Списъкът на обречените

Дванайсета глава

Париж, Франция

Монсиньор Де Фльори вървеше из коридорите на храма, влачейки краката си. Беше решил как ще постъпи още преди да пристигне Фурние. Тримата смугли посетители изглеждаха злокобно или поне двама от тях. Високият и добре облечен господин се държа вежливо и прилично, но другите двама бяха груби и недодялани. От тях лъхаше на насилие. Свещеникът беше помагал за провеждането на много подобни срещи и беше свикнал да си има работа с бодигардове. Тези двамата обаче не бяха охрана. В тях нямаше бдителност и поведение, характерни за телохранителите. Те по-скоро се интересуваха само от себе си.

Де Фльори беше вярващ човек, но вярваше в Бог, не в определени хора. Беше виждал с очите си на какво е способен един зъл човек и като духовен пастир негово призвание и дълг беше да опази паството си от вълците. Тези хора не бяха овце и определено нямаха добри намерения към Франция. Те бяха убийци. Той и преди се беше сблъсквал с подобни личности и можеше да ги познае по очите и по начина, по който се движеха.

Старият отец не знаеше какво е намислил сладкодумният Фурние, но възнамеряваше да разбере. Църквата беше затворена за поклонници и с изключение на двамата нощни пазачи, които обикаляха, Де Фльори беше сам в храма. Той вървеше сред сенките и малко преди амвона зави вдясно, мина отстрани, покрай по-малките олтари и накрая стигна до дървените изповедални. Внимателно отвори третата врата и влезе вътре. Нарочно не включи осветлението, а продължи да действа пипнешком в тъмното. След като седна на тапицирания стол, той наведе глава до дървената стена, точно над желязната решетка, която служеше за отдушник на параклиса в подземията. Де Фльори беше открил тази акустична особеност преди много години, докато беше изслушвал изповедите на хората. Веднъж долу се отслужваше частна меса и гласовете достигаха до него толкова ясно, че му беше трудно да се концентрира върху казаното от изповядващия се от другата страна на паравана.

Де Фльори запази през годините контактите си с френското разузнаване, а пък и знаменитата църква „Сакре Кьор“, която всеки ден се пълнеше с тълпи от туристи, беше идеално място за тайни срещи на агентите и вербувалите ги оперативни офицери. Поради някаква причина Фурние много държеше да провежда срещите си в криптата и Де Фльори не му се противопостави, но не му и спомена, че разговорът им ще се чува от изповедалнята на горния етаж. Тайните бяха нещо, което свещениците често чуваха и ревниво пазеха. Но отецът не подслушваше само от удоволствие или любопитство. В този Фурние имаше нещо съмнително. То не беше нещо драстично, набиващо се на очи, но животът на Де Фльори беше минал в наблюдение на различни хора. Освен че този шпионин беше доста самовлюбен, в него имаше някаква особена гъвкавост и променливост, които свещеникът забеляза още от самото начало. Той беше актьор и майстор на манипулацията и според Де Фльори основният му движещ мотив беше потребността да захранва без прекъсване нарцисизма си.

За стария отец беше шокиращо, че ДЖСЕ не беше забелязало тези недостатъци на Фурние. Да поставиш някого с такъв характер да ръководи Отдела за специални действия беше доста опасна авантюра. Предишните срещи в криптата бяха предимно с двойни агенти, които работеха за чужди правителства, и макар Де Фльори да беше чул някои доста любопитни подробности през изминалите няколко години, в тях нямаше нищо, което той би сметнал за тежко престъпление към Републиката.

Тази вечер обаче имаше мрачното предчувствие, че интересите на Републиката щяха да бъдат сериозно накърнени.

Тревогата му нарасна, докато до него една по една започнаха да достигат думите от криптата. Значи посетителите бяха мюсюлмани, а тяхното неуважение и арогантност бяха обида за църквата. Преди свещеникът да е преодолял първоначалния си шок от скверните слова, изречени срещу неговата любима базилика, Фурние каза нещо, от което сърцето му едва не спря. По всяка вероятност говореха за кървавите убийства в хотела, новината за които беше завладяла цял Париж. Само след броени секунди отпадна всякакво съмнение. С всеки следващ миг безпокойството на Де Фльори се засилваше. Какво, по дяволите, правеше Фурние в компанията на тези хора? Защо изобщо би ги подпомагал?

Заради парите, разбира се. И заради някакво споразумение, което ДЖСЕ беше сключило с тези зверове. Фаустовска сделка, сключена от лековерни и небрежни хора, които не познаваха уроците на историята. Де Фльори лично беше свидетел на последиците от подобни „примирия“. Обикновено по този път тръгваха онези, които бяха слаби духом и нямаха куража да се изправят и противопоставят на злото. Имаше много паралели и прилики между нацистите, комунистите и тези джихадисти. Всички те бяха социопати в душата си — обсебени от техните примитивни желания и неспособни да възприемат правдата или да изпитат състрадание или съчувствие към онези извън тяхното племе. Ако човек не беше един от тях, за тях той беше нисше създание и затова заслужаваше подобаващото му се според тях презрително отношение, дори и това да означаваше взривяването на пътнически самолети и автобуси, пълни с невинни граждани.

Де Фльори остана на мястото си, когато срещата свърши. Обикновено Фурние и гостите му сами си тръгваха от църквата, поотделно, през определени интервали от време и от различни изходи. Свещеникът седя неподвижно още дълго в тъмната изповедалня, размишлявайки върху чутото и върху това как да постъпи с информацията. Неговите контакти в правителството вече не бяха като едно време. Почти всичките му познати отдавна бяха или покойници, или в пенсия. А и той не беше сигурен дали може да повери на някого толкова ценна и важна информация. Винаги можеше да се обърне към пресата, но Де Фльори не изпитваше добри чувства към журналистите, а и не би дръзнал да огласи мръсните тайни на Републиката на челните страници на вестниците. Трябваше да намери друг начин.

Най-важно беше да остане бдителен. Човек като Фурние би направил всичко, за да опази фалшивата си репутация. Свещеникът се досещаше какво го чака, ако Фурние разбере. Старец като Де Фльори беше лесно да се задуши, докато спи, или пък да се бутне от стълбите. Във всички случаи щеше да го убие, и то по начин, който да изглежда като нещастен случай. От полицията дори нямаше да си направят труда да поискат извършването на аутопсия. Де Фльори стана и излезе от изповедалнята. Докато тихо вървеше към ректорията, го осени една мисъл — сети се за един човек, на когото беше помогнал преди много време. Той беше чужденец, но доверен съюзник. И беше на пост, на който можеше да използва пълноценно информацията. Може би в негово лице Фурние и компанията му щяха да си намерят майстора, и то без да се разчува. Старият отец реши да преспи и на сутринта да се обърне за съвет и напътствие към Светия дух. И ако такава беше волята на Всевишния, той щеше да повика чужденеца.