Списъкът на обречените

Двайсет и пета глава

Париж, Франция

Бодигардът направи всичко възможно, но кавалерството взе връх. Както и фактът, че тази жена изрече името на шефа му с такова чувство за интимна близост, че буквално го обезоръжи. Франсин Невил заобиколи стегнатия телохранител от ДЖСЕ и се доближи до Фурние за целувка по бузата. Тя знаеше, че това ще го постави в неловка ситуация. Част от много внимателно изграждания имидж на Фурние беше, че той е едновременно и женкар, и джентълмен. Невил съзнаваше, че все още може да се похвали с достатъчно ухажори и пред тази група от добре поддържани особи шпионинът нямаше друг избор, освен да я поздрави с целувка.

Фурние се слиса, но успя да прикрие реакцията си, като целуна Невил първо по дясната, после по лявата буза.

— Франсин! — престорено възкликна той. — Много се радвам да те видя.

— И аз теб, Пол. — Тя придърпа стола и попита достатъчно високо, че да ги чуе поне една трета от посетителите в ресторанта:

— Мога ли да се присъединя към вашата компания?

Тихо, почти шепнешком, Фурние отвърна:

— Много бих искал да се присъединиш към нас, но в момента водим доста конфиденциален разговор.

Невил пренебрежително махна с ръка.

— Не се притеснявай, няма да ти отнема много време. — Седна на стола, после подкани Симон с жест да седне на другия свободен стол до нея. — Пол, това е Мартин Симон, един от най-добрите ми хора. — Преди той да отговори, тя обърна нежните си кафяви очи към чужденеца, който седеше вдясно от нея. — Здравейте. — Протегна деликатно ръка към непознатия с дланта надолу. — Аз съм Франсин.

Вега се усмихна топло и целуна ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем, Франсин. Аз съм Макс. — Нарочно пренебрегна придружаващия жената плах и стеснителен мъж.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо важно — каза Невил.

— Скъпа моя, ДЖСЕ се занимава само с важни неща — отвърна Фурние, без да прикрива раздразнението си. — Но очевидно сигурността на Републиката не е толкова важна за теб.

— За съжаление с теб имаме разногласия по въпроса за безопасността на Републиката. — За да не му даде възможност да реагира, Невил се обърна към Макс: — Долавям лек акцент в говора ви. Испанец ли сте?

Той кимна.

— СЕСИД? — попита тя, визирайки главната испанска разузнавателна служба.

Вега се разсмя.

— Не, аз съм само обикновен бизнесмен.

Невил отново насочи вниманието си към Фурние, не вярваше на нито една дума от казаното от испанеца. Престана да се усмихва.

— Казах си, че ще искаш да те запозная набързо с разследването.

Фурние погледна неловко към госта си и после отново към старата си съперничка.

— Сега не е най-подходящият момент. Може би по-късно. Защо не се обадиш в офиса ми и не си уговориш час за среща?

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб. От офиса ти не ми помогнаха много.

Той се запита как ли го е открила.

— Няма повод за притеснение. Ще ти отнема само няколко минути и ще си тръгна. — Тя изпитваше огромно удоволствие, гледайки киселата физиономия на Фурние. — Вчера ти ми предложи помощ за разследването. Моите началници много се зарадваха и ме помолиха да те попитам дали не би могъл да ни помогнеш с един проблем.

— Ако е в рамките на правомощията ми, с удоволствие ще помогна.

— Добре. Казаха ми, че поддържаш много топли отношения с либийците. — Невил се усмихна мрачно. — Понеже сме полицейска служба, ние нямаме такива контакти и затова не би ли могъл ти да ги помолиш да ни кажат защо тези така наречени бодигардове, преди това изобщо не са били виждани да придружават петролния министър на Либия?

Фурние примигна, преди да се окопити.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса ти.

— Четиримата мъртъвци, които ти определи като бодигардове на Тарек… Не открихме нито един свидетел, който да ги е видял заедно с министъра. Тарек се е регистрирал в хотела със секретаря си, който пък каза на един от хората ми, че са пътували без охрана.

— Хм, струва ми се малко странно.

— Кое ти се струва странно? Че си ми казал, че са бодигардове или че секретарят на Тарек е казал, че са пътували без охрана?

— Франсин, скъпа моя, аз само предположих, че са били бодигардове на Тарек. Не разполагам с никаква информация, която да потвърди обратното.

Тя кимна.

— Е, секретарят сега се намира в либийското посолство. Те отказват да го разпитаме.

— Ще видя дали ще мога да ги убедя да ви позволят — предложи Фурние със съчувствие и желание да помогне, макар че нямаше намерение да предоставя никаква помощ.

— Има още нещо интересно. Не открихме данни за петима от гостите на хотела.

— Не съм изненадан. Мястото беше пълно с ченгета и журналисти. Вероятно са избягали и са се преместили в други хотели.

— Не. — Тя поклати глава. — Багажът им е още по стаите и няма да повярваш какво открихме — с престорено вълнение добави. — Описанието на тези гости съвпада с външността на четиримата мъртви бодигардове.

— Сериозно?

— Да. На всичкото отгоре открихме, че една от стаите на етажа на Тарек е фрашкана с техника за наблюдение.

— Мислех, че това е стаята на бодигардовете на Тарек.

— И ние така мислехме, но според секретаря на Тарек министърът не е имал охрана.

Фурние се престори, че размишлява, после, сякаш го беше осенила блестяща идея, каза:

— Този човек сигурно е напълнил гащите от страх, когато са го разпитвали твоите служители. Сигурно е пропуснал да ви съобщи доста важни подробности.

— А персонала на хотела и отседналите гости? Тарек е излизал от хотела поне седем пъти и никой от тях не си спомня да го е видял с охрана.

— Е… — Фурние се мъчеше да измисли някакво друго логично обяснение. — Може би Тарек не е искал да го виждат с тях. Може да е предпочел да не се набива на очи.

— Стаята с наблюдателното оборудване… била е блокирана в базата данни на хотела. Според компютъра там е трябвало да се извърши капитален ремонт, макар че такъв е бил правен само преди година.

Той се намръщи.

— Няма логика.

— Прав си, няма. — Невил много добре виждаше преструвките му и беше подготвена за тях. — И знаеш ли в кое още няма логика?

Фурние имаше лошото предчувствие, че отговорът на този въпрос никак нямаше да му хареса.

— Не.

— Според моите служители, докато ти беше с мен в стаята на Тарек, един от хората ти е направил кратка разходка до покрива.

— С мен имаше няколко души и не мога да знам всеки от тях какво точно е правил и къде е бил през това време. Наредих им да се разпръснат и да се опитат да намерят някоя солидна улика.

— Убедена съм, че така си им казал. — Тонът й се промени от наивно искрен в мнителен. — От покрива е взето въже. — Тя нямаше да му каже как е разбрала. — Да имаш идея как е станало това?

— Нали не намекваш, че някой от хората ми е укрил доказателства? — Фурние реагира, сякаш беше оскърбен от подобно обвинение.

Невил не го изпускаше от очи.

— Пол, познавам те по-добре от повечето хора. Знам, че си много хитър и голям артист, който е замесен във всякакви кофти неща, които, не дай боже, ако се разчуят, може да съсипят страната ни. Затова, моля те, не ми се прави на обиден. Отричай колкото искаш, но и двамата знаем, че си способен на къде-къде по-големи манипулации от намесата в моето разследване.

Вега се покашля и взе телефона си от масата.

— Аз трябва да свърша друга работа. Моля да ме извините.

Фурние го спря с длан, без да сваля погледа си от Невил.

— С Франсин имаме дълга история. Аз бях влюбен в нея, но тя разби сърцето ми. Човек не трябва да смесва работата с удоволствието. Боя се, че нашите стари взаимоотношения само усложняват ситуацията.

Тя отметна назад глава, сякаш за да се изсмее.

— Всъщност, Макс, аз го хванах, че ме мами с друга, и му казах, че не искам повече да го виждам. Пол е изпечен лъжец, затова си отваряй очите, когато си имаш работа с него.

— Хайде стига, Франсин — с умоляващ тон се намеси Фурние.

— Спокойно, Пол. Аз те преболедувах много отдавна, но си извлякох ценна поука. Например че си невероятен егоист и измамник. — Тя се обърна към Симон: — Как биха нарекли профайлърите ни такъв характер?

— Нарцистичен.

— Да… благодаря ти. Това е точната дума.

Фурние вдигна ръце, сякаш се предава.

— Трябваше да бъда по-добър с теб. Най-много за това съжалявам. А сега ни извини, с Макс имаме да си кажем някои важни неща.

Невил се обърна към Симон:

— Май вече не сме желани.

— Така изглежда.

Тя стана и като гледаше Фурние в очите, добави:

— Ти, разбира се, ще кажеш на хората си да са на разположение, за да ги разпитам?

— Ще помогна с всичко, с каквото мога — отвърна той и дяволито се ухили.

Невил се отдалечи на крачка от масата и пак се обърна.

— А, забравих да ти кажа, че в момента издирваме петия липсващ. Той отговаря малко или много на описанието на останалите четирима убити… така наречените бодигардове. Случайно да знаеш къде бихме могли да го намерим?

Той бутна чашата си напред и стана. Заобиколи масата и постави ръка на рамото й. Приближи лицето си само на сантиметри от нейното и каза:

— Скъпа, не знам какво си намислила, но ти предлагам да се върнеш при съпруга си и децата си, докато не е станало твърде късно. Играеш опасна игра и ако наистина си толкова умна, за колкото се мислиш, би трябвало да знаеш, че с мен не се шегуват.

Невил се отдръпна рязко.

— Не ме докосвай! — извика тя достатъчно силно, че целият ресторант да чуе. — В тази бъркотия навсякъде мирише на теб и не си мисли, че само защото работиш в разузнаването, си над закона!

Бодигардът на Фурние се намеси и я хвана за лакътя.

Тя реагира, като извади полицейската си значка и я завря под носа му.

— Долу ръцете от мен. — После се извъртя към Фурние и добави: — Вече говорих с кабинета на главния инспектор. Тази сутрин имам среща. Ще направя пълен доклад за разследването и за моите подозрения, че твоят отдел по някакъв начин е замесен. Също така ще ги уведомя, че си ме заплашил.

— Не съм те заплашвал, Франсин. — Той въздъхна, сякаш идеята наистина беше абсурдна.

Тя се поуспокои.

— По петите ти съм, Пол. Ти се появи на местопрестъплението почти по същото време, по което и аз. Един от твоите хора е видян да се качва на покрива и в момента липсва важна улика. Ти ми подхвърли, че четиримата мъртъвци са били бодигардове на Тарек, но аз не можах да намеря и един човек, който да е видял бодигардове да пазят министъра. Намирисва ми на поредната от твоите малки мръсни операции.

— Франсин, внимавай какви обвинения ми отправяш.

— За нормален човек може и да са прекалени, но всеки, който е запознат с работата ти, ще се съгласи, че е точно в твоя стил да извърташ такива номера. Всъщност — тя се сети нещо — готова съм да заложа заплатата си за цяла година, че Тарек е бил твоя платена марионетка.

Този път Симон се намеси:

— Да си вървим, шефке.

Симон, който наблюдаваше словесната престрелка отстрани, си даде сметка, че Невил е засегнала болно място и е доста близо до истината. Щеше да е кошмарно трудно да се сдобият със съдебна заповед ДЖСЕ да отвори досието си за Тарек.

— Не ме е страх от теб, Пол. Знам, че обичаш да стоиш в сянка и не си свикнал да те излагат на показ като в момента. Помни ми думите, горчиво ще съжаляваш за решението си да участваш в това. — Невил се обърна и демонстративно си тръгна, следвана плътно от Симон.

— Е, не точно такъв разговор очаквах — каза той, когато излязоха във фоайето.

— И аз не го очаквах — сепна се Невил.

— Шефке, знаеш ли с какво се е занимавал Тарек, преди да го направят министър?

Тя се спря и го погледна в очите.

— С какво?

— Казват, че работел за Мукхабарат… Либийското разузнаване.

— По дяволите — измърмори Невил и поклати глава. — Нещата стават все по-скапани.

— Трябва да внимаваме.

Тя погледна към ресторанта.

— Той иска именно това. Иска да се боим и от сенките си. Да се движим бавно… затова му направих тази сцена. Той няма да понесе, че мръсните му тайни са били огласени на всеослушание. Ако искаме да стигнем до този, който стои в дъното на цялата бъркотия, предпазливостта е последното, което ни е необходимо. Трябва да го изложим, и то час по-скоро.

Симон направи гримаса.

— Франсин, това е много опасно. Не разполагаме с нищо, което да го уличава.

— Мислиш, че случайно цъфна на местопрестъплението още преди телата да са изстинали? А неговият човек ненадейно се качва на покрива, докато вниманието на всички е насочено към стаята? Не го вярвам.

— Знам, че е съмнително, но не е достатъчно, за да го уличим.

— Значи ще трябва да открием нещо. До довечера мястото на престъплението ще е запечатано. Ще ни дадат достатъчно хора… и искам да разбереш кой е този… Макс.

— Франсин, той най-вероятно е агент на ДЖСЕ. Казвам ти, тази работа е много опасна.

— Да, а ние работим в Националната полиция. ДЖСЕ може да си играе каквито си иска игрички в чужбина, но не и тук, в Париж. Тук ние сме законът. — Тя виждаше, че развоят на събитията никак не се нравеше на винаги разумния Симон. Като повечето му колеги и той се боеше от мрачната репутация на френското външно разузнаване. Невил си даваше сметка, че те можеха да разплетат случая само ако загърбят страха и продължат неумолимо напред. Всяка пауза щеше да даде на Фурние време, за да окаже натиск върху висшестоящите да й отнемат случая. — Само ми повярвай… трябва да действаме бързо. Не се тревожи за Фурние. Той сам се натопи, като дойде на местопрестъплението и прати човек на покрива. Нуждая се от отговори и искам да започнеш с този Макс, а после да разбереш и името на този, който се е качвал на покрива. Искам сама да го разпитам.

Симон знаеше, че не може да я разубеди и само кимна. Точно затова тя беше толкова добра в професията. Когато приемеше лично някой случай, нищо не беше в състояние да я възпре. Може би щеше да успее да й влее малко разум след ден-два. Ако изобщо имаха толкова време. Фурние и подобните му нямаха навика да играят честно.

Щом двамата излязоха на късното следобедно слънце, го обзе зловещо предчувствие. Дали Фурние и безименните му помагачи щяха да дръзнат да посегнат на шефката му? При тази мисъл потрепери. Не можеше да го позволи. Щом отвори задната врата на седана, за да се качи Невил, той огледа улицата в двата й края. Наоколо имаше всякакви хора — шофьори, асистенти и бодигардове на богати гости на хотела. Без съмнение най-малко един от тях пазеше Фурние. Симон запамети добре всяко едно от лицата. Той беше полицай от шестнайсет години. Започна като патрулен полицай из тесните улици на квартал „Маре“. Още тогава разбра, че има дарба да помни лица. Дано още да притежаваше тази способност.

Той се настани на задната седалка до шефката си и каза:

— Мисля, че е разумно да осигурим на теб и на семейството ти охрана, докато този случай не приключи. — Знаеше, че тя няма да се съгласи, но въпреки това го каза, защото така беше правилно.

Отговорът дойде след минутно закъснение и той беше точно такъв, какъвто го очакваше Симон:

— Не ме е страх от Пол Фурние.

„А би трябвало“ — помисли си Симон, но не посмя да го изрече.

— Не съм казвал, че те е страх. Този случай е много важен и ще привлече вниманието на много хора. Мисля, че подобна предпазна мярка няма да навреди.

— Добър опит. Не се боя от някакъв си шпионин от ДЖСЕ. — Невил поклати глава. — Не ме е страх от него. Той е страхливец, не смее да заплашва и да прибягва до мръсните си трикове посред бял ден. Още по-малко пък ще посегне на високопоставен детектив от Криминалната полиция.

Той я познаваше достатъчно добре. Поне на първия етап нямаше никакъв смисъл да се опитва да я убеждава. Кимна в знак на съгласие, но се зае да обмисля различните защитни мерки, които щеше да предприеме. Ако тя останеше в неведение за плановете му, нямаше да има недоволни. Но ако разбереше, тръпки го побиха, като си помисли каква щеше да е реакцията й.

Симон погледна през стъклото и реши, че просто ще трябва да прояви повече предпазливост. Щеше да е адски глупаво да не обърне внимание на заканата.