Списъкът на обречените

Двайсет и девета глава

Имаше дни, в които работата му беше ужасно неприятна, но не и днес. Тази вечер Стан Хърли беше щастлив човек. Имаше в джоба си над десет бона и красива и стилна жена до себе си, с която имаше фантастични интимни спомени. Храната беше възхитителна, а за пиене сомелиерът им донесе две бутилки феноменално бордо. Тя се беше посъстарила, но той също. А и на нея й отиваше. Черната й коса сега беше по-къса, точно под ушите, а около очите и устата й се бяха появили бръчици, но това по някакъв странен начин я правеше още по-секси. Хърли се възбуждаше от факта, че една жена може да остарее толкова красиво. Не го интересуваше дали е благодарение на гените й, или на някаква диета. За него беше важен само крайният резултат, а крайният резултат беше тази ослепително красива четирийсет и четири годишна жена, която никога и в нищо не се беше опитвала да го ограничава. С нея нямаше никакви игри. Колкото и време да минеше от последната им среща, те винаги продължаваха от там, докъдето бяха стигнали предния път. Което в случая беше вечеря, много смях и страхотен секс.

Полет беше градска дама, която излъчваше увереност. Беше с близо десет години по-млада от суровия и грубоват Хърли, но беше невероятно мъдра, което той намираше необичайно за една журналистка. Още от момента, в който се запознаха, в Москва преди близо двайсет години, тя разпозна в Хърли шпионин. Полет Льофевр тогава беше репортерка, командирована в Москва, а Хърли изпълняваше най-различни гадни задачи за ЦРУ. Сега тя се беше издигнала до поста главен редактор на „Монд“, клонящия вляво френски вестник. Лесно беше да се определи политическата ориентация на вестника, но с Льофевр беше по-сложно. Тя беше твърде независима, за да марширува в редиците на която и да е политическа партия. Освен това по природа си беше бунтарка, което в зависимост от настроението й я правеше предсказуема или не. Беше отгледана като единствено дете от двама ревностни комунисти, които подробно я бяха посветили в утопичния съветски държавен строй. Бяха я отгледали в комуна на час път от Лион, където се научи да говори еднакво добре френски и руски. Родителите й я бяха водили на не една и две екскурзии отвъд Желязната завеса. Там тя с очите си виждаше как те се самозалъгват колко по-добър е животът под благородната кадифена ръкавица на Политбюро. Веднъж, когато беше на единайсет, те бяха излезли на пикник в парка „Горки“ в Москва заедно с още няколко семейства от комуната. Всички хвалеха предимствата на централизираната планова икономика и колективната саможертва и отговорност, когато майката на Полет каза, че отива до тоалетната. После помоли един от събеседниците си да й даде общото руло тоалетна хартия. Бъдещата топжурналистка погледна майка си и я попита: „Щом комунизмът е толкова велик, защо тогава трябва да си носим тоалетна хартия навсякъде, където ходим?“. Това беше една от любимите истории на Хърли. Той беше прекарал цели уикенди в пиене и спорене със закоравели комунисти, но в крайна сметка не постигаше категорична победа. А едно единайсетгодишно момиче беше успяло да сведе дебата до най-ниското и основно равнище на човешката природа. Как можеше една форма на държавно управление да е по-висша от друга, щом държавата не можеше да си позволи дори да зарежда постоянно обществените тоалетни с тоалетна хартия?

Хърли й се усмихна и се върна в спомените си към първата им среща. Беше на едно парти в Москва, организирано от френското посолство. Льофевр, с черната си лъскава коса, тогава стигаща до раменете й, беше облечена в черен панталон, бяла блуза и черни кожени ботуши до коленете. Според Хърли тя имаше едно от най-красивите дупета, които някога беше виждал. Тя представляваше удивително съчетание от семплост и красота едновременно. Той не можа да устои на чара й и започна да си проправя път в пълната с хора зала. В рамките на един час успя да я уговори да си тръгнат заедно от партито. За разлика от повечето чужденци Хърли знаеше местните места за забавления. Една от тайните на успеха му беше, че разбираше необходимостта от наличието на черен пазар и сива икономика, характерни за всички страни от Източния блок. Специалността му беше познанството му с всички онези, които участваха в този черен пазар. Беше го правил в Будапеща, Прага и сега в Москва. Това беше свят, в който цар беше американският долар, а печалбите от продажбите — огромни. Хърли помагаше на тези хора да организират нови канали за пласиране на стоките и особено на американските стоки, за които търсенето беше голямо, но бяха дефицитни и трудно можеха да се купят. Асортиментът беше разнообразен — от джинси, музика и лекарства до алкохол и коли. В началото ЦРУ се колебаеше, но когато Хърли им обясни, че по този начин ще имат печалба и ще им позволи да идентифицират корумпираните партийни кадри, господарите от Лангли отстъпиха и се съгласиха.

Полет беше възхитена от клубовете, в които той я заведе. Тя не предполагаше, че подобни места могат да съществуват извън Париж или Ню Йорк, а още по-малко в Москва. След като изпиха големи количества водка, двамата се озоваха в апартамента на Хърли. Никой от тях не беше стеснителен и затова само броени минути по-късно и двамата бяха голи. На следващата сутрин журналистическият хъс у Полет взе връх и тя го засипа с въпроси. Хърли нямаше съмнения, че апартаментът му се подслушва и дори го знаеше със сигурност. Тези, които бяха наредили да се подслушва, знаеха, че той знае. Така се играеше тази игра. С жестове той я накара да разбере, че не е безопасно да разговарят в апартамента, и затова отидоха да се разходят. Това беше началото на едно красиво приятелство, което за голяма изненада на Хърли прерасна в много повече от обикновен секс.

Тази жена беше интелектуално динамо с неутолима жажда за истината и остър ум, който бързо улавяше несъответствията в буквално всеки спор, движение или философия. Той си спомняше как по време на тази първа разходка му каза: „Щом комунизмът е толкова хубав, защо тогава хората трябва да се карат насила да участват в него? Ако е толкова блестящ, защо тогава те упражняват цензура и контролират пресата? Защо трябва да шпионират собствения си народ?“.

Хърли беше готов да поиска ръката й и да се ожени за нея още в този миг, но тя вече два пъти се беше развеждала и беше стигнала до извода, че бракът не е за нея. Неговият живот пък беше пълен с прекалено много лъжи, с късни телефонни повиквания и спешни командировки, в които дългите уикенди се превръщаха в месеци далеч от семейството. И най-лошото, животът му беше изпълнен с прекалено много смърт. В последвалия период тя по някакъв начин беше успяла да накара нещата да заработят в нейна полза. Беше омъжена от единайсет години и привидно беше щастлива, което понякога адски много дразнеше Хърли.

Той пъхна в устата нова цигара и я попита:

— Как е съпругът ти?

Без да го поглежда, тя го тупна по рамото.

— Последния път ми обеща да оставиш ревността си в леглото.

— Казах, че искам да те вкарам в леглото. Не съм споменавал нищо за ревността.

— Ти всеки път искаш да ме вкараш в леглото, което не е нищо ново за мен. Колкото до съпруга ми, той е добре.

— И тази вечер си е вкъщи…

Полет скръсти ръце и се облегна назад.

— Къде е тази вечер не е твоя работа. Вече ти казах, имаме свободна връзка. Той си има любовница и аз имам теб. Докато сме дискретни и докато единият не хване другия, всичко е наред.

Хърли се престори на засегнат от думите й и тя се засмя.

— Има ли други мъже в живота ти? — попита той.

— Вече съм им изгубила бройката. Толкова много бяха… но ти определено си в първата петорка.

Хърли усети как мобилният му телефон в джоба на сакото му извибрира. Извади го и погледна кой го търси. Излезе му неидентифициран номер. Много вероятно беше да е Стансфийлд. Той затвори телефона и го прибра в сакото. Не искаше точно сега да му съсипват хубавата вечер. Погледна пак към жената и я попита:

— Извинявай, за какво говорехме?

— Тъкмо щеше да ми разкажеш за жените, с които спиш в момента.

Хърли се изсмя.

— Освен теб няма други, скъпа.

— Не съм толкова наивна. Добре те познавам. Ти имаш доста силно либидо. Невъзможно е да се държиш като чак такъв светец между нашите срещи.

Той понечи да отговори, когато телефонът отново започна да вибрира. Провери екрана и отново номерът беше неизвестен. Той изръмжа недоволно и отново отклони обаждането. Тези нови телефони направо го побъркваха. Ненавиждаше, че шефовете му можеха да го контролират навсякъде и по всяко време. Беше свикнал да изпада в нелегалност за дълго и да докладва чак дни, седмици, че понякога и месеци по-късно. Тези телефони бяха като каишка на врата му и той си го знаеше още първия път, когато му дадоха апарата. Затвори телефона и го прибра в джоба, после престорено се усмихна.

— Извини ме, скъпа. Мразя ги тези неща.

— Около теб непрекъснато има някаква международна интрига — отвърна тя и хладно се усмихна. — Сигурно е важно обаждане.

— Не е по-важно от теб. — Хвана ръката й. — Каквото и да е, ще почака до утре.

Телефонът завибрира за трети път и усмивката му се стопи.

— Не искам да те виждам такъв — каза Полет. — По-добре се обади. Приключи с това. Ще отида до тоалетната и ще се върна след малко, когато се успокоиш.

Хърли кимна. Тя беше права. Този телефон така го изнервяше, че можеше да убие някого.

— Благодаря ти.

Той извади телефона от джоба и в същото време тя се измъкна от сепарето. Хърли натисна бутона за приемане на обаждането и каза:

— По-добре наистина да е важно.

Гласът от другата страна на линията отвърна:

— Не се дръж като примадона. Не съм те изпратил там, за да не отговаряш на обажданията ми.

Беше Стансфийлд.

— А аз досега добре се оправях и без да ми дърпаш каишката всеки път, когато подухне по-силен вятър. — Хърли се вслуша в продължилата цели пет секунди тишина. Как само мразеше тези проклети телефони. Разговорът вероятно беше прекъснал. Тъкмо се накани да затвори, когато отново чу необичайно ядосания Стансфийлд:

— Нещата се промениха. На сутринта пристигам при теб. Искам веднага да изтеглиш Виктор и момчетата… прибери ги в хотела и им кажи, че съм заповядал да не мърдат от там до второ нареждане. Ясен ли съм?

— Какви ги говориш, по дяволите? Всичко е под мой контрол, не ми трябва помощта ти.

— А на мен не ми трябва твоето мнение. Има неща, които не знаеш. Ще ти обясня утре сутринта.

— Но…

— Никакво „но“. Приеми го за изрична заповед, която трябва да се изпълнява стриктно. Както трябваше да направиш в Бейрут преди много години. Ако до утре сутринта предприемеш нещо в разрез със заповедта ми, смятай се за изпята песен. Разбра ли ме?

Хърли огледа ресторанта, после закри с длан телефона и устата си и попита:

— Защо просто не ми кажеш какво, по дяволите, става?

— Не ставай глупав. Ще говорим насаме. А сега доведи до знанието на другите моята заповед и предай моите поздрави на Полет.

— Откъде…

Линията прекъсна и Хърли се вторачи в телефона. Как, по дяволите, Стансфийлд беше разбрал, че е с Полет? Още дълго гледа телефона, колебаейки се дали да позвъни, или не. Интуицията му казваше да не го прави. Рап не беше светец. Беше нарушил всички правила и ако не дойдеше сам да се разкае, тогава щяха да го довлекат сами. Но той рядко беше чувал Стансфийлд да е толкова непреклонен. Индивидуалистът в него искаше да пренебрегне заповедта на шефа и да задържи хората по местата им за още дванайсет часа, но Стансфийлд много ясно му даде нареждането си. След още секунда на нерешителност Хърли си каза „майната му“ и набра един от запаметените в телефона номера.

— Ало.

— Отбой. Върнете се в хотела и стойте там, докато не ви дам друга заповед.

— За какво говориш, по дяволите?

— Чуй ме, дръвнико. Това тук да не ти е телевизионен дебат? Събирай си багажа и се връщай в хотела веднага. Поспи малко и утре сутринта ще ти се обадя.

— Но…

— Няма „но“. Прави каквото ти казвам и точка. — Той натисна бутона за край на разговора, затвори малкия черен телефон и го остави на масата.

След две големи глътки от бирата повика сервитьора и му поръча бърбън с лед. Защо, за бога, Стансфийлд щеше да идва тук? Доста горещо щеше да стане с неговото присъствие. Та той беше заместник-директор, мамка му! В това нямаше никаква логика. Бърбънът пристигна преди Полет и Хърли отпи голяма глътка. Тъкмо се мъчеше да предвиди различните варианти и причини за последните събития, когато до масата му се приближи непознат мъж. Той вдигна глава и предположи, че е някакъв служител на ресторанта. Имаше поддържани мустаци и носеше скъп костюм. По навик Хърли огледа костюма да не би да има издайнически издутини, тоест скрито оръжие.

— Доста време мина, Стан — заговори го мъжът на английски с френски акцент.

Хърли огледа лицето на непознатия. Беше му смътно познат отнякъде. Сигурно заради мустаците не можа да се сети откъде.

— Знам — продължи мъжът и се усмихна. — Отдавна не сме се виждали, а и още тогава твоята репутация беше доста по-голяма от моята.

— Пътувал съм на много места. Припомни ми откъде се познаваме.

В този момент от тоалетната се върна Льофевр.

— Вие двамата познавате ли се? Трябваше да се досетя. — Тя влезе в полукръглото сепаре и седна до Хърли. — Е, присъединявай се към нас тогава. Сигурна съм, че имате доста да си кажете.

— Нямам ни най-малка представа кой е този човек — каза Хърли.

— Ами — изненада се Полет. — Това е Пол Фурние, шефът на Отдела за специални действия към ДЖСЕ. Занимава се с тъмни шпионски дела като теб. Мислех, че се познавате.

Хърли веднага си припомни името и нещата си дойдоха на мястото.

— Мамка му! Наистина мина доста време. Виетнам, преди повече от двайсет години. Ти беше девствен тогава.

Французинът се усмихна.

— Всички започваме отнякъде.

Хърли си припомни в детайли как беше провел жестокия разпит.

— Ти не беше гнуслив, за разлика от останалите женчовци.

— За мен това никога не е било проблем. Целта почти винаги оправдава средствата.

Хърли вдигна чашата си за наздравица.

— Сядай — нареди му Льофевр, махна на сервитьора и поръча втора бутилка вино и още една чаша. — Пол — обърна се тя към Фурние, — имам чувството, че искаш да обсъдиш нещо важно с приятеля ми. — Прегърна през рамо Хърли.

— Мъже като нас винаги имат какво ценно да си кажат.

— Сигурно е така, но те познавам достатъчно добре, за да повярвам, че просто така случайно си решил да влезеш в този ресторант.

Фурние сви рамене.

— Аз съм обсебена от Стан. Виждам го много рядко и сега не искам да се разделям с него. Затова ще си седя кротко и ще ви слушам, докато вие двамата си споделяте държавни тайни. Давам ви думата си, че нищо от това, което ще чуя, няма да излезе във вестника, докато след трийсет години не напиша мемоарите си. Ако не сте съгласни, тогава ви предлагам да се видите утре сутринта за закуска. Имаме ли консенсус?

Фурние се разсмя.

— Да, имаме. Нямам желание да съсипвам вечерта ви. Но, Полет, не е необходимо да ходиш в Америка, за да си намериш любовник. В Париж има достатъчно мъже, които биха те боготворили. Всъщност и аз бих се сложил в този списък, на първо място.

Любезната усмивка изчезна от лицето на Хърли.

— Виж кво, боклук. Не ми пука къде работиш. Още една подобна реплика и ще ти изтръгна езика, и ще ти го натикам в задника.

Полет леко го стисна за крака под масата:

— Не се ядосвай, скъпи. Пол само се опитва да ти направи комплимент. Нали така, Пол?

Фурние не отговори, само продължи да гледа Хърли. Знаеше, че американецът е способен на жестокости и насилие, но пък тук не бяха джунглите на Югоизточна Азия, а Париж, неговият град.

— Приятелите ми ще ти кажат, че съм изключително вежлив. Враговете ми обаче ще ти изпеят друга песен. — Той наведе глава настрани и продължи: — Ти приятел ли си ми, Стан, или враг?

Хърли отвърна, без да изпуска от очи французина:

— Отдавна вече не си търся приятели. Предостатъчно са ми.

— Определено имаш нужда от още един… или най-малкото от познат по служба.

— Зависи.

— От какво?

— Ако спреш лайняната си тирада, престанеш да ме баламосваш и минеш по същество, тогава съм съгласен.

— Имаш право. — Фурние се усмихна.

Сервитьорът дойде с чиста чаша и още една бутилка. Наля от виното на Фурние да опита и след като французинът го одобри, му напълни чашата, остави бутилката и се оттегли. Фурние отпи от виното и остави чашата на масата, държейки столчето с палец и показалец. Погледна Хърли в очите и попита:

— Та какво те води в моя красив град?

— Реших да позяпам малко забележителности. И да видя Полет, разбира се.

Французинът се изсмя.

— Извини ме за прямотата ми, но мисля, че сега ти ме баламосваш.

Хърли се усмихна, но вътрешно кипеше. Стансфийлд постави намордник на Виктор и му заяви, че излита за Париж утре сутринта, а сега на всичкото отгоре му цъфна и този костюмар от ДЖСЕ. Все неприятни неща, които, взети заедно, правеха една голяма бъркотия. А сега трябваше и да търпи този жабар незнайно колко още време, преди да останат насаме с Полет. Нощта беше започнала толкова многообещаващо, а се очертаваше да се превърне в истинска гадост.