Списъкът на обречените

Двайсет и първа глава

Лангли, Вирджиния

Томас Стансфийлд седеше зад бюрото си. Носеше панталон цвят каки и синя риза. Това беше неговата неделна униформа. Преди да дойде в офиса беше ходил на църква с жена си и с някои от децата и внуците си. Сега си мислеше как ще се върне у дома, в къщата на брега на река Потомак, ще хапне печени яйца и ще има време да се позанимава с внуците Моли, Бърт и малкия Томас. Моли беше на четири и Стансфийлд вече виждаше в нея голям потенциал за развитие. Всъщност тя беше единствената в къщата, която си позволяваше да го командва, което доста забавляваше синовете и дъщерите му. Самият той много се радваше на самоувереността и напереността, които демонстрираше дребосъчето. По-малкият й брат Бърт не правеше почти нищо друго, освен да тича из къщата и да се блъска в разни предмети, а Томас Младши беше само на три месеца. Стансфийлд не проявяваше голям интерес към бебетата, докато не се научеха да говорят. Жена му беше на друго мнение. И така, всеки от двамата си имаше свои любимци и като цяло беше голяма веселба.

Порасналите му синове и дъщери бяха изненадани от благия му характер, понеже не го бяха виждали много през по-голямата част от детството си. Разбира се, тогава времената бяха различни и родителите не присъстваха толкова често в живота на децата си. Напоследък се бяха разразили разгорещени спорове по този повод на масата и Стансфийлд обикновено позволяваше на децата си да вземат думата и да отправят критичните си стрели към него. Те знаеха къде и какво работи. Бяха достатъчно умни сами да се досетят за липсващите парчета от мозайката и да си направят съответните изводи. Бяха расли в различни страни и за тях не беше тайна работодателят на баща им, но той никога не говореше с тях за това. Беше непоклатимо правило, стриктно спазвано от него през цялата му кариера в разузнаването.

Стансфийлд беше от онези бащи, които показваха недоволството или неодобрението пред децата си само с няколко добре подбрани думи и най-много с разочарован поглед. Той никога не повишаваше тон и след като те навършиха пет години, той никога не вдигна ръка срещу тях. В действителност жена му се беше справила прекрасно с възпитанието им. А и децата си бяха умни по природа. Всички завършиха колеж, трима от тях продължиха в университет. Никой от тях нямаше проблеми с алкохола или с наркотиците и само един се беше развел. Като цяло не беше никак зле и Стансфийлд обичаше тихо да им напомня този факт, когато те недоволстваха, че прекарвал повече време с внуците, отколкото навремето с тях. Също така обичаше да им изтъква аргумента, че още не се знае какви родители ще излязат те. Той имаше неприятното предчувствие, че цялото това глезене и възпитание без лишения щеше да се върне и да удари като бумеранг по следващото поколение, но това не беше проблем на сегашните родители и дядовци. Неговата задача и привилегия беше да се радва на внуците и да ги глези.

Погледна златния си таймекс. Кенеди закъсняваше, което не беше нормално. Още повече че не друг, а самата тя беше поискала незабавна среща с него. Когато Стансфийлд излезе от църквата, по изражението на неговия бодигард се досети, че наистина поводът е сериозен. Каза на жена си и на децата си да тръгнат за вкъщи, а той ще гледа да се прибере колкото се може по-скоро. Беше свикнал с подобни прекъсвания и не се дразнеше много от тях, но беше гладен и много искаше да отдели малко време да си почине и да се отпусне. Погледна през прозореца към върховете на дървета. Беше красив есенен следобед и Моли много щеше да се зарадва на една разходка в гората, върху пъстрия килим от листа. Тъкмо мислеше да звънне на Кенеди, когато на вратата се почука.

Той по навик затвори папката на бюрото си и скри секретната телеграма, изпратена само преди час от шефа на резидентурата в Тайланд.

— Влез — извика заради звуковата изолация на помещението.

Вратата се отвори и изненадващо за Стансфийлд в кабинета му влезе човек номер две в Лангли — Пол Кук, заместник-директорът на Централното разузнавателно управление.

— Пол, не очаквах да те видя днес. Влез. — Стансфийлд стана и го покани с жест да седне на канапето или на креслата до прозореца.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза Кук и затвори вратата. Той също носеше синя риза и панталон в цвят каки, върху които беше облякъл синьо спортно сако. — Как си?

Въпреки че кабинетите им бяха само през няколко врати, двамата не си говореха много. Стансфийлд не беше от приказливите, а и работата му изискваше да си държи езика зад зъбите. Като ръководител на всички оперативни офицери и разузнавачи той се доверяваше на много малко хора.

Предишният директор на разузнаването беше имал огромна вяра на Стансфийлд и му позволяваше често да взима собствени решения, а когато трябваше и той да даде одобрението си, никога не се съветваше със заместник-директора. Работата на Кук беше да упражнява надзор върху ежедневната работа на Управлението и на неговите десет хиляди служители. Стансфийлд отговаряше за своя по-малък, но значително по-важен ресор „Операции“, като същото се отнасяше и за Марвин Ленд, заместник-директора, отговарящ за отдел „Разузнаване“. Сега директорският пост беше овакантен. Стансфийлд и Ленд се занимаваха с делата на техните отдели и чакаха да бъде назначен нов директор. Досега Кук се придържаше към това негласно статукво.

— Благодаря, добре — отвърна Стансфийлд.

— Мислех, че имаш правило никога да не идваш в неделя.

Той се усмихна.

— Знаеш как е… само защото е неделя, не значи, че противникът ще си вземе почивен ден.

— Много вярно казано. — Кук седна на едно от сивите кресла.

Стансфийлд се настани до него на канапето.

— С какво мога да ти помогна?

Кук подпря с длани брадичката си, докато умуваше откъде да започне. След известна пауза вдиша рязко и отговори:

— Тази работа в Париж… доста обърка нещата.

Стансфийлд кимна. Той не беше от разговорливите и нямаше намерение да обсъжда вече известното на всички. Минаха няколко дълги секунди, преди другият да продължи:

— Вчера имах странна среща. — Погледна през прозореца, отново разколебан как да продължи.

Стансфийлд само леко кимна, което беше знак, че може да продължи. Ако другият искаше да каже нещо, то трябваше да го направи без чужда помощ.

— Франклин Уилсън ме помоли да се отбия у тях.

Често превъзбуденият и изнервен държавен секретар беше подел някаква негова реформация, след като здравословното състояние на жена му се влоши. Доколкото на Стансфийлд му беше известно, Кук и Уилсън се познаваха бегло. Да помоли Кук за среща в дома му наистина беше странно.

— В събота следобед?

— Да, и аз си помислих същото. — Кук се престори, че и той е бил изненадан. — Уилсън е много ядосан за случилото се в Париж.

— Много хора са ядосани по същата причина. И защо нашият държавен секретар е толкова разстроен?

— Защото мисли, че не си искрен с него. — Той изгледа изпитателно Стансфийлд, търсейки и най-малката следа на притеснение, но старият гранитен кучи син само леко трепна. — Това не те ли безпокои?

— Пол, отдавна съм разбрал, че не мога да контролирам това, което хората в този град говорят или вършат. Франклин Уилсън е много своенравен човек и откакто откриха болестта на жена му, се държи все по-странно. Ако ми е толкова ядосан, да ми звънне по телефона и да ми го каже лично.

Кук кръстоса крака, после пак ги върна в предишното положение. Трябваше да предаде на Уилсън думите на Стансфийлд, може би дори малко да преиграе. Щом онзи имаше зъб на Стансфийлд, той щеше да поиска да го удуши, след като чуеше това.

— Ситуацията е по-сложна, отколкото си мислиш — каза Кук, покашля се и добави: — Той смята, че си виновен за онази вечер.

— Онази вечер, тоест…

— В Париж.

Стансфийлд го погледна спокойно, без да промълви дума.

— Няма ли да кажеш нещо в своя защита?

— Предпочитам да не отговарям на абсурдни обвинения.

— Е, аз само те предупреждавам. Президентът се вслушва в неговото мнение и на всичкото отгоре той смята, че стоиш зад убийството на либийския петролен министър.

— И как е стигнал до това заключение?

— Не ми каза.

— Интересно.

— Само това ли ще отговориш? — Кук не прикри разочарованието си. — Обвинението е много сериозно. Няма ли да отречеш?

Стансфийлд го изгледа продължително. Усети нещо, което не му хареса. Кук го изпробваше и той имаше неприятното усещане, че действа по поръчение на Уилсън. Предвид овакантения кабинет на директора кой знае какви налудничави кариеристки мисли минаваха през главите на хората. Кук нямаше необходимите аналитични способности, за да оглави Лангли, но със сигурност би могъл да се съюзи с Уилсън, за да се изкачи на поста.

— Пол, трябва да напомниш на държавния секретар, че всички играем за един отбор и че трябва хубаво да помисли, преди да отправя абсурдни обвинения, които могат да застрашат националната сигурност и външната политика на тази страна.

— Значи нямаш нищо общо с инцидента във Франция?

Кук още не го знаеше, но Стансфийлд си направи изводите. Фронтовата линия беше прекарана. Всеки служител, който беше достатъчно глупав, за да бъде куриер на Държавния департамент, представляваше опасност. Погледна Кук в очите и отвърна:

— Нямам нищо общо с това. Сега доволен ли си?

Той прие отговора, макар и да беше лъжа.

— Е, добре. — Удари се по коленете и стана. — Утре сутринта заминавам за Париж. Ще се опитам да изгладя нещата.

— Какво точно ще изглаждаш?

— Извинявай, неправилно се изразих. Искам да уверя съюзниците ни, че нямаме нищо общо със случилото се. — Отиде до вратата и се спря. — Ако искаш да дойдеш с мен, заповядай.

Стансфийлд кимна.

— Ще си помисля. Ще трябва да довърша някои задачи, но пътуването може би ще си струва усилията. Отдавна не съм бил на гости на приятелите ни от ДЖСЕ.

— Добре тогава. — Кук излезе от кабинета и затвори вратата след себе си. На лицето му изгря доволна усмивка.

Стансфийлд седя неподвижно около минута, премисляйки различните варианти. Откъдето и да го погледнеше, положението никак не му харесваше. Силата на стария рицар на плаща и кинжала беше в умението му да анализира фактите и личностната мотивация и да прогнозира какви цели преследва даденият човек. Кук определено беше намислил нещо. Стансфийлд си каза, че може и да го е подценил. Намръщи се и реши, че ще трябва да се действа бързо. Изброи наум списъка с най-доверените си разузнавачи, на които можеше да се опре. Те нямаха лични досиета, защото всички бяха излезли в пенсия, но все още бяха извънредно полезни. Той се спря на един от тях и се запита дали първо не трябва да го обсъди с Марвин Ленд. Стансфийлд и Ленд изпитваха дълбок професионален респект един към друг, тъй като рамо до рамо се бяха сражавали на невидимия фронт още срещу Съветския съюз. Дали Кук вече не се беше опитал да манипулира Ленд? Това би било доста интересен, но глупав ход.