Списъкът на обречените

Трийсет и четвърта глава

Брамбъл вече си беше набелязал мястото. Така работеше неговият мозък. Той беше ловец по природа, роден убиец и негодник, поради което Рап нямаше никакъв шанс. Рап беше само едно нищо и никакво колежанче, което за всичко се колебаеше. Женчо, който беше възпитан в духа на политическата коректност. Мозъкът му беше пълен с прекалено много глупости. Неща, които се бяха наслоили от милионите години еволюция на хищническата природа на човека. В това му беше недостатъкът, а в същото време — предимството на Брамбъл. Рап сигурно беше от онези, които повръщаха, след като убиеха някого. Веднъж беше видял така да постъпва един негов приятел рейнджър след края на мисията. Никога преди това някой не му беше падал в очите толкова бързо.

Нишата встрани от стълбите беше идеалното място. Сърцето на Брамбъл биеше учестено и той знаеше, че не е от тичането, а от тръпката, очакването на предстоящото убийство. Притокът на адреналин в кръвта му. Типична реакция на аматьор и той се наруга за това. Наложи си да диша дълбоко и равномерно. Нямаше защо да се напряга. Позицията му беше идеална. Той беше напълно скрит в тъмното. Мястото беше като по учебник подходящо за засада. Сърдечният му ритъм се поуспокои и тогава той си даде сметка, че има проблем. Всъщност два проблема. Какво щеше да прави с Макгуърк и Борнман? Те щяха да видят как убива Рап и ако пред Хърли можеше да се оправдае, че той самият му е дал такава заповед, проблемите щяха да се появят по-късно, когато се върнеха в Щатите. Всички те щяха да бъдат разпитвани и Кенеди щеше да откачи, когато разбереше, че той е убил нейния любимец. Дори Хърли можеше да реагира зле. Той мразеше Рап, но нямаше да се отнесе любезно със свой подчинен, убил колегата си по собствена инициатива, особено след като изрично му беше наредил да се оттегли. Брамбъл се мъчеше да измисли решение на проблема, когато в слушалката прозвуча гласът на Макгуърк:

— Той отива към сейфа.

Разбира се, помисли си Брамбъл и после си спомни заповедта, която му беше дал Хърли.

— Вие изпразнихте ли сейфа? — попита.

— Защо да го правим? — отвърна Макгуърк.

— Защото така ви наредих — ядоса се той.

— Кога пък си ни казал? Тод, Виктор казвал ли ни е да опразним сейфа?

Брамбъл се вслуша в краткия разговор в микробуса, след което Макгуърк му отговори, че сигурно е дишал лепило.

— Изобщо не си ни казвал да опразним сейфа.

Брамбъл изруга тихо, погледна към микробуса и попита:

— Какво прави в момента?

— Отвори сейфа и изглежда прибира цялото му съдържание.

Хърли щеше да побеснее. Това беше първото, което му беше казал. „Изпразни сейфа и да не ти минават глупави мисли през главата. С Кенеди знаем точно колко пари има там“ — бяха думите му.

— Затваря сейфа — докладва Макгуърк. — Сега слага всичко в една чанта на рамото си.

— Мамка му — измърмори Брамбъл. — Какво друго?

— Май тръгва към вратата. Да, сега е в коридора и се насочва право към вратата. Какво да правим?

— Стойте и кротувайте! — Той беше твърде зает с решаването на собствения си проблем. Не можеше да пропусне такава възможност, а ако я пропуснеше, щеше да съжалява и да се ядосва до края на живота си. — Повторете последната ми заповед.

Брамбъл разпозна гласа на Борнман. Той щеше да е проблем. С Макгуърк щеше да се оправи лесно.

— Казах да седите мирно. Не трябва да го изплашим. Бъдете готови да докарате микробуса и продължавайте да ми докладвате за обстановката.

Брамбъл се вслуша в гласа на Макгуърк, който му съобщаваше за всяко движение на Рап на път за изхода. Основното му тактическо притеснение на този етап беше дали ще излезе по същия маршрут, по който беше влязъл. Няколко секунди по-късно получи потвърждението, което беше чакал. Той застана в сенките и на лицето му се изписа усмивка.

— Сега целият си мой, задник такъв.

Чу как вратата се отвори и леко се придвижи напред, вдигнал дясната ръка, готов да стреля. Макгуърк продължи да докладва и Брамбъл си представи как Рап слиза по стъпалата. Щом чу, че жертвата му зави надясно, излезе от скривалището си. Знаеше, че мониторите в микробуса не дават чиста картина на улицата, и възнамеряваше да използва това като свое предимство. Излезе на бледата светлина на уличните лампи и тръгна след жертвата си.

Рап стоеше само на няколко метра от него. Брамбъл вдигна пистолета, прицели се в тила му и натисна спусъка. Това беше най-красивата гледка, която беше виждал. Куршумът влезе откъм тила и излезе през лицето, образувайки кървав облак. Рап направи още една крачка и падна по лице върху асфалта.

— Докарайте микробуса тук! Бързо! — Преглъщайки от удоволствие, Брамбъл застана над трупа и каза: — Зън-зън, дяволът е мъртъв.

Чу ръмженето на двигателя и след малко микробусът се понесе по улицата, а секунда по-късно спря с изскърцване на гумите от другата страна и страничната врата се отвори.

Борнман изскочи от колата и първото, което Брамбъл забеляза, беше пистолетът в ръката му. Той остави без внимание този факт и насочи своя пистолет към трупа.

— Хвани го за краката, трябва да го качим и да изчезнем, преди да са дошли ченгетата.

— Ти го уби! — извика Борнман.

— Това беше целта. Съжалявам, не можех да ви кажа. Стан така нареди. — Брамбъл се наведе и хвана гърба на якето с лявата си ръка. — Хайде, хвани го за краката. Трябва да се махаме оттук.

Борнман се поколеба за секунда и после пъхна пистолета в колана си. Хвана трупа за глезените, докато Брамбъл държеше горната част, сякаш вдигаше куфар. Тялото увисна във въздуха. Брамбъл тръгна напред, между двете паркирани коли и метна главата и торса в микробуса.

Погледна към Макгуърк, който беше седнал зад волана, и му заповяда:

— Хвани го за ръцете и го издърпай вътре.

Макгуърк скочи и се зае да тегли навътре трупа, докато Борнман качи краката му. При това движение Борнман се наведе над отворената врата. Брамбъл се възползва от момента, направи крачка назад и вдигна пистолета, доближи го на сантиметри от тила на Борнман и натисна спусъка.

Борнман падна в микробуса. Брамбъл погледна към шокирания Макгуърк и му каза:

— Боже, ама аз наистина съм добър. — След което го застреля в лицето.

Скоростта на куршума накара Макгуърк да остане изправен за секунда, но не беше достатъчно, за да го събори. Тялото му увисна във въздуха неподвижно, след което падна по лице върху първия труп.

Брамбъл се ухили до уши. Щеше да получи медал за това. Рап се побъркал и убил Макгуърк и Борнман, но Чет се намесил и видял сметката на негодника. И после, за да се покаже като истински супергерой, той съумял да прибере трите трупа в микробуса, преди да са ги видели местните. Това беше ЦРУ, не ФБР. Работата му беше да унищожава улики, не да ги съхранява. Нямаше да има местопрестъпление, нито криминалисти и детективи. Хърли щеше да повярва на думите му и да му благодари, че е изчистил бъркотията.

Краката на Борнман продължаваха да стърчат от микробуса. Брамбъл понечи да го хване, когато чу нечий глас отляво. Той бавно се обърна по посока на гласа и видя двама мъже в костюми да се приближават към него. Бяха на петнайсетина метра от него, с извадени пистолети. Знаеше, че са на петнайсет метра от него, защото беше изстрелял хиляди патрони с пистолет от тази дистанция. Готов беше да се обзаложи, че тези двамата не бяха изстреляли и една стотна част от това.

Френският на Брамбъл не беше много добър, но той схвана, че искаха от него да си вдигне ръцете. Привидно се подчини, като вдигна първо лявата си ръка, а после започна да вдига и дясната и спокойно стреля два пъти в бърза последователност. Нощната тишина беше нарушена от изстрела от оръжията на единия от мъжете. Тъй като пистолетът не беше със заглушител, изстрелът отекна като гръмотевичен гръм. Брамбъл чу как куршумът се заби зад него, след като прелетя на безопасно разстояние покрай главата му.

Двамата бяха мъртви и той реагира така, както често реагираше, когато беше на косъм от смъртта. Започна да се смее. Не някакво тихо хихикане, а гърлен и гръмогласен смях, с който целеше да прогони напрежението и да триумфира в еуфория със собствената си победа. Той беше царят на гората, последният оцелял, истинският мъж. Пет куршума и пет трупа.

— Дявол да го вземе, трябва да напишат песен за мен — каза си на глас.

Чу стон, обърна се и видя, че единият от мъжете, лежащи на около петнайсет метра от него, мърда.

— Мамка му.

Хареса му идеята за пет трупа с пет куршума. Звучеше като от филм с Клинт Истууд. Пет трупа с шест куршума не звучеше толкова вълнуващо. Нямаше тръпка. Брамбъл беше почти сигурен, че е улучил първия в лицето. С втория изстрел малко беше прибързал. Винаги беше възможно жертвата да е простреляна смъртоносно, но да има предсмъртни гърчове. Той тръгна към лежащия и си спомни, че има в себе си нож. Можеше да спести един куршум и да му пререже гърлото. Тогава пак щеше да е пет трупа с пет куршума. Или почти.

Брамбъл беше прав за първия изстрел. Беше уцелил непознатия точно в средата на лицето, между носа и горната устна.

— Ей, страшен изстрел.

Вторият мъж стискаше с ръце гърдите си. Пистолетът му беше на метър и половина от него, но и на километър да беше, все щеше да е същото. В ъгъла на устата му имаше кръв и той впери в Брамбъл умоляващ поглед. Убиецът му се усмихна, вдигна пистолета и тъкмо се накани да дръпне спусъка, когато за втори път куршум прелетя покрай главата му.