Списъкът на обречените

Седма глава

Лангли, Вирджиния

Томас Стансфийлд беше свикнал да работи в събота. Светът не излизаше специално в почивка заради директора на дирекция „Операции“ в ЦРУ и затова той беше принуден да работи по шест дни и половина седмично. Той обаче не беше свикнал да го буди държавният секретар в четири през нощта в събота. Въпреки това Стансфийлд запази спокойствие, когато държавният секретар му съобщи за смъртта на либийския дипломат в Париж. Също така съумя търпеливо да изслуша и посрещне нелепите обвинения, които бяха отправени към ръководената от него служба. Стансфийлд го увери, че ЦРУ няма нищо общо със случилото се в Париж, и преди да затвори, обеща на дипломат номер едно на Щатите, че до обяд ще разполага с конкретни отговори за инцидента.

В осем сутринта Стансфийлд беше извикан в Ситуационната зала в Белия дом заедно с повечето членове на Съвета за национална сигурност. Тъй като президентът беше заминал да играе голф в Мериленд, а вицепрезидентът също отсъстваше и не се знаеше къде е и кога ще се върне, съвещанието беше ръководено от държавния секретар Франклин Уилсън. След като в продължение на два часа се изказваха най-различни предположения и хипотези, бяха отправени гневни закани за оказване на по-голям натиск върху Израел, Стансфийлд накрая успя да се измъкне и да напусне срещата.

Наближаваше обяд, а Стансфийлд още не разполагаше с никакви факти. Въпросите се трупаха главоломно и той си даде сметка, че ако иска да се сдобие с отговорите, ще трябва да избяга от това събрание на властовия елит на Вашингтон и да проведе много по-важната за него среща с един от младшите оперативни офицери и с един от старите му колеги, на които беше наредено да го чакат в кабината му в Лангли.

Стансфийлд завари Айрини Кенеди седнала в малката приемна и й махна да го последва в звукоизолирания кабинет. С типичното за него хладнокръвие той й направи знак да седне на едно от креслата срещу бюрото му и я попита:

— Къде е Стан?

Тя сви рамене. Дългата й до раменете коса беше прибрана на опашка.

— Отиде някъде, каза, че трябвало да говори с някого.

Стансфийлд разкопча сивото си сако, свали го и го метна върху облегалката на коженото кресло. Ядоса се, че Стан Хърли броди без разрешение из сградата, но не го показа пред Кенеди. Двамата с Хърли имаха дълга съвместна история и той познаваше до болка както способностите на ветерана, така и неговите слабости. Имаше доста основателни причини Стансфийлд да го уволни от Управлението преди няколко години и да продължи взаимоотношенията си с него като с частен специалист по сигурността. Главната сред тези причини беше, че Хърли беше пълен невежа във вътрешните игри и политики в Лангли. Беше като дете, което не може да се удържи да не докосне пейката, на която е поставен надпис „Прясна боя! Не докосвай!“. В подредените и предсказуеми кулоари на Лангли той беше като бомба със закъснител, която рано или късно щеше да избухне.

Стансфийлд погледна часовника си и реши да даде на Хърли още пет минути, преди да прати хората си да го търсят. После се върна към належащия проблем и попита:

— Твоят млад приятел… яви ли се?

Кенеди знаеше, че кабинетът на Стансфийлд се проверява за скрити микрофони всеки ден, но подобни разговори винаги леко я изнервяха.

— Не.

— И знаеш ли защо?

— Ще предпочета да не правим прибързани заключения, преди да сме си изяснили ситуацията по-добре.

Стансфийлд я погледна със сивите си очи, чакайки я да продължи. Този поглед беше познат на всички, които работеха с него. Той им плащаше за интелекта и за техните независими и обективни мнения, а не за това да бъдат прекалено предпазливи и да изчакват, докато очевидното не им стане известно.

— Знам, че е сравнително отскоро… но предполагам, че си му обяснила задължението му да се яви и да докладва.

— Обясних му и макар да е нов в сравнение с някои други служители тук, за една година той придоби повече реален полеви опит, отколкото десет други офицери взети заедно.

Стансфийлд я разбра накъде бие. Под полеви практически опит тя имаше предвид умения.

— Досега пропускал ли е да се яви след операция?

Кенеди се замисли върху въпроса и тогава вратата се отвори, и в кабинета влезе Стан Хърли. Той беше със син костюм, бяла риза и без вратовръзка. Мустаците му бяха оформени добре, но очевидно тази сутрин беше пропуснал да се обръсне и имаше набола брада, която можеше да бъде използвана вместо шкурка. Стансфийлд, който познаваше грубата страна на Хърли по-добре от всички, беше изненадан, че приятелят му изобщо си беше направил труда да облече костюм.

— Извинете ме за закъснението — каза Хърли с басов тембър, резултат от години на пушене, пиене и крещене.

— Къде ходиш и какви ги вършиш? — попита го Стансфийлд.

— Само наминах да видя няколко стари приятели.

— Познавам ли ги?

Хърли се ухили и отвърна:

— Шефе, ти си имаш достатъчно работа, за да се притесняваш за това.

Стансфийлд си каза, че ще разбере по-късно с кого се е срещал Хърли. Сега трябваше да разберат какво се беше случило в Париж и дали и доколко операцията беше компрометирана. Без да сваля очи от Хърли, той попита:

— Да имаш някаква информация за станалото снощи?

— Девет трупа. Застреляли са либийски петролен министър и проститутка, плюс четирима души от охраната му.

Кенеди леко кимна. Тя вече знаеше това, което каза Хърли.

— Също така са били убити и трима невинни граждани. — Хърли се наведе напред и подпря лакти на коленете си, поглади мустаците си, след което подпря брадичката си с ръце. — Този либиец е бил доста жизнен и енергичен за възрастта си.

— Трима невинни? — Стансфийлд издаде изненадата си, като повдигна вежда. После се обърна към Кенеди: — Ти знаеше ли за това?

— Не — каза му истината тя.

— Двама гости на хотела — продължи Хърли, — в същия коридор, в който е била и стаята на Тарек. Освен тях някакво момче — прислужник в кухнята, застреляно в задния двор.

— Девет убити — повтори Стансфийлд, все още изненадан от броя.

— Точно така — потвърди спокойно Хърли, сякаш не ставаше дума за хора.

— Има ли вероятност сред мъртвите да е и човекът, когото търсим? — попита Стансфийлд.

— Не ми изглежда да е сред тях.

Кенеди се завъртя в стола си и се обърна към Хърли:

— Откъде получи тази информация?

— Чуй ме добре, госпожичке — сопна й се той. — Не аз планирах толкова зле тази операция.

— Да чуем тогава — с враждебен тон реагира тя.

— Какво да чуем?

— Как великият Стан Хърли би планирал операцията.

— На първо място никога не бих го пратил сам.

— През последните девет месеца процедирахме именно така и резултатът беше доста добър… дяволски по-успешен отколкото твоите момчета бяха през последните няколко години.

— Можеш да ми четеш конско колкото си искаш, но аз те предупредих. Ти го разпусна прекалено много.

Стансфийлд не беше в настроение да слуша споровете им. Той се прокашля и попита:

— Кой е източникът ти?

— Не се тревожи за източника. Той е безупречен.

— Все пак искам да знам кой е.

Хърли направи кисела физиономия. Той познаваше Стансфийлд от три десетилетия и по силно извитата му дясна вежда веднага разбра, че няма да може да отклони въпроса.

— Редактор в един от най-големите им всекидневници. Тя казва, че събитието се е превърнало в новина номер едно за медиите.

Кенеди забеляза, че Хърли първоначално говори за източника в мъжки род, после стана „тя“. Този човек само мислеше как да те изпързаля.

— Тази, за която си мисля, ли е?

Хърли знаеше колко е пунктуален приятелят му и беше откровен:

— Имаш предвид главната редакторка на „Монд“, с която преспах ли?

Стансфийлд кимна.

— Да, тя е.

— И как да сме сигурни, че нейните факти са точни? Да предположим, че е права за Тарек и проститутката. Ами за останалите седем трупа?

— Тя вече разполага с имената на всички убити. Полицията я е помолила да не ги разгласява докато не уведомят близките им. Обаче никое от имената, които тя ми даде, не фигурира в нашата база данни.

— Значи можем да допуснем, че още е жив — намеси се Кенеди с леко облекчение в гласа.

— И че здраво оплеска нещата? — възрази той.

— Това още не го знаем — реагира Кенеди, като думите й бяха адресирани към Стансфийлд, а не към Хърли. Тя познаваше и двамата още от раждането си. Баща й беше работил с тях в същата тази сграда, в която се намираха в момента. Тя беше може би единственият човек в Лангли под трийсет години, който имаше дързостта невинаги да е съгласен с тях. Стансфийлд й се възхищаваше заради това й качество, докато Хърли смяташе, че трябва да си държи устата затворена, докато не прослужи поне десет години в Управлението.

— Това, което знаем — каза Хърли, като постепенно повиши тон, — е, че убийството на невинни е абсолютно забранено и това е непоклатимо правило.

— Точно от теб ли го чувам? — попита Кенеди и вдигна очи към тавана.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Много добре знаеш.

— Не, не знам.

— Чичо Стан — продължи тя с хладен тон, — цялата ти кариера е преминала в нарушаване на правилата. Мисля си, че той те изважда от равновесие, защото непрекъснато ти напомня, че вече остаряваш и че те превъзхожда в много отношения, и е по-добър от теб дори когато си бил по-млад.

Стансфийлд знаеше, че изреченото е обида за приятеля му, както знаеше, че до голяма степен е и истина. Така или иначе, то беше неуместно в момента. Трябваше да се съсредоточат върху проблема.

— Искам и двамата много добре да ме чуете. Не знаем какво се е случило там и както много добре знаем от горчив опит, е твърде опасно да се правят прибързани заключения.

— Ще ти кажа какво е опасно — прекъсна го Хърли, засегнат от коментарите на Кенеди. — Да свалиш каишката от едно необучено куче. Да го оставиш да тича накъдето си поиска, без да му даваш команди. Ето това е опасно. — Той се облегна назад и поклати глава. — Още от първия ден ви предупредих, че така ще стане.

Кенеди го удостои с леден поглед.

— Предполагам, че говориш за същото онова куче, което ти спаси неблагодарния и твърдоглав задник в Бейрут?

Стансфийлд отчаяно искаше тези двамата да сключат някакво примирие, но според доктор Люис засега не се наблюдаваха такива признаци във взаимоотношенията им. Той ги слуша да се карат и спорят още половин минута, след което отново се намеси:

— Свършихте ли вече?… Някой от вас може ли изобщо да ми даде полезна информация?

— Тази сутрин изпратих мои хора там. С първия полет. Те ще започнат да душат и да проучат инцидента.

— Добре. — Стансфийлд се обърна към Хърли: — Искам и ти да заминеш, и да се погрижиш да не се шуми за станалото. Да видиш какво точно се случва и да го доведеш.

— Това е мое задължение, сър — протестира Кенеди. — Аз съм негов пряк ръководител.

Той поклати глава.

— Ти имаш прекалено официален статут, а и не разполагаш с контактите на Стан. Освен това ми трябваш тук.

Кенеди се обърна към Хърли и леко присви очи, демонстрирайки недоверие:

— Кого си пратил сутринта?

— Двама от моите.

— Кого, Стан?

— Не се безпокой, аз знам как да контролирам хората си — отговори през зъби Хърли.

Кенеди го изгледа изпитателно и попита:

— Виктор ли изпрати?

— Какво значение има?

Тя отново се обърна към Стансфийлд:

— Ако сте чели досието на моя човек, ще знаете, че двамата имат вражда от миналото.

— Това беше отдавна. — Хърли поклати глава. — Писна ми да се съобразявам с всичко и с всички.

Кенеди продължи да гледа към Стансфийлд.

— Ако Виктор и неговите разбойници му се мярнат пред очите, нещата няма да свършат никак добре.

— Преиграваш — изръмжа Стан.

— Питайте Том — отвърна тя, имайки предвид доктор Люис. — Той ще ви даде обективна оценка.

Стансфийлд кимна.

— Ще го питам, но сега искам вие двамата да научите колкото се може повече какво точно се е случило снощи. — Той махна с ръка в знак, че срещата е приключила.

Кенеди стана.

— Разбирам, че ситуацията изглежда зле, сър, но все още не разполагаме с достатъчно информация.

— Съгласен съм, но и съдейки по това, което знаем, не изглежда никак добре… девет трупа, от които поне четири са на невинни граждани. — Стансфийлд поклати глава. — Това трябваше да е хирургически точна операция. Да ликвидира обекта и колкото се може по-малко от бодигардовете му. Точка. Без никакви случайни жертви. Правилата и инструкциите бяха пределно ясни.

— Знам, сър, но сигурно има някакво обяснение.

Доколкото Стансфийлд разбираше проблема, дори и да се намереше обяснение, то в момента беше почти безполезно. Но нямаше смисъл да си го изкарва на Кенеди. Той също беше дал съгласието си Рап да бъде изпратен сам, въпреки предупреждението на Стан Хърли.

— Всичко е възможно — отвърна той. — Но нашата работа е да търсим отговори и в момента на мен ми трябва точно това.

Хърли също стана.

— Спокойно, ще го намеря и ще го докарам тук.

— И без никакви каубойски номера, Стан. Искам го цял и невредим.

Хърли излезе, без да отговори. След няколко секунди и Кенеди тръгна към вратата.

Стансфийлд, зачел се в някакви документи, изрече мисълта си на глас:

— Може би сбъркахме в избора си с него.

Кенеди се спря рязко и бавно се обърна към човека, когото уважаваше най-много. Разочарованието, изписано на лицето й, беше очевидно.

— Не вярвам в това, сър. Вие може и да мислехте… и все още да мислите така. Той се показа в най-добрата си светлина и надмина и най-смелите ни очаквания. А сега при най-малкото затруднение всички стоварвате вината върху него.

— Не съм казал подобно нещо. Просто очаквам от подчинените си да имат елементарна дисциплина и да докладват пред мен, когато се върнат от операция. Особено когато тази операция приключи зле. — Стансфийлд взе една папка от бюрото и добави: — И преди съм те поучавал… не оставяй чувствата да заслепят трезвата ти преценка. Дръж Стан под око и всичко ще се нареди. — Той отвори папката и отново направи знак, че срещата е приключила.

Възмущението на Кенеди взе връх:

— Може би трябва да проведете същия разговор и със Стан.

— Моля? — Погледна я с недоумение. Бащата на Кенеди някога беше колега на Стансфийлд и по-важното, добър приятел. Той загина трагично зад океана и поради това Стансфийлд винаги се беше държал бащински с Кенеди. Той съзнаваше, че се е превърнал в нещо като втори баща за нея, и беше доволен, но в същото време си даваше сметката, че понякога поведението му към нея беше твърде покровителствено. Може би заради това понякога си мислеше, че не е достатъчно способна и подходяща за поста.

— Съветвате ме да не позволявам емоциите да заслепят преценката ми… ами тогава какво ще кажете за Стан? Той има зъб на Мич още от самото начало. Мич дори му спаси живота, а този дърт пръч дори не благоволи да му каже едно „благодаря“.

Стансфийлд свали очилата си.

— Недостатъците на Стан са ми добре известни. И повярвай ми, двамата с него сме говорили за тях неведнъж.

— Проблемът, сър, е, че той вижда в Мич себе си на младини и се побърква от факта, че не може да го контролира.

Стансфийлд не можеше да го отрече. Доктор Люис беше намекнал за този проблем в няколко свои доклада. С благ тон реч:

— Айрини, ние се подготвяме за най-сложни ситуации като тази и най-вероятно нещата ще се успокоят и всичко ще бъде наред.

Тя поклати глава.

— Не мисля така.

— Знам, че не ти харесва стилът на работа на Стан, но той има доста богат опит в евакуацията и спасяването на агенти. Ако той е жив, Сам ще го доведе.

— Не, не мисля — отвърна замислено тя. — Ако искате да си го върнете, аз съм тази, която е в състояние да го доведе. Помнете думите ми, сър, това няма да свърши добре.