можеха да се сдобият с полицейския доклад и информацията от доклада щеше да потвърди едната или другата версия, но това щеше да отнеме няколко дни, а той искаше да приключи с този проблем час по-скоро.

— Ти каза, че имаш свидетел. Човек, на когото ще повярваме. Ще може ли да разговаряме с този човек?

— Никой ли не ви проследи?

— Не — отговори Стансфийлд.

— И не носите с вас никакви датчици или предаватели? — попита неуверено Рап. Той не разполагаше нито с уменията, нито с техниката, за да провери отговора им.

Мина покрай Кенеди и погледна за последно към улицата, за да се увери, че долу не дебнат въоръжени главорези. За щастие нямаше. Отдръпна се от прозореца, отиде до съседната стая и се провикна: — Чисто е, можеш да излезеш.

Вратата на една от спалните се отвори и в коридора се показа Грета.

Рап се обърна към Стансфийлд, за да види изражението му.

— Грета? — каза Стансфийлд, изпълнен със смесени чувства на шок и облекчение. — Как, за бога, успя да се забъркаш в това? — попита я, докато в същото време разсъждаваше как щеше да обясни случилото се на скъпия си стар приятел хер Олмайер.

— Здравей, Томас. — Грета застана до Рап. — Всичко, което той каза, е вярно. Снощи аз стоях до този прозорец и гледах как вашият Виктор застреля петима души. Той е животно, бясно куче!

Кенеди беше потресена. От нея се очакваше да знае всичко за живота на Рап, но представа си нямаше коя беше тази красива блондинка.

— Кое е това момиче?

— Тя е внучка на моя добър приятел хер Карл Олмайер. — Стансфийлд се вгледа в Грета и Рап. На него не му убягна от вниманието, че двамата си държаха ръцете. Те бяха двойка и дори повече, те бяха влюбени. Един от най-добрите му приятели, един от най-влиятелните и културни хора щеше да научи, че неговата скъпоценна внучка е влюбена в един от най-опасните мъже на света. Мъж, който беше създаден с помощта и участието на Стансфийлд. Мъж, когото Стансфийлд беше запознал със семейство Олмайер. Новината нямаше да се приеме добре.