Списъкът на обречените

Четирийсет и първа глава

Пол Фурние лежеше на канапето в кабинета си със студен компрес на челото, със свалено сако и обувки. Горното копче на ризата му беше разкопчано, вратовръзката — му разхлабена. Той рядко имаше главоболие, но тази сутрин беше изключение. Току-що беше взел две таблетки тайленол екстра и беше казал на първия си заместник Пиер Мерме да не го безпокоят. Фурние беше работил цяла нощ, блъскайки си главата над проблема как да излезе от безизходното положение. Един мъртъв агент и още един в тежко състояние. Шефовете му доста щяха да се ядосат. Ако агент от ДЖСЕ бъдеше убит зад граница, на никого нямаше да му трепне окото. Но когато агент бъдеше застрелян в неделя през нощта, и то в Париж, това си беше истински скандал.

Журналистите щяха да задават въпроси, а Фурние не обичаше да разговаря с репортери, поне не и на пресконференции. Те бяха твърде неконтролируеми, твърде трудни за манипулиране, когато се събираха вкупом, жадни за сензации. „Един по един“ беше предпочитаният от него метод. Когато бяха сами, той много лесно ги манипулираше. Една голяма част от тях бяха несигурни и постоянно изпитваха потребност от одобрение. Той беше преспал с не една и две журналистки в Париж и беше запазил добри отношения с всичките.

Винаги изиграваше добре нещата. Важното беше да се държи полицията в объркване, а неговата постановка с министъра на отбраната щеше да забави действията на полицията. Чрез отстраняването на Невил от случая той щеше да предаде послание на всички онези следователи да внимават много. Случаят щеше да придобие печална известност като назначение, с което кариерата прекъсва. Той беше изумен от Невил и нейните наивни методи. Беше се надявал тя да излезе по-умна, но в крайна сметка получи това, което си просеше.

Поне в това отношение Фурние беше доволен от себе си. По-големият проблем щеше да е ЦРУ. Той разполагаше с фотографии, на които се виждаше как Хърли и неговите главорези влизат в страната и потеглят с колата към същата онази улица, на която беше станала престрелката. Издадената от Фурние заповед неговите хора да ги проследят беше напълно в съответствие с устава и правилата на Дирекцията. Те не бяха отишли да следят френски граждани, а офицери от чуждестранна разузнавателна служба. Тези чуждестранни разузнавачи бяха влезли в страната само дванайсет часа след касапницата в хотела.

По-важно за него беше да скрие тази информация, за да може да я използва като разменна монета или като лост за изнудване на ЦРУ. Ако предадеше на полицията фотографията на мъртвия американски агент, само щеше да загуби. Ако можеше да я задържи в тайна, щеше да принуди с нейна помощ ЦРУ да се съгласи на отстъпки и също така да направи паричен превод на значителна сума. Те нямаше да имат избор, щом им покажеше фотографиите на Хърли и хората му. Изводът беше очевиден. Агентите от ДЖСЕ не бяха застреляни от местни гангстери. В престрелката бяха замесени обучените убийци на Хърли.

Фурние имаше и други въпроси. Какво правеха хората на Хърли точно на тази улица? Кого търсеха? Възможно ли беше да са дебнели американския убиец? През последната година Пол положи неимоверни усилия, за да се сдобие със самоличността на тайнствения ликвидатор. Най-големият му успех беше, че се добра до списъка с мишените му. Неговият източник или наистина не познаваше убиеца, или искаше да изтъргува по-скъпо информацията. След като обаче бяха простреляни двама негови служители, всичко се променяше.

Фурние и източникът му споделяха прагматичното мнение, че не е добре нито за Америка, нито за Франция някакъв убиец да бърка в кошерите на терористите, осеяли цялото Средиземноморие. Фурние умело манипулираше нагласите и фанатичните вярвания на различни групи, воден от една-единствена цел — да опази Франция от кръвопролития. Неговите началници и ръководители, чак до президента, или бяха дали негласното си одобрение, или конкретно бяха участвали в плана. Колкото до хубавата тлъста сума, която той беше натрупал по време на службата си, никой от правителството нямаше да го укори за това. Дори някои от журналистите щяха да го разберат, но никой нямаше да научи тази му тайна. Той беше сигурен, че е замел следите си. Изключено беше да намерят парите му.

Обмисляше следващия си ход, когато асистентът му влетя през вратата, без да почука.

— Трябва да видите това. — Мерме се насочи направо към телевизора и няколко секунди по-късно на екрана се показа зала, пълна с журналисти, които задаваха въпроси.

Фурние свали компреса от главата си и се загледа в телевизора. Екранът се изпълни от лицето на очарователната Франсин Невил. Въпросите биваха изстрелвани един по един към нея и тя кимаше.

— Да, вярно е — каза Невил. — Отстраниха ме от разследването на случая, който ми беше възложен само преди четирийсет и осем часа.

— Говорите за убийствата в хотел „Балзак“.

— Точно така. Малко след като моите следователи пристигнаха на местопрестъплението, се появиха няколко служители на ДЖСЕ. Единият от тях беше Пол Фурние, който оглавява Отдела за специални действия към Дирекцията. Гледайте да не сгрешите името му… Пол Фурние. Стори ми се странно, че е дошъл, но той ми каза, че смъртта на либийския петролен министър била въпрос от компетентността на външното разузнаване. Той заедно с няколко от хората си свободно се разхожда на местопрестъплението в продължение на малко повече от час. На следващия ден установихме липсата на няколко улики от ключово значение. Имахме сериозни основания да подозираме, че един от подчинените на Фурние е прибрал тези улики. Уведомих господин Фурние, че искам да разговарям с неговия служител, както и с няколко други лица, свързани със случая. — Тя направи пауза. — До този момент господин Фурние се показа като много несговорчив човек.

Вчера информирах моя началник, префект Мюц, че искам да се срещна тази сутрин с него, за да обсъдим факта, че ДЖСЕ се намесва в полицейско разследване. Когато тази сутрин влязох в кабинета му, там вече чакаха генералният директор на полицията Жак Жиске и министърът на вътрешните работи Пиер Блот. Приех това като позитивен знак, че са приели оплакванията ми сериозно. Скоро обаче разбрах, че са се събрали поради съвсем друга причина. Министърът на вътрешните работи Блот снощи е бил потърсен по телефона от министъра на отбраната, който му е казал, че разполага с папка с много подробни показания, според които аз в продължение на няколко години съм преследвала и съм упражнявала сексуален тормоз върху Пол Фурние. — Тя отново направи пауза и огледа залата, като в същото време изчака репортерите да допишат изречението си. — Истината е, че с господин Фурние имахме кратка връзка преди четири години, след което приятелски се разделихме. По-късно аз се омъжих и имам от брака си две красиви деца. През този период нито съм виждала, нито съм говорила с господин Фурние. Незнайно защо и как обаче в тази папка се съдържат показанията на три жени, които твърдят, че съм проявила ревност заради връзките им с Фурние и че съм преследвала и тях.

Когато поисках да видя тази папка, министър Блот отговори, че лично той не е видял папката, но двамата с министъра на отбраната решили, че на първо време ще е най-добре за всички да бъда отстранена от случая. През всичките ми години в полицията аз никога до този момент не съм била отстранявана от разследване. Дори забележки не са ми правени. Колегите ми редовно са ме причислявали към най-добрите инспектори в полицията и често са ми били давани сложни и важни случаи за разследване. Настоях да видя папката, но ми беше отговорено, че това няма да стане. Че за кариерата ми най-добре било да се оттегля и да оставя друг да продължи разследването. Не ми беше даден никакъв избор. Затова аз ще се оттегля, но няма да го направя тихо и послушно. Първо ще подам официално оплакване и ще поискам да се запозная с тази скалъпена папка, с която господин Фурние е успял да заблуди министъра на разузнаването. Искам също така да ви помоля подробно да разгледате ролята на Дирекцията в този случай. Те имат правомощия да действат извън Франция, не да манипулират и да се месят в полицейски разследвания в Париж.

Един репортер се провикна:

— Можете ли да потвърдите, че двама служители на Дирекцията са участвали снощи в престрелка в квартал „Монпарнас“?

— Да, мога — след кратка пауза отговори тя. — Единият от агентите е бил убит, а другият е в критично състояние, но е стабилизиран, в местна болница.

Залата се взриви от въпросите на десетки журналисти. След около десет секунди Невил вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— На ваше място щях да хвана господин Фурние и да му задам въпросите. Той сега седи в кабинета си в щабквартирата на Дирекцията на булевард „Мортие“ №141 и планира следващата си измама.

Фурние се наведе и се премести на ръба на канапето с прикован към телевизора поглед.

Невил слезе от подиума и излезе от залата.

Фурние вече чуваше телефонът му да звъни в другия край на кабинета, но не стана да види кой е. Умът му запрепуска трескаво, за да измисли как да ограничи пораженията, причинени му току-що от тази тъпа кучка. Ако беше приела с достойнство изгонването, той щеше да й спести публичното унижение. Но сега това беше неизбежно. Бързо стигна до извода, че има сили да издържи на тази малка буря. В края на краищата всичко щеше да се сведе до „нейната дума“ срещу неговата. А той беше в състояние да изфабрикува колкото си поиска фалшиви доказателства. Невил беше допуснала сериозна грешка в преценката си.

Една жена с изписано на лицето вълнение надникна от вратата на приемната.

— Господин Фурние, министърът на отбраната е на първа линия, а директорът — на втора. И двамата искат незабавно да говорят с вас. И двамата са доста разстроени.

Фурние погледна към Мерме, който само сви рамене. Обърна се към секретарката си:

— Първо ще говоря с министъра. Кажи на директора, че ще му се обадя веднага щом се освободя. — Той стана от канапето и почувства как болката отново стегна като с менгеме слепоочията му. Взе слушалката с микрофон на бюрото си, натисна бутона за линия едно и започна с лъжите.