Среднощни кули

Глава 18 Силата тук

Перин тичаше в мрака. Повлекла влажна мъгла забърсваха лицето му и оставяха капки по брадата му. Умът му бе замъглен, отнесен. Къде отиваше? Какво правеше? Защо бягаше?

Изрева и се втурна напред, разкъса булото на тъмнината и изскочи на открито, на върха на стръмен хълм с пояс дървета около подножието. Небето гъмжеше от кипнали облаци като врящ казан с катран.

Беше във вълчия сън. Тялото му дремеше в истинския свят, на същия този хълм, до Файле. Усмихна се. Проблемите му не бяха намалели. Всъщност с ултиматума на Белите плащове се бяха увеличили многократно. Но всичко с Файле бе наред. Този простичък факт променяше всичко. С нея до себе си можеше да направи всичко.

Скочи от хълма и затича към стана на армията си. Бяха се задържали тук толкова дълго, че във вълчия сън се бяха появили палатки, отражение от реалния свят, макар платнищата им да бяха в различно положение всеки път, щом погледнеше към тях. Ями на готварски огньове в земята, коловози по пътеките, тук-там купчини смет или захвърлени сечива. Изникваха и изчезваха.

Движеше се бързо през лагера, всяка стъпка го отнасяше на десет крачки. Някога липсата на хора може би щеше да му се стори злокобна, но вече бе привикнал към вълчия сън. Това бе естествено.

Доближи се до статуята край лагера и погледна нагоре към разядения от времето камък, обрасъл с черен, оранжев и зелен лишей. Изглеждаше почти сякаш бе сътворена така — огромна ръка, изригнала нагоре от глинестата пръст.

Обърна се на югоизток, натам, където трябваше да е лагерът на Белите плащове. Трябваше да се справи с тях. Беше все по-сигурен — убеден всъщност, — че не може да продължи, докато не се опълчи на тези сенки от миналото.

Имаше само един начин да се справи с тях окончателно. Един грижливо изпипан капан, с помощта на Аша’ман и Мъдрите, и можеше да удари Чедата толкова силно, че да ги пръсне. Може би дори напълно да ги унищожи като сила.

Имаше средствата, възможността и основанията. Никакъв страх повече по земята, никакъв фалшив съд на Белите плащове. Скочи напред, прелетя трийсет стъпки и стъпи леко на земята. Продължи тичешком на югоизток по пътя.

Намери лагера на Белите плащове в обрасла с гора падина — хиляди бели палатки, вдигнати в плътни кръгове. Палатките на десетина хиляди Чеда, плюс десет хиляди наемници и войници. Балвер бе преценил, че това е ядрото на останалите Чеда, макар да не стана ясно как го бе разбрал. Дано омразата на сивия мъж към Белите плащове да не бе размътила преценката му.

Перин тръгна между палатките да види дали може да открие нещо пропуснато от Илиас и айилците. Едва ли. Но реши, че си струва, нали така и така беше тук. Освен това искаше да види лагера със собствените си очи. Повдигаше платнища, минаваше между палатките, оглеждаше всичко и добиваше усет за лагера и обитателите му.

Белите плащове обичаха нещата да са подредени, спретнати и сгънати грижливо. И бяха убедени, че целият свят може да е лъснат и почистен по същия начин, хората — определени и обяснени с една-две думи.

Перин поклати глава и се запъти към палатката на лорд Капитан-командира в централния кръг. Беше много по-голяма от другите. Перин се мушна вътре и се опита да види нещо, което можеше да е от полза. Беше обзаведена скромно, с походно легло в различно положение всеки път, щом го погледнеше, и маса с вещи по нея — появяваха се и изчезваха безразборно.

Перин пристъпи до нея и вдигна нещо, което се появи. Печат с пръстен. Печатът му бе непознат, крилата кама, но го запамети малко преди пръстенът да изчезне от пръстите му, твърде ефимерен, за да се задържи задълго във вълчия сън. Макар да се беше срещнал с водача на Белите плащове и да си бе разменял послания с него, не знаеше много за миналото му. Навярно това щеше да помогне.

Огледа палатката пак, не намери нищо от полза и отиде до голямата шатра, където според обяснението на Гаул държаха много от пленниците. Видя как шапката на господин Джил се появи за миг и изчезна.

Значи бяха тук. Излезе навън. И усети, че нещо го притеснява. Трябваше ли да опита нещо такова, когато Файле бе отвлечена? Беше пращал многобройни съгледвачи в Малден. Но никога не се беше опитал да иде там във вълчия сън.

Навярно щеше да е безполезно. Но изобщо не бе помислил за тази възможност и това го обезпокои.

Подмина кола, спряна до една от палатките, и замръзна. В колата лежеше посивял сребрист вълк и го гледаше.

— Наистина позволявам вниманието ми да се стесни, Скокливец — каза Перин. — Когато бъда погълнат от някоя цел, това може да ме направи невнимателен. Може да е опасно. Като в битка, когато съсредоточен върху противника пред себе си, може да пропуснеш нападение отстрани.

Скокливец отвори уста във вълчи смях, после скочи от колата. Перин усети други вълци наоколо. Другите от глутницата, с които бе тичал. Танцуващата сред дъбове, Искрите, Безграничния.

— Добре — каза на Скокливец. — Готов съм да уча.

Скокливец клекна и го изгледа. „Следвай.“

После изчезна.

Перин изруга и се огледа. Къде се беше дянал вълкът? Тръгна да го търси из лагера, но не можа да го усети никъде. Посегна с ума си. Нищо.

„Млади бико — изведнъж Скокливец се озова зад него. — Следвай.“

Отново изчезна.

Перин изръмжа и пак го затърси из лагера. Не го намери, огледа се и се озова в овесената нива, където го беше срещнал последния път. Скокливец го нямаше и там.

След миг обаче се появи. Миришеше разочаровано. „Следвай.“

— Не зная — отвърна Перин. — Скокливец, не зная къде отиваме.

Вълкът изпрати образ на малко вълче, тръгнало с глутницата. Мъничето гледаше големите и правеше каквото правят те.

— Но аз не съм вълк, Скокливец — каза Перин. — Не се уча като вас. Трябва да обясниш какво искаш да направя.

„Следвай тук.“ Странно, вълкът му изпрати образ на Емондово поле. После изчезна.

Перин го последва. Озова се на познатата зелена морава. Обкръжаваха я сгради, които му се сториха не на място. Емондово поле трябваше да е малко селце, а не цял град с каменна стена и с покрит с каменни плочи път, минаващ покрай кметския хан. Много се бе променило за краткото време, откакто бе заминал.

— Защо дойдохме тук? — смутен видя, че знамето с вълчата глава още се вее на пилона над моравата. Можеше да е заблуда от вълчия сън, но не вярваше. Много добре знаеше с каква ревност развяваха хората на Две реки пряпореца на „Перин Златоокия“.

„Хората са странни“, изпрати Скокливец.

Перин го погледна неразбиращо.

„Хората мислят странни мисли. Ние не се опитваме да ги разберем. Защо бяга сърната, врабецът лети, а дървото расте? Просто го правят. Това е всичко.“

— Дотук разбирам — отвърна Перин.

„Не мога да науча врабеца да лови плячка — продължи Скокливец. — И врабецът не учи вълка да лети.“

— Но тук ти можеш да летиш.

„Да. И не съм учен. Знам.“ Мирисът на Скокливец бе пълен със смут. Всички вълци знаеха всичко, което знае някой от техния вид. Скокливец бе отчаян, защото искаше да научи Перин, ала не можеше да го прави като хората.

— Моля те — каза Перин. — Опитай се да ми обясниш какво имаш предвид. Винаги ми казваш, че съм тук „твърде силно“. Опасно е, казваш. Защо?

„Ти спиш — отпрати вълкът. — Другият ти. Не можеш да оставаш тук задълго. Винаги трябва да помниш, че не си за тук. Това не е твоята бърлога.“

Скокливец се обърна към зданията около тях — завъртя се целият. „Това е твоята бърлога, твоето владение. Това място. Помни го. Ще те опази да не се изгубиш. Така го правеше някога твоят вид. Разбирай.“

Не беше заповед, а по-скоро нещо като молба. Скокливец не знаеше как да го обясни по-добре.

— Мога да опитам — като че ли го бе изтълкувал възможно най-добре. Но Скокливец грешеше. Това място не беше неговият дом. Домът му беше с Файле. Трябваше някак да запомни това, за да не се въвлече твърде силно във вълчия сън.

„Виждал съм твоята тя в ума ти, Млади бико — Скокливец кривна глава. — Тя е като пчелен кошер, със сладък мед и остри жила.“ Образът на Файле бе като на много объркваща вълчица. Можеше да те близне закачливо по носа в един момент, а след това да ти изръмжи свирепо.

Перин се усмихна.

„Паметта е едно — изпрати Скокливец. — Но другото си ти. Трябва да останеш като Младия бик.“ Последва отражение на вълк във вода, блещукаше и се размиваше от набраздилите го вълни.

— Не разбирам.

„Силата тук — Скокливец изпрати образ на вълк, изсечен от камък, — е силата в теб — вълкът помисли за миг. — Стой. Остани. Бъди ти.“

Изправи се и отстъпи назад, сякаш се готвеше да се втурне срещу Перин.

Объркан, Перин си представи себе си, какъвто беше, и задържа този образ възможно най-крепък.

Скокливец затича и скочи, блъсна го с рамо. Беше го правил и преди и така го изхвърляше от вълчия сън.

Този път обаче Перин се беше стегнал в очакване. Инстинктивно го оттласна от себе си. Вълчият сън около него затрептя, но след това отново стана плътен. Скокливец отскочи от него, въпреки че тежкото му тяло би трябвало да го е съборило.

Скокливец тръсна глава замаяно. „Добре. Добре. Учиш се.“

Перин пак стана, преди Скокливец да го блъсне отново. Изръмжа, но устоя твърдо.

„Тук“, изпрати вълкът образ на овесената нива. Изчезна и Перин скочи след него. Щом се озова в нивата, вълкът го блъсна с тяло и с ум.

Този път Перин падна. Всичко затрептя и замъждука. Усети, че е изтласкан извън вълчия сън, за да се върне в обикновения.

Не! Задържа образ на себе си, коленичил в овеса. Беше тук. Представи си го плътно и истинско. Миризмата на овес, влажният въздух, ронливата пръст под коленете…

Гледката се укрепи. Дишаше задъхано, но все още бе във вълчия сън.

„Добре — изпрати Скокливец. — Учиш се бързо.“

— Нямам избор — каза Перин и се изправи.

„Последният лов иде“, съгласи се Скокливец и изпрати образ на лагера на Белите плащове.

Перин се намръщи и се стегна. Атака не последва. Къде беше вълкът?

Нещо блъсна ума му. Никакво движение нямаше, само умствената атака. Не силна като преди, но неочаквана. Перин едва успя да я отблъсне.

Скокливец падна от въздуха и стъпи леко на земята. „Винаги бъди готов. Винаги, но особено докато се движиш.“ Образ на предпазлив вълк, души във въздуха, преди да излезе от храстите.

— Разбирам.

„Но не идвай твърде силно“ — сгълча го Скокливец.

Перин се съсредоточи и си спомни Файле и мястото, където спеше. Неговият дом. Той… леко се замъгли. Кожата му не стана прозрачна и вълчият сън си остана същият, но се почувства по-уязвим.

„Добре — изпрати вълкът. — Винаги готов, но никога не се задържай твърде силно. Все едно носиш кутре със зъби.“

— Няма да е лесно — каза Перин.

Скокливец излъчи мирис на смут. Трудно беше, разбира се.

Перин се усмихна.

— Сега какво?

„Бягане. После пак.“

Вълкът се втурна напред в мъгла от сиво и сребристо. Тичаше към пътя. Перин го последва. Долови от Скокливец решителност — мирис странно напомнящ как миришеше Трам, когато обучаваше бежанците. Това го накара да се усмихне.

Тичаха по пътя и Перин упражняваше равновесието на това да не бъде твърде силно в съня и в същото време да е готов да укрепи усета за себе си във всеки миг. Понякога Скокливец го нападаше, опитваше се да го изхвърли от вълчия сън. А после изведнъж спря.

Перин направи още няколко крачки, подмина го и също спря. Имаше нещо пред него. Полупрозрачна виолетова стена, която прорязваше пътя напряко. Извисяваше се в небето и продължаваше надалече наляво и надясно.

— Скокливец? Какво е това?

„Погрешно е. Не трябва да е тук.“ Миришеше ядосано.

Перин пристъпи напред и вдигна ръка, но се поколеба. Приличаше на стъкло. Никога не бе виждал такова нещо във вълчия сън. Възможно ли бе да са мехурите на злото? Взря се нагоре към небето.

Стената изведнъж проблесна и изчезна. Перин примигна и залитна назад. Озърна се към Скокливец. Вълкът клечеше, вторачен натам, където допреди миг бе стената. „Ела, Млади бико. Ще продължим другаде.“

Отдалечи се тичешком. Перин погледна отново пътя. Каквото и да бе тази стена, не бе оставила никакъв знак за съществуването си.

Угрижен, Перин пое след вълка.

— Да ме изгори дано, къде са стрелците с лъковете? — кресна Родел Итуралд. — Исках ги още преди час на предните кули да сменят арбалетчиците!

Битката вреше и кипеше с дрънченето на стомана, грохот и крясъци. Банда тролоци бе минала през реката на дървени салове и понтонни мостове. Тролоците мразеха водата.

Точно затова укреплението бе толкова полезно. Склонът се спускаше право към единствения брод на левги нагоре и надолу по реката. Тролоците се изсипваха от един проход от Погибелта на север и прииждаха тичешком към река Аринел. Но щом успееха да я преминат, се озоваваха срещу склона, а той бе разоран от окопи и укрепен с валове и стрелкови кули. Нямаше друг начин да се стигне до град Марадон от Погибелта, освен да се мине през този хълм.

Беше идеална позиция за задържане на много по-голяма сила, но и най-доброто укрепление може да бъде превзето, особено ако хората ти са уморени от боеве недели наред. Тролоците напираха нагоре по склона под порой от стрели и падаха в рововете под високите валове.

Итуралд командваше от горния лагер, на плоския връх на хълма. Ревеше заповеди и гледаше надолу към виещите се по склона ровове, валовете и кулите. Тролоци гинеха под ударите на пики при един от валовете. Пред очите му последният — грамаден звяр с овнешка глава — издъхна, прободен едновременно от три пики.

Като че ли предстоеше нов щурм обаче. Мърдраалите тласкаха напред през прохода нова маса тролоци. В реката бяха нападали толкова тела, че я бяха заприщили. Водата течеше червена и тичащите през нея чудовища газеха по труповете.

— Стрелци! — изрева Итуралд. — Къде са проклетите…

Рота стрелци с лъкове най-сетне пробяга покрай него — част от резервите, които бе задържал. Повечето бяха бронзовокожи доманци, примесени с малко тарабонци. Носеха всевъзможни видове оръжия: дълги домански лъкове, двойно извити салдейски, имаше дори няколко дълги лъка от Две реки.

— Лидрин — извика Итуралд и младият офицер със стоманеносиви очи дотича при него.

— Иди със стрелците до кулите — заповяда Итуралд. — Тролоците ще опитат нов щурм. Не искам друг юмрук да пробие до билото, чу ли ме? Ако завземат позицията ни и я използват срещу нас, много ще се ядосам.

Лидрин не се усмихна, както щеше да го направи някога. Не се усмихваше много напоследък. Обикновено само когато убиеше някой тролок. Отдаде чест и затича след стрелците.

Итуралд се обърна да погледне назад. Там бе издигнат долният лагер, в сянката на стръмния склон. Хълмът бе естествено укрепление сам по себе си, но салдейците го бяха доизградили през годините с един дълъг насип, изпъващ се към реката и по-стръмен на противоположната страна. В долния лагер бойците му можеха да поспят и да се нахранят, заслонени от вражеските стрели от стръмнината, на която той стоеше сега.

Двата му лагера, горният и долният, бяха пъстри. Някои от палатките бяха изкупени от салдейски села, някои бяха домански, още десетки бяха донесени през портали от цялата земя. Много бяха огромни кайриенски шатри на пъстри ивици. Но каквито и да бяха, все пак пазеха мъжете от дъжд и това бе достатъчно.

Салдейците определено знаеха как да строят укрепления. Само да можеше да ги убеди да оставят скривалището си в град Марадон и да дойдат на помощ.

— Сега пък какво…

Небето отпред изведнъж почерня. Едва му остана време да изругае и да се сниши, когато някакви черни неща заваляха отгоре на висока дъга и западаха върху горния лагер.

Не бяха камъни. Бяха трупове. Сгърчени трупове на тролоци. Тварите на Сянката най-сетне бяха задействали требушетите си.

Отчасти бе впечатлен, че ги е тласнал към това. Обсадните съоръжения несъмнено бяха донесени за щурма на Марадон, малко на юг. Вдигането им зад брода за атака на отбранителните му линии не само щеше да забави Тварите на Сянката, но щеше да изложи требушетите им на неговия огън.

Не бе очаквал да мятат трупове обаче. Изруга, щом небето отново потъмня и западаха още трупове — събаряха палатки и премазваха войници.

— Лечителите! — изрева Итуралд. — Къде са ашаманите? — беше притиснал здраво Аша’ман, откакто бе започнала обсадата. До ръба на изтощението. Сега ги задържаше назад, прибягваше до тях само когато тролокските атаки стигаха прекалено близо до горния лагер.

— Сър! — млад вестоносец се изкатери до него от предните линии. Доманското му лице беше пепеляво и беше твърде млад все още, за да може да си пусне мустаци. — Капитан Финсас докладва, че армията на Тварите на Сянката придвижва требушетите в обхват. Шестнайсет са, така каза.

— Уведоми капитан Финсас, че можеше да е и по-бърз — изръмжа Итуралд.

— Съжалявам, милорд. Прехвърлиха ги през прохода, преди да разберем какво стана. Първият залп порази наблюдателния ни пост. Самият лорд Финсас е ранен.

Итуралд кимна. Раджаби идваше, за да поеме командването на горния лагер и да организира изнасянето на ранените. Много тела бяха ударили и долния лагер. Требушетите можеха да преодолеят височината и да удрят по хората му в доскоро заслонената зона. Трябваше да изтегли назад долния лагер, в равнината към Марадон, което щеше да забави времето за реагиране. Кръв и пепел.

„Изобщо не ругаех толкова доскоро“, помисли си. Беше заради онова момче, Преродения Дракон. Ранд ал-Тор му бе дал обещания, изречени или намекнати. Обещания да защити Арад Доман от сеанчанците. Обещания, че Итуралд може да живее, вместо да умре заклещен от сеанчанците. Обещания да му даде да прави нещо, нещо важно, нещо съдбоносно. Нещо невъзможно.

Задръж Сянката. Сражавай се, докато дойде помощ.

Небето отново потъмня и Итуралд се сниши в командния павилион с дървен покрив — предпазна мярка именно срещу обсадни оръжия. Беше се опасявал от дъжд от малки камъни обаче, не от трупове. Мъжете се разтичаха да помогнат в извличането на ранените до сравнително по-безопасния участък на долния лагер и оттам през равнината към Марадон. Раджаби водеше акцията. Имаше врат като десетгодишен ясен и почти толкова едри ръце, но левият му крак бе пострадал в бой и отрязан под коляното. Айез Седай го бяха Изцерили колкото можаха и сега вървеше на дървен крак. Беше отказал да се оттегли през портали с тежко ранени, а Итуралд не настоя. Не изхвърляш добър офицер заради един крак.

Един млад офицер потрепери, когато подпухнал труп изтупа на покрива на павилиона. Офицерът — Зел — нямаше медната кожа на доманец, макар да носеше много домански мустак и разкрасяващ белег във форма на стрела.

Не можеха да се задържат много дълго тук срещу тролоците, не и срещу неизмеримата им чет. Итуралд трябваше да отстъпва педя по педя, все по-навътре в Салдеа, все повече към Арад Доман. Странно как винаги се оттегляше към родината си. Първо от юг, сега от североизток.

Арад Доман щеше да бъде премазан между сеанчанците и тролоците. „Гледай да удържиш на думата си, момче.“

Не можеше да се оттегли в Марадон, за жалост. Салдейците бяха дали ясно да се разбере, че смятат него — и Преродения Дракон — за нашественици. Проклети глупаци. Поне имаше шанс да унищожи обсадните машини.

Още едно тяло порази командния павилион, но покривът удържа. Според вонята — и плясъка понякога — на труповете тролоците не бяха избрали най-новите мъртви за тази канонада. Уверен, че офицерите му изпълняват задълженията си — сега не беше време да се намесва, — Итуралд стисна ръце зад гърба си и излезе навън. Щом го видяха, войниците се окуражиха. Най-добрите планове траеха само докато не удареше първата стрела, но един решителен командир можеше да внесе ред в хаоса с поведението си.

Бурята кипеше — облаци сребристо и черно, като почернял котел, окачен над огъня, с късове стомана, лъснали по ръбовете. Беше неестествено. Нека мъжете му да видят как стои тук и не се бои от това дори когато ги засипват трупове.

Отнасяха ранените, а мъжете в долния лагер вече го вдигаха и се подготвяха да го изтеглят още назад. Стрелците с лъкове и арбалети продължаваха обстрела, а пиконосците стояха в готовност по валовете. Имаше значителна конница, ала не можеше да я използва тук.

Требушетите, ако бъдеха оставени, щяха да изтощят хората му с порой от камъни. Но Итуралд възнамеряваше да ги изгори преди това с помощта на Аша’ман или с ударна сила с огнени стрели през портал.

„Да можех само да се оттегля в Марадон.“ Но салдейският владетел нямаше да го пусне вътре. Ако побегнеше към града, щеше да бъде смазан в стените от тролоците.

Проклети, проклети глупаци. Що за идиоти отказваха убежище, когато армия от Твари на Сянката е пред вратите им?

— Искам оценка на загубите — обърна се Итуралд към лейтенант Нилс. — Подгответе стрелците за атака по обсадните машини и вземете двама дежурни Аша’ман. Капитан Крийдин да наблюдава дали тролоци атакуват през брода. Ще удвоят усилията си след този бараж, защото ще допуснат, че редът ни е разстроен.

Младият мъж кимна и хукна да изпълни заповедта. След малко докуцука Раджаби.

— Вярно предположихте за требушетите. Наистина ги сглобиха, за да нападнат нас.

— Опитвам се винаги да предполагам вярно — отвърна Итуралд. — Не го ли направя, губим.

Раджаби изпъшка. Отгоре бурята вреше. Итуралд чуваше отдалече бойни тролокски викове. Тътен на бойни барабани, човешки крясъци.

— Нещо не е наред.

— Цялата тази проклета битка не е наред — каза Раджаби. — Не трябваше ние да сме тук. Трябваше да са салдейците. Цялата им армия, не само няколкото конници, които ни даде лорд Дракона.

— Нямам предвид това — Итуралд погледна към небето. — Защо трупове, Раджаби?

— За да ни деморализират.

Не беше нечувана тактика. Но първите залпове? Защо не използваха камъни, след като те щяха да нанесат по-големи щети, а чак след това да минат на трупове, след като изненадващият удар отмине? Тролоците нямаха ум за тактика, но Сенчестите… можеха да са изобретателни. Научил го беше от първа ръка.

Докато оглеждаше небето, последва нов внушителен залп, роден сякаш от черните облаци. Светлина, откъде бяха взели толкова много требушети? Достатъчно, за да хвърлят стотици мъртви тела наведнъж.

Шестнайсет, бе казало момчето. Не падаха ли твърде равномерно тези трупове?

Отговорът го порази като леден дъжд. Проклети хитри чудовища!

— Стрелци! — изкрещя Итуралд. — Стрелци, наблюдавайте небето! Това не са трупове!

Беше твърде късно. Още докато ревеше, драгхарите разгънаха крилете си. Над половината от „труповете“ в този залп бяха живи Твари на Сянката, скрити между падащите тела. След първата атака на драгхари над армията му преди няколко дни бе оставял стрелци на постоянни смени да наблюдават небесата ден и нощ.

Но стрелците нямаха заповеди да стрелят по падащи трупове. Итуралд продължи да реве, мечът му изсвистя от ножницата. Горният лагер изпадна в хаос, щом драгхарите се спуснаха сред войниците. Много от тях паднаха около павилиона, заоглеждаха се с чудовищно големите си черни очи и запривличаха към себе си мъжете с омайващите си песни.

Итуралд закрещя с цяло гърло и ушите му се изпълниха със звука на собствения му глас. Един от зверовете тръгна към него, но ревът му попречи да чуе смъртоносния напев. Съществото изглеждаше изненадано — доколкото можеше да е изненадано нещо толкова нечовешко — и той залитна към него, все едно привлечен от омагьосващата му песен, след това удари опитно във врата. Тъмната кръв потече по млечнобялата кожа. Итуралд изтръгна острието, без да спира да крещи.

Видя как Раджаби залитна и падна, когато една от Тварите на Сянката скочи върху него. Итуралд не можеше да му помогне — пред него самия бе паднал друг драгхар. В един благословен миг видя как огнени кълба поразиха драгхарите във въздуха — Аша’ман.

Но в същото време чу усилващия се тътен на бойните барабани. Както беше предсказал, кипящата сила на тролоците щеше да удари през брода с пълната си мощ. Светлина, колко мразеше понякога да е прав.

„Дано да си спазиш обещанието да ми пратиш помощ, момче — помисли Итуралд, докато влизаше в бой с втория драгхар. — Светлина, дано!“

Файле крачеше през лагера на Перин. Въздухът ехтеше от бърборещи гласове, уморени пъшкания и викове на раздаващи заповеди мъже. Перин бе пратил последна покана до Белите плащове за преговори, а отговор все още нямаше.

Чувстваше се освежена. Беше прекарала цялата нощ гушната до Перин горе на хълма. Беше донесла много завивки и одеяла. Тревистият хълм се бе оказал някак по-уютен от палатката им.

Тази сутрин съгледвачите се бяха върнали от Кайриен. Докладът им щеше да пристигне скоро. Докато го чакаха, се беше окъпала и бе закусила.

Сега бе време да се оправи с Берелайн.

Докато вървеше по утъпканата трева към майенската част на лагера, усети как гневът ѝ се усилва. Берелайн бе прекалила. Перин твърдеше, че слуховете идат от слугините ѝ, но Файле разбираше истината. Първата бе майсторка в манипулиране и контролиране на мълвата. Това бе най-добрият начин да управляваш от позиция на относителна слабост. Първата го правеше в Майен и правеше същото в лагера, където Файле бе по-силната страна като съпруга на Перин.

Двама от Крилатата гвардия стояха на входа на майенската част — с боядисани в пурпур гръдни брони и крилати шлемове. Изпънаха се, щом Файле ги приближи, стиснали в ръцете си парадните пики със златния ястреб в полет, отпечатан по дългите сини дръжки.

Файле трябваше да извие глава назад, за да ги погледне в очите.

— Придружете ме до вашата господарка.

Гвардейците кимнаха. Единият махна с облечената си в метална ръкавица ръка на други двама да поемат поста и заяви с плътен глас:

— Казано ни е да ви очакваме.

Файле повдигна вежда.

— Днес ли?

— Не. Първата просто каза, че ако дойдете, трябва да ви се подчиним.

— Разбира се, че трябва да ми се подчините. Това е лагерът на съпруга ми.

Стражите не възразиха, макар че навярно не бяха съгласни. Берелайн бе пратена да придружава Перин, но той не се разпореждаше изрично с бойците ѝ.

Файле тръгна след двамата мъже. Казала бе на Перин, че е подразнена от слуховете, но всъщност бе обезсърчена от дързостта на Берелайн. „Тази жена! Как смее да…“

Не. Не можеше да продължи по тази пътека. Едно хубаво навикване щеше да я накара да се почувства по-добре, но щеше да подсили слуховете. Какво щяха да си помислят хората, като я видеха да влиза в палатката на Берелайн и след това да ѝ крещи? Трябваше да е спокойна. Това щеше да е трудно.

Майенският лагер беше подреден на лъчи от централната палатка като спици на колело. Крилатата гвардия нямаха палатки — отишли бяха с господин Джил, — но групите бяха равномерно подредени. Някак прекалено равномерно, грижливо сгънати постели, правилни пирамиди пики, коневръзите и кухненските огньове на равни разстояния. Централният павилион на Берелайн бе в лавандулов и тъмночервеникав цвят — плячка от Малден. Двамата снажни гвардейци я отведоха до него и единият почука на пилона отвън за разрешение да влезе.

Берелайн се отзова със спокоен глас и мъжът дръпна настрани платното на входа. Файле понечи да влезе, но шумолене отвътре я спря. След миг излезе Анура. Кимна ѝ и двете плитки покрай лицето ѝ се люшнаха. Изглеждаше разочарована. Все още не си беше върнала благоразположението на господарката си.

Файле си пое дълбоко дъх и влезе.

В павилиона беше прохладно. Подът бе покрит с червено-зелен килим на лъкатушеща шарка. Макар павилионът да изглеждаше пуст без обичайната пътна мебелировка на Берелайн, все пак имаше два здрави дъбови стола и лека масичка от Малден.

Първата стана и каза кротко:

— Лейди Файле.

В тънката коронка на главата ѝ имаше някакво простичко великолепие — без никаква украса освен златния ястреб в полет, готов сякаш да се понесе към слънчевата светлина, струяща на петна от тавана на палатката.

Там бяха махнати платнища, за да пропускат светлината. Роклята на Първата бе в златисто и зелено, с много семпло коланче на кръста, но с дълбоко изрязано деколте.

Файле седна на единия стол. Този разговор бе опасен. Можеше да доведе до бедствие. Но трябваше да се проведе.

— Вярвам, че сте добре? — каза Берелайн. — Дъждовете от последните няколко дни не бяха ли много изтощителни?

— Дъждовете бяха ужасни, Берелайн. Но не съм тук, за да говорим за тях.

Берелайн нацупи изящните си устни. Светлина, колко красива бе тази жена! Файле се чувстваше направо жалка пред нея с прекалено големия си нос и с толкова малките си гърди. Гласът ѝ изобщо не бе така мелодичен като на Берелайн. Защо Създателят бе направил толкова съвършени хора като Берелайн? Дали това бе подигравка към останалите?

Но Перин не обичаше Берелайн. Обичаше нея. „Помни това.“

— Много добре — каза Берелайн. — Предполагах, че ще се стигне до това обсъждане. Позволете ми да ви уверя, че слуховете са абсолютно лъжливи. Нищо непристойно не се е случило между мен и вашия съпруг.

— Той вече ми каза това — отвърна Файле. — И вярвам повече на неговата дума.

Това накара Берелайн да се намръщи. Беше майсторка в политическите взаимодействия, притежаваше умение и такт, за които Файле завиждаше. Въпреки младостта си Берелайн бе опазила своя малък град-държава от много по-големия и могъщ Тийр. Файле можеше само да предполага колко жонглиране, двойни игри и чиста хитрост е изисквало това.

— Защо тогава дойдохте при мен? — попита Берелайн и също седна. — Ако сърцето ви е спокойно, значи няма никакъв проблем.

— И двете знаем, че въпросът не е дали сте спали със съпруга ми — каза Файле и очите на Берелайн се разшириха. — Това, което ме ядосва, не е какво се е случило, а какво се предполага.

— Слухове има навсякъде, където са събрани хора — каза Берелайн. — Особено където клюкарстват мъже.

— Такива силни, устойчиви слухове едва ли са се появили без известно окуражаване — заяви Файле. — Сега всички в лагера — включително вреклите се в мен бежанци — предполагат, че сте спали с моя съпруг, докато ме нямаше. От това не само изглеждам глупаво, но и хвърля сянка върху честта на Перин. Той не може да предвожда, ако го взимат за типа мъже, които ще се хвърлят в обятията на друга жена в мига, в който съпругата му изчезне за малко.

— Други владетели са надмогвали такива слухове — каза Берелайн. — А за мнозина от тях слуховете не са били безоснователни. Монархиите преживяват изневярата.

— Може би, за Иллиан или Тийр. Но Салдеа очаква от своите монарси нещо по-добро. Както и хората на Две реки. Перин не е като други владетели. Начинът, по който мъжете гледат на него, го раздира отвътре.

— Мисля, че го подценявате — отвърна Берелайн. — Той ще преодолее слуха и ще се научи да го използва в своя изгода. Това ще го направи по-силен и като мъж, и като владетел.

Файле я изгледа мълчаливо.

— Вие изобщо не го разбирате, нали?

Берелайн се дръпна, все едно ѝ бяха зашлевили плесница. Очевидно не ѝ допадаше откровеността на този разговор. Това можеше да даде на Файле някакво леко предимство.

— Разберете ме, лейди Файле — каза хладно Берелайн. — И вашият съпруг не е изключение. След като сте решили да бъдете откровена, аз също ще съм откровена. Бяхте умна, че взехте Айбара и споихте Салдеа към Преродения Дракон, но не мислете, че той ще остане ваш без съперничество.

Файле си пое дълбоко дъх. Беше време да изиграе играта си.

— Репутацията на Перин тежко пострада от стореното от вас, милейди Първа. За моя позор навярно щях да мога да ви простя. Но не и за неговия.

— Не виждам какво мога да направя.

— Аз пък виждам. И съм напълно сигурна, че една от нас трябва да умре.

Берелайн запази хладнокръвие.

— Извинете?

— В Граничните земи, ако жена открие, че друга е спала със съпруга ѝ, дадена ѝ е възможността за двубой с нож — беше истина, въпреки че традицията бе стара и отдавна вече не се спазваше. — Единственият начин да изчистя името си е двете с вас да се бием.

— Какво би доказало това?

— Ако не друго, ако вие сте мъртва, би спряло всекиго да мисли, че продължавате да спите със съпруга ми зад гърба ми.

— Всъщност ме заплашвате в собствената ми палатка?

— Това не е заплаха — отвърна твърдо Файле. Светлина, дано да бе избрала правилния път. — Това е предизвикателство.

Берелайн я изгледа преценяващо, после каза:

— Ще направя публично изявление. Публично ще скастря слугините си заради слуховете и ще заявя пред лагера, че нищо не се е случило.

— Наистина ли смятате, че това ще спре слуховете? Не сте ги оборили преди връщането ми. Това се приема като доказателство. И, разбира се, сега от вас се очаква да се държите все едно, че нищо не се е случило.

— Не е възможно да сте сериозна за това… предизвикателство.

— По отношение честта на съпруга ми, Берелайн, винаги съм сериозна.

Погледна я в очите и видя в тях загриженост. Берелайн не искаше да се бие с нея. И, разбира се, Файле не искаше да се бие с нея, и не просто защото не бе сигурна дали може да я победи, или не. Макар че винаги бе искала да отмъсти на Първата за онзи момент, когато Берелайн бе изтръгнала ножа ѝ.

— Ще направя предизвикателството официално тази вечер, пред целия лагер — заяви Файле хладно. — Ще разполагате с един ден да отговорите или да напуснете.

— Няма да участвам в такава глупост.

— Вие вече участвате — каза Файле и стана. — От момента, в който позволихте тези слухове да плъзнат.

Обърна се, за да излезе. Беше ѝ много трудно да прикрие нервността си. Беше ли видяла Берелайн капчиците пот, избили на челото ѝ? Имаше чувството, че стъпва по ръба на меч. Стигнеше ли вестта за това предизвикателство до Перин, той щеше да побеснее. Трябваше да се надява, че…

— Лейди Файле — каза зад нея Берелайн. Гласът ѝ бе напрегнат от тревога. — Можем, разбира се, да поправим нещата по друг начин. Нека не ги насилваме.

Файле спря. Сърцето ѝ се разтупка. Обърна се. Първата изглеждаше искрено притеснена. Да, вярваше, че Файле е достатъчно кръвожадна, за да направи това предизвикателство.

— Искам да се махнете от живота на Перин, Берелайн — каза Файле. — И ще получа това, по един или друг начин.

— Желаете ли да напусна? — попита Берелайн. — Задачите, които ми даде лорд Дракона, приключиха. Предполагам, че бих могла да вдигна хората си и да тръгнем в друга посока.

Не. Файле не искаше тя да си замине. Заминаването на войските ѝ щеше да е удар пред лицето на застрашителната армия на Белите плащове. А и Перин отново щеше да има нужда от Крилатата гвардия.

— Не — отвърна Файле. — Заминаването няма да направи нищо за слуховете, Берелайн.

— Ще направи същото, каквото би направило убийството ми — каза Берелайн сухо. — Ако се бием и вие по някакъв начин успеете да ме убиете, ще се каже, че сте открили изневярата на съпруга си и сте се разгневили. Продължавам да не разбирам как това би помогнало на позицията ви. Само би подсилило слуховете.

— Значи разбирате проблема ми — отвърна Файле с неприкрито раздразнение. — Изглежда няма никакъв друг начин да се отърва от слуховете.

Берелайн я изгледа мълчаливо. Тази жена веднъж се бе заканила, че ще ѝ отнеме Перин. Само дето не се беше заклела. Като че ли бе отстъпила в тази част наскоро. И очите ѝ издаваха притеснение.

„Осъзнава, че е прекалила“, помисли Файле. Берелайн не бе очаквала тя да се върне от Малден. Затова бе направила толкова дързък ход.

Сега осъзнаваше, че е прекалила. И с основание си мислеше, че Файле е достатъчно разгневена, за да я предизвика публично на дуел.

— Никога не съм искала това, Берелайн — каза тя и се върна в палатката. — Както и Перин. Ухажванията ви са неприятни и за двама ни.

— Съпругът ви не направи много, за да ме откаже. По време на отсъствието ви имаше моменти, в които пряко ме окуражаваше.

— Толкова малко го разбирате, Берелайн — беше удивително колко сляпа е била Първата, след като бе толкова умна в други неща.

— Така твърдите вие — каза Берелайн.

— Точно сега имате две възможности, Берелайн — Файле пристъпи към нея. — Можете да се биете с мен и една от нас ще умре. Права сте, това няма да сложи край на слуховете. Но ще сложи край на шансовете ви спрямо Перин. Или ще сте мъртва, или ще сте жената, която е убила съпругата му.

— Другият избор за вас — продължи Файле и погледна Берелайн в очите — е да измислите начин да унищожите тези слухове веднъж и завинаги. Вие забъркахте тази каша. Вие ще я поправите.

Това бе шансът ѝ. Файле не можеше да измисли как да излезе от положението, но Берелайн бе много по-веща в това отношение от нея. Затова бе дошла, готова да подведе Берелайн да мисли, че е способна да извърши нещо неразумно. След което да остави на политическата ѝ вещина да се справи със ситуацията.

Щеше ли да подейства?

Погледна Берелайн в очите и си позволи да издаде гнева си. Гнева от случилото се. Бяха я били, беше замръзвала и унижавана от общия им враг. А през това време Берелайн бе имала наглостта да направи нещо такова?

Гледаше я твърдо. Не, нямаше толкова политически опит като Берелайн. Но имаше нещо, което тази жена нямаше. Обичаше Перин. Дълбоко, истински. Щеше да направи всичко, за да не бъде наранен.

— Добре — каза Първата. — Така да бъде. Гордей се със себе си, Файле. Рядко… се случва да се откажа от плячка, която съм желала толкова дълго.

— Не казахте как бихме могли да се отървем от слуховете.

— Може би има начин — каза Берелайн. — Но ще е неприятен.

Файле повдигна вежда.

— Ще трябва да ни виждат като приятелки — обясни Берелайн. — Боят, враждата — те само ще подхранват слуховете. Но ако ни виждат заедно, ще ги спре. Това, заедно с официалното им опровергаване, би трябвало да е достатъчно.

Файле седна на стола. Приятелки? Та тя ненавиждаше тази жена.

— Трябва да изглежда достоверно — Берелайн стана, отиде до етажерката в ъгъла на палатката и си наля студено вино. — Само така ще свърши работа.

— Ще си намерите друг мъж също така — рече Файле. — Някой, когото да ухажвате, поне за известно време. За да покажете, че не се интересувате от Перин.

Берелайн вдигна чашата.

— Да. Подозирам, че това също би помогнало. Можете ли да приемете този акт, Файле ни Башийр т’Айбара?

„Повярва, че съм готова да те убия, нали?“ — помисли Файле.

— Обещавам.

Берелайн помълча, вдигнала чашата към устните си. После се усмихна.

— Да видим тогава какво ще се получи.

И отпи.