Списъкът на обречените

Четирийсет и седма глава

Фурние беше уредил отделна стая в „Лез Енфан Терибл“. Той познаваше добре мениджъра и можеше да разчита на неговата дискретност. Сутринта му беше минала ужасно. Наложи му се да се отбранява от буквално всеки един бюрократ и политик по веригата. Генералният директор на Националната полиция искаше главата му, а феминистките — топките му. А той искаше само да не го занимават с глупости. Та какво значение имаха чувствата на една жена, щом той водеше борба в името на националната сигурност на Републиката?

За щастие Кук не знаеше нищо за сутрешната пресконференция. Той бодро слезе от частния самолет, настроен за сключването на сделката. Фурние харесваше американеца, поради простата причина че той беше огледален образ на самия него. Беше интелигентен и прагматичен. Никога не задълбаваше в емоционалната страна на нещата, което в техния занаят беше равносилно на целувката на смъртта. В шпионажа нямаше място за чувства и състрадание. Това беше брутална професия, в която само най-добрите и най-умните можеха да оцелеят.

Отчасти заради това уважаваше Стансфийлд и Хърли. Те бяха такъв добър екип още от миналото. Умът на Стансфийлд и безсърдечното поведение на Хърли, готов да съкруши противника на всяка цена, бяха изключително мощна комбинация. Но и двамата вече бяха на години. И фактът, че се бяха оставили някой като Кук да действа незабелязано за радарите им, беше доказателство, че е време да се оттеглят. Това доста го притесняваше. Щеше ли да почувства кога трябва той самият да се оттегли? Доста размишляваше върху този въпрос и кроеше планове. Поради тази причина и така грижливо беше скътал солидна сума пари. Когато дойдеше неговият час, той просто щеше да изчезне.

— И какво можеш да ми кажеш за тези хора? — попита го Кук.

Фурние отпи от виното си.

— Те плащат доста добре за информация. Другото не е толкова важно.

— Те заплашвали ли са те?

Французинът се усмихна.

— Има няколко некултурни типове сред тях, но Макс ги държи изкъсо. Макс ще ти хареса. Той е добър човек. Не е от онези радикали, които непрекъснато заплашват да взривят разни неща.

Кук се засмя.

— Е, щом Макс ги държи изкъсо, тогава няма повод за притеснение.

Фурние погледна часовника си, допи чашата и каза:

— Трябва да вървим. Обичам да ги карам да чакат, но не чак толкова дълго.

— В колко часа ни е срещата?

— В един.

Кук погледна своя часовник и се намръщи. Беше един и трийсет и осем. Двамата станаха, Фурние спусна отново завесата на частното сепаре и тръгна към вратата. Няколко клиенти се опитаха да го заговорят, други само го зяпнаха и зашушукаха помежду си. Той не им обърна никакво внимание. На вратата ги чакаха Мерме и бодигардът на Фурние. Мерме изглеждаше така, сякаш беше на ръба на нервна криза.

Фурние го придърпа настрани.

— Още лоши новини ли?

— Да. Обадиха се от президентството и искат да видят папката с показанията.

Фурние вдиша през носа си.

— Тази кучка наистина ми създаде големи неприятности. — Извади цигара и добави: — Кажи им, че в момента съм зает с разпит на много важен агентурен източник и че ще им изпратим папката довечера.

Мерме кимна и всички пресякоха улицата. Фурние предложи на Кук цигара, но американецът отказа с оправданието, че спортува гребане и не е здравословно за белите му дробове. Фурние се престори, че не го е чул.

Хотел „Балзак“ беше точно от другата страна на улицата. Те продължиха по застланите с килим стъпала и се спряха под кръглия портал.

— Почакай тук — каза Фурние на Мерме. — Ще се забавим не повече от половин час.

В действителност Фурние не искаше да има прекалено много очи и уши. Една значителна сума пари в брой щеше да смени собственика си и в зависимост от изхода на срещата можеше да се изкуши да се качи в колата си и да замине направо за Швейцария.

Двамата с Кук минаха през фоайето и оттам към асансьорите. И тук неколцина души ги зазяпаха, а един се опита да ги заговори, но Фурние гледаше право напред и мълчаливо си проправи път. За щастие средният асансьор беше свободен и не се наложи да чакат. Той натисна бутона и за по-малко от минута се озоваха на най-горния шести етаж на хотела. В другия край на коридора пред вратата на най-скъпия апартамент на пост стоеше бодигардът на Макс.

— Здравей, Омар — провикна се отдалеч Фурние. — Извинявай, че закъсняхме.

Омар не се усмихна. Само пристъпи напред и на много развален френски им нареди да си разтворят саката.

— Винаги ли трябва да го правим, Омар? В края на краищата, това е моята страна.

— Такива са правилата.

След като ги претърси и се увери, че не са въоръжени, Омар извади ключ и отвори вратата. Фурние влезе първи, Кук след него. Те отидоха в хола, където на един от диваните се беше излегнал Макс Вега.

— Макс — поздрави го ентусиазирано Фурние. — Радвам се да те видя.

— Да — отвърна Макс, намигна и кимна към телевизора. — Виждам, че си имал доста тежък ден.

Французинът само изсумтя.

— В този бизнес, Макс, съм имал и по-тежки времена.

— Сигурен съм. — Макс се обърна към Кук и протегна ръка за поздрав. — Отдавна исках да се запозная с вас.

— Аз също — отвърна той.

— Моля, седнете. Какво да ви поръчам за пиене?

— Благодаря, нищо — отговори Фурние и за двамата. — Току-що обядвахме, а и нямаме много време. — Той седна на единия от големите дивани, Кук се настани до него.

— Разбирам. — Макс се разположи срещу тях. — Значи искате да минем направо към бизнеса.

— Няма да е лошо. Както знаеш, благодарение на приятеля ти Самир сега трябва да се занимавам с куп други проблеми.

Кук забеляза мъжа с превързано лице чак сега. Усмихна му се, но реакцията на Самир не беше толкова любезна.

— Къде е Рафик? — попита Фурние.

— Ще те зарадвам с новината, че подготвя самолета. Щом приключим с нашия бизнес, ще напуснем страната.

— Наистина съм много доволен да го чуя. Благодаря ти.

— Така… — Макс се обърна към Кук: — Вие имате нещо за мен.

— Да, но първо искам да видя парите.

— Разбира се. — Макс погледна назад. — Самир, донеси парите.

— Предполагам, моите ще бъдат преведени съгласно инструкциите ми, както обикновено — каза Фурние.

— Разбира се. Ще се обадя на секретарката ми и тя ще уреди всичко.

— Добре.

Самир се върна с голямо куфарче и го постави на масата между двата дивана. Отвори го и показа на Кук парите.

— Един милион долара и още един милион в сметка в швейцарска банка — каза Макс. — Сега искам информацията, която ми обещахте.

Кук се усмихна и извади от сакото си сгънат плик.

— Името му е Мич Рап. Вътре има негова фотография, известни адреси. Майка му е неизлечимо болна и не й остава много да живее, но има брат, който може да бъде използван за натиск над него.