Списъкът на обречените

Четирийсет и осма глава

Рап и Хърли бяха паркирали на четири пресечки от хотел „Балзак“. Хърли седеше зад волана, а Мич — на седалката до него. Рап много пъти беше ставал свидетел на споровете между Хърли и Кенеди, но никога досега не ги беше виждал така открито да повишават тон на Стансфийлд. И по-странното беше, че за първи път бяха на едно мнение. Шефът искаше да дойде с тях в хотел „Балзак“, но Хърли заплаши да си подаде оставката, ако шефът му само си подаде носа извън комплекса на посолството. Предстоеше им да извършат обикновено наблюдение, но не беше изключено да се стигне до нещо много по-сложно и опасно. Стансфийлд не можеше да рискува живота си така лекомислено. Достатъчно лошо беше, че проклетият заместник-директор на Централното разузнаване предаваше страната си. Сега само оставаше и заместник-директорът по операциите да бъде арестуван от полицията. Стансфийлд накрая отстъпи и разреши Рап и Хърли да тръгнат без него.

Двамата бяха облечени в костюми с вратовръзки. Рап носеше в себе си нов паспорт и кредитна карта, както и служебното удостоверение и пистолета, които беше взел от ранения агент от ДЖСЕ. Също така си беше сложил сини контактни лещи и фалшива брадичка катинарче, за да наподоби външния вид на агента. Ако някой се вгледаше внимателно, щеше да установи, че Рап не е човекът от снимката в служебното удостоверение. Но той нямаше да даде на никого възможност да се вгледа по-внимателно.

Ридли и хората му бяха на три пресечки оттук, от другата страна на хотела, в микробус, оборудван за наблюдение. Рап и Хърли получаваха в реално време информация от устройствата, поставени върху Кук. Планът беше да запишат всяка негова дума, да го оставят да им даде доказателство за вината си и да го хванат, когато слиза от колата пред входа на неговия хотел.

Кук и Фурние проведоха дълъг обяд, което позволи на Рап и Хърли да застанат на позиция навреме, когато двамата пристигнаха в хотел „Балзак“. Те чуха разговора пред ресторанта и сега подслушваха как Кук се запознава с обитателя на хотелския апартамент. Рап слушаше спокойно, докато не чу името си. Двамата с Хърли се спогледаха, докато в това време Кук казваше: „Следвал е в Университета в Сиракюз и е бил вербуван от Айрини Кенеди. Тя е много близка сътрудничка на Томас Стансфийлд и чрез нея също може да се упражни натиск върху него…“.

— Кучият му син! — изкрещя Хърли.

Рап вече мислеше с няколко хода напред. Представи си всеки от хората в стаята. Кук беше предател, Фурние беше подла змия. Благодарение на информацията и имената, предоставени от монсиньор Де Фльори, Кенеди беше открила самоличността на другите двама. Самир Фади беше командир на средно ниво в Ислямски Джихад и най-вероятно той беше типът, ранил Рап в рамото. Вторият беше от доста по-висок ранг. Макс Вега, заможен испански бизнесмен, чийто баща саудитец беше известен с радикалните си възгледи. През последните години Вега се беше превърнал в основен спонсор на различни радикални ислямистки групировки. Рап знаеше за него, защото неговото име беше следващо в списъка с лицата за ликвидация.

Рап не се колеба да вземе решението. Той посегна към вратата и в същото време каза:

— Стан, застреляй ме, ако искаш, но аз отивам там. И да не ме убиеш, аз ще съм мъртъв, ако не очистя всички в онази стая до един.

Хърли не помръдна, нито отговори нещо в продължение на цяла вечност. Накрая превключи колата на скорост.

— Хотелът има страничен вход за персонала и за камиони с доставки — каза той. — Намира се откъм улица „Лорд Байрон“.

— Знам къде е.

— Вляво има стълбище. Те са на последния етаж. Предлагам ти да оставиш парите. Така ще изглежда по-грубо.

— Добра идея.

Двайсет секунди по-късно колата мина покрай предния вход. Пет секунди след това Хърли спря пред страничния.

Рап слезе от колата и преди да тръгне, каза:

— Благодаря ти, Стан, наистина оценявам това, което направи.

— Няма проблем. Само се пази и не оставяй пръстови отпечатъци.

— Никога не оставям.

— И за твое сведение, планът на Томас не ми хареса още от самото начало. Работата ни е да убиваме тези задници, не да ги вербуваме като двойни агенти.

— Не споря за това.

— Ще те чакам малко по-нататък, на улицата. — Той посочи през предното стъкло. — Имаш пет минути. Хайде, тръгвай.

Рап затвори вратата и изтича към тротоара. Входът за персонала представляваше малка врата, водеща към вътрешен гараж. Не беше заключено. Той извади удостоверението от ДЖСЕ и влезе.

Един сервитьор само го погледна бегло, докато минаваше. Рап се усмихна, разтвори удостоверението и каза, че е от полицията.

Стълбището се намираше точно там, където му описа Хърли. Рап се заизкачва бързо нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна до последния етаж, сърцето му биеше учестено, но той знаеше, че ще може да си възвърне нормалния пулс до няколко секунди. Спря се точно до вратата на пожарния изход и няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. После отвори вратата с крак, за да не остави отпечатъци, и се озова на етажа. Там, в другия край на коридора, стоеше Омар, с целия му внушителен ръст от метър и деветдесет и пет. Навярно тежеше поне сто и петдесет килограма. Рап тръгна право към него. По пътя си изрече няколко извинения на френски и точно както се надяваше, Омар се насочи към него. Малко вероятно беше да е въоръжен, но Рап трябваше да допусне и тази възможност. Когато двамата се приближиха на десетина метра един от друг, Рап каза:

— Аз съм от службата на мосю Фурние. — Извади удостоверението и го показа. — Трябва да говоря с него.

Омар се спря в средата на коридора, за да прегледа удостоверението по-добре.

Мич трябваше добре да премери действията си във времето. Ако се доближеше прекалено много, арабинът щеше да го сграбчи с огромните си лапи. Държеше удостоверението в лявата си ръка, която протегна докрай, уж за да помогне на Омар да види картата. Дясната му ръка бръкна под сакото и стисна пистолета. Извади го и го насочи директно към сърцето на Омар. Обикновено би стрелял само веднъж, но предвид размерите на Омар натисна спусъка три пъти.

Реакцията на Омар беше предвидима. Той се хвана с две ръце за гърдите и тръгна да пада. Рап затвори служебната карта и бързо го подхвана, а после леко го положи на пода. После го претърси за ключове. Самият той беше отсядал в „Балзак“ и знаеше, че тук още използват старомодните метални ключове, а не модерните пластмасови карти. Откри ключа, сложи си латексови ръкавици, взе ключа и бързо тръгна към вратата. Сега не можеше да мести трупа на Омар и затова трябваше да действа бързо.

С насочен напред пистолет Рап пъхна ключа в ключалката, завъртя го и го остави вътре, после отвори вратата. Кук и Фурние седяха почти насреща му. Рап вдигна пръст към устните — универсалният жест да мълчат. Онези се смръзнаха на място. Той влезе в стаята и завари другите двама на дивана вляво от него. Високият понечи да си отвори устата, когато Рап го застреля в челото. Докато насочваше пистолета към другия на дивана, с лявата ръка извади глока. Стреля отново и улучи втория мъж също в челото.

Колкото и да му се искаше да каже нещо на Кук и Фурние, той знаеше, че Ридли и екипът му подслушват, затова замълча, прицели се с глока и простреля другите двама в гърдите. Четири куршума за Фурние и три за Кук. Първите куршуми попаднаха точно в сърцето и той сетне стреля наоколо, за да изглежда, че е работа на някой по-неопитен от него. Отиде при Самир и пъхна глока в ръката му, после стреля два пъти по дивана срещу него. Остави пистолета да падне на пода, в краката на Самир и после взе листовете и плика, които бяха в скута на Макс.

Погледна собствените си фотографии и биографичната информация. Сгъна ги и ги прибра в джоба на сакото си. Извади кърпичка от другия джоб и бързо избърса пистолета ФН, след което го постави в ръката на Фурние, прицели се с него в Макс и стреля два пъти в торса му. Стреля още три пъти по Самир и остави оръжието да лежи в ръката на Фурние. Полицията щеше доста да се озадачи, щом откриеше, че с двете оръжия е било стреляно и в инцидента, в който беше убит един агент от ДЖСЕ и ранен друг. Предвид репутацията на Фурние малцина щяха да се натъжат от вестта за кончината му. Рап отиде при Кук и го претърси за друго копие на досието. Откри друг плик и прибра и него в джоба си.

Отстъпи назад и огледа стаята, да не би да е пропуснал нещо. После тръгна към вратата. В коридора изтича до тялото на Омар, върна ключа в сакото му и затича към стълбите. Върна се така бързо, както и беше дошъл, прескачайки по две стъпала наведнъж. С тази разлика, че сега не беше толкова уморително. Свали ръкавиците точно преди да се натъкне на двама служители на хотела, които пушеха до задния вход. Рап не им обърна внимание, а продължи навън. Излязъл на яркото следобедно слънце, той зави наляво и тръгна забързано по тротоара, макар и да не забеляза нищо подозрително. Беше просто един от многото парижани, които след обяда бързаха да стигнат навреме в офиса си.

На следващата пресечка той се спря, но Хърли го нямаше никъде. Без да чака, Рап продължи по „Лорд Байрон“ и се замисли защо ли Хърли беше решил да го прекара. Сигурно се беше уплашил как ще реагира Стансфийлд. Имаше и голяма вероятност да го обявят за ликвидация. Трябваше да стигне колкото се може по-бързо до най-близката станция на метрото и да вземе влак за възможно най-далечна дестинация.

Мислите му се върнаха към Грета. Стансфийлд щеше да се погрижи за нея и щеше да направи всичко възможно Рап никога повече да не я види. Дядо й беше техният доверен банкер. Той им позволяваше тайно да прехвърлят средства, без лошите да разберат. Ролята му в екипа беше изключително важна. Когато разбереше, че животът на внучката му е бил застрашен заради действията на един от щатните убийци на Стансфийлд, щеше да побеснее. Но Рап беше готов да рискува, само и само за да я види поне още един път. Никога нямаше да си го прости, ако не се видеше с нея.

Черният мерцедес изскочи отзад и го настигна. Хърли провря глава от отворения прозорец.

— Да те закарам до някъде?

Рап се спря и поклати глава.

— Къде, по дяволите, беше?

— Някакъв пътен полицай ми забрани да паркирам тук. Трябваше да обиколя и пак да дойда.

Рап се качи и Хърли форсира двигателя. След като притокът на адреналин в кръвта му постепенно намаля, Рап почувства внезапно изтощение и свали стъклото, за да подиша малко чист въздух.

— Как мина? — попита го Хърли.

— Доста добре. — Той извади двата плика от джоба. Отвори втория и вътре откри фотография с грозната мутра на Хърли. — Виж това. Искаше да продаде и теб.

— Какъв глупак. С мен щяха да видят голям зор.

Завиха на следващата пресечка.

— Много ли съм загазил? — попита Рап.

— Не знам. И аз се питах същото. Но си мисля, че не е лошо на първо време да се затаиш на дъното.

— Да… вероятно си прав.

— Къде да те закарам?

— След две пресечки има станция на метрото. Остави ме там.

Хърли кимна.

— Не бях честен с теб — каза той. — Извини ме. — Колата спря до тротоара. — Обади ми се след пет седмици. Ще се опитам да изгладя нещата.

Рап подаде на Хърли досието му.

— Благодаря ти.

— Пази се.

— Ти също. — Мич слезе от колата и добави: — Четирима мъртви лоши. Денят не беше лош.

— Дори бих казал, доста добър.

— Късмет.

— И на теб, хлапе.

Рап затвори вратата и изпрати с поглед колата, докато тя не се скри от погледа му. Чувството на самота беше някак странно за него. За първи път от две години нямаше на кого да докладва, нито къде да замине в близко бъдеще. Щеше да вземе влака, оттам самолета и щеше да изчезне за няколко месеца. Да види какво е да водиш нормален начин на живот. Рап се смеси с тълпата и заедно с другите хора слезе в станцията на метрото. Когато стигна до платформата, вече беше стигнал до извода, че колкото и да му се иска, няма да се получи така. Той щеше да се върне при тях, ако и те го искаха. Не беше като нормалните хора и никога нямаше да бъде. Те го бяха променили завинаги.