Списъкът на обречените

Четирийсет и втора глава

В стаята най-често се разпитваха агенти след края на мисия, но понякога се използваше и за по-груби занимания. Стените бяха боядисани в бяло, а подът беше гол бетон. Метална маса два на метър и половина беше здраво закрепена с болтове в средата на стаята. Хърли седеше от едната страна, Виктор — от другата. Колкото и да се изкушаваше Стансфийлд да упражни натиск върху Виктор, той си каза, че има и по-добър начин да постигне желания резултат. Затова сега спокойно слушаше и гледаше през еднопосочното огледало как Стан Хърли „разхожда“ Виктор през събитията от последните четиринайсет часа.

Кенеди се приближи до стъклото.

— Сър, мисля, че трябва да изслушате мнението на Томас.

Стансфийлд погледна към нея и кимна. Доктор Люис се присъедини към тях до стъклото и попита:

— Четете ли всичките ми доклади?

— Повечето.

За педантичен човек като заместник-директора това означаваше, че или докладите не са били чак толкова важни за него, или е бил затрупан с друга работа и не е имал време.

— Прочетохте ли последните ми доклади за Виктор?

— Не. — Стансфийлд продължи да гледа внимателно лицето на Виктор и да слуша гласа му през високоговорителите на тавана.

— Брамбъл или Виктор, както го наричат повечето, в последно време стана много труден за контролиране.

— Повечето хора в този екип са трудни за контролиране — отвърна Стансфийлд. — Но както и да е, продължи.

— Той не е много харесван.

— От Мич ли?

— От него и почти от всички останали.

— Не е вярно. Стан и Виктор се погаждат доста добре.

— Защото Виктор е неговото обучено вярно куче — намеси се Кенеди.

— А Стан би казал същото за теб и Мич.

— Виктор и Мич са много различни по характер. — Тя се обърна към Люис: — Обясни му.

Психологът кимна.

— В последния ми доклад аз съм посочил няколко основни повода за тревога за Виктор. Забелязах у него недоволство и омраза, които минават границите на нормалното. А също така склонност у него да нарушава и погазва правата на другите. Той е склонен към измами и коварство, с лекота лъже колегите си, особено ако е в негов личен интерес. Изключително раздразнителен и агресивен е, налита да се бие и при най-малкия повод. Проявява груба небрежност към безопасността на другите, често си прави дебелашки шеги с колегите си, които само той намира за смешни. Не прояви никаква милост, когато се нахвърли върху един от новобранците… Всъщност дори мисля, че изпитва перверзно удоволствие да причинява болка на другите.

Стансфийлд замислено забарабани по плота пред стъклото.

— Току-що ми описа голяма част от мъжете, с които съм работил през кариерата си.

Люис се покашля.

— На повърхността може да изглежда така и вие несъмнено сте работили с не един и двама сурови мъже, които споделят едно или две от тези качества. Стан сигурно е на първо място сред тях. Но искам да ви уверя, че съществуват няколко признака, които очертават наличието на социопатична личностна аномалия, а при Виктор те всичките са налице.

Стансфийлд се обърна към доктора:

— Колко признака има при Стан?

— Три… може би четири.

— А аз колко имам?

— Само един — Люис се усмихна, — но ми е необходимо повече време, за да ви изследвам… Обаче за вас нямам притеснения. По принцип е необходимо да има най-малко четири от тези признаци, за да бъде определен някой като душевноболен.

— А Мич? При него колко са?

— Само един или два.

— Тази твоя оценка… доколко е сериозна?

— Много сериозна.

— И си убеден, че ако аз доведа друг специалист за допълнително мнение, той ще стигне до същото заключение?

— Сто процента.

— Този проблем може ли да бъде решен с лечение?

Люис поклати глава.

— Ще изисква доста време и усилия, а и пациентът трябва да го желае.

Стансфийлд погледна отново през стъклото и попита:

— Според теб Виктор ще поиска ли да се подложи на лечение?

— Не.

— На Стан това няма да му хареса.

— Няма. Но той е сляп за сериозността на проблема. Говорим за нещо много по-важно от Стан и за това кого харесва и кого не харесва той. Всичко съм включил в доклада си. Хората като Виктор са изключително избухливи. Обикновено свършват в затвора или остават без средства за препитание, или и двете едновременно.

Стансфийлд отстъпи от стъклото.

— Ние тук не държим на работа благородни девици. И двамата го знаете. Във ФБР е пълно с благородни девици. На нас ни трябват момчета, които са готови да престъпят правилата… да вършат неща, които на вашия средностатистически индивид и през ум не биха му минали.

Люис кимна.

— А вие сте ме взели на работа да държа под око кадрите… да следя момчетата, които взимаме при нас, да знаят кога и кои граници могат да прекрачат. Казвам ви, Виктор би прекрачил всякакви граници, стига това да му помогне да постигне своето.

— Знаете ли, че снощи се обадих на Стан и му наредих да изтегли Виктор и екипа му?

Люис кимна.

— Виктор твърди, че тъкмо са се канели да си тръгнат от мястото, когато Рап им е изпратил примамка.

— Информиран съм за това.

— Вярваш ли на Виктор?

Люис внимателно подбра думите си.

— Не мога да съм напълно сигурен в нито една дума, която казва Виктор.

— Нещо друго?

— Едно е да го използваш за обучението на новобранци във „Фермата“, като го караш да се държи грубо с тях… но да го пуснеш свободно в Париж… — Люис поклати глава. — Идеята не е никак добра.

— И защо не ми го каза по-рано?

— Почти всичко съм изложил в моя доклад.

Стансфийлд обърна студените си сиви и пресметливи очи към психолога:

— Аз получавам доста доклади. Защо не дойде лично при мен?

Люис въздъхна.

— Когато той е бил вербуван, аз още не работех тук. Но през последната година притесненията ми за него се засилиха. А трябва да се съобразявам и със Стан.

— Какво за него?

— Двамата сте много лоялни един към друг.

— С него имаме обща история, Том, но аз много добре познавам слабостите на Стан.

— Разрешете да бъда откровен до болка, сър.

У лекаря отново заговори командосът зелена барета и Стансфийлд съзнаваше, че щом Люис иска такова разрешение, значи ще бъде извънредно критичен към него. Но той не се боеше от истината.

— Разрешавам.

— Вие имате пристрастие към Стан, което вреди на преценката ви. Многократно с Айрини сме се опитвали да насочим вниманието ви върху някои проблеми с него, но вие винаги само махвате пренебрежително с ръка. Разбирам, че този човек има забележителна кариера и без съмнение е полезен в определено отношение, но се боя, че като му е било възложено да вербува и обучава курсанти, е допусната огромна грешка. И Виктор е красноречиво доказателство за това. Този човек е трябвало да отпадне при селекцията още преди години.

Отново вперил поглед през еднопосочното стъкло, Стансфийлд попита:

— И какво ми препоръчваш?

— Колкото се може по-скоро да кажете на Виктор да си събира багажа.

— А ако той не иска да напуска?

Синеокият психиатър, бивша зелена барета, се поколеба за секунда и отговори:

— Тогава ще трябва да го ликвидирате.

Стансфийлд не очакваше нещата да придобият толкова сериозен обрат. Той познаваше Люис като мъдър човек, който беше много прецизен в препоръките си. За първи път от три години той предлагаше подобна мярка. Заместник-директорът нямаше илюзии за поста, който заемаше. Беше убивал преди и беше заповядвал на други да убиват. Това беше част от работата му.

— Ще взема под внимание всичките ти съображения и препоръки. — Той се отдалечи от огледалото, но се спря отново и погледна Люис. — А със Стан какво да правя?

Люис имаше доста категорично мнение по въпроса, но не беше толкова наивен, че да го предложи на Стансфийлд.

— Вие го познавате по-добре от нас, сър. Мисля, че и сам ще намерите подходящо решение.

Стансфийлд се усмихна хладно.

— Ти си умен човек, Том. Благодаря ти за откровеността.