Среднощни кули

Глава 20 Избор

— Не трябва да проговаряш — каза Росил на Нинив. Тънката жена с дълга шия носеше оранжева рокля с жълти ивици. — Или поне говори само когато те заговорят. Знаеш ли церемонията?

Нинив кимна. Сърцето ѝ биеше издайнически, докато навлизаха в подобните на тъмница дълбини на Бялата кула. Росил беше новата Наставница на новачките и член на Жълтата Аджа по съвпадение.

— Чудесно, чудесно — каза Росил. — Може ли да те посъветвам да преместиш пръстена на третия пръст на лявата си ръка?

— Можеш да посъветваш — отвърна Нинив, но не премести пръстена. Беше провъзгласена за Айез Седай. Нямаше да отстъпи по тази точка.

Росил се нацупи, но не каза нищо повече. Бе проявила забележителна доброта към Нинив по време на краткото ѝ пребиваване в Бялата кула… което бе облекчение. Нинив бе започнала да очаква, че всяка Жълта ще я гледа с пренебрежение или най-малкото — с безразличие. О, смятаха я за талантлива и много от тях настояваха да се учат при нея. Но не мислеха за нея като за една от тях. Все още.

Тази жена бе различна и да бъде камъче в сандала ѝ нямаше да е добра отплата.

— Важно е не само за мен, Росил — обясни Нинив. — Имам предвид да не показвам никакъв знак на неуважение към Амирлин. Тя ме провъзгласи за Айез Седай. Да се държа все едно, че съм само Посветена, би означавало да подроня думите ѝ. Това изпитание е важно — когато Амирлин ме издигна, изобщо не каза, че трябва да бъда изпитана. Но аз съм Айез Седай.

Росил я изгледа, след това кимна.

— Да. Разбирам. Права си.

Нинив се спря в сумрачния коридор.

— Искам да благодаря, на теб и на другите, които ме приехте сърдечно в последните дни — Ниере и Мерамор. Не бях предполагала, че ще получа гостоприемен прием тук между вас.

— Има някои, които се съпротивляват на промяната, скъпа — каза Росил. — Винаги ще е така. Но твоите нови сплитове са впечатляващи. И по-важното, ефективни са. Това ти печели радушен прием от мен.

Нинив се усмихна.

— Значи — каза Росил и вдигна пръст. — Ти може да си Айез Седай в очите на Амирлин и Кулата, но традицията все още е в сила. Никакво говорене по време на церемонията, ако обичаш.

И я поведе напред. Нинив преглътна язвителния си отговор и я последва. Нямаше да си изпусне нервите. Нямаше!

Навлизаха в дълбините на Кулата и въпреки решимостта ѝ да е спокойна, Нинив усети как нервността ѝ се усилва. Все пак беше Айез Седай и щеше да мине това изпитание. Беше усвоила до майсторство стоте сплита. Нямаше нужда да се безпокои.

Само че някои жени не се връщаха от изпитанието.

В тези подземия имаше някаква величествена красота. Гладкият каменен под бе изравнен грижливо. Високо на стените горяха светилници. Сигурно за тях трябваше някоя Сестра или Посветена, която да ги пали с Единствената сила. Малко хора слизаха тук и повечето помещения се използваха за складове. Струваше ѝ се излишна загуба да полагат толкова грижи за тъй рядко посещавано място.

Най-сетне стигнаха до двукрила врата, толкова голяма, че Росил трябваше да приложи Единствената сила, за да я отвори. „Това е знак — помисли си Нинив, скръстила ръце. — Символ. Сводестите коридори, огромната врата. Да покаже на Посветените важността на това, което предстои да направят.“

Огромните врати се люшнаха и разтвориха и Нинив с усилие овладя трепета си. Последната битка надвисваше. Щеше да мине това изпитание. Важна работа имаше да върши.

Влезе в залата с високо вдигната глава. Озова се под висок купол, светилници на стойки бяха подредени покрай стените. В центъра господстваше голям тер-ангреал. Представляваше овал, стеснен при върха и основата, която стоеше без опора.

Много тер-ангреали изглеждаха съвсем обикновено. Тук не беше така: този овал очевидно бе нещо, изработено с Единствената сила. Беше направен от метал, но светлината променяше цветовете, щом се отразеше от сребристите му страни, и от това той сякаш сияеше и се движеше.

— Внимание — каза официално Росил.

В залата имаше други Айез Седай. По една от всяка Аджа, включително — за жалост — от Червената. Всички бяха Заседателки, може би заради известността на Нинив в Кулата. Серин от Кафявата, Юкири от Сивата, Баразайн от Червената. Забележително, Романда от Жълтата също бе тук. Беше се държала сурово с Нинив досега.

Самата Егвийн също бе дошла. Една повече от обичайното, и Амирлин при това. Нинив срещна погледа ѝ и Егвийн кимна. За разлика от изпитанието за издигане в Посветена — което се правеше изцяло от тер-ангреала, — това изпитание включваше активното участие на Сестрите, за да накарат Нинив да се докаже. И Егвийн щеше да е между най-суровите. За да покаже, че е била права, като е издигнала Нинив.

— Ти дойде в невежество, Нинив ал-Мийра — каза Росил. — Как ще напуснеш?

— В знание за себе си — отвърна Нинив.

— По каква причина бе призована тук?

— За да бъда изпитана.

— По каква причина трябва да бъдеш изпитана?

— За да докажа, че съм достойна — отговори Нинив.

Няколко жени се намръщиха, сред тях и Егвийн. Това не бяха подходящите думи — от Нинив се очакваше да каже, че иска да научи дали е, или не е достойна. Но тя вече бе Айез Седай, тъй че по определение беше достойна. Просто трябваше да го докаже на другите.

Росил се поколеба, но продължи:

— А… за какво може да бъдеш намерена за достойна?

— Да нося шала, който ми бе даден — отвърна Нинив. Не го каза от наглост. Отново просто заявяваше истината, както я виждаше. Егвийн я беше издигнала. Тя вече носеше шала. Защо да се преструва, че не е така?

Това изпитание се извършваше облечена в Светлината. Тя започна да съблича роклята си.

— Ще ти давам указания — каза Росил. — Ще видиш този знак над земята — вдигна пръсти и оформи сплитове, които очертаха във въздуха блестящ символ. Шестолъча звезда, два пресичащи се триъгълника.

Серин прегърна извора и заплете сплит от Дух. Нинив потисна подтика си самата тя да прегърне Извора.

„Само още мъничко. И после никоя няма да може да се съмнява в мен.“

Серин я докосна със сплита от Дух и промълви:

— Помни каквото трябва да се помни.

Сплитът имаше нещо общо с паметта. Какво бе предназначението му? Шестолъчата звезда надвисна в полезрението ѝ.

— Когато видиш този знак, ще тръгнеш към него мигновено — каза Росил. — Тръгни с твърда крачка, нито бързо, нито бавно. Само когато стигнеш до него, можеш да прегърнеш Извора. Изискваният сплит трябва да започне моментално и не можеш да напускаш знака, докато не бъде изпълнен.

— Помни каквото трябва да се помни — повтори Серин.

— Когато сплитът бъде изпълнен — каза Росил, — ще видиш отново този знак, сочещ накъде трябва да тръгнеш, отново с твърда крачка, без колебание.

— Помни каквото трябва да се помни.

— Сто пъти ще сплиташ, за да ти бъде дадено, и в съвършена сдържаност.

— Помни каквото трябва да се помни — изрече Серин за сетен път.

Нинив усети как сплитът на Дух се утаи в нея. Беше съвсем като Цяра. Свали роклята и долната си риза, докато другите Сестри коленичеха до тер-ангреала, за да изпълнят сложни сплитове от всичките Пет сили. От тях той ярко засия, цветовете на повърхността му се изместваха и меняха. Росил се покашля и Нинив се изчерви. Подаде ѝ купчината дрехи, после свали пръстена си с Великата змия и го постави отгоре, а след него пръстена на Лан, който обикновено носеше на шията си.

Росил взе дрехите. Другите Сестри бяха напълно погълнати от работата си. Тер-ангреалът засия чисто бял в центъра, след това бавно започна да се върти и да стърже в камъка.

Нинив вдиша дълбоко и закрачи напред. Спря се пред тер-ангреала, прекрачи през него и…

… и къде се бе озовала? Нинив се намръщи. Това не приличаше на Две реки. Стоеше сред някакво село от колиби. Вълни приплясваха по песъчлив плаж вляво от нея, а селото продължаваше нагоре по склон към скалист бряг отдясно. Горе се извисяваше далечна планина.

Някакъв остров. Въздухът беше влажен, ветрецът кротък. Хора вървяха между колибите и си подвикваха добросърдечно. Неколцина се спряха и я зяпнаха. Тя се огледа и едва сега осъзна, че е гола. Изчерви се. Кой беше взел дрехите ѝ? Само да намереше виновника, щеше така здраво да го напердаши с пръчка, че нямаше да може да седи няколко недели!

На едно въже наблизо висеше халат. С усилие запази спокойствие, пристъпи към него и го свали. Щеше да намери собственика му и да му го плати. Не можеше да ходи така без дори парче плат отгоре си. Заметна се с халата.

Земята изведнъж се разтърси. Кротките вълни станаха шумни, връхлитаха с грохот срещу пясъка. Нинив ахна, хвана се за пръта на въжето за пране. Планинският връх заизригва дим и пепел.

Нинив се вкопчи в пръта. Скалистият бряг наблизо започна да се руши, по наклона се затъркаляха канари. Завикаха хора. Трябваше да направи нещо! Огледа се и видя врязана в земята шестолъча звезда. Искаше да побегне към нея, но знаеше, че трябва да върви спокойно.

Запазването на спокойствие беше трудно. Докато пристъпваше, сърцето ѝ пърхаше от ужас. Камъните щяха да я премажат! Стигна до звездата точно когато голяма лавина камъни се затъркаля с грохот към нея, събаряше колиби по пътя си. Въпреки страха Нинив бързо оформи правилния сплит — сплит на Въздух, който очерта стена. Постави я пред себе си и камъните изтътнаха във въздуха, изтласкани назад.

В селото имаше ранени. Тя се извърна от звездата, за да помогне, и в същия момент видя шестолъчата звезда заплетена в тръстики и увиснала от вратата на близка колиба. Нинив се поколеба.

Не можеше да се провали. Тръгна към колибата и влезе.

Замръзна. Какво търсеше в тази тъмна студена пещера? И защо носеше този груб халат?

Беше изпълнила първия от стоте сплита. Знаеше това, но нищо друго. Намръщи се на себе си и тръгна през пещерата. От пукнатините в тавана струеше светлина и тя видя по-голямо светло петно напред. Натам трябваше да е изходът.

Излезе от пещерата и откри, че е в Пустошта. Вдигна ръка да заслони очи от ярката слънчева светлина. Жива душа нямаше наоколо. Тръгна напред, стъпалата ѝ хрущяха по сухи бурени и ги пърлеха нажежени камъни.

Горещината беше убийствена. Скоро всяка стъпка стана изтощителна. За щастие напред имаше някакви руини. Заслон! Искаше да затича към него, но трябваше да остане спокойна. Тръгна към камъните и ходилата ѝ стъпиха на скала, засенчена от рухнала стена. Беше приятно хладна и тя въздъхна облекчено.

Наблизо върху земята бе очертана фигура от тухли, шестолъча звезда. За жалост звездата бе навън, под слънчевата светлина. Нинив с неохота излезе от сянката и тръгна към фигурата.

В далечината затътнаха барабани. Нинив се обърна рязко натам. Грозни същества с кафява козина пъплеха по един склон; носеха брадви, от които капеше червена кръв. Тролоци. Сториха ѝ се някак не каквито трябваше да са. Виждала беше тролоци, макар да не помнеше къде. Тези бяха различни. Нова порода може би? С по-дебела козина, с по-хлътнали очи.

Нинив тръгна по-бързо, но не затича. Важно беше да остане спокойна. Това беше съвсем глупаво. Защо трябваше — или искаше — да се сдържа да не побегне, когато наблизо имаше тролоци? Ако умреше, защото не иска да забърза стъпките си, щеше да е по нейна вина.

„Запази спокойствие. Не се движи твърде бързо.“

С отмерени стъпки стигна до шестолъчата звезда точно когато тролоците се приближиха. Започна сплита, който се искаше, и изпъна нишка от Огън. Отпрати от себе си огромна струя зной и изгори на въглен най-близките зверове.

Стиснала зъби, за да надмогне страха, изпълни докрай искания сплит само за няколко мига, укрепи го и кимна. Така. Прииждаха други тролоци и тя ги изгори с огнена вълна от ръката си.

Шестолъчата звезда бе изсечена на едната страна на каменен свод. Тя тръгна към него, като се стараеше да не поглежда нервно назад. Идваха още тролоци. Повече, отколкото можеше да избие.

Стигна до свода и пристъпи през него.

Довърши четиридесет и седмия сплит и във въздуха закънтяха камбани. Беше грохнала от умора. Трябваше да направи този сплит, докато стоеше на върха на невъзможно тясна кула, на сто стъпки високо във въздуха. Вятърът я блъскаше, заплашваше да я изхвърли.

Долу, в тъмния нощен въздух, се появи свод. Сякаш израсна от страната на кулата на десетина стъпки под нея, успоредно на земята. С отвор към небето. Беше побрал в себе си шестолъчата звезда.

Тя стисна зъби и скочи от кулата, все едно се гмурка в свода.

Падна в кална вода. Дрехата ѝ я нямаше. Какво беше станало с нея? Изправи се и изръмжа. Беше ядосана. Не знаеше защо, но някой… беше ѝ направил нещо. Някои.

Беше толкова уморена. Това бе по тяхна вина, които и да бяха. След като се съсредоточи върху тази мисъл, тя ѝ стана по-ясна. Не можеше да си спомни какво бяха направили, но определено бяха виновни. Имаше рани по ръцете. С камшик ли я бяха били? Боляха жестоко.

Огледа се. Беше изпълнила четиридесет и седмия от стоте сплита. Знаеше това, но нищо друго. Освен че някой ужасно искаше да се провали.

Нямаше да го позволи. Стана и излезе от калната локва, решена да е спокойна. Намери наблизо дреха. Беше крещящо пъстра — яркорозово, жълто и още по-ярко червено. Приличаше на оскърбление. Все едно, облече я.

Тръгна по някаква пътека през блатото, заобикаляше хлътнатини и вирове, пълни със застояла вода, докато не намери шестолъча звезда, надраскана в калта. Започна следващия сплит, който трябваше да изстреля във въздуха горяща синя звезда.

Нещо я ухапа по шията. Тя го плесна с ръка и го уби. Погледна го. Черна муха. Е, нищо чудно, че ги имаше в това застояло блато.

Ново ухапване, по ръката. Тя сплеска и тази муха. Въздухът забръмча, около нея кръжеше рояк мухи. Нинив стисна зъби и продължи сплита. Още и още мухи почнаха да я хапят. Не можеше да убие всичките. Можеше ли да се отърве от тях със сплит? Започна сплит на Въздух, за да сътвори вятър около себе си, но го прекъсна, понеже чу писъци.

Беше смътно над бръмченето на мухите, но звучеше като паднало в блатото дете! Нинив пристъпи към звука и отвори уста, за да извика, но устата ѝ се напълни с черни мухи и я задавиха. Налитаха към очите ѝ и трябваше да ги стисне.

Това бръмчене… Писъците… Хапането. Светлина, бяха в гърлото ѝ! В дробовете ѝ!

„Довърши сплита. Трябва да довършиш сплита.“

Продължи някак, въпреки болката. Бръмченето на мухите бе толкова силно, че едва успя да чуе съсъка на огнената звезда, когато изригна във въздуха. Бързо запреде сплит, за да издуха мухите от себе си, и щом го направи, се огледа. Кашляше и трепереше. Усещаше мухите полепнали вътре в гърлото ѝ. Не видя никакво дете в опасност. Сторило ли ѝ се беше?

Видя обаче друга шестолъча звезда, над врата, врязана в някакво дърво. Тръгна към нея, а мухите отново забръмчаха наоколо. Спокойно. Трябваше да е спокойна! Защо? Нямаше никакъв смисъл! Все пак го направи. Вървеше със затворени очи, а мухите я връхлитаха. Пресегна се, опипа вратата и дръпна да я отвори. Прекрачи прага.

Озова се в някаква къща и се зачуди защо кашля толкова. Болна ли беше? Подпря се на стената. Беше уморена и ядосана. Краката ѝ бяха целите в драскотини, а ръцете я сърбяха като от ухапвания от някакво насекомо. Простена и погледна шарената рокля. Какво я беше прихванало, че да носи червено, жълто и розово наведнъж?

Въздъхна и тръгна по коридора. Дъските на пода скърцаха, варта по стените бе напукана и се ронеше.

Стигна до една врата и надникна през нея. Малка стаичка с четири малки месингови легла. Дюшеците бяха пълни със слама, която се показваше от шевовете. На всяко легло лежеше малко дете, вкопчило ръчички в опърпано одеяло. Две от децата кашляха и всичките четири бяха бледи и болнави.

Нинив ахна и бързо влезе. Коленичи до първото дете, момче на четири годинки. Прегледа очите му, каза му да закашля и преслуша гърдите му. Беше хванало пълзящата болест.

— Кой се грижи за вас? — попита строго Нинив.

— Госпожа Мала поддържа сиропиталището — отвърна детето с тънък гласец. — Не е идвала от много време.

— Моля ви — проговори момиченцето от следващото легло. Очите му бяха кървясали, кожата му бе съвсем бледа. — Вода! Само глътчица… — трепереше.

Другите две плачеха. Жалостни, немощни звуци. Светлина! Стаята беше без прозорци, по пода щъкаха хлебарки. Кой можеше да остави деца в такова състояние?

— Шшт. Сега аз съм тук. Ще се погрижа за вас.

Трябваше да прелее, за да ги Изцери. След това…

„Не. Не мога да направя това. Не мога да прелея, докато не стигна до звездата.“

Можеше да свари отвара обаче. Къде ѝ беше кесийката с билки? Огледа стаята да потърси вода.

И замръзна. Отсреща в коридора имаше друга стая. Беше ли там преди малко? На чергата на пода се виждаше шестолъчата звезда. Тя се изправи. Децата заплакаха.

— Ще се върна — каза Нинив и пристъпи към другата стая. Всяка стъпка свиваше сърцето ѝ. Изоставяше ги. Но не, само влизаше в другата стая, нали?

Посегна към чергата и започна сплита. Само едно бързо заплитане, после щеше да помогне. Усети се, че плаче.

„Била съм тук — помисли си. — Или на място като това. В положение като това.“

Усети как кипва от гняв. Как можеше да прелива, с онези деца, които я викаха? Та те умираха!

Изпълни сплита и видя как издуха струи въздух, роклята ѝ се развя. Посегна към плитката си и я хвана. В стената на стаята се появи врата. Малък стъклен прозорец отгоре, а на него — шестолъчата звезда.

Трябваше да продължи. Чу плача на децата. Със сълзи в очите и с разбито сърце прекрачи прага.

Ставаше все по-лошо. Оставяше хора да бъдат давени, обезглавявани и изгаряни живи. Може би най-лошото бе да оформи сплит, докато огромни паяци със светлочервена козина и кристални очи нападаха някакви безпомощни селяни. Мразеше паяци.

Понякога беше гола. Това престана да я притеснява. Макар да не можеше да си спомни нищо конкретно освен номера на поредния сплит разбираше — някак, — че голотата не е нищо в сравнение с ужасите, които бе видяла.

Олюля се през някакъв каменен свод. Спомените за къща в пламъци избледняваха в ума ѝ. Беше осемдесет и първият сплит. Помнеше това. Това — и своя гняв.

Носеше опърлена рокля от грубо зебло. Къде я беше изгорила? Изправи се и се хвана за главата. Ръцете ѝ трепереха, гърбът ѝ сякаш беше бит с камшик, краката ѝ бяха покрити с нарези и драскотини. Беше в Две реки. Само дето това не беше Две реки. Не каквито ги помнеше. Някои от сградите догаряха.

— Идат отново! — извика глас. Господин ал-Вийр. Защо държеше меч? Хора, които познаваше, които обичаше — Перин, господин ал-Вийр, госпожа ал-Донел, Ерик Ботегер — стояха до ниска стена и всички държаха оръжия. Някои ѝ махаха.

— Нинив! — извика Перин. — Твари на Сянката! Помогни ни!

Отвъд стената се движеха огромни сенки. Твари на Сянката с ужасна големина… не тролоци, а нещо много по-лошо. Чу ревовете им.

Трябваше да помогне! Тръгна към Перин, но замръзна, когато видя — отвъд Моравата, в обратната посока — шестолъча звезда, нарисувана на склона на хълма.

— Нинив! — викът на Перин беше отчаян. Той започна да удря по нещо, което се пресягаше над стената с катраненочерни пипала. Перин ги сечеше с брадва, но едно от тях сграбчи Ерик и го издърпа с писъци в тъмното.

Нинив тръгна към звездата. Спокойно. Отмерено.

Това беше глупаво. Една Айез Седай трябваше да е спокойна. Но една Айез Седай също тъй трябваше да може да действа, да направи каквото трябва в помощ на нуждаещите се. Все едно какво ще ѝ струва лично. Тези хора имаха нужда от нея.

Затича.

Дори това не беше сякаш достатъчно. Тичаше да стигне до звездата, но все пак оставяше хора, които обичаше, да се бият сами. Знаеше, че не може да прелее, докато не стигне шестолъчата звезда. Беше напълно безсмислено. Твари на Сянката нападаха. Трябваше да прелива!

Прегърна Извора и нещо сякаш се опита да я спре. Нещо като щит. Нинив го избута настрани с усилие и Силата се вля в нея. Започна да мята огън към чудовището, изгори едно пипало, докато посягаше да награби Перин.

Продължи с огъня, докато не стигна шестолъчата звезда. Там заплете осемдесет и първия сплит и той сътвори във въздуха три пръстена от Огън.

Работеше яростно и в същото време нападаше. Не знаеше предназначението на този сплит, но знаеше, че трябва да го довърши. Вля още сила в него и направи горящите пръстени неимоверно големи. След това започна да ги хвърля по съществата. Огромни ореоли от пламъци връхлитаха върху черните чудовища и ги избиваха.

На покрива на хана на майстор ал-Вийр имаше шестолъча звезда. Прогорена ли беше там? Нинив я пренебрегна и изля гнева си към създанията с пипала.

„Не. Това е важно. По-важно от Две реки. Трябва да продължа.“

Чувстваше се като пълна страхливка, но знаеше, че трябва да направи точно това. Затича към хана и прекрачи прага.

Лежеше разплакана на земята до порутен каменен свод. Беше на последния от стоте сплита.

Едва можеше да се движи. Лицето ѝ бе мокро и мръсно. Имаше бледи спомени как бяга от битки, как оставя деца да умрат. Как не може никога да направи достатъчно.

Рамото ѝ кървеше. Вълча захапка. Краката ѝ бяха одрани, все едно беше газила през тръни. По цялото ѝ тяло имаше изгаряния и мехури. Беше гола.

Вдигна се на колене, ожулени и кървящи. Плитката ѝ свършваше на опърлено пънче на педя под раменете ѝ. Повърна настрани и потрепери.

Толкова болна, толкова слаба. Как можеше да продължи?

„Не. Те няма да ме победят.“

Бавно се изправи. Беше в малка стаичка, от процепите между дъските на стените струеше ярка слънчева светлина. На пода лежеше вързоп от бял плат. Тя го вдигна и го разгъна. Беше бяла рокля с цветовете на Аджите, пришити отдолу по пеша. Облекло на Посветена в Бялата кула.

Пусна я.

— Аз съм Айез Седай.

Прекрачи роклята и бутна вратата да я отвори. По-добре да върви гола, отколкото да отстъпи пред тази лъжа.

Отвън пред вратата намери друга рокля, този път жълта. Това бе по-подходящо. Заоблича я, без да бърза, макар да не можеше да спре да трепери, а пръстите ѝ бяха толкова уморени, че едва можеше да ги раздвижи. Кръвта ѝ зацапа плата.

След като се облече, се огледа. Намираше се на склона на хълм в Погибелта, земята бе покрита с бурени с характерните тъмни петна. Защо в Погибелта имаше колиба и защо се бе озовала в нея?

Беше ужасно уморена. Искаше да се върне в колибата и да поспи.

Не. Щеше да продължи. Затътри се нагоре по склона. На върха му погледна надолу към земя, покрита с разбити отломки и големи тъмни петна. Езера, ако можеше да се нарекат така. Течността изглеждаше гъста и мазна и в нея се движеха тъмни туловища. „Малкиер — помисли си тя, смаяна, че е познала мястото. — Седемте кули, вече само развалини. Хилядата езера омърсени. Наследството на Лан.“

Пристъпи напред, но палецът на крака ѝ се удари в нещо. Камък с всечен в него малък символ. Шестолъчата звезда.

Въздъхна облекчено. Беше почти свършило. Започна последния сплит.

Долу някакъв мъж се измъкна иззад купчина отломки и завъртя опитно меча си. Позна го, макар и от толкова далече. Силното жилаво тяло, изсеченото сякаш лице, менящия цветовете си плащ и опасната походка.

— Лан! — изкрещя Нинив.

Беше обкръжен от зверове, които приличаха на вълци, но много по-големи. Имаха тъмна козина и зъбите им бляскаха, докато налитаха към Лан. Мракохръти, цяла глутница.

Нинив довърши стотния сплит и се стъписа. Не беше съзнавала, че го продължава. Дъжд цветни искри се пръсна във въздуха около нея. Погледа как падат, съсипана. Чу някакъв звук зад рамото си, но когато се обърна, нямаше нищо. Само колибата.

Шестолъчата звезда висеше там над врата, символът бе направен от скъпоценни камъни. Тази врата я нямаше допреди миг. Тя пристъпи към колибата, след това погледна назад.

Лан размахваше меча си да пропъди Мракохрътите. Една капка слюнка от онези зверове щеше да го убие.

— Лан — изкрещя тя. — Бягай!

Не я чу. Шестолъчата звезда. Трябваше да отиде до нея!

Тя примига, после погледна дланите си. В средата на всяка имаше малък белег. Почти незабележим. Щом ги видя, в ума ѝ проблесна спомен.

„Нинив… Обичам те…“

Това беше изпитание. Сега си го спомни. Беше изпитание да я принудят да избере между него и Бялата кула. Беше направила този избор веднъж, но беше знаела, че не е истински.

И това не беше истинско, нали? Вдигна ръка към главата си, замаяна. „Това долу е моят съпруг. Не. Няма да играя тази игра.“

Нинив изкрещя, изтъка Огън и го хвърли по един от Мракохрътите. Съществото изригна в пламъци, но огънят сякаш не го нарани. Нинив пристъпи напред, хвърли още огън. Безполезно! Мракохрътите просто продължаваха да нападат.

Отказа да се предаде на изтощението. Прогони го, стана спокойна, сдържана. Искаха да я притиснат, да видят какво ще направи? Добре, нека бъде така. Пресегна се и привлече неимоверно количество Сила.

И изтъка гибелен плам.

Резката от чиста светлина изригна от пръстите ѝ и раздра въздуха. Порази един от Мракохрътите и сякаш го прониза, продължи навътре в земята. Цялата околност изтътна и Нинив се олюля. Лан падна на земята. Мракохрътите скочиха към него.

„НЕ!“ — помисли Нинив, укрепи се и отново запреде белфир. Порази друга хрътка, още една. Иззад каменните зидове изскочиха още. Откъде идеха те? Нинив закрачи напред и помете със забранения сплит.

При всеки удар земята потръпваше от болка. Белфирът не трябваше да я пробива така. Нещо не беше наред.

Стигна до Лан. Единият му крак беше счупен.

— Нинив! — каза той. — Трябва да вървиш!

Тя пренебрегна думите му и затъка белфир, когато нова хрътка изскочи иззад руините. Ставаха все повече, а беше така уморена. Всеки път, щом прелееше, чувстваше, че със сигурност ще е последно.

Но не можеше да е така. Не и след като Лан бе в опасност. Запреде сложен Цяр, вложи всяка трошица сила, която ѝ бе останала, и изцери крака му. Той се надигна, стисна меча си и се обърна да отбие един Мракохрът.

Биеха се заедно, тя с белфир, той — със стомана. Но замахванията му ставаха все по-вяли, а на нея ѝ трябваше все повече време за всеки нов сплит. Земята се тресеше и тътнеше, падаха порутени зидове.

— Лан! — каза тя. — Приготви се да бягаме!

— Какво?

С последното си зрънце сила тя запреде белфир и го насочи право надолу пред тях. Земята се разтресе в агония, почти като живо същество. И се разцепи, Мракохръти западаха в ямата. Нинив рухна, Единствената сила се изплъзна от нея. Беше твърде изтощена, за да прелее повече.

Лан я сграбчи за ръката.

— Трябва да вървим!

Затичаха заедно нагоре по тътнещия склон. Зад тях виеха Мракохръти, някои от глутницата бяха прескочили трапа.

Нинив тичаше със сетни сили, вкопчена в ръката на Лан. Прехвърлиха билото на хълма. Земята се тресеше ужасно. Нинив не можеше да повярва, че колибата още стои. Залитна надолу към нея с Лан.

Той се препъна. Извика от болка. Ръката му се изплъзна от пръстите ѝ.

Тя се обърна рязко. Зад тях порой от Мракохръти излизаха на билото, ръмжаха, зъбеха се и слюнка хвърчеше от муцуните им. Лан ѝ махна да продължи.

— Не!

Тя го сграбчи под мишницата, надигна го и го повлече надолу по склона. Заедно се изтъркаляха през прага и…

… и задъхана, Нинив падна от тер-ангреала. Рухна сама на студения под, гола и трепереща. Спомни си всичко на порой. Всеки ужасен миг от изпитанието. Всяко предателство, всеки отчаян сплит. Безсилието, писъците на децата, смъртта на хора, които познаваше и обичаше. Плачеше, свита на кълбо и долепила лице до пода.

Цялото ѝ тяло гореше от болка. Рамото ѝ, краката, ръцете и гърбът кървяха. Беше цялата в мехури от изгаряния, а плитката ѝ почти я нямаше. Чорлавата ѝ коса падна по лицето ѝ, щом тръсна глава, за да пропъди спомените от това, което бе направила.

Чу стонове някъде отблизо и през замъглените си очи видя как Айез Седай в кръга прекъснаха сплитовете си и се смъкнаха на пода. Мразеше ги. Мразеше ги до една.

— Светлина! — гласът на Серин. — Някоя да я Изцери!

Всичко ставаше все по-размътено. Гласовете — все по-приглушени. Като звуци под вода. Мирни звуци…

Обля я нещо студено. Тя изохка и отвори очи от ледения шок на Цяра. Росил коленичи до нея. Изглеждаше угрижена.

Болката напусна тялото на Нинив, но пък умората ѝ се увеличи десетократно. А болката вътре… остана. О, Светлина! Още чуваше писъка на онези деца.

— Добре — каза някъде отблизо Серин. — Май ще живее. Сега, би ли ми казала някоя, моля, какво, в името на самото сътворение беше това? — гласът ѝ бе гневен. — Участвала съм в много издигания, дори в едно, където жената не оцеля. Но никога, през всичките ми дни, не бях виждала жена, подложена на нещо, което преживя тази.

— Трябваше да бъде изпитана подходящо — каза Рубинде.

— Подходящо? — попита жлъчно Серин.

Нинив нямаше сили да погледне към тях. Лежеше и дишаше тежко.

— Подходящо? — повтори Серин. — Това не беше подходящо. Беше си направо отмъстително, Рубинде! Почти всяко едно от тези изпитания надвишаваше всичко, което съм виждала да се иска от други жени. Би трябвало да се засрамиш. Всички вие. Светлина, вижте какво направихте на момичето!

— Това не е важно — каза хладно Баразайн Червената. — Тя се провали в изпитанието.

— Какво? — изграчи Нинив и най-сетне вдигна очи. Тер-ангреалът беше угаснал, а Росил бе донесла одеяло и дрехите ѝ. Егвийн стоеше отстрани, скръстила ръце. Лицето ѝ беше строго. Тя нямаше право на глас — другите щяха да гласуват дали Нинив е преминала изпитанието, или не.

— Ти се провали, Чедо — каза Баразайн и изгледа безчувствено Нинив. — Не показа подобаващото благоприличие.

Лелейн от Сините кимна, видимо ядосана, че трябва да се съгласи с Червената.

— Това трябваше да изпита способността ти да бъдеш спокойна като Айез Седай. Ти не показа това.

Другите изглеждаха смутени. Не можеше да се обсъжда същността на изпитанието. Нинив знаеше това. Знаеше също, че повечето пъти провалът и смъртта са едно и също. Макар всъщност да не беше ужасно изненадана от твърденията, че се е провалила.

Наистина бе нарушила правилата на изпитанието. Беше бягала, за да спаси Перин и другите. Беше преливала, преди да има право. Трудно беше да изпита съжаление. Всяко друго чувство в момента бе приглушено от загубата, която изпитваше.

— Баразайн наистина има право — каза с неохота Серин. — В крайна сметка ти беше очевидно нервна и тичаше, за да стигнеш до много от знаците. А и проблемът със забранения сплит… Крайно притеснително. Не казвам, че си се провалила, но все пак има нередности.

Нинив понечи да стане. Росил сложи ръка на рамото ѝ да я спре, но тя я използва за опора и се изправи. Взе одеялото, уви се в него и го стисна пред гърдите си.

Чувстваше се изцедена.

— Направих каквото трябваше. Коя от вас не би затичала, ако види хора в опасност? Коя от вас би си забранила да прелива, ако види нападащи Твари на Сянката? Действах така, както трябва да действа една Айез Седай.

— Това изпитание — каза Баразайн — цели да гарантира, че една жена е способна да се посвети на по-висша задача. Да види дали може да пренебрегне разсейките на мига и да търси по-висше добро.

— Изпълних сплитовете, които трябваше — изсумтя Нинив. — Запазих съсредоточеност. Да, наруших спокойствието си — но съхраних достатъчно хладнокръвие, за да изпълня задачите си. Не може да се иска спокойствие заради самото спокойствие, а забраната да се тича, когато има нуждаещи се от теб хора, е глупава.

— Моята цел в това изпитание бе да докажа, че заслужавам да бъда Айез Седай — продължи тя. — Е, добре, мога да възразя, че животът на хората, които видях, беше по-важен за мен от спечелването на титлата. Ако загубата на титлата ми е цената да спася нечий живот — и ако няма други последствия, — бих го направила. Всеки път. Да не ги спася не би послужило на по-висше добро. Би било просто егоистично.

Очите на Баразайн се отвориха широко, изпълнени с гняв. Нинив се обърна и тръгна — с известно усилие — към една пейка, където можеше да седне и да отдъхне. Жените се събраха и си заговориха тихо, а Егвийн — все така строга — се приближи до Нинив и седна до нея. Макар да ѝ бе разрешено да участва в изпитанието и да сътвори някои от преживяванията в него, изборът за издигането се падаше на другите.

— Ти ги ядоса — каза Егвийн. — И ги обърка.

— Казах истината — измърмори Нинив.

— Може би. Но нямах предвид избухването ти. Пренебрегна заповедите, които ти бяха дадени.

— Не бих могла да ги пренебрегна. Не помнех, че са ми били дадени. Аз… е, всъщност можех да си спомня какво трябва да правя, но не и основанията да го правя — Нинив направи гримаса. — Затова наруших правилата. Просто мислех, че са произволни. Не можех да си спомня защо не трябва да тичам, тъй че при гледката на умиращи хора изглеждаше глупаво да вървя.

— Правилата трябва да се спазват твърдо, дори и да не ги помниш — каза Егвийн. — А ти не трябваше да можеш да преливаш, преди да стигнеш до знака. Това е в самото естество на изпитанието.

Нинив се намръщи.

— Тогава как…

— Твърде много време си прекарала в Тел-айеран-риод. Това изпитание… изглежда, функционира също като Света на сънищата. Това, което сътворим в умовете си, се превръща в наше обкръжение — Егвийн цъкна с език и поклати глава. — Предупредих ги, че може да има опасност. Практиката ти в Света на сънищата те прави вътрешно способна да нарушиш изпитанието.

Нинив не отвърна на това. Гадеше ѝ се. А ако наистина се бе провалила? Да я изхвърлят от Кулата сега, след като бе стигнала толкова близо?

— Мисля, че нарушението ти би могло да ти помогне обаче — каза тихо Егвийн.

— Какво?

— Твърде опитна си, за да бъдеш подлагана на изпитанието — обясни Егвийн. — В известен смисъл случилото се е доказателство, че заслужаваше шала, когато ти го дадох. Изпълни всеки от сплитовете съвършено, бързо и с умение. Особено ми хареса как използва „безполезни“ сплитове, за да нападнеш съществата, които видя.

— Битката в Две реки — каза Нинив. — Ти беше, нали? Другите не познават мястото достатъчно добре, за да го пресътворят.

— Понякога можеш да сътвориш гледки и ситуации въз основа на ума на жената, подложена на изпитанието — каза Егвийн. — Преживяването с помощта на този тер-ангреал е странно. Не съм сигурна дали го разбираме.

— Но все пак Две реки беше ти.

— Да — призна Егвийн.

— И последното. С Лан?

Егвийн кимна.

— Съжалявам. Помислих, че ако аз не го направя, никоя не би…

— Радвам се, че го направи — каза Нинив. — Показа ми нещо.

— Нима?

Нинив кимна. Отпусна гръб на стената, загърна се по-плътно в одеялото и притвори очи.

— Осъзнах, че ако трябва да избирам между това да стана Айез Седай и да отида с Лан, ще избера Лан. Какво ме наричат хората не променя нищо вътре в мен. Лан обаче… той е повече от титла. Все пак мога да преливам — все пак мога да бъда аз — дори никога да не стана Айез Седай. Но никога не бих била себе си отново, ако го напусна. Светът се промени, когато се ожених за него.

Чувстваше се… освободена, след като осъзна това и го каза.

— Моли се другите да не разберат това — каза Егвийн. — Не би било добре, ако решат, че си готова да поставиш нещо пред Бялата кула.

— А дали ние понякога не поставяме Бялата кула — като институция — пред хората, на които служим? — отвърна Нинив. — Дали не позволяваме да се превърне в цел сама по себе си, вместо в средство, което да ни помогне да постигаме по-големи цели?

— Отдадеността е важна, Нинив. Бялата кула закриля и наставлява света.

— Но Айез Седай го правят без семейства — каза Нинив. — Без любов, без страст извън собствените ни интереси. Тъй че дори когато се опитваме да наставляваме света, ние се отделяме от него. Рискуваме да проявим арогантност, Егвийн. Винаги приемаме, че ние знаем най-добре, но рискуваме да станем неспособни да разбираме хората, на които претендираме, че служим.

Егвийн като че ли се притесни.

— Не огласявай много тези идеи, най-малкото днес. Вече са достатъчно разочаровани от теб. Но това изпитване все пак беше брутално, Нинив. Не можех да позволя да ме видят, че те фаворизирам, но може би трябваше да го спра. Ти направи каквото не трябваше и това ги тласна да станат още по-сурови. Видяха, че болните деца те нараниха, и започнаха да влагат все повече и повече. Много като че ли приемаха победите ти като лично оскърбление, състезание на воли. Това ги накара да са сурови. Жестоки дори.

— Оцелях — каза Нинив, затворила очи. — И научих много. За себе си. За нас.

Искаше да бъде Айез Седай, приета пълно и истински. Искаше го отчаяно. Но в крайна сметка, ако тези жени решаха да ѝ откажат одобрението си, знаеше, че все едно ще може да продължи да прави каквото трябва.

Най-сетне Заседателките — с Росил след тях — се приближиха. Нинив стана, за да покаже уважение.

— Трябва да обсъдим забранения сплит, който използва — каза строго Серин.

— Това е единственият начин, който знам, да се унищожат Мракохръти — отвърна Нинив. — Беше нужен.

— Ти нямаш правото да решиш това — заяви Серин. — Това, което направи, разстрои тер-ангреала. Можеше да го унищожиш, да убиеш себе си и може би нас. Искаме да се закълнеш, че никога повече няма да използваш този сплит.

— Няма да направя това — отвърна уморено Нинив.

— А ако от това зависи дали да получиш шала, или да го загубиш завинаги?

— Даването на такава клетва ще е глупаво — каза Нинив. — Бих могла да се озова в ситуация, където да умрат хора, ако не го използвам. Светлина! Аз ще се сражавам в Последната битка редом до Ранд. А ако отида в Шайол Гул и открия, че не бих могла да помогна на Дракона да спре Тъмния? Нима ме карате да избирам между една глупава клетва и съдбата на света?

— Мислиш, че ще отидеш в Шайол Гул? — попита невярващо Рубинде.

— Ще бъда там — отвърна тихо Нинив. — Без никакво съмнение. Ранд ме помоли за това, макар че щях да отида и да не беше.

Спогледаха се обезпокоено.

— Ако ще ме издигате — каза Нинив, — ще трябва да се доверите на преценката ми за белфир. Ако не ми се доверите, че знам кога да използвам един много опасен сплит и кога не, тогава по-добре не ме издигайте.

— На ваше място бих внимавала много — каза Егвийн на жените. — Отказът на шала на жена, която помогна да се прочисти покварата от сайдин — жената, която уби в битка самата Могедиен, жената, която се ожени за краля на Малкиер — би създал много опасен прецедент.

Серин погледна другите. Три кимвания. Юкири, Сеайне и — изненадващо — Романда. Три поклащания на глави. Рубинде, Баразайн, Лелейн. С това оставаше само Серин. Решаващият глас.

Кафявата отново се обърна към нея.

— Нинив ал-Мийра, заявявам, че ти премина това изпитание. На косъм.

Егвийн въздъхна — почти нечуто — от облекчение. Нинив осъзна, че е затаила дъх.

— Свърши се! — каза Росил и плесна с ръце. — Нека никоя никога не проговори какво стана тук. Нам се пада да го споделим в мълчание с тази, която го преживя. Свърши се.

Жените кимнаха, дори и гласувалите против Нинив. Никой нямаше да узнае, че Нинив почти се бе провалила. Вероятно я бяха упрекнали за белфира — вместо да търсят официално наказание — поради традицията да не се говори за случилото се в тер-ангреала.

Росил плесна отново с ръце.

— Нинив ал-Мийра, ще прекараш нощта в молитва и размишление за тегобите, които ще поемеш от утре, когато заметнеш шала на Айез Седай. Свърши се — плесна за трети и последен път.

— Благодаря ви — каза Нинив. — Но аз вече си имам шал и…

Прекъсна, щом Егвийн я изгледа сърдито. Приятелски, но сърдито все пак. Може би Нинив все пак бе прекалила.

— … ще съм щастлива да спазя традицията — продължи Нинив, като преглътна възражението си. — Стига да ми бъде позволено първо да свърша едно много важно нещо. После ще се върна и ще изпълня традицията.

Трябваше ѝ портал, за да отиде където трябва. Не беше казала изрично на другите, че ще напусне Бялата кула, за да изпълни задачата си. Но не беше казала и че няма.

Забърза през смрачения лагер, вдигнат до една частично изградена стена. Нощното небе беше забулено от облаците, а по обиколката на лагера горяха огньове. Стражите я пуснаха в лагера без коментар. Пръстенът с Великата змия вършеше чудеса, когато го приложиш на подходящите места. Дори ѝ казаха къде да намери жената, която търсеше.

Всъщност Нинив бе изненадана, че намери тези палатки извън, а не зад стените на Черната кула. Тези жени бяха пратени да обвържат Аша’ман, както беше предложил Ранд. Но според стражите пратеничеството на Егвийн би трябвало да почака, защото „другите са първи поред“, каквото и да означаваше това. Егвийн вероятно знаеше повече. Беше пращала вестоносци, за да предупреди за Черни сестри. Тези, за който знаеха, бяха изчезнали преди вестоносците да пристигнат.

Нинив не беше настроена да пита за подробности. Имаше друга задача. Приближи се до указаната палатка. Беше толкова изтощена от изпитанието, че имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на земята сред вихрушка от жълт плат. Няколко Стражници я изгледаха с невъзмутими лица.

Палатката бе скромно сива, осветена отвътре от смътно сияние, и по стените се движеха сенки.

— Миреле — извика високо Нинив. — Искам да говоря с теб — изненада се колко силно прозвуча гласът ѝ. Нямаше чувството, че ѝ е останала толкова сила.

Сенките спряха, след това се раздвижиха отново. Платнищата на входа прошумяха и едно смутено лице надникна навън. Миреле. Носеше почти прозрачна синя нощница, а един от Стражниците ѝ — мъж като мечок, с гъста черна брада по иллианската мода — седеше без риза на пода на палатката.

— Чедо? — каза изненадано Миреле. — Какво правиш тук?

Беше красавица с маслинена кожа, с дълга черна коса и сладостни извивки. Нинив едва се сдържа да не посегне към плитката си. За малко да я дръпне. Много щеше да ѝ е трудно, докато свикне, че я няма.

— Имаш нещо, което принадлежи на мен — заяви тя.

— Хм… въпрос на мнение, Чедо. — Миреле се намръщи.

— Бях издигната днес — каза Нинив. — Официално. Минах изпитанието. Равни сме вече, Миреле — премълча втората част — че е по-силна от двете. Тъй че не бяха съвсем равни.

— Ела утре — каза Миреле. — Заета съм — и понечи да се прибере.

Нинив я хвана за ръката.

— Никога не съм ти благодарила — каза тя, макар думите да излязоха през стиснати зъби. — Правя го сега. Той живее благодарение на теб. Съзнавам това. Само че, Миреле, сега не е време да ме тормозиш. Днес видях обичани от мен хора, които избиваха, принудена бях да оставя изтерзани деца. Бях горена, бита и мъчена… Заклевам ти се, че ако не ми предадеш връзката на Лан веднага, ще вляза в палатката и ще те науча какво значи подчинение. Не ме принуждавай. Полагам Трите клетви утре заран. Свободна съм от тях още една нощ.

Миреле замръзна. После въздъхна и излезе отново от палатката.

— Тъй да бъде.

Затвори очи, сплете Дух и отпрати сплитовете в Нинив.

Усети го като тежест, забита физически в ума ѝ. Ахна. Всичко около нея се завъртя.

Миреле се обърна и се шмугна в палатката. Нинив се олюля и седна на земята.

Нещо разцъфваше в ума ѝ.

Беше той. И все още беше жив.

„Благословена Светлина — помисли Нинив и притвори очи. — Благодаря ти.“