Списъкът на обречените

Трийсет и първа глава

Брамбъл тъкмо се канеше да блъсне с юмрук електронното оборудване за двайсет и пет хиляди долара. Защо, по дяволите, Хърли му беше заповядал да се изтегли? Двамата с него бяха от една порода. И той като него страшно много искаше да спипа малкия негодник. Рап беше арогантен и безпардонен задник. Хърли му беше дал картбланш да действа — нещо, което Брамбъл беше желал отдавна. Повече от година беше чакал този шанс и за нищо на света сега нямаше да се оттегли и да седи в хотела до второ нареждане.

Какво можеше да е променило намеренията на Хърли? Започна да си изрежда наум различните възможности и много бързо стигна до извода, че въпросът не беше „какво“, а „кой“. Вероятно беше някой много по-високо в йерархията. В интерес на истината Брамбъл се сещаше само за един човек, който беше на позиция да дава заповеди на Хърли — Томас Стансфийлд. Но доколкото Брамбъл беше в час, Стансфийлд също беше „за“ да подрежат крилата на Рап.

Това означаваше, че заместник-директорът е получил нова информация, която на тях не им беше известна. Или че някой се беше намесил в защита на Рап. Брамбъл нервно потропа с набраздените от белези кокалчета по малкия метален рафт на конзолата с оборудването и продължи да разсъждава върху възможните причини за промяната.

Спря се върху една личност, която само създаваше проблеми. Брамбъл не можеше да разбере как изобщо тя можеше да има нещо общо с екипа им. Чувал беше, че била умна, но досега не беше виждал доказателство за това. Тя само им се пречкаше и спъваше Хърли на почти всяка негова стъпка. Беше открила Рап, беше го вербувала и го беше привлякла в екипа. Брамбъл не можеше да проумее как изобщо е възможно подобно нещо. Веднъж в пристъп на отчаяние и разочарование, той беше попитал Хърли защо изобщо търпи тази тъпа пачавра.

Реакцията на Хърли беше светкавична и решителна. Той пристъпи към Брамбъл без никакъв намек за насилие и го изрита толкова силно в слабините, че Чет се свлече на пода и остана да лежи превит цели пет минути. След тази случка той никога не спомена отново името на Айрини Кенеди пред Хърли. Тя продължи да се бърка в обучението им, в подбора на кадри и в операциите. Брамбъл наблюдаваше с нарастващо раздразнение как тя успява да наложи мнението си буквално във всяко по-важно решение. Единствената причина за това беше, че работеше в Лангли и Стансфийлд се вслушваше в нея. След като всички бяха разпределени на второстепенни места, по тъчлинията, с изключение на Рап, на когото беше дадена зелена светлина да елиминира терористите, Брамбъл едва не се уволни по собствено желание. Каза си, че по-скоро би работил като наемник или като охрана на някоя суперзвезда тийнейджър в Холивуд. Чул беше, че там се правят доста пари, но също така се опасяваше, че някой път няма да може да се удържи и ще убие някого. Едно беше да очистиш някоя чернилка в страна от Третия свят. То беше като да отидеш на сафари. Но направеше ли го на територията на Съединените щати, щеше да свърши зад решетките.

За щастие Хърли успя да го уговори да остане. Увери го, че рано или късно Рап ще се спъне и провалът му ще е много драматичен. И когато това станеше, те щяха да се намесят и да почистят терена. И под „почистване“ Хърли изрично даде на Брамбъл да разбере, че има предвид, че ще му разреши да убие малкия негодник и с това да приключи този глупав експеримент.

Брамбъл беше чувал как се карат Хърли, Кенеди и онзи психиатър педал Люис. Кенеди беше виновна за сегашния проблем, но въпреки това не кой да е друг, а самият Господ Бог Томас Стансфийлд я беше окуражил и успокоил. От психиатъра нямаше голяма полза. Ако някой от оперативните офицери имаше нужда да споделя и да говори за чувствата си, значи си беше сбъркал работата. А Кенеди беше само една прехвалена бюрократка, която държеше за юздите Хърли и Брамбъл не можеше да разбере как е възможно това. Често си беше блъскал главата над този въпрос, но и досега не можеше да си отговори. Единственото, което му идваше наум, беше, че сигурно Кенеди беше хванала Хърли в нещо смущаващо и скандално и той нямаше друг избор, освен да пасува при всеки спор между двамата. В крайна сметка обаче най-големият проблем беше Стансфийлд — една реликва от далечното минало. Говореше се, че е служил още в Службата за стратегически действия ОСС по време на Втората световна война и е бил спускан в тила на немците с парашут — първо на територията на Франция, после в Норвегия. Брамбъл това изобщо не го впечатляваше. И какво толкова — Стансфийлд можеше да кара ски, да работи с радиостанция и да се храни с борови иглички и дървесна кора. Голяма работа. Тази вкаменелост трябваше да се оттегли, да отстъпи място на хора като Хърли.

Всичко това се струваше на Брамбъл адски нелогично — и преди, а още повече сега. Предвид събитията от последните трийсет и шест часа заповедта на Хърли да се оттегли беше крайно глупава и безсмислена.

— Стан ли беше?

Брамбъл бавно обърна глава към Стив Макгуърк.

— Млъкни. Опитвам се да мисля.

Макгуърк се усмихна и попита:

— И много ли е трудно?

— Кое да е трудно?

— Мисленето.

Брамбъл не беше в настроение за шеги. Той скочи от стола, сграбчи по-дребния от него мъж за яката и го притисна към стената.

— Да съм показал с нещо, че днес съм в настроение да ти слушам тъпите майтапи? Не, не съм.

Макгуърк беше жилав и силен, но в затворено и тясно пространство като това на микробуса той не можеше да мери сили с противник с размерите на Виктор. Той избута с ръка Брамбъл, колкото да може да диша свободно.

— Успокой се малко, Виктор.

— Не мисля. Писна ми от твоите глупости. По-скоро ще отида при Стан и ще му кажа да ти бие шута. Как ти се струва подобна перспектива? Или да взема просто да ти извия врата още сега?

Брамбъл почувства как нещо твърдо се опря в гърба му. Тод Борнман, третият в микробуса, насочи пистолета със заглушител към него.

— Свали си ръцете от Стив или ще ти пръсна гръбнака и после ще носиш пелени до края на живота си.

Брамбъл бавно се отдръпна и вдигна ръце. Борнман беше бивш командос от „Делта“, от онези, които много внимателно подбираха думите си. Щом казваше, че ще стреля по него, значи наистина имаше такова намерение.

— Ти си голямо мрънкало, Виктор — добави Борнман. — Та ние от часове дебнем в засада, за бога. Една шега няма да ни навреди.

Брамбъл погледна първо Макгуърк, после Борнман, който още държеше пистолета си насочен към него.

— Извинявайте… Объркан съм. Махни това нещо — обърна се той към Борнман.

Борнман наведе цевта към пода, но продължи да държи оръжието.

— Кой беше на телефона?

Брамбъл помисли дали да не излъже, но реши, че няма да постигне нищо с това.

— Стан беше.

— Какво иска?

— Нищо.

Макгуърк поклати глава.

— Значи се ядоса така от нищо. Голям глупак си — каза той.

Ако Борнман сега беше невъоръжен, Брамбъл щеше да направи на пихтия Макгуърк.

— Иска да поседим още час или два, след което да се приберем в хотела и да чакаме нови заповеди.

— И какво лошо има в това? — попита Борнман.

— Този апартамент е единствената ни следа. Този задник рано или късно ще се покаже и ние трябва да сме тук, а не в хотела.

— Защо го мразиш толкова много?

— Кого?… Рап ли?

— Че за кого другиго ще те пита бе, дебил? — изпусна нервите си Макгуърк. Този път се беше приготвил, седнал на ръба на стола и готов да реагира светкавично, в случай че Виктор му скочи пак.

Брамбъл сдържа гнева си и сякаш не беше чул обидата, отговори на Борнман:

— Дълго е за разказване. Има много неща, които вие двамата не знаете. Неща, които и Стан не ви е казал.

— Да няма нещо общо с това, че ти е счупил ръката? — Борнман не беше присъствал на инцидента, но беше чувал историята. Виктор беше голям гадняр, особено към новобранците. На Хърли му беше хрумнало да го внедри сред новобранците, за да спечели доверието им и после да ги издаде. Говореше се, че Рап веднага забелязал уловката и още при първия удал му се случай извадил Брамбъл от играта. По мнение на Борнман Рап беше постъпил като всеки друг на негово място, при положение че имаше възможност да го направи.

— Само заради това му провинение трябваше да излети от екипа. Дори Стан е на същото мнение.

— Това Стан го каза преди или след като Рап спаси живота му? — попита Макгуърк.

— Не вярвайте на всички слухове. Стан и сам щеше да се оправи. Точно обратното, Стан е спасил живота на Рап.

— Глупости — отвърна Борнман. — Аз участвах в евакуиращия екип. Стан беше толкова зле, че не можеше да ходи сам. Рап му спаси задника и това е истината, а вие двамата може да си говорите каквото искате.

— А аз ти казвам — Виктор се наведе напред, вече без да се съобразява с факта, че той държеше пистолет в ръката, — че много неща не знаеш. Заповядано ми е да го убия, ако се усъмня, че има намерение да избяга.

— А защо на нас не дадоха същата заповед? — попита Макгуърк.

— Защото сте на дъното на командната верига.

— Айрини знае ли за тази заповед? — попита Борнман.

— Че откъде да знам? Стан не ме информира толкова подробно за всяка заповед.

— Изглежда ще бъде доста интересно.

— Кое?

— Кенеди пътува насам — Борнман погледна часовника си. — Трябва да кацне до един час.

Само при споменаването на името й Брамбъл помръкна още повече. Значи сигурно затова Хърли биеше „отбой“. Ако само имаше начин да очисти едновременно и Кенеди, и Рап…

Той тъкмо се беше размечтал, когато от конзолата с оборудването прозвуча пиукащ сигнал. Брамбъл рязко се завъртя към конзолата, а сърцето му заби учестено. Погледът му се прикова към мигаща светлина на таблото. Датчикът за движение, монтиран в предния коридор в апартамента, се беше задействал.

Погледът му се застрелка от монитор на монитор.

— Какво има? — попита Макгуърк.

— Докато вие, дами, ме засипвате с хиляди въпроси и ме разсейвате, някой е влязъл отпред, качил се е по стълбите и сега снове из апартамента.

— Откъде знаеш, че не е влязъл отзад?

— Не знам. По-добре елате тук и дайте да измислим как ще влезем.

Макгуърк застана пред другия край на конзолата и написа на клавиатурата няколко команди. Секунди по-късно на мониторите се показа човек, който се качва по стълбите пред предния вход и влиза в антрето.

— Това е той — констатира Брамбъл.

— Сигурен ли си? — попита Борнман.

— Готов съм да се обзаложа на един милион. — Очите на Брамбъл заиграха върху мониторите. Другите двама си размениха озадачени погледи. — Мамка му! — Той грабна една портативна радиостанция и слушалка към нея. — Вие двамата стойте и не мърдайте оттук, докато не ви кажа! Ясно?

Те кимнаха, Макгуърк малко по-охотно от Борнман.

— Добре. Ако ви повикам, бъдете готови да тръгнете с микробуса!

Изведнъж в главата на Виктор започна да се оформя план. Той закрепи радиостанцията на бедрото си и скри кабела на слушалката под кафявото си кожено яке. След като си нагласи слушалката в ухото, той направи бърза проверка и се увери, че устройството работи. Нареди на двамата постоянно да докладват какво се случва в апартамента, след което излетя като ракета от задната врата на микробуса.