Списъкът на обречените

Двайсета глава

Големите градове по цял свят имаха сходно градоустройство. Имаше банкови и финансови центрове, бизнес райони, райони с магазини и молове, където можеше да се купи почти всичко, музеи и концертни зали, а под тях — подземни релсови линии и пътни артерии, които свързваха сърцето на града с крайните му предградия. Имаше паркове и квартали, в които живееха супербогаташите, мизерни квартали и квартали за средната класа. В по-скъпите квартали имаше скъпи ресторанти, бижутерски магазини, галерии и бутици, в които се продаваха най-скъпите марки дрехи. За бедните квартали бяха характерни заложните къщи, мръсните ресторанти, които плащаха подкупи на санитарните инспектори, за да не ги затворят, заведенията за хазарт, публичните домове, обменните бюра с решетки на прозорците и, разбира се, наркодилърите.

Париж не правеше разлика. С изключение може би на факта, че парижани толкова много обичаха изкуството, поради което броят на музеите беше по-голям отколкото в повечето други градове. Макар и Рап да беше уверен, че може да се оправи във всеки един квартал, без значение колко опасен е той, сега беше по-добре да не усложнява положението си. Това, което търсеше, можеше да се намери в по-закътаните места на всеки парижки квартал. Можеше да се качи на метрото и да отиде в някое от бедняшките предградия, но един закоравял престъпник щеше да задава твърде много въпроси и можеше да извика бандата си, което на свой ред щеше да усложни нещата. На Рап не му трябваше истински разбойник, а някой, който да се съгласи да спечели малко пари. Париж беше пълен със самотни изгубени души — мъже и жени, жертви на пристрастеността си към хероина, към дрогата, „кафявото“ или както там го наричаха в днешно време.

През последната година успя да опознае Града на любовта в най-интимни подробности. Париж беше негова оперативна база и в свободното си от работа време — алибито му беше, че работи за голяма американска софтуерна компания — имаше възможност да изучи и да наблюдава града. Между тайните операции той се връщаше в апартамента си в Монпарнас и водеше живота на нормален човек, което не беше лесно, ако си свикнал непрекъснато да си нащрек. Той беше много предпазлив и бдителен, но за да се оцелее в този занаят, беше необходима още по-голяма бдителност. За целта трябваше добре да познава средата, в която действа.

Най-лесно това можеше да стане, като излиза сутрин да тича или като наблюдава внимателно ставащото около него, докато се храни в някое от околните бистра. Нямаше по-подходящ начин да наблюдаваш поведението и навиците на хората от това да седнеш в някое кафене с чашка кафе в едната ръка и книга в другата, или в зависимост от часа, може би с чаша вино и цигара. Той винаги търсеше в тълпата лице, което беше забелязал няколко пъти. Някой, който беше нов в квартала и който може би проявяваше нещо повече от обикновен интерес към неговата персона и към неговите дела. Голяма част от времето си прекарваше във физически упражнения. Тичаше почти всеки ден, като маршрутът му винаги беше различен, но обикновено крайната точка беше край реката, където не се налагаше да се съобразява с колите и светофарите.

Рап често минаваше през Латинския квартал, дом на едни от най-значимите френски институции, като Сорбоната и Колеж дьо Франс. От двете страни на тесните улички на квартала бяха наредени кафенета и книжарници, предназначени да задоволяват потребностите на духовния елит на Франция — поети, писатели, учени теоретици и философи, тук получаваха уважение и респект, на каквито не биха се радвали в никой друг град. Тези полубогове на парижката култура имаха и някои други нужди, за които обществото беше свикнало да си затваря очите. За да подхранват постоянно гения си и за да се освободят от оковите на земното и тривиалното, мнозина от тях се нуждаеха от помощта на халюциногенни препарати. Рап не се интересуваше от тези хора. Прекалено стари и прекалено мъдри бяха за това, което той беше намислил. Кварталът също така се населяваше и от хиляди студенти, както и от една друга прослойка младежи, които имаха нужда от наркотици не за друго, а само за да забавят прехода си от детството към зрелия живот. Наркотиците имаха мощен ефект върху някои хора. Те създаваха зависимост и бяха скъпи. През годините този суров парадокс беше принудил безброй грешни души да продават телата си и да правят секс за пари, да извършват най-различни престъпления, като се започне от безобидни като кражбата и се свърши със сериозни като убийство, само и само да си осигурят жадуваната доза. Колкото по-дълъг беше интервалът между отделните дози, толкова по-бързо ги напускаше логиката и рационалното мислене.

Рап търсеше точно такава отчаяна душа и когато излезе от станцията на метрото „Сен Мишел“ с черни слънчеви очила, облечен с шлифер до под колената, с вдигната яка и наведена глава.

— Защо не искаш да ми кажеш какво си намислил? — попита го Грета.

Беше ярък слънчев ден и по тротоара се движеха много местни граждани и туристи. Американците и канадците лесно се различаваха по техните дебели якета, раници, големи дупета и камери в ръцете им. Азиатците се движеха в групи, бяха по-дребни и имаха по-скъпи камери, които висяха на вратовете им. Руснаците и източноевропейците добавяха допълнителен колорит към пъстрата смесица. Жените обикновено бяха с премного грим по лицата, с изрусени коси, но с тъмни корени. Мъжете им носеха по себе си твърде много бижута, бяха с анцузи или най-малкото спортни якета и преголеми слънчеви очила, сякаш бяха имитатори на Елвис. Британците, германците и другите европейци бяха по-трудни за различаване, но не и за Рап.

Той прегърна Грета през талията. С нейната красота и руса коса тя силно се открояваше в тълпата.

— Нали ти казах, че брюнетките ме възбуждат.

— Като сексфетиш.

— Нещо такова.

Грета му се изплези и се нацупи.

— Ако продължаваш да ми правиш физиономии, можем да се откажем от перуката и да ти вържем косата на плитки.

Тя го удари леко по гърдите и се опита да се изскубне, но Рап я държеше здраво.

— Вече ти обясних, ако искаш довечера да дойдеш с мен, ще трябва да си сложиш перука.

— Никой не ме познава.

Вече го бяха обсъдили в хотела.

— Сигурно, но Стан те познава и ще е нащрек, когато пристигнат.

— Не разбирам защо просто не отидеш при него. Той е добър човек, ще те изслуша.

— И после ще ме затвори, и ще ме държи в преса цял месец.

— В преса? — попита озадачено Грета.

— Ще ми вземе часовника и всичките ми дрехи и ще ме натика в много тъмна стая. Там ще си играе с мозъка ми колкото си поиска, докато не му кажа истината.

— Не ти вярвам. Познавам го от малка.

— Стан има и друга страна. Много тъмна страна. — Тя изглежда не искаше да повярва на думите му. — Грета, знаеш каква ни е работата.

— Да, знам — шпиони сте.

„Вярно е, повече или по-малко“ — каза си Рап.

— А шпионите убиват хора. Ние лъжем и мамим, заговорничим, за да получим необходимото. Слагаме си всякакви маски и играем всякакви роли, за да не може добри хора като теб да видят жестокия и грозен човек зад маската.

— Искаш да кажеш, че и ние с теб сме такива ли?

— Не. — Той изпъшка. — Искам да ти кажа какъв е Стан… и може би и аз ще стана като него някой ден, но определено не го искам.

— Но ти добър лъжец ли си?

— Не и като Стан Хърли, но когато съм на акция, правя всичко възможно, за да изпълня задачата си.

— А когато се отнася за мен?

Рап постави ръце на раменете й.

— Ако не те обичах, нямаше да ти се обадя. Щях да те оставя да отидеш в Брюксел, аз нямаше да дойда на срещата и ти щеше да се побъркаш от притеснение. Но аз ти се обадих. Ти пристигна в Париж и сутринта ти разказах неща, заради които могат да ме убият. Но въпреки това ти още се съмняваш в мен. Грета, моля те да не споделяш тази информация с дядо си или с когото и да е друг. Харесвам дядо ти. Знам какво е правил през Втората световна война и после, когато руснаците започнаха да показват имперските си амбиции. Ако той разбере, че съм те забъркал в това, не се и съмнявам, че ще вдигне телефона, ще се обади на когото трябва и ще го помоли да му направи услуга. После ще трябва да се озъртам до края на живота си. Рано или късно някой ще ме свари, докато спя, и ще ми пръсне главата с куршум.

— Дядо ми никога не би постъпил така.

— Дядо ти е много сериозен човек и ще възприеме като предателство факта, че внучката му се е влюбила в човек като мен. Той ще иска да те защити и най-добрият начин да го направи ще е да нареди да ме ликвидират.

— Не го вярвам.

— Не знам какво друго да ти кажа. Можеш да си тръгнеш, ако поискаш, Грета. Няма да споря с теб за всяко нещо.

— Не ме ли искаш при теб?

— Не съм казал това. Не изопачавай думите ми. Исках да те видя и да те помоля за помощта ти, но не можем вечно да спорим. Аз съм добър в моята професия, въпреки случилото се онази вечер. — Беше й разказал всичко — за мнимите бодигардове, за заниманията на Тарек, преди да стане министър, и за мнението му, че това е бил добре замислен капан.

— Фактът, че още си жив, е доказателство, че си добър в професията си.

— Благодаря ти. А сега ще престанеш ли с въпросите и ще отидеш ли да си купиш перука?

Тя кимна, хвана го през кръста и зарови лице в гърдите му. Прегърна го силно, без да каже нищо. Рап я целуна по главата и добави:

— След няколко часа ще те чакам в хотела.

Грета кимна.

— Не може ли да се срещнем направо тук, а не в хотела?

— Ето пак оспорваш действията ми. Казах ти, че не знам колко време ще се забавя. Затова е по-добре да се срещнем в хотела. — По физиономията й разбра, че е притеснена. — Не се безпокой, скъпа, нищо няма да ми се случи.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по устните.

— Обичам те.

Рап въздъхна дълбоко.

— И аз те обичам. Сега иди за перуката. — Той я завъртя, потупа я закачливо по гърба и я изпрати. На всеки няколко метра тя се обръщаше да види дали той още е там. Рап не мърдаше от мястото си и чакаше, иначе беше много вероятно тя да тръгне след него. Когато Грета вече беше на разстояние две пресечки от него, той пое по пътя си. Тръгна към реката, после зави обратно. Ке дьо Монтебело беше препълнен с туристи и парижани. Виждаше се катедралата „Нотр Дам дьо Пари“, разположена на остров в средата на Сена.

Туристите на този бряг на реката спираха уличното движение, като фотографираха знаменитата катедрала. Рап продължи напред с наведена глава, и като другите парижани на тротоара заобиколи туристите, без да забавя ход. Крайната му цел беше едно място, покрай което беше минавал десетки пъти. Място, където се събираха видимо изнервени и отчаяни хора, дошли да търсят наркотик и отново да се озоват в тяхната нирвана. Рап зави вдясно, по Рю Дю Пти Пон. Две пресечки по-нататък той стоеше пред католическата църква „Сен Севрин“. Това беше другата характерна черта на Париж. За разлика от Берлин или Лондон тук деветдесет на сто от църквите бяха католически, по което французите приличаха на италианците и испанците. Протестантската Реформация така и не беше успяла да пусне корени в тази част на Европа.

Малцина бяха туристите, които фотографираха църквата. Тя имаше богата история и беше идеален пример за готическа архитектура, но не можеше да се състезава с „Нотр Дам“, която беше само на един хвърлей място на север оттук. Рап забеляза трима просяци. Бяха застанали на идеалните места — единият точно пред църквата, и по още един на всеки от ъглите. Възможно беше да работят заедно, но по-скоро беше обратното. По-важното беше, че и по тримата имаше признаци, че употребяват наркотици. Очите им бяха хлътнали, с тъмни кръгове под тях. И тримата леко трепереха. Рап си избра едно от кафенетата от другата страна на улицата и седна на масичка на тротоара с добър изглед към църквата. Поръча си на перфектен френски кафе и сандвич. Когато сервитьорката се върна с поръчката, той я помоли да му донесе пресата и секунди по-късно тя се върна с три вестника.

Рап се престори, че чете вестниците, докато изучаваше лицата на клиентите от съседните кафенета и се мъчеше да не обръща внимание на болката в рамото. Когато донесоха сандвича му, той вече беше подбрал двама кандидати. Единият от просяците пред църквата беше събрал достатъчно пари от просия, за да си купи дозата. Той се насочи право към кафенето, в което беше седнал Рап, към един млад мъж през четири маси от него. Разкри и втори пласьор от другата страна на улицата, седнал в друго кафене. Вторият просяк отиде при него. В продължение на час Рап наблюдава и изучава мъжете и жените, които се отбиваха при пласьорите. Отработените движения на дланта, с която си разменяха разни неща под масата, докато с другата ръка жестикулираха, за да отвлекат вниманието — всичко това беше част от наркокултурата. Наркодилърът от другата страна на улицата беше твърде нисък и дебел за целите на Рап, но този през няколко маси от неговата беше по-подходящ. Рап проследи с поглед няколко размени на пари и дрога, плати сметката си и си взе кафето. Доближи се до мъжа с усмивка на лице и му посочи свободния стол до него.

Мъжът беше висок около метър и осемдесет, с черна коса и двудневна набола черна брада. Носеше слънчеви очила, тъмнозелено брезентово яке, джинси и кафяви ботуши. Той с жест покани Рап да седне.

Рап седна и постави кафето си на масата.

— Говорите ли английски? — спокойно попита той.

— Да — отвърна мъжът, без да подозира нищо.

— Добре. — Рап въздъхна притеснено и се огледа наоколо.

Мъжът се усмихна. Той винаги продаваше на чужденците с надценка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. — Рап потри длани в джинсите си и продължи с преструвките.

Мъжът започна много тихо да изброява с какви наркотици разполага, както и цените, на които се продаваха.

Рап поклати глава.

— Не съм наркоман — отвърна и само предизвика нова усмивка у пласьора. Отрицанието беше неотменна част от този бизнес.

— Разбира се. Тогава какво мога да направя за вас?

— Имам предложение как да спечелите малко пари.

— И в какво се състои това предложение?

— Състои се в това да дам ключа от един апартамент и цифровата комбинация за сейфа.

Мъжът дръпна от цигарата си и отново се усмихна.

— Какво има в сейфа?

— Пари.

— Колко?

— Много.

Французинът наклони глава на едната страна, после на другата, сякаш пресмяташе наум.

— „Много“ е относително понятие. Това, което е много за теб, може да не е за мен.

— Поне двайсет хиляди… и скъпоценности, които струват повече от тази сума.

Пласьорът изгаси цигарата си в пепелника.

— Защо точно аз?

Рап притеснено примигна с очи и отвърна:

— Защото съм американец и не познавам никого в Париж, който би се съгласил да отиде в апартамента на тази кучка и да ми върне това, което си е мое.

— Парите твои ли са? — попита французинът скептично.

— Да… спечелих ги. Имахме уговорка. Тя трябваше да ми плати, но сега иска да ме изиграе.

— Каква беше уговорката ви?

— Това не е толкова важно. — Рап се озърна, сякаш тя всеки момент щеше да се появи отнякъде. — Кучката се отнасяше с мен като с роб. Прибра паспорта и парите ми в сейфа и сега не иска да ми ги връща.

— Защо не отидеш сам и не си вземеш твоето от сейфа?

— Тя не подозира, че знам комбинацията, а и… — Рап нарочно не довърши изречението, преструвайки се, че е прекалено смутен и объркан, за да продължи.

— И какво?

— Тя е приятелка с родителите ми. Добри приятели са. Ако те разберат, че съм спал с нея, ще побеснеят.

Французинът си запали нова цигара и издиша облак дим.

— Чакай малко да се разберем. Защо точно аз? Как ме намери?

— Аз не съм наркоман — отвърна с отбранителен тон. — Тоест… не съм пристрастен. От време на време употребявам, но не съм пристрастен. Приятели от университета ми казаха. Всеки знае, че тук можеш да си купиш дрога. Ти и дебелият от другата страна на улицата. — Той кимна с глава към другия пласьор.

Французинът се ухили и разкри острите си кучешки зъби.

— И защо си мислиш, че ще се съглася да ти помогна и да крада от тази жена?

— Защото продаваш наркотици. Вече си нарушил закона, и то за много по-големи и рисковани престъпления. Ето какво ти предлагам. Тази кучка е богата. Няма да я заболи много. Довечера ще отидем на изложба в една художествена галерия. Ще останем там най-малко два часа. Ще ти дам ключа, кода за алармата и кода за сейфа. Не ми пука какво ще вземеш. Искам си само парите и паспорта.

— Каза, че има много бижута.

— Да.

— Бижутата няма да е лесно да се пласират.

— Като казвам бижута, имам предвид диаманти… прибрани в малки торбички. Не знам колко струват, но със сигурност не е малко.

Мъжът кимна и се замисли върху предложението.

— Ако се съглася, ще взема половината пари и всичките скъпоценности.

— Мамка му! — Рап едва не скочи от стола. — Защо всички искате да ме минете?

— Не желая да те минавам, само искам да си струва усилията ми.

Мич си пое въздух и привидно се успокои.

— Петдесет на петдесет. Щом ти искаш половината пари, аз ще взема половината от диамантите.

— Не става. Аз поемам целия риск.

— Ако аз не ти дам информация и ключа, няма да получиш нищо. Освен това получаваш половината от доста голяма сума, а трябва само да влезеш, да вземеш нещата и да си излезеш.

— Откъде да знам, че няма да ме натопиш?

Рап поклати глава, сякаш мисълта беше напълно абсурдна.

— Какво… мислиш, че работя с полицията ли? Че те вече са започнали да използват американци? Ако искаха да те спипат, те щяха да те приберат направо тук, на улицата. Аз само си искам парите и паспорта… и част от диамантите.

Мъжът се умълча и се загледа замислено в далечината. След дълга пауза попита:

— А ти как ще си сигурен, че няма да те изиграя?

— Много лесно. Всички наоколо те познават. Ако утре не дойдеш на срещата с нещата, ще те издам на ченгетата. Те знаят как и къде да те намерят.

— Но ти ще си съучастник.

— Ще се престоря на тъп американец и ще им кажа, че си ме надрусал и че съм изгубил съзнание. Събудил съм се и съм видял, че портфейлът ми го няма. Имал съм в себе си ключ и кодовете, написани на лист хартия в портфейла ми. — Рап махна с ръка. — Но виж, няма да задълбаваме чак толкова. Там има достатъчно, за да стигне и за двама ни. Няма да ставаме алчни. Довечера ти направи каквото трябва и след два дни ще се срещнем пак тук, и двамата ще сме много доволни от живота.

Люк Оклер беше, меко казано, заинтригуван от предложението. Той учеше икономика с прекъсвания вече пет години в Колеж дьо Франс. Оценките му бяха повече от незадоволителни и той се беше хванал с продажбата на наркотици, за да може да си плаща иначе непосилните за него такси за обучението. Защо досега никога не беше потърсил нормална и прилична работа, беше въпрос, който и сам не желаеше да си задава. В действителност той си беше мързелив и по всяка вероятност щеше да си остане мързелив до края на дните си. Ако имаше начин да избегне гърбенето и работата, той би се възползвал. Този американец очевидно беше отчаян. Какво толкова можеше да се случи? Да го хванат в апартамента? Но той щеше да има в себе си ключ. Щеше да каже на полицията, че американецът го е поканил. А от другата страна на везната бяха парите и диамантите. По всичко личеше, че са доста диаманти. Като нищо щеше да спечели над двайсет хиляди само за няколко часа риск. Той обичаше подобни печалби. Оклер бавно кимна.

— Добреее… но ако довечера надуша, че нещо не е наред, ще си плюя на петите.

— Става.

— Как да ти викам?

— Франк… Франк Харис. — Рап се досети, че наркопласьорът ще погледне името в паспорта и беше добре да е същото. Съмняваше се, че този ще успее да мине дори през входната врата. Ако го спряха и се отнесяха любезно с него, значи на Кенеди и евентуално на Хърли можеше да се има доверие. Ако го сграбчеха, нахлузеха торба на главата му и го натикаха в багажника на кола, тогава проблемите щяха да са много по-сериозни.

— А аз как да те наричам?

— Викай ми Люк.

— Добре. — Рап му подаде лист хартия, на който бяха написани името и адресът на едно кафене. — Знаеш ли къде е?

Люк кимна.

— Добре. Тогава до довечера в седем. Само на няколко пресечки от апартамента е. Ще ти дам ключа, кодовете и ще ти обясня къде се намира сейфът.

Оклер кимна.

— И отново те предупреждавам: ако надуша неприятности, изчезвам.

— Разбрах. — Двамата си стиснаха ръце. — Ще се видим довечера — каза Рап, стана и си тръгна.