Среднощни кули

Глава 19 Разговор за дракони

Мат облече дебелото кафяво палто. Копчетата бяха от месинг, но иначе никаква украса нямаше по него. Имаше обаче няколко дупки от стрели, които без него щяха да са го убили. Около едната имаше петно от кръв, но общо взето се беше отмило. Хубаво палто беше. За такова палто щеше да е платил добра пара в Две реки.

Потърка лицето си, загледан в огледалото в новата си палатка. Най-после я беше обръснал проклетата брада. Как се оправяше Перин с този сърбеж? Трябваше да има шкурка вместо кожа тоя човек. Е, Мат щеше да си намери друг начин да се маскира, щом се налагаше.

Беше се порязал няколко пъти, докато се бръснеше. Но не че бе забравил да се грижи за себе си. Не му трябваше слуга да прави нещо, което можеше да свърши сам. Кимна на себе си, сложи си шапката и сграбчи ашандарей от ъгъла на палатката. Гарваните по острието сякаш бяха възбудени, в очакване на нови битки.

— Скапано добре ще е само да чакате — каза им, взе пътната си торба, метна я на рамо и излезе. От тази вечер щеше да прекарва нощите в града.

Докато крачеше през лагера, кимна на няколко минаващи Червени ръце. Беше удвоил стражата. Тревожеше се заради голама, но също тъй и заради многото военни лагери в района. Половината бяха наемници, половината — ратници на един или друг дребен лорд, дошъл да отдаде почит на кралицата… и подозрително пристигаха след като боя бе свършил.

Несъмнено всеки от тях изразяваше чистосърдечна васална преданост към Елейн, като обясняваше, че хората му са я поддържали през цялото време. Думите им сигурно нямаха голям успех, след като бе научил със сигурност, от трима пияници в три различни кръчми, че Елейн е използвала Пътуването енергично, за да събира защитниците си. По-лесно бе да се направиш, че си пристигнал късно, когато отвръщаш на писмено послание.

— Мат! Мат!

Мат спря. Към него тичаше Олвер. Момчето бе започнало да носи червена лента досущ като Червените ръце, но все още носеше кафявите си панталони и палто. Носеше навитото си платно за „Змии и лисици“ под мишница, а на другото рамо бе преметнало пътна торба.

Сетале бързаше зад него, с Лусин и Едер, двамата, които Мат бе назначил да пазят нея и момчето.

— Мат — заговори задъхано Олвер. — Тръгваш ли?

— Нямам време да си играя с тебе сега, Олвер — каза Мат. — Трябва да се срещна с една кралица.

— Знам. Помислих, че щом и двамата отиваме в града, можем да яздим заедно и да обмислим. Имам няколко идеи как да победим змиите и лисиците! Ще им покажем хубаво, Мат. Да ме изгори дано, скапано ще им го покажем!

— Кой те научи на тоя език?

— Мат — рече Олвер. — Това е важно! Трябва да планираме! Не сме говорили какво ще правим.

Мат се изруга наум, че бе обсъдил рискованата акция за спасяването на Моарейн там, където Олвер можеше да чуе. Момчето нямаше да го понесе добре, когато го оставеха.

— Трябва да помисля какво ще кажа на кралицата — отвърна той и се почеса по брадичката. — Но май си прав, планирането е важно. Защо не идеш да кажеш на Ноал за идеите си?

— Казах му вече. И на Том също. И на Талманес.

Талманес? Той нямаше да идва с тях в Кулата! Светлина, на колко още бе казал Олвер за новината?

— Олвер — Мат клекна, за да го погледне в очите. — Не бива да приказваш толкова. Не искам прекалено много хора да научат какво правим.

— Не съм казал на никой, на който не можем да се доверим, Мат. Не се безпокой. Повечето бяха Червени ръце.

„Страхотно!“ — помисли Мат. Как щяха да погледнат войниците на командира си, който се кани да замине нанякъде и да се бие с пасмина същества от детски приказки? Дано да приемеха думите на Олвер като фантазии на малко момче.

— Просто внимавай — каза му той. — Ще намина утре в хана ви и можем да изиграем една игра и да поговорим. Става ли?

Олвер кимна.

— Добре, Мат. Но… Кръв и проклета пепел! — обърна се и си тръгна.

— И спри да кълнеш! — извика след него Мат и поклати глава. Проклетите войници щяха да развалят Олвер още преди да стане на дванайсет.

Продължи по пътя си, вдигнал ашандарей на рамото си. Том и Талманес чакаха на коне пред лагера с отряд от петдесет Червени ръце. Том носеше разточително виненочервено палто със златно везмо по ръкавите, под него риза с бяла дантела по маншетите и копринено шалче на врата. Копчетата бяха от бляскаво злато. Мустаците му бяха подкастрени и вчесани. Цялата му външност беше нова, включително черното наметало със златиста подплата.

Мат замръзна. Как бе успял така съвършено да се преобрази от дяволит веселчун в кралски придворен? Светлина!

— Виждам от реакцията ти, че представянето е въздействащо — каза Том.

— Кръв и проклета пепел! — възкликна Мат. — Какво стана? Да не си се поболял от развалена наденица на закуска?

Том отметна наметалото си и показа лютнята си. Приличаше на дворцов бард!

— Помислих, че щом като ще се появявам в Кемлин след толкова години, би трябвало да изглеждам на място.

— Нищо чудно, че пееше за пари всеки ден — каза Мат. — Хората в градските кръчми много обичат да ги пилеят.

Талманес повдигна вежда — при него това бе все едно да ти се ухили широко. Понякога изглеждаше толкова кисел, че и гръмоносни облаци щяха да са по-весели. Той също носеше изящно облекло, неговото в тъмнокобалтово и сребристо. Мат опипа маншетите си. Малко дантела нямаше да е зле. Ако Лопин беше тук, щеше да приготви подходящото облекло, без Мат дори да пита. Малко дантела беше добре за един мъж. Прави те представителен.

— Ти това ли ще носиш на посещението при кралицата, Мат? — попита Талманес.

— Разбира се — думите излязоха от устата му, преди да има време да ги помисли дори. — Добро палто е — пристъпи да вземе юздите на Пипс.

— Добро за кръчмарска свада, може би — подхвърли Талманес.

— Елейн сега е кралицата на Андор, Мат — каза Том. — А кралиците са малко особени. Би трябвало да ѝ покажеш уважение.

— Показвам ѝ проклетото уважение — Мат връчи копието си на един от войниците и се качи на седлото. Взе си копието и обърна Пипс, за да погледне Том накриво. — Това си е съвсем добро палто за селянин.

— Но ти вече не си селянин, Мат — рече Талманес.

— Селянин съм — заинати се Мат.

— Но Мусенджи те наричаше…

— Бъркаше. Само защото си се оженил за някоя още не значи, че изведнъж си станал проклет благородник.

Том и Талманес се спогледаха.

— Мат — рече Том, — всъщност точно така става. Общо взето това е единственият начин да станеш благородник.

— Така го правим тука може би. Но Тюон е от Сеанчан. Кой знае какво правят там? Всички знаем колко са странни. Не можем да знаем нищо, докато не говорим с нея.

Том се намръщи.

— Сигурен съм, от това, което тя каза, че…

— Не можем да знаем нищо, докато не говорим с Тюон — повтори Мат, този път по-високо. — Дотогава аз съм Мат. Никакъв Принц на не знам си какво и разни такива глупости.

Том го гледаше смутено, но устните на Талманес съвсем леко се кривнаха на една страна. Да го изгори дано този човек. Мат беше склонен да мисли, че строгият му характер е само игра. Дали не се смееше тайно отвътре?

— Добре, Мат — рече Талманес. — Ти никога не си имал усет, тъй че защо ли да го очакваме сега? Напред, тогава, да се срещнем с кралицата на Андор. Сигурен ли си, че не искаш първо да се повъргаляш в калта?

— Ще се оправя — каза сухо Мат и придърпа шапката си, докато един войник връзваше торбата му за седлото.

Смуши Пипс да го подкара напред и процесията пое по познатия вече път към Кемлин. През повечето време Мат превърташе плана в главата си. Носеше изписаните от Алудра листове в една кожена папка. Там бяха и исканията ѝ. Всеки звънар в Кемлин, големи количества бронз и желязо, и прахове на цена хиляди корони. И твърдеше, че това бил минимумът, който ѝ трябва.

Как, в името на Светлината, щеше да накара проклетата Елейн Траканд да му даде всичко това? Много усмивки щяха да трябват тук. Но Елейн се беше оказала неподатлива на усмивките му, а кралиците не бяха като простите хора. Повечето жени ще ти се усмихнат в отговор или ще ти се навъсят, тъй че да си знаеш мястото. Елейн май беше от типа, дето ще ти се усмихнат, а после все едно ще те хвърлят в тъмницата.

Не можеше ли поне веднъж да седне някъде като хората, да си запали лула добър табак и да се позабавлява с игра на зарове, с някое хубаво слугинче на коляното и без никакви грижи освен следващото хвърляне. Вместо това се бе оженил за сеанчанска Висша кръв и отиваше да моли кралицата на Андор за помощ. Как се въвличаше в тези ситуации? Понякога си мислеше, че Създателят сигурно е като Талманес. Строго лице, но тайно страхотно се забавлява и му се присмива.

Процесията му подминаваше многобройни лагери по откритите равнини около Кемлин. От всички наемници се изискваше да са поне на една левга от града, но силите на лордовете можеха да вдигат лагерите си по-близо. Това поставяше Мат в лоша позиция. Винаги възникваха напрежения между наемни мечове и вярна войска, а след като наемниците бяха толкова далече, свадите избухваха често. Бандата се намираше точно по средата.

Той пресметна набързо по пушеците от лагерни огньове, които се виеха във въздуха. В района имаше поне десет хиляди наемници. Знаеше ли Елейн какъв бълбукащ котел е подгряла тук? Твърде много топлина и цялото проклето нещо щеше да изкипи!

Процесията на Мат привличаше внимание. Беше накарал един от хората си да развее знамето на Бандата на Червената ръка, а хората му печелеха почит. По негови сметки те бяха най-голямата единична сила — наемници или отряди на лордове — извън стените на Кемлин. Бяха организирани и дисциплинирани като редовна армия и ги предвождаше личен приятел на Преродения Дракон. Хората му все се перчеха с това, макар че Мат би предпочел да си мълчат.

Подминаваха групи мъже, насъбрали се покрай пътя от любопитство да зърнат със собствените си очи „лорд Мат“. Мат гледаше право напред. Ако бяха очаквали да видят някое конте с пищно палто, щяха да се разочароват! Макар че навярно можеше да си избере някое по-добро палто. Това беше кораво и яката го жулеше.

Разбира се, немалко от тях сигурно мислеха, че Талманес е „лорд Мат“, ако се съдеше по това как сочеха към него, сигурно заради облеклото му. Кръв и пепел!

Разговорът с Елейн щеше да е тежък. Но Мат държеше скрита карта и се надяваше, че ще е достатъчна, та тя да пренебрегне цената на предложението на Алудра. Макар че повече го беше страх да не разбере какво прави и да поиска да участва. Защото когато една жена поиска да „участва“ в нещо, това означава, че иска да командва.

Приближиха портата в сиво-белите стени на Кемлин, като подминаха нарастващия външен град. Войниците му махнаха да продължи. Мат докосна с пръсти шапката си за поздрав, а Том удостои с пищен жест събралата се тълпа. Завикаха от възторг. Страхотно. Просто скапано страхотно.

Маршът им през Новия град мина без събития, само дето тук се бяха насъбрали още повече тълпи. Мат искаше да избегне главните булеварди, но тесните улички на Кемлин криволичеха в объркана плетеница. Сила от петдесет конници бе твърде голяма, за да се движи по тези улички.

Най-сетне влязоха във Вътрешния град, където улиците бяха по-широки, построените от огиери здания не толкова нагъсто и населението — по-рехаво. Тук подминаха още групи въоръжени мъже, включително гвардейци в бяло и червено. Мат зърна лагера им отпред, покрил сивите каменни плочи на двора с палатки и коневръзи.

Дворецът на Кемлин бе като друг малък град в града в града. Имаше ниска укрепена с бруствери стена и макар кулите и шпиловете му да се издигаха високо във въздуха, приличаше повече на военен бункер, отколкото Слънчевия палат. Странно, как така и не беше забелязал това като по-млад. Ако Кемлин паднеше, този дворец можеше да се държи сам. Трябваха им повече казармени постройки обаче. Това лагеруване насред дворцовия площад беше нелепо.

Мат взе Талманес, Том и отряд от десет Червени ръце за ескорт. Висок мъж с лъскава гръдна броня с три златни нашивки на рамото на наметалото чакаше на входа на двореца. Беше млад, но стойката му — отпусната и в същото време стегната, с ръка на ефеса на меча — издаваше, че е опитен войник. Толкова по-зле, че имаше такова красиво лице. Животът в армията сигурно щеше да му го съсипе.

— Лорд Каутон? — обърна се той към Мат.

— Просто Мат.

Мъжът повдигна вежда, но си замълча.

— Аз съм Чарлз Гайбон. Ще ви заведа при нейно величество.

Значи беше пратила самия Гайбон. Беше с висок ранг, първи помощник-командир на армиите ѝ. Това бе неочаквано. Страх ли я беше Елейн от него, или го зачиташе? Едва ли го зачиташе, не и след като го бе накарала да чака толкова дълго, за да получи аудиенция! Добър поздрав за един стар приятел. Подозренията му се потвърдиха, когато Гайбон ги поведе не към Голямата зала, а надолу към един тих район на двореца.

— Много съм слушал за вас, господин Каутон — каза Гайбон. Приличаше на един от онези сковани войници. Стабилни, но някак твърде стабилни. Като лък, но без достатъчно жилавост в него.

— От кого? — попита Мат. — От Елейн ли?

— Най-вече слухове из града. Хората обичат да приказват за вас.

„Нима?“ — помисли Мат, а на глас каза:

— Не съм направил и половината от това, което разправят. А другата половина не беше по моя проклета вина.

Гайбон се засмя.

— А историята дето сте висели от едно дърво девет дни?

— Не е вярно — каза Мат, едва се сдържаше да не оправи шалчето около врата си. Девет дни? Откъде беше дошло пък това? Та той не беше висял и девет проклети минути! Девет секунди щяха да са твърде много.

— Казват също — продължи Гайбон, — че никога не губите на зарове и в любовта и че копието ви никога не пропуска целта си.

— Де да бяха верни последните две. Да ме изгори дано, ще ми се да бяха.

— Но все пак винаги печелите на зарове?

— Почти — отвърна Мат и дръпна периферията на шапката си. — Но това не го разправяй много. Иначе никой няма да седне да играе с мен.

— Казват и че сте убили един от Отстъпниците.

— Не е вярно — а това пък откъде беше дошло?

— А историите как сте се дуелирали с краля на айилските нашественици в двубой на честта? Наистина ли вие сте спечелили за Преродения Дракон верността на айилците?

— Кръв и пепел. Убих Куладин, но не стана в никакъв дуел! Налетях на него на бойното поле и един от нас трябваше да умре. Нямаше да е добре да съм аз, нали?

— Интересно — каза Гайбон. — Мислех, че това може би е вярно. Поне е едно от малкото неща, които биха могли да се случат. За разлика от… — мъжът замълча.

— От кое? — попита Мат. Подминаха една пресечка на коридори, където се бяха струпали слуги, гледаха ги как минават и си шепнеха.

Гайбон се поколеба.

— Сигурен съм, че сте го чули.

— Едва ли — да го изгори дано! Какво следваше сега? Мъжете от бандата му ли разпространяваха тези слухове? Дори те не знаеха за някои от онези неща!

— Ами, този слух, дето сте влезли във владението на господаря на смъртта и сте го предизвикали, и сте поискали отговори на въпросите си — каза Гайбон малко притеснено. — И че той ви е дал копието, което държите, и ви е предрекъл собствената ви смърт.

Мат се смрази. Това бе твърде близо до истината и си беше плашещо.

— Глупаво е, знам — каза Гайбон.

— Разбира се — измърмори Мат. — Глупаво е — опита се да се засмее, но излезе на кашлица. Гайбон го изгледа с любопитство.

„Светлина — осъзна Мат. — Мисли си, че отбягвам въпроса!“

— Само слухове, разбира се — рече той бързо. Твърде бързо може би. Кръв и проклета пепел!

Гайбон кимна замислено.

Мат искаше да смени темата, но не можеше да се довери на себе си и да си отвори проклетата уста. Видя, че се събират още и още слуги да погледат процесията. Искаше му се да изругае и за това, но после забеляза, че много от тях всъщност като че ли наблюдават Том.

Том някога бе служил като дворцов бард тук в Кемлин. Не говореше за това, но Мат знаеше, че е преживял раздор с кралицата. Оттогава беше във фактическо изгнание и идваше в Кемлин само когато обстоятелствата го принудят.

Мургейз вече бе мъртва, тъй че това като че ли бе завръщането на Том от изгнанието му. Навярно затова се бе облякъл толкова изящно. Мат отново погледна палтото си. „Да ме изгори дано, трябваше да си облека нещо по-хубаво.“

Гайбон ги отведе до една резбована врата с ревящия Лъв на Андор, почука леко, получи позволение и махна на Мат към вратата.

— Кралицата ще ви приеме в дневната си.

— Том, ти си с мен — рече Мат. — Талманес, ти наглеждаш войниците — благородникът посърна, но Елейн несъмнено щеше да притесни Мат и той не искаше Талманес да го види. — Ще те представя по-късно — обеща му Мат. Проклети благородници. Мислеха си, че всяко второ нещо е обида за честта им. Мат щеше да се радва да изчака отвън!

Пристъпи и си пое дълбоко дъх. Беше се бил в десетки стълкновения и сражения, без да се изнерви. Сега ръцете му трепереха. Защо имаше чувството, че влиза право в засада без никакво оръжие и броня?

Елейн. Кралица. Да го изгори дано, това щеше да боли. Отвори вратата и влезе.

Очите му намериха Елейн мигновено. Седеше до една камина и държеше чаша, като че ли с мляко. Изглеждаше блестяща, с рокля в тъмночервено и златно. Красива, с пълни червени устни, които Мат нямаше да има нищо против да целуне, ако не беше женен мъж. Червено-златистата ѝ коса сякаш блещукаше на светлината на огъня от камината и страните ѝ бяха пълни с цвят. Като че ли се беше поналяла малко. Най-добре да не споменава това. Или да го спомене? Понякога жените се ядосват като споменеш, че са се променили, а понякога се ядосват, че не си го забелязал.

Беше хубава. Не толкова като Тюон, разбира се. Елейн бе твърде бяла и прекалено висока, и имаше твърде много коса. Беше разсейващо. Все пак беше хубава. Чиста загуба да стане кралица. От нея щеше да се получи чудесно слугинче в хубава гостилница. О, добре. Все някоя трябваше да е кралица.

Мат погледна Биргит, единственото друго лице в стаята. Виж, тя изглеждаше същата. Винаги си оставаше същата, с тая златна плитка и с високите ботуши, като героинята от проклетите приказки. И беше точно това. Хубаво бе, че я вижда отново. Беше жена, за която знаеше, че няма да му се сопне, ако говори истината.

Том пристъпи до него и Мат се покашля. Елейн очакваше от него да бъде официален. Е, нямаше да ѝ се кланя и прикляква и нямаше да…

Веднага щом Биргит затвори вратата Елейн скочи от стола си и се втурна през стаята.

— Том, толкова се радвам, че си добре! — и го сграбчи в прегръдката си.

— Здравей, миличко — каза Том обичливо. — Чух, че си се справила добре, за себе си и за Андор.

Елейн плачеше! Мат смъкна шапката си. Беше объркан. Том и Елейн можеше и да са били близки някога, но сега тя бе кралица и…

Елейн се обърна към него.

— Радвам се да те видя, Мат. Не си мисли, че Короната е забравила службата ти за мен. Връщането на Том в Андор е още една услуга, за която сме ти задължени.

— Мм, добре — каза Мат. — Всъщност не беше кой знае какво, знаеш го, Елейн. Да ме изгори дано. Ти си кралица! Какво изпитваш?

Елейн се засмя и най-после пусна Том.

— Какъв език имаш само, Мат.

— Няма да се кланям и никакви такива — предупреди той. — Нито ще си правя труда с тая глупост с „ваше величество“.

— Не бих го и очаквала. Освен публично, разбира се. Искам да кажа, че трябва да се държа на положение пред хората.

— Да де, тук си права — наистина изглеждаше разумно. Мат подаде ръка на Биргит, но тя се изкиска, прегърна го и го тупна по гърба, сякаш бяха като стари приятели, срещнали се за халба ейл. Е, то си беше така де. Без ейла.

Нямаше да му дойде зле малко ейл.

— Заповядайте, седнете — каза Елейн и махна към столовете край огъня. — Съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго, Мат.

— Няма нищо — отвърна той. — Заета си.

— Смущаващо е. Един от стюардите ми ви е объркал с другите наемнически групи. Толкова е трудно да си осведомен за всички! Ако желаеш, ще ти разреша да преместите лагера си по-близо до града. Боя се, че няма място отсам стените за Бандата.

— Няма да е нужно — отвърна Мат и се настани на един от столовете. — Да ни разрешиш да се преместим по-близо ще е достатъчно мило. Благодаря ти — Том седна, а Биргит предпочете да остане права, но дойде с тях при камината и се подпря на каменната стена.

— Добре изглеждаш, Елейн — каза Том. — Всичко добре ли върви с детето?

— Децата — поправи го Елейн. — Ще са близнаци. И да, всичко е добре. Като оставим настрана това, че ме подбутват и ръчкат почти по всеки повод.

— Чакай… — намеси се Мат. — Какво?! — и се втренчи в корема на Елейн.

Том завъртя очи с досада.

— Ти никога ли не слушаш, когато си в града да играеш комар?

— Слушам — измърмори Мат. — Обикновено — после погледна Елейн обвинително. — Ранд знае ли?

Тя се засмя.

— Надявам се да не е прекалено изненадан.

— Да ме изгори дано! Той е бащата!

— Бащата на децата ми е предмет на известни спекулации в града — каза строго Елейн. — И Короната предпочита да са спекулации, засега. Но стига за мен! Том, трябва да ми разкажеш всичко. Как избяга от Ебу Дар?

— Оставете Ебу Дар — сопна се Биргит. — Как е Олвер? Намерихте ли го?

— Да — отвърна Том. — И е добре, макар да се боя, че момчето е обречено на живот като професионален войник.

— Не е лош живот — отбеляза Биргит. — Нали, Мат?

— Има и по-лоши — още се мъчеше да си прибере краката под стола. Как ставането на кралица бе направило Елейн по-малко властна и наперена? Всъщност сега изглеждаше дори приятна!

Е, това беше нечестно. И преди беше имало моменти, когато изглеждаше приятна. Просто се бяха смесили с моменти, когато се разпореждаше с Мат. Усети, че се усмихва, когато Том заразказва подробностите около бягството им и пленяването на Тюон, а след това за пътуванията с позорището на господин Лука. Извадена от стрелника на майстор разказвач, историята изглеждаше доста по-впечатляващо, отколкото на живо. Мат почти се помисли за герой, докато я слушаше.

Точно преди Том да стигне до частта с брачните слова на Тюон, Мат се покашля и се намеси.

— И набихме сеанчанците, избягахме в Муранди и накрая намерихме една Айез Седай да ни прехвърли тука през портал. Между другото, да си виждала Верин напоследък?

— Не — отвърна Елейн.

Том го изгледа с насмешка.

— Проклятие — е, отиде си шансът му да я използва за портал до кулата Генджей. Щеше да се тревожи по-късно за това. Мат извади кожената папка от колана си, отвори я и извади листовете на Алудра. — Елейн. Трябва да поговоря с тебе.

— Да, споменаваш за „звънари“ в писмото си. В каква неприятност си се забъркал, Матрим Каутон?

— Не е честно — възрази той, докато разгъваше листовете. — Не съм аз този, който се забърква в неприятности. Ако аз не…

— Няма да споменаваш пак за пленяването ми в Тийрския камък, нали? — попита тя и завъртя очи към тавана.

Той млъкна.

— Не, разбира се. Онова стана преди векове. Почти не го помня вече.

Елейн се засмя и хубавият ѝ глас звънна в стаята. Мат усети, че се е изчервил.

— Все едно, не съм в беда. Просто ми трябват някои ресурси.

— Какви ресурси? — попита Елейн с нарастващо любопитство, докато той редеше листовете на масичката до стола ѝ. Биргит се наведе да погледне.

— Добре — рече Мат и се потърка по брадичката. — В града има трима леяри на камбани. Те ще ми трябват. И ще ми трябват някои прахове. Изредени са на тази страница. И… ще ни трябва метал — подаде ѝ списъците на Алудра с трепереща ръка.

Елейн прочете страницата и примига.

— Ти луд ли си?

— Понякога мисля, че може и да съм. Но да ме изгори дано, мисля, че това ще си струва цената.

— Какво е то? — попита Елейн, докато Биргит преглеждаше страниците, след което ѝ ги подаде.

— Алудра ги нарича дракони — каза Мат. — Според Том ти я познаваш.

— Да, виждала съм я.

— Ами, това значи са метателни тръби, като за фойерверките. Само че са направени от метал и са големи. И вместо да мятат нощни цветя, изхвърлят големи колкото глава парчета желязо.

— Защо ще иска човек да мята парчета желязо във въздуха? — попита Елейн намръщено.

— Не е това — рече Биргит, ококорила очи. — Мяташ ги по армията на някой друг.

Мат кимна.

— Алудра твърди, че един такъв дракон ще може да хвърли желязна топка на една миля.

— Майчино мляко в чаша! — рече Биргит. — Не може да го казва сериозно.

— Сериозна е — отвърна Мат. — И аз ѝ вярвам. Трябва да видите какво е създала вече, а твърди, че това ще е шедьовърът ѝ. Вижте, тука показва как драконите стрелят по градска стена от една миля. С петдесет дракона и двеста и петдесет войници би могла да срине крепостна стена като тази около Кемлин за няколко часа.

Елейн пребледня. Вярваше ли му? Щеше ли да се ядоса, че ѝ губи времето?

— Знам, че това няма да е от голяма полза в Последната битка — заговори бързо Мат. — Тролоците нямат стени. Но виж тук. Накарах я да измисли разпръскващ се снаряд. От петстотин крачки един такъв снаряд ще свърши работата на петдесет стрелци. Да ме изгори дано, Елейн, но ние ще сме в неизгодно положение. Сянката винаги може да хвърли срещу нас повече тролоци, отколкото са войниците ни, а проклетите същества са два пъти по-трудни за убиване от човек. Трябва ни предимство. Помня как…

Млъкна. За малко да се изтърве, че помни Тролокските войни, което хич нямаше да е добре. Тъкмо така се раждат смущаващи слухове.

— Виж — настоя той. — Знам, че може да ти изглежда глупаво, но трябва да ѝ дадеш шанс.

Тя вдигна очи към него и… какво, пак ли плачеше? Какво беше направил?

— Мат, бих могла да те целуна — заяви тя. — Точно това ми трябваше!

Мат примига. Какво?!

Биргит се изкиска.

— Първо Нори, сега Мат. Трябва да внимаваш, Елейн. Ранд ще ревнува.

Елейн изсумтя и отново погледна плановете.

— Леярите няма да харесат това. Повечето занаятчии нямат търпение да се върнат към ежедневната работа след обсадата.

— О, не съм сигурна, Елейн — каза Биргит. — Познавала съм един-двама занаятчии по мое време. До един се оплакват от кралските укази по време на война, но стига Короната да ги компенсира, тайно се радват. Стабилната работа винаги е за предпочитане. Освен това нещо такова ще събуди любопитството им.

— Ще трябва да го пазим в тайна — рече Елейн.

— Значи ще го направиш все пак? — възкликна Мат изненадано. Нямаше да му трябва тайният подкуп, за да я убеди!

— Първо ще ни трябва доказателство, че те действат, разбира се — каза Елейн. — Но ако тези устройства, тези дракони, действат наполовина толкова добре, колкото твърди Алудра… Е, ще съм глупачка, ако не вкарам в правенето им всеки човек, когото мога!

— Правилно и много щедро от твоя страна — Мат се почеса по главата.

Елейн го погледна разколебана.

— Щедро ли?

— Че ще ги направиш за Бандата.

— За Бандата? Мат, те ще са за Андор!

— Хайде сега. Това са моите планове.

— И моите ресурси! — Елейн стана, изведнъж настръхнала. — Много добре разбираш, че Короната би могла да предложи по-стабилен и полезен контрол за разгръщането на тези оръжия.

Том отстрани се хилеше.

— Ти пък за какво се радваш? — попита го Мат сърдито.

— Нищо. Майка ти би се гордяла с теб, Елейн.

— Благодаря ти, Том — рече тя и го удостои с усмивка.

— На чия страна си? — попита Мат.

— На всички — отвърна Том.

— Това не е проклета страна — измърмори Мат и погледна отново Елейн. — Вложих много усилия и мисъл, за да измъкна тези планове от Алудра. Нямам нищо против Андор, но не мога да доверя тези оръжия на никого освен на самия мен.

— А ако Бандата беше част от Андор? — попита Елейн. Наистина изведнъж прозвуча като кралица.

— Бандата не е на никого — отвърна той.

— Това е достойно за възхищение, Мат. Но ви прави наемници. Смятам, че Бандата заслужава нещо повече, нещо по-добро. С официална подкрепа бихте имали достъп до ресурси и власт. Бихме могли да ви дадем назначение в Андор, с ваша собствена командна структура.

Всъщност беше изкусително. Съвсем малко. Но все едно. Не мислеше, че Елейн ще се радва да го държи в кралството си, след като научеше за връзката му със сеанчанците. Смяташе рано или късно да се върне при Тюон, все някак. Макар и само за да разбере какво наистина смята да прави с него.

Нямаше намерение да дава на сеанчанците достъп до тези дракони, но не му харесваше и да ги даде на Андор. За жалост трябваше да признае, че няма как да накара да ги направят в Андор, без да ги даде и на държавата.

— Не искам назначение за Бандата — каза Мат. — Ние сме свободни хора и точно така ни харесва.

Елейн изглеждаше притеснена.

— Но съм готов да си разделим драконите — каза Мат. — Част за мен, част за теб.

— А какво би казал, ако аз изработя всички дракони и всички останат в мое притежание… но обещая, че може да ги използва само Бандата? И никои други сили да нямат достъп до тях.

— Би било много мило от твоя страна — каза Мат. — Подозрително е обаче. Без да се обиждаш.

— За мен ще е по-добре, ако благородните Домове нямат такива оръжия, поне в началото. Рано или късно те ще се разпространят. Оръжията винаги се разпространяват. Аз ги изработвам и обещавам да ги давам на Бандата. Никакво назначаване, само договор, наемам те дългосрочно. Можеш да си заминеш по всяко време. Но направиш ли го, оставяш драконите.

Мат се намръщи.

— Все едно ме връзваш на синджир като куче, Елейн.

— Само предлагам разумни решения.

— Денят, в който стана разумен, е денят, в който ще си изям шапката — заяви Мат. — Без да се обиждаш.

Елейн повдигна вежда. Да, беше станала кралица. Просто ей така.

— Искам правото да задържа няколко от тези дракони — каза Мат. — Ако напуснем. Една четвърт за нас, три четвърти за тебе. Но ще приемем договора ти, и докато сме на служба при теб, ще ги използваме само ние. Както каза.

Тя се намръщи още повече. Да го изгори дано, много бързо беше схванала мощта на драконите. Не можеше да позволи да се разколебае тепърва. Драконите трябваше да влязат в производство незабавно. И нямаше да позволи шанса Бандата да се размине с тях.

Мат въздъхна, пресегна се и развърза каишката на врата си, после измъкна от ризата си познатия медальон с лисичата глава. В секундата, в която го свали, се почувства по-оголен, отколкото ако се беше съблякъл гол. Постави го на масата.

Елейн го погледна и не беше трудно да се види страстният блясък в очите ѝ.

— Това какво е?

— Това е захарче — каза Мат и се наведе напред с лакти на коленете. — Получаваш го за един ден, ако се съгласиш да започнеш производство на дракон прототип още тази вечер. Не ме интересува какво правиш с медальона — проучваш го, пишеш проклета книга за него, носиш си го. Но ми го връщаш утре. Даваш думата си.

Биргит подсвирна тихо. Елейн бе искала да се докопа до този медальон от мига, в който откри, че той го има. Разбира се, същото искаше всяка проклета Айез Седай, която Мат бе срещал.

— Получавам Бандата за поне едногодишен договор — каза Елейн, — подновим. Ще плащаме толкова, колкото печелехте в Муранди.

Откъде знаеше пък за това?

— Можете да го прекъснете — продължи тя, — с едномесечно предупреждение… но задържам четири дракона от всеки пет. И всеки мъж, който пожелае да се присъедини към андорската армия.

— Искам един от всеки четири — заяви Мат. И добави: — И нов слуга.

— Нов какво?

— Слуга. Знаеш, да се грижи за дрехите ми. По-добре ще избереш човека от мен.

Елейн погледна палтото му, после — косата му.

— Това ще ти го дам независимо как ще тръгнат другите договорки.

— Един от четири?

— Получавам медальона за три дни.

Мат потрепери. Три дни, с голам в града. Елейн искаше да го убият. Но не можеше да измисли нищо друго, което да ѝ предложи. Вместо това попита:

— Какво мислиш, че можеш да направиш с това нещо?

— Да го копирам — отвърна Елейн разсеяно. — Ако извадя късмет.

— Наистина?!

— Няма да знам, преди да го проуча.

Изведнъж го споходи ужасяващият образ с всяка Айез Седай на света, носеща такъв медальон. Спогледа се с Том, който изглеждаше също толкова изненадан, че го е чул.

Но какво значение имаше? Мат не можеше да прелива. Преди се беше притеснявал, че — ако го проучи — Елейн може да измисли как да го докосне с Единствената сила, докато го носи. Но ако просто искаше да го копира… Е, това го поуспокои. И заинтригува също.

— Има нещо, което се канех да спомена, Елейн — каза той. — Голамът е тук. Убива хора.

Елейн запази спокойствие, но официалността, с която заговори, издаде, че новината я е разтревожила.

— В такъв случай ще се постарая да ти го върна навреме.

— Добре — отвърна той кисело. — Три дни.

— Чудесно. Искам Бандата да започне служба веднага. Скоро ще Пътувам до Кайриен и имам чувството, че ще са по-добра поддържаща сила от Гвардията на кралицата.

За това беше значи! Елейн тръгваше за Слънчевия трон. Е, поне изглеждаше добро приложение на хората му. По-добре, отколкото да ги остави да се разтакават и мързелуват, и да влизат в свади с наемници.

— Съгласен съм. Но, Елейн, Бандата трябва да е свободна да се сражава в Последната битка, както иска Ранд. И Алудра трябва да ръководи работата по драконите. Имам чувството, че ще настоява да остане с теб, когато Бандата напусне Андор.

— Нямам проблем с това — отвърна Елейн с усмивка.

— Предполагах. Но, просто за да сме наясно, Бандата има контрол над драконите, докато напуснем. Не можеш да продаваш технологията на други.

— Някой ще я изкопира, Мат.

— Копията няма да са толкова добри, колкото на Алудра. Гарантирам ти го.

Елейн го изгледа мълчаливо. Сините ѝ очи го претеглиха и прецениха.

— Все пак бих предпочела Бандата като редовна андорска сила.

— Е, аз бих искал да имам шапка от злато, палатка, която да хвърчи, и кон, който вместо фъшкии сере диаманти. Но и двамата трябва да се примирим с това, което е разумно, нали?

— Няма да е неразумно да…

— Ще се налага да правим каквото ти кажеш, Елейн — отвърна Мат. — Няма да го приема. Някои битки не си заслужават воденето и аз ще решавам кога хората ми се излагат на риск. Толкова.

— Не ми харесва да имам мъже, които могат да ме напуснат по всяко време.

— Знаеш, че няма да ги задържа само за да ти правя напук — каза Мат. — Ще правя каквото е редно.

— Каквото ти сметнеш, че е редно — поправи го тя.

— Всеки мъж би трябвало да има този избор.

— Малко мъже го прилагат разумно.

— Но въпреки това го искаме. Настояваме за него.

Тя погледна — едва доловимо — към плановете и медальона на масата.

— Ще го имаш.

— Спогодихме се — каза Мат. Стана, плю на ръката си и я протегна.

Тя се поколеба, после стана, плю на ръката си и му я подаде. Той се усмихна и я разтърси.

— Знаеше ли, че бих могла да поискам от теб да тръгнете срещу Две реки? — попита Елейн. — Затова ли настоя за правото да напуснете, ако поискаш?

Срещу Две реки? Защо в името на Светлината можеше да поиска това?

— Не е нужно да воюваш с тях, Елейн.

— Ще видя какво ще ме принуди да направя Перин — отвърна тя. — Но нека да не го обсъждаме точно сега — погледна Том, после бръкна под масичката си и измъкна навита хартия с лентичка около нея. — Моля те. Искам да чуя повече за бягството ви от Ебу Дар. Ще приемете ли вечеря с мен, тази вечер?

— С удоволствие — отвърна Том и стана. — Нали, Мат?

— Предполагам. Ако и Талманес може да дойде. Ще ми разкъса гърлото, ако поне не му позволя да се срещне с теб, Елейн. След една вечеря е теб ще танцува по целия път обратно до лагера.

Елейн се изкикоти.

— Както желаеш. Ще наредя да ви заведат в стаите за гости, за да си починете — връчи свитъка на Том. — Това ще бъде провъзгласено утре, ако пожелаеш.

— Какво е то? — попита намръщено Том.

— Дворът на Андор няма подобаващ дворцов бард — каза тя. — Помислих, че може да се заинтересуваш.

Том се поколеба.

— С висока чест ме удостояваш, но не мога да приема. Има други неща, които имам да свърша в близко време, и не мога да се обвържа към двора.

— Не е нужно да си обвързан към двора — каза Елейн. — Ще имаш свободата да напускаш и да ходиш където пожелаеш. Но когато си в Кемлин, бих искала да те знаят кой си.

— Аз… — Том взе свитъка. — Ще го обмисля, Елейн.

— Чудесно — тя смръщи чело. — Сега ще отида да се видя с акушерката си, но ви чакам на вечеря. Още не съм попитала какво има предвид Матрим, като се нарича „женен мъж“ в писмото си. Очаквам пълен доклад! Никакви експургации! — погледна Мат и се усмихна лукаво. — Експургация означава „отрязани части“, Мат. В случай, че скапано не си наясно.

Той си сложи шапката.

— Знаех го това.

Та каква беше думата? Експирации? Светлина, защо беше споменал за женитбата си в писмото? Ами защото се беше надявал, че Елейн ще прояви достатъчно любопитство, за да го приеме.

Елейн се засмя и им махна към вратата. Том я целуна бащински по бузата, преди да си тръгне. Добре, че беше бащинска! Мат беше подочувал някои неща за тези двамата и не искаше да го повярва. И това Том! Стар почти колкото да ѝ е дядо, ни повече, ни по-малко.

Мат стана, а Елейн добави:

— И, Мат. Ако ти трябват пари да си купиш ново палто, Короната може да ти заеме малко. Предвид положението ти наистина трябва да се обличаш по-хубаво.

— Не съм никакъв проклет благородник! — изсумтя той.

— Все още не. Нямаш дързостта на Перин да си припишеш сам титлата. Ще се погрижа да получиш.

— Да не си посмяла!

— Но…

— Виж какво. Горд съм с това, което съм. Харесва ми това палто. Удобно е — стисна юмруци, за да не се почеше под яката.

— Щом казваш. Значи ще се видим на вечеря. Ще доведа и Диелин. Много е любопитна да се срещне с теб.

Мат я изгледа сърдито, после излезе с Том. Биргит затвори вратата след тях.

Талманес и войниците чакаха малко по-далече в коридора и не можеха да ги чуят. Дворцови слуги им бяха поднесли топъл чай.

— Добре мина — заяви Мат. — Притеснявах се, че няма да захапе, но мисля, че я изработих доста добре — въпреки че проклетите зарове продължаваха да тропат в главата му.

Том се засмя и го плесна по рамото.

— Какво? — попита намръщено Мат.

Том само се изкиска, после погледна свитъка в другата си ръка.

— И това също беше неочаквано.

— Е, Андор все пак си няма дворцов бард.

— Да. Но вътре има написано и оправдаване, за всички престъпления — знайни и незнайни, — които може да съм извършил в Андор или Кайриен. Чудя се кой ѝ е казал…

— Какво да ѝ е казал?

— Нищо, Мат. Съвсем нищо. Имаме няколко часа до вечерята с Елейн. Какво ще кажеш да идем да ти купим палто?

— Добре — отвърна Мат. — Мислиш ли, че и аз бих могъл да получа едно такова опрощение, ако помоля?

— Трябва ли ти?

Мат сви рамене и тръгна с него по коридора.

— Няма да навреди да съм в безопасност. Какво палто се каниш да ми купиш, между другото?

— Не казах, че аз ще го купя.

— Не бъди толкова свидлив де. Аз ще платя за вечерята.

И проклета пепел, все някак щеше да я плати, знаеше го.