Списъкът на обречените

Осма глава

Париж, Франция

Рап се носи по течението на реката в продължение на два часа. Сена се извиваше през центъра на Париж като гигантска змия и беше невъзможно да изчисли какво разстояние е преплувал, но предположи, че е около три километра и половина. С настъпването на изгрева той почувства и първите признаци на хипотермията. От една страна, хладната вода беше като благословия за него, защото благодарение на нея се забавяше кръвотечението и съответно щеше да спре кръвоизливът от раната, ако имаше такъв. Но Рап не искаше да бъде видян в реката, когато изгрее слънцето. Освен това се страхуваше, че може да изгуби съзнание, ако престои твърде дълго във водата. Реката направи голям S-образен завой и той видя индустриален двор с резервоари за гориво. По това време, в събота сутринта, едва ли щеше да има много работници, ако изобщо имаше хора. Той реши, че мястото е подходящо да излезе на брега.

Преплува разстоянието до дървения пристан и там откри изцапана с петрол метална стълба. Хвана се за нея, без да обръща внимание на плъховете, които чу изпод дъските на пристана. Лявата му ръка висеше неподвижно, макар че можеше да си движи пръстите и да ги свие в юмрук. С дясната ръка стисна металния лост и стъпи върху стъпалата. Той се изкачи по стълбата, докато главата му не се показа над земята. Дворът беше широк приблизително сто-двеста метра. В единия му край бяха паркирани мотокар, три камиона цистерни и един багер. Зад тях се виждаше стар тухлен склад, който се простираше по цялото протежение на двора. По периметъра имаше висока три метра ограда с бодлива тел. Цялата ограда беше покрита с бръшлянови дървета и лози.

Рап потърси с поглед някакво движение или нощна охрана, или дори по-лошо, куче пазач. Беретата със заглушител все още беше у него. Докато беше във водата, на всеки няколко минути се колебаеше дали да не я изхвърли на дъното. Нямаше да е никак добре за него, ако го заловят, да намерят оръжието у него. Но пък оръжието със заглушител беше достатъчно ценно и не биваше да се захвърля с лека ръка. Предвид вероятността наоколо да броди и да дебне свирепо куче, беретата му вдъхна спокойствие и утеха. Рап се обърна и погледна към другия бряг на реката. Там също имаше складове и доколкото можа да види, не се виждаше никаква светлина, нито се чуваше звук. Парижани не бяха известни с трудолюбието си и едва ли някой щеше да дойде толкова рано на работа, и то в почивен ден.

Раздвижи ръце и крака, за да възобнови кръвообращението, изкачи се на пристана и бавно започна да се придвижва към склада. Мобилизирал всичките си сили, изправен, той се насочи право към сградата. Пренебрегна пулсиращата болка в рамото и наостри очи и уши. Нямаше смисъл да пълзи или да се движи приведен на откритото пространство. Това само би предизвикало любопитството на някой случаен свидетел, който щеше да повика полицията.

Рап стигна до ъгъла на постройката и се подпря на стената. Погледна към реката и още веднъж огледа другия бряг. Доволен, че не забеляза никого, той продължи напред. Ако не намереше къде да се скрие на топло и да сложи нещо в устата си, скоро щеше да изгуби съзнание. Температурата на въздуха беше между плюс десет и петнайсет градуса. Не много студено, но след няколко часа в ледената вода силите му бяха на предела. Първите няколко врати бяха големи, предназначени за товарене на камиони. По-нататък обаче той откри нормална врата и провери рамката. По нея нямаше следи от кабели на алармена инсталация, а и самата врата изглеждаше достатъчно паянтова, и той можеше да я избие само с един ритник. Но Рап не искаше да вдига шум и затова извади ножа, пъхна острието в процепа между рамката и вратата и налучка мястото, където се намираше езикът на бравата и след като леко побутна вратата с рамо, я отвори.

Влезе вътре и затвори вратата. Не включи осветлението, а извади фенерчето писалка и отново огледа вратата за жици. Доволен, че не е задействал аларма, той насочи вниманието си към обширното пространство на склада вдясно от него. Из цялата сграда се носеше миризмата на гориво. Лъчът на фенерчето освети първата редица от подредени петролни варели. На седем-осем метра вляво от него забеляза друга врата. Рап отиде до нея и установи, че не е заключена. Влезе вътре и се озова в някакъв коридор. В коридора имаше пет врати от лявата страна и само две от дясната. Първата врата вляво беше заключена, втората — също. За разлика от вратата отдясно. Рап отвори и видя пред себе си гардероб, тоалетна и два душа. Мисълта за един топъл душ предизвика усмивка у него и той неволно тръгна към едната от кабинките, но в последния момент се спря. Преди да се изкъпе, трябваше да провери цялата сграда.

Излезе от съблекалнята и провери останалите врати отляво. Всичките бяха заключени, но последната врата отдясно… нямаше изобщо врата. Там се помещаваше стаята за отдих на персонала. Рап огледа първо антрето, после продължи към стаята. Отвори хладилника и вътре откри стара и мухлясала храна. Хладилникът явно не беше почистван от години. Отвратен, затвори хладилника и се обърна към автомата за закуски. Тъкмо понечи да разбие стъклото, но се спря. По-добре беше да не оставя следи, че тук е влизал външен човек. Бръкна в джоба си, извади няколко мокри банкноти и ги пъхна в гнездото на автомата. След като си купи няколко шоколадчета, той се върна в съблекалнята, и затвори и заключи вратата. После отиде и застана с дрехите направо под душа, след което остави приятната водна струя да го стопли и да отмие мръсотията и калта от реката. Изяде блокчетата шоколад и бавно започна да сваля дрехите си.

На пръв поглед раната не беше сериозна. Изходното отверстие не беше по-голямо от монета — прозрачното лепило, което беше инжектирал в раната, се беше смесило с кръвта и беше образувало розова коричка, която приличаше на изгорена кожа. Кожата около раната беше посиняла. Като се замисли колко сериозни можеха да са пораженията, той си каза, че е имал невероятен късмет. Ако куршумът беше засегнал артерия, досега щеше да е мъртвец. Сигурно имаше някакъв вътрешен кръвоизлив, но той най-вероятно беше спрян от медикаментите, които беше инжектирал. Поразени бяха само меки тъкани и макар раната да не беше животозастрашаваща, го болеше ужасно. Болката обаче беше нещо, с което отдавна се беше научил да се справя.

Рап застана гол под душа и докато струята отмиваше миризмата на реката от кожата и косата му, той почувства нов прилив на енергия. Беше чисто гол, с изключение на водоустойчивия ръчен часовник на китката и резервния пистолет, закрепен в кобур на глезена. Бавното течение на реката му беше дало достатъчно време да размишлява върху въпроса какво, по дяволите, се беше объркало в тази операция. Той все още нямаше ясен отговор. Как разузнавателният екип беше пропуснал да забележи петчленната охрана? Как той не ги беше видял? Рап беше наблюдавал Тарек да влиза и излиза от хотела в продължение на два дена и нито веднъж не видя да го придружава бодигард, още по-малко пет въоръжени до зъби мъже. Рап беше провел акцията като по учебник. Беше го открил, после го взе под наблюдение, отдалеч, без да се приближава. Търпеливо изчака да види дали някой друг не следи либиеца. Не забеляза да го следят, но въпреки това не го напускаше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Бавно и постепенно у него се зароди мисълта, че някой му беше организирал капан и той беше влязъл право в този капан. Беше съумял да се измъкне жив от хотелската стая въпреки куршумите. Като си помисли за това, по гърба го полазиха тръпки. Имаше късмет, че беше улучен само веднъж.

Рап стоя под водата още няколко минути, след което си каза, че е време да тръгва. Трябваше да си намери безопасно място, където да си почине и да помисли на спокойствие как да процедира оттук нататък. В квартал „Монпарнас“ имаше тайна квартира и по протокол той трябваше да отиде там, но всичко се беше променило. Познаваше ли достатъчно добре прекия си ръководител и останалите от екипа? На кого се подчиняваха и докладваха те и можеше ли да им има доверие? Докато не намереше отговори и обяснения, инстинктът му за самосъхранение му подсказваше да стори това, на което беше обучен — да действа сам и без знанието на никого, включително без знанието и на ЦРУ.

Той излезе изпод душа и се зае да проверява гардеробите. Всичките бяха заключени. Извади беретата и простреля бравата на първия. Ключалката се отвори, но вътре имаше само някакъв мръсен парцал. Простреля още две ключалки и откри само прилична хавлиена кърпа. Рап се избърса и продължи да търси чисти дрехи. Когато приключи с всичките гардероби, накрая разполагаше със сив работен комбинезон, работни обувки, износено синьо яке и черна плетена шапка.

Прибра всичките си оръжия и екипировка в новите си дрехи и отиде пак в стаята за отдих. След като я претърси, откри хартиена торба, в която сложи мокрите си дрехи, и кутия юфка полуфабрикат. Рап добави вода в юфката, сложи я в микровълновата фурна за деветдесет секунди и после се нахвърли върху нея. След като прибра в хартиената торба мокрите дрехи и простреляните ключалки, той тръгна към изхода, чувствайки се много по-добре отколкото когато беше влязъл.

Огледа двора и с облекчение установи, че няма да му се наложи да се разправя с пазач. Само със заключена с верига и катинар ограда и бодлива тел. В сивата сутрешна светлина забеляза отделна врата за персонала. Провери я за кабели на аларма и излезе от сградата, като не забрави да затвори след себе си. Спокойно тръгна през двора, отиде до портала и простреля катинара с беретата. Прибра го в обемистия джоб на якето и излезе през портала. Пресече улицата и тръгна по тротоара на другата страна, в посока обратна на изгряващото слънце. Съзнанието му се върна към операцията и той за пореден път се запита колко добре познавате хората, с които работеше. Отговорът беше, че не ги познава достатъчно добре и че дори на неговата сравнително млада възраст на двайсет и пет години той можеше да различи кога има проблем в работата на групата. А в неговата група имаше сериозен проблем. В такъв случай отиването му в тайната квартира беше абсолютно изключено.

Три пресечки по-късно той тръгна по моста над реката. Беше в лошо настроение. По средата на моста започна незабелязано да изхвърля в реката простреляните ключалки. Не искаше да се разделя с беретата, но се налагаше. Оставаше му резервният пистолет на глезена, на който щеше да стане заглушителят. Но щеше да се лиши от пробивната сила на деветмилиметровата берета 92Ф.

С ръкавици на ръцете той извади пистолета от кобура, отвинти и прибра заглушителя в големия джоб на якето. С почти безполезната си лява ръка извади пълнителя и го метна от моста, след което започна да разглобява част по част оръжието и докато вървеше, хвърляше частите в реката. Когато стигна до другия бряг, се съсредоточи изцяло върху Айрини Кенеди — прекия си ръководител. По служебно задължение тя знаеше най-много за него и за мисията му. Рап получаваше заповедите си от нея. Ако някой имаше възможност да му устрои капан, то това беше Кенеди.

Колкото до протоколите и стандартните процедури, отказът да се докладва след края на операция се смяташе за грубо провинение. Във Вашингтон всички щяха да се изправят на нокти, ако не им се обадеше, и то час по-скоро. Като се прибавеше и недотам хирургичната прецизност, с която беше изпълнена касапницата в хотела, някои хора в Лангли със сигурност щяха да са доста ядосани. Представяше си как Стан Хърли крещи и ругае. Чак сега си даде сметка как ситуацията можеше да доведе до тотален срив за него. Хърли щеше да стовари вината за провала върху него. Щеше да го обвини, че не е забелязал бодигардовете, и последиците щяха да са плачевни за Рап. Решението се появи много лесно. Раняването му беше достатъчно извинение и оправдание, че не се е обадил във Вашингтон, за да докладва. Но трябваше да предупреди още един човек. Рап не искаше да я разочарова и ако не й се обадеше, щеше да се получи точно това. Тя се притесняваше за него и когато не беше на акция, а сега обстоятелствата бяха изключителни. Тя знаеше, че нещо се мъти, и затова предпочете да напусне Франция за известно време. Поради тази причина те се бяха уговорили да се срещнат в Брюксел в един на обяд същия ден. Ако Рап не дойдеше на срещата, тя щеше да стори нещо глупаво, като да се обади на Стан Хърли например. Никой не знаеше, че двамата имат връзка, и ако тя се обадеше на Хърли, онзи направо щеше да откачи.

Докато вървеше, нова болка прониза рамото му и се плъзна по ръката. Той спря, затаи дъх и с дясната ръка се хвана за един електрически стълб, за да събере сили. Въпреки хладното време по челото му избиха капки пот. Догади му се и за малко щеше да повърне. Минаха десет секунди, двайсет, трийсет. Накрая болката намаля и се отдръпна подобно на морски отлив. Първо напусна пръстите, после бавно се оттегли нагоре по ръката. Рап си пое няколко глътки въздух и продължи да върви. Трябваше да намери първо аптека, после хотел. Имаше предвид няколко, от онези, където лесно можеше да се слее с туристите. Сетне трябваше да се обади на Грета. Нямаше да му е лесно сам да почисти раната. Тя не беше гнуслива и нямаше скрупули относно неговата професия. В интерес на истината, дори се възбуждаше от това. А и нямаше голям избор. Ако не отидеше на срещата, тя можеше да създаде доста сериозни проблеми. За целта първо трябваше да намери телефонен автомат и да й позвъни. Ако имаше късмет, можеше дори да я свари, преди да е заминала за Женева. Освен това тя му липсваше — нещо, което не искаше да признава пред себе си. От последната им среща бяха минали само три седмици и той вече броеше дните до срещата им в Белгия като някакъв влюбен до уши гимназист.

Рап се изсмя на себе си, докато вървеше по пустата улица. Пътят, който му предстоеше да измине, беше опасен и труден. Списъкът на фактите, които възнамеряваше да скрие от началниците си, ставаше все по-дълъг и това можеше да се използва като доказателство, че на него не може да му се има доверие. Той обаче не беше глупав и се досещаше, че не беше единственият, нарушил правилата.