Списъкът на обречените

Трийсет и девета глава

Рап тичаше по асфалтовата алея, поддържайки постоянна скорост — по един километър на всеки пет минути. Рамото му пулсираше от болка, но той стисна зъби, за да я превъзмогне, а когато болката ставаше прекалено силна, си казваше, че заслужава и по-лошо. Един човек беше мъртъв. Люк Оклер, невинен гражданин, който на никого с нищо не пречеше, докато не се появи Рап и не го включи в и без това грешните си планове.

Беше тежка нощ. Бяха излезли с колата до предградията на Париж, където спряха да заредят бензин и Рап изтърка от ръцете си засъхналата кръв на агента от ДЖСЕ. Така и не разбра дали човекът е оживял или не. Може би в цялата каша щеше да бъде пощаден поне един човешки живот. Сетне се придвижиха още малко на север и отседнаха в хотел от известна голяма верига, разположен близо до летище „Шарл дьо Гол“. Хотелът беше доста занемарен, една от онези огромни сгради за хора, пътуващи по работа, където нивото на обслужването и чистотата на стаите бяха пожертвани в името на близкото разположение на хотела до летището. Мястото ужасно много се нуждаеше от основен ремонт, но на Рап това не му направи впечатление. Не беше шокиран, но определено съзнанието му беше леко смутено от неочакваните вечерни събития.

Двамата с Грета вечеряха и после се качиха в спалнята. Тя беше достатъчно съобразителна да не му задава твърде много въпроси. И сама можеше да види, че Рап се мъчи да проумее някакви доста важни и съдбоносни неща. Към полунощ, след като и двамата се мятаха и въртяха в леглата няколко часа, той накрая проговори. Смъртта на Люк го измъчваше най-много. В края на краищата този човек беше невинен, цивилен и не беше участник в бойни действия, а първото правило в неговата професия беше да се щади животът на цивилните.

— Но ти не знаеше, че ще постъпят така — отвърна Грета. — Ти искаше да ги изпробваш.

— Няма значение. Изобщо не трябваше да го замесвам.

Тя се умълча за малко, после каза:

— Но ако не беше предприел тази предпазна мярка, ти щеше да лежиш мъртъв на улицата.

— Не — отвърна Рап. — Аз никога нямаше да отида сам в апартамента, а дори и да бях отишъл, щях да мина откъм задния вход, щях да съм нащрек и с готов за стрелба пистолет. Никой не би могъл да ме очисти така лесно.

Поговориха си още малко и в един момент Рап я целуна по челото, каза й, че я обича, и добави:

— Да се опитаме да поспим.

Прегърна я със здравата си ръка и въздъхна облекчено, когато малко по-късно тя заспа. Той продължи да се взира в тавана, да преповтаря наум събитията, на които беше станал свидетел от прозореца на апартамента на Боб и Тиби Макмахон, като някой зрител, гледал зрелищен спектакъл. На няколко пъти се унесе, но не за дълго. Досега никога не беше имал проблем със съня. Но сега колкото по-илюзорна ставаше възможността да поспи, толкова по-упорит ставаше той в разсъжденията си.

Премисли всеки възможен сценарий, за да си отговори на въпроса кой би могъл да го предаде. Представи си ясно всяко лице и се запита дали всички те не са в заговор, за да го убият. Дали не бяха решили да го ликвидират заради невярна информация или заради информация, която на него не му беше известна. Той измъкна ръката си изпод Грета и реши, че ще трябва да се довери на Кенеди. Тя го беше предупредила да не се доближава до конспиративната квартира. Тя знаеше, че Виктор е там, но знаеше ли, че на него му е наредено да убие Рап?

Най-накрая заспа за няколко часа и се събуди малко преди седем сутринта. Стана от леглото, нахлузи маратонките и анцуга.

Грета се събуди и сънено го попита къде отива.

— Да потичам — отговори той. — Трябва да помисля малко. — Видя, че Грета не остана много доволна от намерението му да я остави сама в стаята, но тя не каза нищо. — Не се тревожи, ще се върна до един час и ще закусваме заедно, после ще вземем решения.

— Какви решения?

— Още не знам. — Рап се беше борил с този въпрос цяла нощ, но едно хубаво тичане щеше да проясни мозъка му и да му посочи вярната посока.

Попита на рецепцията дали наблизо има някое подходящо място за тичане и в отговор го упътиха към един парк на километър от хотела. Тичайки с бавно темпо той лесно намери парка, след което даде воля на цялата си енергия. Всичко беше брутално ясно, но… след дъжд — качулка. Заради неговото надменно и високомерно поведение и нагласа умря беззащитен и невинен човек. Сега обаче един вътрешен глас му казваше, че Люк е бил наркодилър, пълна отрепка. Че на света ще се живее по-добре без него. Че трябва да преодолее вътрешната си дилема и да продължи напред. Последното беше абсолютно вярно, но не и първите две. Рап влезе във вътрешна борба с желанието си да оправдае своите грешки и глупостта си. Станалото трябваше да се запечата трайно в съзнанието му и да му бъде за урок. Даваше си сметка, че ако не спечели в тази борба, той много бързо ще се превърне в Стан Хърли номер две. По-скоро щеше да скочи от мост, отколкото да позволи това да се случи.

Докато тичаше в кръг из парка, засилвайки темпото, яснотата и светлината, които толкова отчаяно беше търсил, започнаха да се открояват сред хаоса. Кенеди беше единствената, на която имаше доверие, и единствената, която нямаше да пострада от него. Виктор вече беше покойник, само да му паднеше. Нямаше значение къде щеше да стане това, само се надяваше да се изправи лице в лице. Искаше да го гледа в очите, докато натиска спусъка. Но се сети, че той едва ли по собствена инициатива би предприел такъв смел ход. Не беше толкова умен, значи Хърли му беше дал команда да убива. Голяма загадка си оставаше Стансфийлд. От тримата, които му бяха преки ръководители, той познаваше Стансфийлд най-слабо, и то най-вече по работа. Като заместник-директор на ЦРУ по операциите той имаше на подчинение над хиляда души. Всеки ден получаваше стотици телефонни обаждания и секретни шифрограми от шефовете на резидентури от най-различни точки по цялото земно кълбо.

В Лангли имаше служители на високи постове, които не правеха нищо, преди да се посъветват с него, а Рап беше само винтче в една много голяма и сложна система, макар и да беше много важно винтче. Имаше впечатлението, че Стансфийлд играе огромна роля във взимането на решението да му дадат картбланш за действие и следователно имаше също толкова важна роля в решението да го ликвидират.

Имаше обаче един човек, най-твърдоглавият на планетата, който не би се съобразил с никаква власт, било то и на Стансфийлд. Хърли беше голям проблем. Рап беше пристрастен, когато станеше дума за него, но пристрастията му се дължаха главно на начина, по който твърдоглавецът се беше държал с него още от мига, в който го видя за първи път преди две години. Той беше всичко това и притежаваше всички грехове, за които обвиняваше Рап, че и отгоре. Маниакален егоцентрик, арогантен, авторитарен, надут и дребнав до болка. Мич стигна до извода, че Хърли е в състояние да даде заповед за убийство без знанието на Стансфийлд. Но защо тогава Виктор беше убил другите двама членове на екипа? Каква беше тяхната вина?

Рап измина още пет километра. След още три километра рамото започна да го наболява, а белите му дробове горяха от напрежение. И тогава, подобно на гръм от ясно небе, го осени една мисъл. Той се спря. Дишаше тежко и дробовете му полагаха извънредни усилия, за да поемат кислород. Изправи се и погледна в далечината към три охладителни кули, вероятно на атомна електроцентрала. Продължи да умува върху идеята си и колкото повече я обмисляше, толкова по-уверен ставаше, че това е единственото разумно обяснение. Виктор си е мислел, че го е убил, и чак след това е насочил оръжието си срещу нищо неподозиращите му колеги от екипа. Защо някой би постъпил така? Имаше само две възможни причини. Или те бяха извършили нещо много нередно и бяха определени за елиминиране, или бяха убити, защото бяха видели нещо, което не трябваше да виждат.

Картината се изясни. Ако другите двама бяха направили нещо нередно, имаше много по-подходящи и безшумни начини да се отърват от тях. Рап окончателно повярва във версията, че те бяха убити, защото бяха видели как Виктор застрелва човек, за когото смятаха, че е Рап. Виктор и Хърли нееднократно и по възможно най-груб начин бяха демонстрирали, че не харесват изобщо Рап. Дали двамата не му бяха устроили капана, за да се отърват от него? Виктор не беше способен да признае вина, което означаваше, че ще обвини за смъртта на останалите някой друг. И този някой друг щеше да е Рап.

Той се обърна и тръгна обратно към хотела. Трябваше да се свърже с Кенеди, а за тази цел трябваше да е в движение и ако е възможно, Хърли да не разбере за разговора им.