Среднощни кули

Глава 8 „Момичето със седемте шарки“

Мат седеше на трикракото столче, подпрял ръце на дървения тезгях. Въздухът миришеше хубаво — на ейл, на дим и на мокрия парцал, забърсал наскоро тезгяха. Харесваше му така. Имаше нещо успокоително в една добра шумна кръчма, която освен това е поддържана чиста. Е, чиста, доколкото е разумно, разбира се. Никой не харесва кръчма, която е прекалено чиста. Понеже тогава изглежда нова и неудобна. Като палто, което никога не е било носено, или като лула, която никога не е запалвана.

Въртеше сгънато писмо между пръстите на дясната си ръка. Писмото, на дебела хартия, беше запечатано с голяма капка кървавочервен восък. Носеше го едва отскоро, но вече се бе превърнало в източник на толкова раздразнение, колкото можеше да му причини всяка жена. Е, може би не Айез Седай, но повечето други жени. Това говореше много.

Спря да върти писмото и потупа с него по тезгяха. Да я изгори дано Верин, че му причини това! Държеше го за клетвата му като риба, хванала се на кука.

— Е, господин Кримсън1? — попита кръчмарката. С това име се представяше напоследък. За по-сигурно. — Да налея ли все пак, или не?

Ханджийката, Мели Креб, се наведе към него, скръстила ръце на гърдите си. Беше хубавичка жена, със закръглено лице и кестенява коса, доста прелестно закъдрена. Мат щеше да ѝ предложи най-хубавата си усмивка — нямаше жена от всички, които бе познавал, да не се е разтопила заради най-хубавата му усмивка, — но вече беше женен мъж. Не можеше повече да разбива сърца. Нямаше да е редно.

Въпреки че както се беше навела, показваше пищна гръд. Беше нисичка, но всичко зад тезгяха си ѝ беше повече от наред. Хубави гърди, да. Ставаха за малко целуване, може би в някоя от стаичките, отзад. Разбира се, Мат вече не се заглеждаше по жени, не и по този начин. Не мислеше за нея в смисъл той да я целува. Може би Талманес. Беше толкова вдървен, че едно цуни-гуни щеше да му свърши добра работа.

— Е? — попита Мели.

— Какво щеше да направиш на мое място, Мели? — празната му халба стоеше до него, с малко пяна, полепнала по ръба.

— Поръчвам още по едно — отвърна тя моментално. — За цялата кръчма. Ще е много щедро от твоя страна. Хората обичат щедрите типове.

— Имах предвид за писмото.

— Обещал си да не го отваряш ли?

— Е, не точно. Обещах, че ако го отворя, ще направя точно каквото пише вътре.

— Клетва си дал, тъй ли?

Той кимна.

Тя дръпна писмото от пръстите му и той изскимтя. Посегна да си го вземе, но тя се дръпна назад и го размаха. Мат едва потисна подтика отново да посегне за него. Играл беше немалко игрички на „вземанка“ и нямаше никакво желание да се прави на глупак. Всяка жена най-много обича да накара един мъж да скимти и ако ѝ го позволиш, просто ще продължи да го прави.

Все пак започна да се поти.

— Мели…

— Бих могла да ти го отворя — каза тя, като подпря гръб в другия край на тезгяха и заоглежда писмото. Един мъж наблизо ѝ подвикна за още ейл, но тя му махна да млъкне. Мъжът — с доста зачервен нос — явно бездруго вече бе пил предостатъчно. Пък и кръчмата на Мели бе толкова популярна, че имаше пет-шест слугинчета да се грижат за клиентите ѝ. Все някое щеше да иде при него. — Мога да го отворя — продължи тя, — и да ти кажа какво пише.

Кръв и пепел! Ако го направеше, щеше да трябва да изпълни написаното. Каквото и проклето нещо да пишеше вътре! Трябваше само да изчака няколко недели и щеше да се освободи. Можеше да ги изчака. Наистина можеше.

— Няма да свърши работа — рече Мат и подскочи от стола си, щом тя хвана писмото, все едно щеше да го отвори. — Пак ще трябва да направя каквото пише, Мели. Хайде недей де!

Тя му се усмихна, кръчмата ѝ, „Момичето със седемте шарки“, бе една от най-добрите. Силен ейл, игри на зарове, ако искаш, и нито един плъх не можеше да се види вътре. Сигурно не искаха да рискуват да сблъскат с Мели.

— Така и не ми каза от кого е — каза Мели и завъртя писмото в ръцете си. — От любовница, нали? Оплела те е в конците си!

За втората част беше права, но любовница? Верин? Беше достатъчно нелепо, за да го разсмее. Да целува Верин щеше да е толкова забавно, колкото да целува лъв. Щеше да предпочете лъва всъщност. Щеше да е много по-малко вероятно да се опита да го захапе.

— Клетва дадох, Мели — каза Мат, като се постара да не издаде притеснението си. — Не го отваряй де, казах ти.

— Аз не съм давала клетва — рече тя. — Мога да го прочета и да не ти кажа какво пише. Само по някой намек от време на време, за окуражаване.

Погледна го закачливо, а и тия усмихнати пълни устни… Да, наистина беше хубава. Не толкова хубава като Тюон обаче, с нейната прелестна кожа и големите очи. Но все пак беше хубава, особено тия нейни устни. Това, че е женен, означаваше, че не може да зяпа тия устни, но все пак ѝ хвърли най-хубавата си усмивка. Налагаше се този път, въпреки че можеше да ѝ разбие сърцето. Не можеше да ѝ позволи да отвори писмото.

— Същото е, Мели — каза Мат мило. — Ако отвориш това писмо и не знам какво пише вътре, клетвата ми ще се окаже помия — въздъхна, осъзнал, че има само един начин да си го върне. — Даде ми го една Айез Седай. Не искаш да ядосаш Айез Седай, нали?

— Айез Седай? — Мели изведнъж се възбуди още повече. — Винаги съм искала да ида до Тар Валон, да видя дали ще ме вземат при тях — загледа писмото с още по-голямо любопитство.

Светлина! Тази жена беше побъркана. А той я беше взел за благоразумна. Трябваше да си опича ума. Започна да се поти още повече. Можеше ли да се добере до писмото? Държеше го уж небрежно, но…

Тя го сложи на тезгяха пред него. И сложи и пръста си отгоре, точно в средата на восъчния печат.

— Ще ме запознаеш с тази Айез Седай, когато отново се срещнеш с нея.

— Стига да я видя, докато съм в Кемлин — отвърна Мат. — Обещавам ти.

— Мога ли да разчитам, че ще удържиш на думата си?

Той я погледна вбесен.

— Ти нарочно ли ме ядосваш, Мели?

Тя се засмя, остави писмото на тезгяха, обърна се и тръгна да обслужи мъжа с червения нос и окапалите зъби, който още викаше за ейл. Мат грабна писмото и грижливо го пъхна в джоба на палтото си. Проклета жена. Единственият начин да остане настрана от заговорите на Айез Седай бе да не отваря това писмо. Е, не точно настрана. Имаше предостатъчно Айез Седай, които заговорничеха около него. От ушите му извираха. Но само човек с талаш вместо мозък щеше да иска още една.

Въздъхна и се върна на столчето. Разнородна тълпа беше препълнила „Момичето със седемте шарки“. Кемлин беше набъбнал като лъвориб при корабокрушение напоследък, буквално се пръскаше по шевовете. Та затова и кръчмите гъмжаха от народ. В ъгъла някакви селяни с протрити на яките палта играеха на зарове. Мат беше поиграл няколко ръце с тях преди малко и бе платил за пиенето си с техни монети, но мразеше да залага за медници.

Мъжът с плоското лице в ъгъла продължаваше да пие — празните халби на масата до него вече бяха четиринайсет, — а приятелите му подвикваха окуражително. Настрани от останалите седяха група благородници и Мат отначало си бе помислил дали да не ги покани да поиграят на зарове, но израженията им можеха да подплашат и мечки. Сигурно се бяха оказали на погрешната страна във Войната за наследството.

Мат носеше черно палто с дантела на маншетите. Съвсем малко дантела и никакво везмо. С неохота бе оставил шапката си с широка периферия в лагера и си бе пуснал няколкодневна брада. Малко го сърбеше, все едно имаше бълхи, а и приличаше на проклет глупак. Но с четината по-трудно щяха да го разпознаят. След като всеки разбойник в града имаше рисунката с образа му, най-добре беше да е в безопасност. Щеше му се това, че е тавирен, поне веднъж да му е в помощ, но най-добре беше да не разчита на това. Да си тавирен не вършеше никаква свястна работа, ако питаха него.

Държеше шала си под закопчаното догоре палто, високата яка бе вдигната почти до брадичката му. Вече беше умрял веднъж, сигурен бе в това, и не гореше от нетърпение да го опитва отново.

Хубавичко слугинче мина покрай него, тъничко и с хубаво дупе, пуснало дългата си тъмна коса свободно. Той се отдръпна настрани, за да се види добре на тезгяха празната му самотна халба, и тя се приближи с усмивка да му я напълни. Мат се ухили и ѝ подхвърли меден петак. Беше женен мъж и не можеше да си позволи да я очарова, но можеше да хвърля по едно око за приятелите си. Том може би щеше да я хареса. Такава хубавица можеше да го накара да престане да ходи толкова унил. Мат погледа лицето на момичето колкото да се увери, че ще го познае, ако го види пак.

Отпи от ейла си и заопипва писмото в джоба. Не разсъждаваше какво има в него. Направеше ли го, щеше да е само на стъпка от отварянето му. Чувстваше се малко като мишка, зяпнала капана с плесенясалото сирене в него. Не го искаше това сирене. Можеше да си изгние там, все тая му беше.

Писмото сигурно щеше да му укаже да направи нещо опасно. И смущаващо. Айез Седай обичаха да карат хората да приличат на глупаци. Светлина, дано само да не му беше оставила указания да помогне на някого в беда. Но пък ако беше това, щеше сама да го направи, разбира се.

Мат въздъхна и отпи нова глътка. Пиячът в ъгъла най-после се беше катурнал от стола си. Шестнайсет халби. Не беше зле. Мат остави пиенето си и няколко монети и кимна за довиждане на Мели. Прибра си печалбата от залога за пияча от дългопръстия тип в ъгъла. Беше заложил на седемнайсет халби, достатъчно близо, за да спечели нещо. След това си тръгна, като си взе бастуна от стойката до вратата.

Берг, разпоредителят на кръчмата, го изгледа накриво. Беше толкова грозен, че и родната му майка сигурно се беше стряскала от лицето му. И не харесваше Мат. Сигурно си мислеше, че Мат е хвърлил око на жена му, ако се съдеше по това как поглеждаше към Мели. Нищо, че Мат бе обяснил, че е женен и вече не прави такива неща. Някои мъже са си ревниви, каквото и да им кажеш.

Дори в този късен час улиците на Кемлин бяха оживени. Паветата бяха мокри от скорошния дъжд, макар че облаците бяха отминали и — забележително — бяха оставили небето ясно. Мат тръгна по улиците на север, към друга позната кръчма, където хората хвърляха зарове за сребро и злато. Тази нощ нямаше някаква особена задача, само надаваше ухо на слуховете, колкото да добие усет за Кемлин. Много неща се бяха променили, откакто за последен път бе стъпвал тук.

Неволно се озърташе през рамо. Проклетите рисунки го бяха изнервили. Много от хората на улицата изглеждаха подозрителни. Подминаха го няколко мурандийци, толкова пияни, че дъхът им можеше да пламне на огън. Мат се задържа на разстояние. След онова, което го бе сполетяло в Хиндерстап, смяташе, че няма такова нещо като прекалена предпазливост. Светлина, беше чул приказки за павета, нападащи хора. Щом човек не можеше да разчита на камъните под краката си, на какво можеше да разчита?

Най-после стигна до кръчмата, която търсеше, весело местенце, наречено „Дъхът на мъртвеца“. Отпред стояха двама биячи с тояги — потупваха ги в огромните си лапи. Много допълнителни кръчмарски биячи наемаха напоследък. Мат трябваше да внимава и да не печели прекалено. Съдържателите не обичаха човек да печели прекалено, защото можеше да предизвика бой. Освен ако не харчеше печалбата си за храна и пиене. Тогава можеше да печели колкото си ще, молим.

В тази кръчма бе по-тъмно, отколкото в „Момичето със седемте шарки“. Мъжете седяха изгърбени над пиенето си или игрите и не се сервираше много храна. Само силни питиета. По дървения тезгях имаше пирони, чиито глави стърчаха на цял нокът над дъските и те бодяха по ръцете. Сигурно се опитваха да се измъкнат и да хукнат към вратата, помисли си Мат.

Кръчмарят, Бернхерд, беше тайренец с мазна коса и толкова малка уста, че сякаш по погрешка бе глътнал устните си. Лъхаше на репички и Мат никога не беше го виждал да се усмихва, дори когато му дадат бакшиш. Повечето кръчмари щяха да се усмихнат и на Тъмния за бакшиш.

Мат мразеше да пие и да играе комар в място, където човек трябва да държи едната си ръка на кесията си. Но си беше наумил да спечели малко истински пари тази нощ, а тук се въртяха игри на зарове и дрънчаха монети, тъй че се чувстваше донякъде като у дома си. Дантелата на палтото му все пак привлече погледи. Защо бе навикнал да го носи това, между другото? Най-добре да накара Лопин да я свали от маншетите, като се върне в лагера. Е, не всичката. Само мъничко.

Забеляза една игра в дъното — трима мъже и една жена в бричове. Имаше къса златиста коса и хубави очи. Забеляза ги само заради Том, разбира се. Все едно, имаше много пищен бюст, а напоследък му допадаха жени с по-нежна гръд.

След няколко минути вече хвърляше зарове с тях и това донякъде го успокои. Държеше кесията си под око обаче, беше я оставил пред себе си. Скоро купчината монети до нея започна да расте, предимно сребърници.

— Чухте ли какво е станало на Налбантската поляна? — попита един от мъжете приятелите си, докато Мат хвърляше. — Ужасно нещо.

Беше висок тип с тясно лице, което изглеждаше така, сякаш е било защипвано с врата поне няколко пъти. Наричаше се Чейзър2. Мат предположи, че е защото жените бягат от него, след като погледнат това лице, и трябва да ги гони.

— Какво? — попита Клер, жената със златистата коса.

Мат ѝ се усмихна. Не играеше много на зарове срещу жени, защото повечето от тях намираха играта на зарове за неприлична, макар че никога не възразяваха, като им купиш нещо хубаво със спечеленото. Все едно, играта на зарове с жени не беше честна, защото някоя негова усмивка можеше да накара сърцата им да запърхат и коленете им да омекнат от слабост. Но Мат вече не се усмихваше на момичетата така. Пък и все едно, тя все още не беше реагирала на усмивките му.

— Джоудри — каза Чейзър, докато Мат друсаше заровете. — Намерили го мъртъв тази сутрин. С разпрано гърло. Тялото било изцедено от кръв като надупчен мях вино.

Мат толкова се стъписа, че хвърли заровете, но не ги загледа, докато се въртят.

— Какво? — попита намръщено. — Какво каза?

— Какво да съм казал? — отвърна Чейзър и го погледна. — Нищо. Просто един наш познат. Дължеше ми две корони, м-да.

— Изцедено от кръв? — каза Мат. — Сигурен ли си? Видя ли тялото?

— Какво? — Чейзър се намръщи. — Кръв и пепел, човече! Какво ти става?

— Аз…

— Чейзър — възкликна Клер. — Виж!

Слабият мъж погледна надолу, също като Мат. Заровете, които беше хвърлил — и трите — бяха спрели неподвижно… и се крепяха на връхчетата си. Светлина! Хвърлял беше монети, които да падат на ръба си, но никога не бе правил нещо такова.

И точно в този момент заровете пак затропаха в главата му. Само дето не подскочи до тавана. Кръв и кървава пепел! Тия зарове в главата му никога не означаваха нещо добро. Спираха само когато нещо се промени, нещо, което обикновено означаваше лоша вест за горкия Матрим Каутон.

— Никога не съм… — почна Чейзър.

— Ще го обявим загуба — рече Мат, хвърли няколко монети и гребна одевешната си печалба.

— Какво знаеш за Джоудри? — попита строго Клер. Посягаше към кръста си. Мат бе готов да заложи злато срещу мед, че има нож там, при този гняв, с който го гледаше.

— Нищо — отвърна Мат. „Нищо и твърде много в същото време.“ — Извинете ме.

Тръгна припряно към изхода. Забеляза, че при вратата един от биячите с яките рамене говори с кръчмаря и му показа някакъв лист. Не можеше да види какво има на листа, но можеше да се досети: собственото му лице.

Изруга наум и се измъкна на улицата. Шмугна се в първата пресечка, която видя, и побягна.

Отстъпниците го гонеха, рисунка на лицето му в джоба на всеки разбойник в града и труп с изцедена кръв. Това можеше да означава само едно. Голамът беше в Кемлин. Изглеждаше невъзможно съществото да е стигнало тук толкова бързо. Разбира се, Мат го беше виждал да изпълзява през дупка, не по-широка от две педи. Съществото май нямаше верен усет какво е възможно и какво — не.

Кръв и кървава пепел! Трябваше да прибере Том и да се върнат в лагера на Бандата извън града. Забърза по хлъзгавата тъмна от дъжда улица. Паветата отразяваха запалените лампи напред. Елейн поддържаше Алеята на кралицата добре осветена нощем.

Беше ѝ пратил вест, но не бе получил отговор. Как се връзваше това с благодарността? По негови сметки ѝ бе спасил живота два пъти. Веднъж трябваше да е предостатъчно, за да се разплаче и да го нацелува хубаво, но и една целувчица не бе получил дори по бузата. Не че му трябваше. Не и от висши особи. Такива най-добре да ги избягваш.

„Женен си за проклета висша лейди на Сеанчан — помисли си Мат. — Щерка на самата императрица.“ Нямаше вече измъкване от висши особи! Не и за него. Тюон поне беше хубава. И добра в играта на камъчета. И с много проницателен ум, приятна да разговаряш с нея, въпреки че много често беше адски гадна и…

Не. Никакво мислене за Тюон точно сега.

Все едно, не беше получил никакъв отговор от Елейн. Трябваше да е по-твърд. Вече не ставаше въпрос само за Алудра и драконите ѝ. Проклетият голам беше в града.

Излезе на една голяма оживена улица, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. В бързината бе оставил бастуна си в „Дъхът на мъртвеца“. Изръмжа недоволно наум. Нали уж трябваше да отдъхва, да си прекарва времето в игра на зарове в хубави гостилници, а сутрин да спи до късно и да чака трийсетдневния срок на Верин да изтече. А сега това!

Имаше да разчиства сметки с този голам. Не стигаха невинните, които беше избил, докато дебнеше из Ебу Дар, а Мат не беше забравил и Нейлсийн и петимата Червени ръце, които съществото беше убило. Кръв и пепел, вече имаше предостатъчно, за което да отговаря. А след това бе взело живота на Тилин.

Мат извади ръката си от джоба и опипа медальона с лисичата глава на гърдите си. Омръзнало му беше да бяга от онова чудовище. В главата му започна да се оформя план, съпроводен от тропането на заровете. Помъчи се да прогони образа на кралицата, лежаща овързана, както я беше оставил самият той, и с откъсната глава. Трябваше да е имало твърде много кръв. Голамът живееше от прясна кръв.

Потръпна и пъхна отново ръката си в джоба. Вече се приближаваше към градската порта. Въпреки тъмнината успя да различи следите от битката, която се беше водила тук. Връх на стрела, забил се във вратата на една сграда отляво, тъмно петно на стената на караулката, зацапало дъските под прозореца. Мъж беше загинал там, може би докато беше стрелял с арбалета, и се беше смъкнал през перваза на прозореца, а кръвта му бе изтекла по дъските.

Обсадата вече бе приключила и нова кралица — подходящата кралица — държеше трона. Веднъж поне да имаше битка и той да я пропусне. Споменът за това малко му оправи настроението. Цяла война се беше водила за Лъвския трон и нито една стрела, меч или копие не беше влязло в стълкновението, търсейки сърцето на Матрим Каутон.

Свърна надясно, покрай вътрешната страна на градската стена. Тук имаше много ханове. Винаги имаше ханове близо до градските порти. Не най-хубавите, но почти винаги най-доходните.

От врати и прозорци се изливаше светлина и изпъстряше улицата със златни петна. В околните улички се тълпяха хора — освен там, където хановете бяха наели мъже да държат бедняците настрана. В Кемлин беше напрегнато. Потопът от бежанци, неотдавнашните боеве, другите… неща. Гъмжеше от приказки за оживели мъртъвци, за разваляща се храна и прясно варосани стени, които изведнъж стават мръсни.

Ханът, който Том бе избрал за представленията си, бе със стръмен покрив и тухлена фасада, с табела с нарисувани на нея две ябълки, едната отхапана до сърцевината. Това правеше ябълката яркобяла. Другата беше яркочервена — цветовете на андорското знаме. „Двете ябълки“ беше едно от най-хубавите заведения в района.

Мат чу музиката още отвън. Влезе и видя Том, седнал на малкия подиум в другия край на гостилницата — свиреше на флейта, загърнат в пъстрото си веселчунско наметало. Беше притворил очи, мустаците му бяха увиснали от двете страни на инструмента. Беше натрапчива мелодия, „Женитбата на Кини Уейд“. Мат я беше научил като „Винаги избирай правилния кон“ и все още не можеше да свикне с толкова бавното ѝ изпълнение като това на Том.

На пода пред Том имаше пръснати няколко монети. Ханът му позволяваше да свири за бакшиш. Мат спря близо до входа и се облегна на стената да послуша. Никой в гостилницата не говореше, макар да беше толкова претъпкана, че можеше да състави половин чета войници само от мъжете вътре. Очите на всички бяха приковани в Том.

Мат вече беше обиколил целия свят и повечето го бе направил на двата си крака. За малко да му съдерат кожата в десетина различни града и беше отсядал в какви ли не ханове. Беше слушал веселчуни, свирачи и бардове. Пред Том всички те приличаха на деца, тупащи с пръчки по котлета.

Флейтата беше прост инструмент. Много благородници предпочитаха да слушат лютня или арфа. Един в Ебу Дар беше казал на Мат, че арфата била „по-възвишена“. Сигурно ченето щеше да му увисне и очите му да изскочат, ако можеше да чуе свирнята на Том. Веселчунът превръщаше звука на флейтата в продължение на собствената си душа. Нежни трели, минорни гами и мощни, дръзки извивки. Такава тъжна мелодия. За кого скърбеше Том така?

Тълпата гледаше. Кемлин бе един от най-великите градове на света, но все пак разнообразието изглеждаше невероятно. Сприхави иллианци седяха до хитри доманци, лукави кайриенци, наперени тайренци и тук-там пограничници. На Кемлин се гледаше като на едно от малкото места, където човек можеше да е в безопасност както от сеанчанците, така и от Дракона. А все още имаше и храна тук.

Том довърши мелодията и мина на друга, без да отваря очи. Мат въздъхна. Мразеше да прекъсва представлението му. За жалост, беше време да се връщат в лагера. Трябваше да поговорят за голама, а Мат трябваше да намери начин да се добере до Елейн. Може би Том щеше да иде да поговори с нея от негово име.

Кимна на ханджийката — великолепна тъмнокоса жена, казваше се Бромас. Тя му отвърна с кимване и големите халки на обеците ѝ уловиха светлината. Беше малко възрастна за вкуса му… но пък Тилин бе на нейните години. Щеше да я има предвид. За някого от мъжете си, разбира се. Може би Ванин.

Стигна до сцената и почна да събира монетите. Щеше да остави Том да довърши и…

Ръката му трепна — ръкавът му изведнъж се оказа прикован през маншета за сцената от появил се изневиделица нож. Вдигна глава. Том все така свиреше със затворени очи, макар че сто на сто бе открехнал едното, преди да метне ножа.

По устните на веселчуна пробяга усмивка. Мат измърмори ядосано, измъкна ножа, оправи си маншета и зачака Том да свърши мелодията, която не беше толкова тъжна като одевешната. Когато дългурестият веселчун наведе флейтата, гостилницата гръмна от ръкопляскания.

Мат го изгледа намръщено.

— Да те изгори дано, Том. Това е едно от любимите ми палта!

— Радвай се, че не се целех в ръката — подхвърли Том, избърса флейтата и закима на виковете и ръкоплясканията на гостите. Завикаха му да продължи, но той поклати съжалително глава и прибра флейтата в калъфа.

— Почти съжалявам, че не го направи — рече Мат, вдигна маншета и пъхна пръст в дупките. — Кръвта нямаше да личи толкова на черното, но зашитото ще се набива на очи. Само защото носиш повече кръпки, отколкото наметало, не значи, че искам да ти подражавам.

— И мрънкаш, че не си лорд — каза Том и се наведе да събере печалбата си.

— Не съм! Остави какво каза Тюон, да те изгори дано. Не съм проклет благородник.

— Да си чувал някога селянин да мрънка, че кръпките на палтото му ще личат?

— Не е нужно да си лорд, за да искаш да се обличаш по-прилично — измърмори Мат.

Том се засмя, потупа го по гърба и скочи долу.

— Съжалявам, Мат. Действах по инстинкт и не разбрах, че си ти, докато не видях лицето към ръката. Но ножът вече бе изхвърчал от пръстите ми.

Мат въздъхна, после каза:

— Том. Един стар приятел е в града. Един, дето оставя мъртъвци с разпрани гърла.

Том кимна, видимо притеснен.

— Чух за това от някакви стражи през почивката ми. Но стоим вързани в града, освен ако не решиш да…

— Не отварям писмото — заяви Мат. — Верин може да е дала указания да ходя чак до Фалме на ръце и аз ще трябва да го направя, проклет да съм! Знам, че мразиш да се бавим, но това писмо може да ни забави още по-лошо.

Том кимна, макар и с неохота. Съгласен беше.

— Да се връщаме в лагера — каза Мат.

Лагерът на Бандата беше на една левга извън Кемлин. Том и Мат не бяха влезли зад стените на коне — пешеходците не се набиваха толкова на очи, а Мат нямаше да доведе, коне в града, докато не намери конюшня, на която да разчита. Цената на добрите коне растеше нелепо. Беше се надявал да остави това зад гърба си, щом напусна земите на сеанчанците, но армиите на Елейн изкупуваха всеки добър кон, който можеха да намерят, а и повечето не толкова добри също. Освен това беше чул, че напоследък конете имали навика да изчезват. Месото си е месо, а много хора бяха на ръба на гладуването, дори в Кемлин. Тръпки го побиваха от това, но беше истина.

На връщане си поговориха за голама и не можаха да решат нищо, освен да предупредят всички да са нащрек и Мат да спи всяка нощ в различна палатка.

Изкачиха се на билото на един хълм и Мат погледна назад. Кемлин беше грейнал от светлините на факли и лампи. Заревото висеше над града като мъгла, величествените кули бяха обвити в сияние. Древните спомени в него помнеха този град — помнеха как го щурмува още преди Андор да бе станал държава. Кемлин открай време не беше лесен за превземане. Не завиждаше на Домовете, които се бяха опитали да го отнемат от Елейн.

— Сякаш мина цяла вечност, откакто го напуснахме последния път, нали, Мат? — тихо каза Том.

— Да ме изгори дано, и още как. Какво изобщо ни накара да тръгнем да гоним онези глупави момичета? Следващия път да си се спасяват сами.

Том го изгледа.

— Не се ли каним да направим същото? Когато отидем до кулата Генджей?

— Това е друго. Не можем да я оставим с тях. Ония змии и лисици…

— Не се оплаквам, Мат — каза Том. — Просто си мислех.

Том нещо много мислеше напоследък. Ходеше увесил нос и все галеше онова изтъркано писмо от Моарейн. Голяма работа — само едно писмо.

— Хайде — подкани го Мат, обърна се и закрачи отново по пътя. — Та казваш да идем да се видим с кралицата?

— Не съм изненадан, че не ти отговори, Мат. Най-вероятно е затънала до гуша в грижи. Разправят, че тролоците са нахлули в Граничните земи с голяма сила, а Андор още е раздран от Войната за наследството. Елейн…

— Имаш ли добри новини, Том? — прекъсна го Мат. — Кажи ми някоя, ако имаш. Ще ми дойде добре.

— Жалко, че благословията на кралицата не е в сила. Джил винаги имаше да сподели новини.

— Добри новини — настоя Мат.

— Добре. Значи така: кулата Генджей е точно там, където каза Домон. Имам описанията на трима други корабни капитани. Отвъд една равнина, на няколкостотин мили северозападно от Бели мост.

Мат кимна и се почеса по брадичката. Имаше чувството, че може да си спомни нещо за тази кула. Сребристо здание, в далечината, някак неестествено. Пътуване с лодка, водата плиска в бордовете. Тежкият иллиански говор на Бейл Домон…

Образите бяха смътни обаче. Спомените му за онова време бяха пълни с повече дупки, отколкото оправданията на Джори Конгар. Бейл Домон бе успял да им каже къде да намерят кулата, но Мат искаше потвърждение. Начинът, по който Домон се кланяше и угодничеше на Лейлвин, го дразнеше. Никой от двамата не показваше особена обич към Мат, нищо, че ги беше спасил. Не че искаше някаква обич от Лейлвин. Да целува нея щеше да е толкова забавно, колкото да целува кората на дъб.

— Смяташ ли, че описанието на Домон ще е достатъчно, за да ни отвори някой портал дотам? — попита Мат.

— Не знам — отвърна Том. — Макар че това е второстепенен проблем според мен. Къде ще намерим някой да ни направи портал? Верин изчезна.

— Ще измисля начин.

— Ако не, ще изкараме недели в път — каза Том. — Не обичам да…

— Ще ни намеря портал — заяви твърдо Мат. — Може би Верин ще се върне и ще ме освободи от тая проклета клетва.

— По-добре да не се връща — каза Том. — Не ѝ вярвам. Нещо не е наред при нея.

— Тя е Айез Седай — отвърна Мат. — При тях нещо винаги не е наред — като зарове, при които точките не се връзват… но като за Айез Седай, Верин ми харесва донякъде. А ме бива в преценката на характери, знаеш го.

Том повдигна вежда, а Мат се намръщи и замълча.

— Тъй или иначе — рече Том, — май ще трябва да почнем да пращаме охрана с теб, когато посещаваш града.

— Охрана няма да помогне срещу голама.

— Тук си прав. Но ония катили, дето ти скочиха на връщане към лагера преди три нощи?

Мат потръпна.

— Те поне бяха просто едни добри, честни крадци. Поискаха само кесията ми, мило и естествено. И никой не носеше рисунка на лицето ми освен това. И не бяха изкривени от силата на Тъмния, да ходят побъркани по залез или нещо такова.

— Все пак.

Мат не възрази повече. Да го изгори дано, май наистина трябваше да взима войници със себе си. Няколко Червени ръце поне.

Вече наближаваха лагера. Един от чиновниците на Елейн, Нори, бе дал разрешение на Бандата да вдигне лагера си в околностите на Кемлин. Трябваше да се съгласят да не пускат повече от сто души да влизат в града всеки ден и да лагеруват поне на една левга от стените, не на пътя към което и да било село и не на нечия орна земя.

Разговорът с този чиновник означаваше, че Елейн знае, че Мат е тук. Трябваше да го знае. Но не беше пратила никакви поздрави, никаква благодарност, макар че му дължеше живота си.

На един завой фенерът на Том освети група Червени ръце, изтегнали се край пътя. Гурфин, сержант на отделение, стана и отдаде чест. Беше як и широкоплещест, не особено умен, но с остър поглед.

— Лорд Мат!

— Някакви новини, Гурфин? — попита Мат.

Сержантът се намръщи.

— Ами… Май има нещо, което сигурно ще искате да научите — Светлина! Говореше по-бавно и от пиян сеанчанец. — Айез Седай се върнаха в лагера. Докато ви нямаше, милорд.

— И трите ли?

— Да, милорд.

Мат въздъхна. И да имаше някаква надежда, че този ден няма да е толкова горчив, това я отми. Беше се надявал, че ще се задържат в града за няколко дни.

Двамата с Том оставиха пътя и заслизаха през някакви коприви и треволяци. Фенерът на Том огряваше кафявите стръкове. От една страна, беше хубаво, че отново е в Андор. Чувстваше се почти като у дома с горичките кожолист и сургум. Само че гледката на толкова залиняла трева беше обезсърчаваща.

Как да постъпи с Елейн? Жените бяха неприятна пасмина. Айез Седай бяха още по-лоши. Кралиците бяха най-лошите от всички. А Елейн беше едновременно всички тези три проклети неща. Как щеше да я накара да му даде леярните си? Беше приел предложението на Верин отчасти защото смяташе, че това ще го доведе по-бързо до Андор, та да започне работата по драконите на Алудра!

Лагерът на Бандата бе разположен на няколко хълма, защитен с траншеи около най-високия, в центъра. Силата на Мат беше срещнала Естеан и другите, заминали напред към Андор, и Бандата отново бе съвсем цяла. Горяха огньове. Нямаше проблем да се намерят сухи дърва за огрев напоследък. Димът се задържаше във въздуха, чуваше се мъжки говор и подвиквания. Още не беше много късно, а и Мат не беше наложил комендантски час. Ако той не можеше да отдъхне, поне хората му да могат. Можеше да се окаже последният им шанс преди Последната битка.

„Тролоци в Граничните земи. Трябват ни ония дракони. И то бързо.“

Отвърна на поздравите на няколкото поста и се раздели с Том, който бе решил да си намери легло и да поспи с проблемите си през нощта. Пътьом си отбеляза няколко промени, които можеше да направи в лагера. Както бяха подредени склоновете на хълмовете, лека конница можеше атакува в галоп по коридора между тях. Само някой много дързък щеше да опита такава тактика, но самият той бе направил точно това по време на Битката в долината на Марисин в Кореманда. Е, не лично Мат, но някой в онези древни спомени.

Все повече и повече приемаше онези спомени като свои. Не беше молил за тях — каквото и да твърдяха ония проклети лисици, — но беше платил за тях с белега на врата си. Бяха се оказали полезни в не един случай.

Най-после стигна до палатката си, с намерението да си вземе чисти долни дрехи, преди да намери друга палатка за нощта, когато чу женски глас да го вика:

— Матрим Каутон!

Проклета пепел! Почти беше успял. Обърна се с неохота.

Теслин Барадон не беше хубавица. Можеше всъщност да мине за прилично миртово дърво с тия кокалести пръсти, тия тесни рамене и слабото си лице. Носеше червена рокля и през няколкото недели очите ѝ бяха изгубили повечето боязлива плахост, която бе показвала след времето, преживяно от нея като дамане. Имаше вече толкова добре трениран твърд поглед, че можеше да спечели състезание по втренчено гледане със стълб.

— Матрим Каутон — заговори тя и се приближи към него. — Налага ми се да говоря с тебе.

— Струва ми се, че вече го правиш — отвърна Мат и пусна ръката си от платнището на входа. Изпитваше лека симпатия към Теслин, въпреки вярната си преценка, но нямаше да я покани вътре. Все едно да поканиш лисица в курника си, колкото и добро мнение да имаш за въпросната лисица.

— Тъй да бъде — отвърна тя. — Чу ли новината за Бялата кула?

— Новина ли? — каза Мат. — Не, не съм чул новина. Слухове обаче… Мозъкът ми е пълен с тях. Според някои Бялата кула се обединила отново, вероятно говориш точно за това. Но също тъй чух мнозина да твърдят, че още са във война. Че Амирлин щяла да води Последната битка вместо Ранд, че Айез Седай били решили да си отгледат армия войници, като първо си ги родят, и че летящи чудовища нападнали Бялата кула. Последното вероятно просто са истории за ракен, долетели от юг. Но мисля, че онова за Айез Седай, дето ще отглеждат армия от бебета, е малко пресилено.

Теслин го изгледа мръснишки. Той не извърна очи. Баща му винаги беше казвал, че е по-упорит и от пън.

Забележително, Теслин въздъхна и изражението ѝ омекна.

— Ти, разбира се, с право си скептичен. Но не можем да пренебрегнем новината. Дори Едесина, която глупаво взе страната на бунтовничките, желае да се върне. Смятаме да тръгнем заранта. Тъй като имаш навик да спиш до късно, исках да дойда при теб тази нощ и да ти изкажа благодарността си.

— Какво?!

— Благодарността си, господин Каутон — отвърна сухо Теслин. — Това пътуване не беше лесно за никого от нас. Имаше моменти на… напрежение. Не казвам, че съм съгласна с всяко решение, което взе. Това не отменя факта, че без тебе все още щях да съм в ръцете на сеанчанците — тя потръпна. — Преструвам се, в най-личните си моменти, че щях да им устоя и все някога да се измъкна сама на свобода. Важно е човек да поддържа някои илюзии за себе си, не мислиш ли?

Мат се почеса по брадичката.

— Може би, Теслин. Може би, наистина.

Забележително, тя му протегна ръка.

— Помни, ако някога дойдеш до Бялата кула, има жени, които са ти длъжници, Матрим Каутон. Не го забравяй.

Хвана ръката ѝ. Беше точно толкова кокалеста на допир, колкото изглеждаше, но се оказа по-топла, отколкото очакваше. На някои Айез Седай лед течеше в жилите им, това беше сигурно. Но други май не бяха чак толкова лоши.

Тя му кимна. Уважително кимване. Почти поклон. Мат пусна ръката ѝ. Чувстваше се, хм, разколебан. Тя се обърна да тръгне към палатката си.

— Ще ви трябват коне — каза той. — Ако изчакате, докато стана заранта, ще ви дам няколко. И малко провизии. Няма да е добре да умрете от глад, докато стигнете Тар Валон, а според това, което видяхме напоследък, селата, през които ще минете, няма да имат излишна.

— Ти каза на Джолайн…

— Преброих отново конете — каза Мат. Проклетите зарове продължаваха да тропат в главата му, да ги изгори дано. — Още веднъж преброих конете на Бандата. Оказва се, че можем да заделим няколко. Можете да ги вземете.

— Не дойдох да те манипулирам да ни дадеш коне — отвърна Теслин. — Искрена съм.

— Така си и помислих — рече Мат, докато се обръщаше и вдигаше платнището на входа. — Точно затова предложих — пристъпи в палатката.

И замръзна. Тази миризма…

На кръв.