Среднощни кули

Глава 11 Неочаквано писмо

— Не е възможно да мислят, че ще подпиша това — каза Елейн и хвърли купчината листове на пода.

— Едва ли го мислят — отвърна Диелин. Златната ѝ коса блестеше от чистота, стегнатото ѝ лице беше сдържано, стройното ѝ тяло — изпънато като струна. Беше съвършена! Нечестно беше, че трябваше да изглежда толкова безукорно, докато самата Елейн се чувстваше като свиня, охранена и готова за клане.

Огънят в камината пращеше топло. В една кана на рафтовете на стената имаше вино, но, разбира се, не ѝ беше позволено нито капка от него. Само да се опиташе някой да ѝ предложи козе мляко…

Биргит се беше подпряла на отсрещната стена, златната ѝ коса бе увиснала над дясното ѝ рамо в контраст с червеното ѝ палто с бяла яка и небесносините ѝ панталони. Беше си наляла чай и се подсмихваше над чашата, развеселена от яда на Елейн. Елейн можеше да усети чувството през връзката!

Бяха само трите. Елейн се беше оттеглила в дневната, след като прие предложението от пратеника на Елориен, като обясни, че би искала да го „обмисли насаме“. Обмислила го беше! Смяташе го за пълен боклук и си беше точно това!

— Това е оскърбление — заяви тя и махна с ръка към страниците.

— Смяташ ли вечно да ги държиш затворени, Елейн? — попита Диелин и повдигна вежда. — Не могат да си позволят да платят откуп, не и след разходите, които направиха за претенциите си по Наследството. Тъй че остава на теб да решиш.

— Да гният — отвърна Елейн и скръсти ръце. — Вдигнаха армии срещу мен и обсадиха Кемлин!

— Да — каза Диелин равнодушно. — Бях там.

Елейн изруга, стана и закрачи из стаята. Биргит я погледна накриво. И двете знаеха, че според Мелфейн Елейн трябваше да избягва да се натоварва. Елейн издържа упорито на погледа на Стражника си и продължи да крачи. Да я изгори дано, и да изгори дано проклетата акушерка! Ходенето не беше натоварване.

Елориен бе една от последните претенденти, оспорващи управлението на Елейн, и беше най-проблематичната — освен Джарид Саранд може би. Тези месеци бяха белязали началото на дълъг период на изпитание за Елейн. Как щеше да устои на определени искания? Колко лесно можеха да ѝ се наложат? Колко бе наследила от майка си?

Трябваше да разберат, че няма да я сплашат лесно. Но злощастната истина беше, че стоеше на несигурен връх, издигнат от струпани високо чашки за чай. Всяка от тези чашки представляваше андорски Дом. Някои я бяха подкрепили драговолно, други — с неохота. Много малко от тях бяха толкова стабилни, колкото ѝ се искаше.

— Пленените благородници са ресурс — каза Елейн. — Така би трябвало да се гледа на тях.

Диелин кимна. Умееше да подтиква Елейн, да я принуждава да се напряга за отговори, които и двете знаеха, че трябва да намира.

— Един ресурс е безсмислен, освен ако рано или късно не бъде използван — отбеляза Диелин. Държеше чаша вино. Проклета жена.

— Да — отвърна Елейн. — Но да продам ресурс на безценица ще означава да си създам репутация на лекомислена.

— Освен ако не продадеш нещо точно преди цената му да падне — каза Диелин. — Много търговци са били наричани глупави, че продават леден пипер на ниска цена, но скоро след това, щом цените паднат още повече, ги наричат благоразумни.

— А тези пленници? Смяташ, че цената им скоро ще падне?

— Домовете им бяха компрометирани — обясни Диелин. — Колкото повече укрепва позицията ти, Елейн, толкова по-малоценни ще стават тези политически пленници. Не бива да пропиляваш предимството си, но не трябва и да се бавиш, докато всички престанат да се интересуват.

— Можеш да ги екзекутираш — подхвърли Биргит.

Двете я зяпнаха.

— Какво толкова? — попита Биргит. — Точно това са заслужили, а екзекуцията ще ти укрепи репутацията на владетел със здрав юмрук.

— Не е редно — каза Елейн. — Не бива да се убиват затова, че са поддържали някой друг за трона. Не може да има измяна, когато няма кралица.

— Значи войниците ни може да умират, а благородниците да си ходят по живо, по здраво? — попита Биргит. Вдигна ръка, преди Елейн да успее да ѝ възрази. — Спести ми лекциите, Елейн. Разбирам. Не съм съгласна, но разбирам. Винаги е било така.

Елейн закрачи отново. Спря, колкото да стъпче с крак предложението на Елориен, щом мина покрай него. Това ѝ спечели учудения поглед на Биргит, естествено, но се почувства по-добре. „Предложението“ представляваше списък с празни обещания, който завършваше с настояване Елейн да освободи пленниците „за доброто на Андор“. Елориен претендираше, че след като пленниците нямали никакви средства, Короната трябвало да ги оправдае и освободи, за да помогнат в пресъграждането.

Честно казано, Елейн беше мислила да направи точно това. Но ако сега ги освободеше, щяха да видят в Елориен своята спасителка! Всякаква благодарност, която Елейн можеше да си спечели, щеше да се отдаде на съперничката ѝ. Кръв и кървава пепел!

— Ветроловките започват да питат за земята, която им обеща — каза Диелин.

— Вече?

— Да. Искането им продължава да ме безпокои. Защо искат такава ивица земя?

— Заслужиха си я — каза Елейн.

— Може би. Макар това да означава, че си първата кралица от пет поколения, която ще отстъпи част от Андор — колкото и малка да е — на чужда сила.

Елейн си пое дълбоко дъх и, странно, почувства се по-спокойна. Проклетите колебания в настроението! Не беше ли я уверила Мелфейн, че ще стават все по-слабо изразени с напредъка на бременността? Въпреки това все още усещаше, че чувствата ѝ подскачат като топка в детска игра.

Овладя се и седна.

— Не мога да позволя това. Всички Домове дебнат за възможности да си пробият път към властта.

— И ти щеше да правиш същото на тяхно място, уверявам те — каза Диелин.

— Не и ако знам, че Последната битка наближава — отсече Елейн. — Трябва да направим нещо, за да насочим благородниците към по-важни проблеми. Нещо, което да ги обедини зад мен или поне да ги убеди, че не могат да си играят с мен.

— А имаш ли средство да постигнеш това? — попита Диелин.

— Да — заяви Елейн и погледна на изток. — Време е да завзема Кайриен.

Биргит се задави с чая. Диелин само повдигна вежда.

— Дързък ход.

— Дързък ли? — Биргит изтри брадичката си. — Това е проклето безумие, Елейн. Та ти едва-що сложи ръка на Андор.

— Това прави момента още по-добър — отвърна Елейн. — Набрали сме инерция. Освен това, ако тръгнем към Кайриен сега, това ще покаже, че съм решена да бъда нещо повече от скимтящо пале на трона на кралицата.

— Едва ли някой очаква това от теб — каза Биргит. — А ако го очакват, сигурно са понесли твърде много удари по главата в битки.

— Права е, колкото и грубо да се изразява — съгласи се Диелин. Хвърли поглед към Биргит и Елейн усети жилката на неприязън през връзката. Светлина! Какво щеше да струва да накара двете да се спогодят? — Никой не се съмнява в силата ти като кралица, Елейн. Това няма да спре другите да се домогват до толкова власт, колкото могат да си спечелят. Знаят, че едва ли ще могат да я спечелят по-късно.

— Не разполагам с петнайсет години да стабилизирам управлението си като майка ми — каза Елейн. — Вижте, всички знаем как Ранд непрекъснато повтаряше да взема Слънчевия трон. Там сега управлява стюард и ме чака, а след онова, което се случи с Колавер, никой не смее да се противопостави на едиктите на Ранд.

— Ако вземеш онзи трон — каза Диелин, — рискуваш да изглежда все едно, че ти го връчва ал-Тор.

— Е, и? — попита Елейн. — Андор трябваше да си го взема сама, но няма нищо нередно да приема Кайриен като дар от него. Айилците му бяха тези, които го освободиха. Бихме направили услуга на кайриенците, като ги предпазим от кървава война за Наследство. Претенцията ми за трона е силна, поне толкова силна, колкото на всеки друг, а верните на Ранд ще застанат зад мен.

— А не рискуваш ли да надскочиш възможностите си?

— Вероятно — отвърна Елейн. — Но мисля, че рискът си заслужава. С една стъпка бих могла да се окажа един от най-могъщите монарси след Артур Ястребовото крило.

Спорът бе прекъснат от учтиво почукване на вратата. Елейн погледна Диелин. Замислената физиономия на жената издаваше, че обмисля думите ѝ. Е добре, Елейн щеше да удари за Златния трон, със или без одобрението на Диелин. Ставаше ѝ все по-полезна като съветничка — слава на Светлината, че не бе поискала трона за себе си! — но една кралица не можеше да си позволи да падне в капана да разчита твърде много на друго лице.

Биргит отвори и влезе приличащият на щърк господин Нори. Беше облечен в червено и бяло, дългото му конско лице бе типично навъсено. Носеше кожената си папка под мишница и Елейн едва потисна стона си.

— Мислех, че приключихме за днес.

— Аз също, ваше величество — рече той. — Но възникнаха няколко нови проблема. Помислих, че биха могли да са… хм… интересни за вас.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ваше величество — заговори Нори, — знаете, че не ми допадат определени видове работа. Но предвид отскорошното разрастване на персонала ми, сметнах за уместно да разширя кръга на интересите си.

— Говориш за Харк, нали? — каза Биргит. — Как се справя онзи жалък мърляч?

Нори се обърна към нея.

— Той… ъъ… мърляв е, бих казал — обърна се отново към Елейн. — Но е доста умел, когато е мотивиран добре. Моля да ми простите, че си позволих волността, но след последните стълкновения и гостите в тъмниците ви, които осигуриха те… помислих, че ще е разумно.

— За какво говорите, господин Нори? — попита Елейн.

— За госпожа Басахин, ваше величество — отвърна Нори. — Първото указание, което дадох на господин Харк, беше да наблюдава мястото, където пребивава Айез Седай — един определен хан, известен като „Приветствената палата“.

Елейн се изправи в стола си, обзета от възбуда. Дюара Басахин многократно се бе опитвала да получи аудиенция при нея с натиск върху членовете на дворцовия персонал. Всички вече знаеха обаче, че не трябва да бъде допусната. Айез Седай или не, тя беше представителка на Елайда и Елейн не възнамеряваше да има нищо общо с нея.

— Наредили сте да я наблюдават — каза Елейн нетърпеливо. — Моля, уведомете ме, ако откриете нещо, което мога да използвам като повод да изгоня тази непоносима жена.

— Значи не осъждате действията ми? — попита Нори, невъзмутим както винаги. Все още беше неопитен в шпионските работи.

— Светлина, не — възкликна Елейн. — Трябваше сама да ви го заповядам. Вие ме спасихте от това недоглеждане, господин Нори. Ако това, което откриете, се окаже достатъчно добра новина, бих могла дори да ви разцелувам.

Виж, това предизвика реакция. Очите му се разшириха от ужас. Стигаше да разсмее Елейн, а Биргит също се изкикоти. Диелин обаче не изглеждаше доволна.

— Ъъ… това едва ли ще е необходимо, ваше величество — каза Нори. — Помислих, че след като в града имаше Мраколюбки, представящи се за Айез Седай… — и той като другите се бе научил да не говори за Фалион и останалите като за „Айез Седай“ в присъствието на Елейн, — може би ще е добре да следим внимателно всяко лице, претендиращо, че е от Бялата кула.

Елейн кимна нетърпеливо. Дърдоренето на Нори понякога ставаше досадно.

— Опасявам се, че трябва да разочаровам ваше величество — продължи той, явно забелязал нетърпението ѝ, — ако се надявате на доказателство, че тази жена е Мраколюбка.

— О.

— Обаче… — продължи Нори и вдигна кокалест пръст. — Имам основание да вярвам, че Дюара Седай може да има пръст в съставянето на документа, към който, изглежда, се отнасяте с… мм… малко необичайно внимание — и погледна към хвърлените от Елейн на пода страници. На една ясно личеше отпечатък от обувката ѝ.

— Дюара се е срещала с Елориен? — възкликна Елейн.

— Определено — отвърна господин Нори. — Визитите стават все по-чести. При това се правят с известна доза секретност.

Елейн се обърна към Диелин.

— Защо Дюара ще иска съперниците ми да бъдат освободени?

Диелин изглеждаше притеснена.

— Не би могла да е толкова глупава да си мисли, че може да вдигне движение срещу теб, особено с група сломени и разорени благородници.

— Ваше величество? — намеси се Нори. — Ако ми позволите да предложа коментар…

— Разбира се, господин Нори.

— Може би Айез Седай се опитва да си спечели благоволението на лейди Елориен. Не знаем със сигурност дали са заговорничили с това „предложение“. Просто изглеждаше вероятно, предвид честотата и времето на посещенията на Айез Седай. Но е възможно да е имала причини не толкова да подкрепя враговете ви, колкото да разполага с благоразположението на някой от градската аристокрация.

Възможно беше. Дюара едва ли щеше да се върне в Бялата кула, колкото и често да я съветваше Елейн. Да се върне сега означаваше да се яви пред Елайда с празни ръце и враждебен Андор. Никоя Айез Седай нямаше да бъде разубедена толкова лесно. Но ако можеше да се върне, осигурила верността на някой от андорската аристокрация, това щеше да е нещо.

— Когато Дюара напускаше хана си, за да посети дома на Елориен, как беше облечена? — попита Елейн. Макар да бе споменала веднъж, че се връща в именията си, Елориен все още не бе напуснала града. Вероятно осъзнаваше, че все още е политически неизгодно. В момента пребиваваше в резиденцията си в Кемлин.

— С наметало, ваше величество — отвърна Нори. — С вдигната качулка.

— Богато или бедно?

— Мм… не знам — отвърна смутено Нори. — Бих могъл да доведа господин Харк…

— Не е нужно. Кажи ми — сама ли ходеше?

— Не. Винаги с доста голяма свита слуги.

Елейн кимна. Готова беше да се обзаложи, че макар Дюара да е носила наметало с вдигната качулка, е оставяла пръстена си с Великата змия на ръката си и е избирала изключително пищно наметало за хитруването си, наред с многото слуги.

— Господин Нори. Боя се, че са ви изиграли — каза Елейн.

— Ваше величество?

— Искала е да я видят, че посещава Елориен — каза Диелин. — Не е искала визитите ѝ да са официални — това би я поставило прекалено явно в кръга на противниците на трона. Но е искала да разбереш какво прави.

— Общува натрапчиво с враговете ми — каза Елейн. — Това е предупреждение. Заплаши ме преди, като каза, че няма да е добре за мен да се противопоставям на нея и Елайда.

— Аха — Нори въздъхна примирено. — Значи инициативата ми не е толкова ценна в крайна сметка.

— О, ценна е, разбира се — каза Елейн. — Ако не бяхте наредили да я наблюдават, щяхме да пропуснем това. Което щеше да е смущаващо. Ако някой ми нанесе оскърбление, подтикнат от нея, поне ще съм наясно. Ако не за друго, най-малкото за да знам кого да обезглавя след това.

Нори пребледня.

— Изразих се образно, господин Нори — макар и да ѝ се искаше. И Елайда също така! Беше посмяла да прати свое куче, за да я „съветва“? Елейн поклати глава. „Побързай, Егвийн. Трябваш ни в Кулата. Светът има нужда от теб там.“

Въздъхна и отново се обърна към Нори.

— Казахте, че има „няколко нови проблема“, които се нуждаят от вниманието ми?

— Определено, ваше величество — заяви той и отвори ужасната си кожена папка. Извади една страница — определено не се отнасяше към нея с почитанието, каквото хранеше към останалите. Всъщност я щипна с два пръста и я вдигна високо като човек, извадил умрял плъх от канавката. — Ще благоволите ли да си спомните ли заповедите, които дадохте във връзка с наемническите банди?

— Да — отвърна Елейн с гримаса. Ожадняваше. Погледна унило чашата с топло козе мляко на масичката до стола ѝ. Новините за битка бяха довели банди наемници, бързащи да предложат услугите си.

За съжаление на повечето от тях обсадата бе приключила бързо. Новините пътуваха бързо, но уморените и гладни войници пътуваха бавно. Войнишки банди продължаваха да се стичат в града и мъжете в тях оставаха разочаровани, че оръжието им не е нужно.

Елейн беше започнала да ги отпраща. След това бе осъзнала глупостта на това. Всеки мъж щеше да е необходим в Тармон Гай-дон и ако Андор можеше да осигури още пет или десет хиляди войници за стълкновението, тя трябваше да го направи.

Нямаше пари, с които да им плати, но и не искаше да ги загуби. Поради това, вместо да ги гони, бе заповядала на господин Нори и капитан Гайбон да дават едни и същи указания на всички наемнически отряди. Разрешаваше им се не повече от определен брой войници да пребивават по едно и също време в Кемлин и трябваше да стоят на лагер не по-близо от една левга от града.

Това трябваше да им внуши идеята, че възнамерява след време да се срещне с тях и да им предложи работа. Можеше да направи това точно сега, след като бе решила да вземе Слънчевия трон. Разбира се, последните наемници, които бе привлякла, в повечето случаи се бяха оказали негодни.

Въпреки неохотата си вдигна чашата с мляко и отпи. Биргит кимна доволно, но Елейн се намръщи. По-добре да остане жадна!

— Ами… — заговори господин Нори, като погледна страницата между пръстите си, — един от наемническите капитани си е направил труда да ви изпрати много… фамилиарно писмо. Нямаше изобщо да ви го донеса, но на втори прочит ми се стори, че е нещо, което трябва да видите. Твърденията на този грубиян са странни, но не бих искал аз да съм този, който ги е пренебрегнал в случай, че се окажат… хм… точни.

Обзета от любопитство, Елейн посегна за листа. Странни твърдения? Не познаваше никакви наемнически капитани. Почеркът на страницата беше неравен, имаше много задраскани думи и правописът тук-там беше… хм, изобретателен. Който и да беше този мъж, тя…

Примига от изумление, щом стигна до края на писмото. След това го прочете още веднъж.

Елейн не можеше да реши дали да се разгневи, или да ликува. Мат беше в Андор и Том беше жив! Бяха се спасили от Ебу Дар. Дали бяха намерили Олвер? Как се бяха измъкнали от сеанчанците?

Толкова много чувства и въпроси закипяха в нея. Биргит се изправи намръщена, усетила чувствата ѝ.

— Елейн? Какво има? Оскърби ли те това писмо?

Елейн се усети, че кима, и от очите ѝ бликнаха сълзи.

Биргит изруга и закрачи към нея. Господин Нори изглеждаше стъписан, сякаш съжаляваше, че е донесъл писмото.

Елейн избухна в смях.

Биргит замръзна.

— Елейн?

— Добре съм — каза Елейн, изтри сълзите от очите си и си пое дълбоко дъх. — О, Светлина. Имах нужда от това. На, прочети го.

Биргит дръпна писмото и докато четеше, лицето ѝ светна. Изкикоти се.

— Ти си имала хубаво задниче? И го казва той?! Мат е тоя с хубавия задник, като за мъж де.

— Биргит!

— Ами, така си е — каза Биргит и ѝ върна писмото. — И в лице го бива, но това не значи, че не мога да оценя хубав задник, като го видя. Светлина, добре ще е да се върне при нас! Най-после някой, с когото да мога да пия, без да гледат на мен като на проклет военен началник.

— Овладей се, Биргит — каза Елейн, докато сгъваше писмото. Нори изглеждаше скандализиран от разговора. Диелин си замълча. Малко неща можеха да смутят тази жена, а беше чувала и по-лошо от Биргит.

— Добра работа сте свършили, господин Нори — каза Елейн. — Благодаря, че поднесохте това писмо на вниманието ми.

— Значи наистина познавате тези наемници? — попита той малко изненадано.

— Не са наемници. Всъщност не съм сигурна какво са. Приятели. И съюзници, надявам се.

Защо все пак Мат бе довел Бандата на Червената ръка в Андор? Бяха ли верни на Ранд? Можеше ли да се възползва от тях? Мат беше мошеник, но притежаваше странно добър усет за тактика и военно дело. Един войник под неговото командване щеше да струва колкото десетима от наемните негодници, които бе принудена да привлече.

— Моите извинения за грешката ми, ваше величество — каза Нори. — Трябваше да ви го поднеса по-рано. Осведомителите ми казаха, че тази група наскоро е била наета от Короната на Муранди, тъй че не взех под внимание настояванията на водача им, че не е наемник.

— Свършили сте добра работа, господин Нори — каза Елейн, едновременно развеселена и обидена. Странно колко често се люшкаше между тези две чувства, когато се намесеше Матрим Каутон. — Светлината знае, че съм предостатъчно ангажирана. Но моля ви, ако някой твърди, че ме познава лично, поне го представяйте на вниманието на Биргит.

— Да, ваше величество.

— Уреди среща с господин Каутон — нареди тя и съжали, че не разполага с време да му отвърне със също толкова оскърбително писмо като неговото. — Кажи му, че трябва да вземе Том с него. Да… му държи юздите.

— Както желаете, ваше величество — отвърна Нори с характерния си вдървен поклон. — Ако позволите да се оттегля…

Тя му кимна благодарно и той излезе.

Елейн държеше разсеяно писмото на Мат. Можеше ли да го използва някак, за да ѝ помогне с неприятностите, които ѝ създаваше Елориен? Както бе използвала Пограничниците? Или щеше да е прекалено очебийно?

— За какво са му леярните според теб? — попита Биргит.

— Може да е нещо съвсем просто, например камбана, която да звъни за часа в лагера му.

— Но не мислиш, че е толкова просто.

— Мат има навика да усложнява нещата, а и както го е написал това изречение, намирисва на някоя от хитрините му.

— Вярно. И ако иска просто камбана, може да си спечели достатъчно, за да си купи една само след час игра на зарове.

— Стига де — отвърна Елейн. — Не е чак такъв късметлия.

— Трябва да обръщаш повече внимание на хората, Елейн. Мат може да играе на зарове и с Тъмния и пак да спечели.

Елейн поклати глава. Войниците, включително Биргит, бяха толкова суеверни понякога.

— Погрижи се да има малко повече гвардейки на пост, когато дойде. Може да е прекалено въодушевен и не искам да направи някоя сцена.

— Кой все пак е този мъж? — попита Диелин объркана.

— Един от другите двама тавирен, които са отраснали с Ранд ал-Тор — отвърна Биргит и изгълта чая си. Беше спряла пиенето, докато Елейн е бременна. Поне още една, която да го изстрада.

— Мат е… особено динамичен индивид — каза Елейн. — Може да е много полезен, когато го държат изкъсо. Когато не е така — както е в повечето случаи, — може да е истинско бедствие. Но каквото и друго да може да се каже за него, той и Бандата му знаят как да се бият.

— Ще ги използваш, нали? — Биргит я погледна разбиращо.

— Разбира се. А доколкото помня от думите на Мат, в Бандата му има много кайриенци. Ако вляза с тази част от Бандата като част от армията ми, може би преходът ще е по-лесен.

— Значи наистина възнамеряваш да се заемеш с това? — попита Диелин. — Да вземеш Слънчевия трон?

— Светът се нуждае от единство — заяви Елейн и стана. — С Кайриен започвам да ни обединявам. Ранд вече контролира Иллиан и Тийр и има връзка с айилците. Всички сме свързани.

Извърна поглед на запад, откъдето можеше да долови онзи възел от чувства, който беше Ранд. Единственото, което изобщо усещаше от него напоследък, беше хладен гняв, заровен дълбоко. Беше ли в Арад Доман?

Елейн го обичаше. Но не възнамеряваше да позволи Андор да се окаже просто поредната част от империята на Дракона. Освен това, ако Ранд трябваше да умре при Шайол Гул, кой щеше да управлява тази империя? Тя можеше и да се разпадне, но Елейн се притесняваше, че някой — Дарлин може би — ще се окаже достатъчно силен, за да я задържи цяла. Станеше ли това, Андор щеше да се окаже сам между агресивната сеанчанска империя на югозапад, приемника на Ранд на северозапад и югозапад и обединените Пограничници на север и североизток.

Не можеше да позволи това да се случи. Жената в нея се свиваше от страх при мисълта, че предвижда смъртта на Ранд, но кралицата не можеше да е толкова придирчива. Светът се променяше.

— Осъзнавам, че ще е трудно да се управляват две държави — каза Елейн. — Но трябва да държа Кайриен. За доброто на двата трона.

Диелин кимна замислено.

— Изглежда, си решена твърдо.

— Да — заяви Елейн. — Но чувствам, че ще трябва да разчитам на Пътуването, ако искам да успея. Нека уредим среща между мен и Сумеко и Ализе. Трябва да обсъдим бъдещето на Родството.