Среднощни кули

Глава 17 Раздели и среща

Заранта след нападението на голама Мат се събуди от сънища, гнили като запъртъци, и скован и изтръпнал. Беше спал в една дупка под снабдителния фургон на Алудра. Беше избрал мястото на случаен принцип, с помощта на заровете.

Измъкна се изпод фургона, изправи се, завъртя рамото си и усети как изпука. Кръв и пепел. Едно от най-добрите неща в това да имаш пари е да не ти се налага да спиш в дупки. И просяците прекарваха нощите си по-добре от това.

Фургонът миришеше на сяра и прахове. Мат за миг се изкуши да надникне под изпънатата отзад намаслена хартия, но нямаше смисъл. Алудра и праховете ѝ бяха непонятни. Стига драконите да действаха, той нямаше нищо против да не знае как. Е, просто не държеше много. Не толкова, че да рискува да я ядоса.

Нямаше я при фургона, за щастие на Мат. Щеше отново да му мърмори, че не ѝ е намерил леяр на камбани. Тя май го смяташе за лично вестоносче. Непослушно при това, което отказва да си върши работата както трябва. Повечето жени имаха такива моменти.

Тръгна през лагера и заизтупва сламките по косата си. За малко да тръгне да потърси Лопин, за да му приготви баня, но си спомни, че Лопин е мъртъв. Кръв и пепел! Горкият човек.

Мисълта за горкия Лопин го вкара в още по-кисело настроение и той тръгна да намери нещо за закуска. По пътя го пресрещна Джюйлин, тайренският ловец на крадци. Носеше коничната си шапка с плосък връх и тъмносиньо палто.

— Мат — рече той. — Вярно ли е? Дал си разрешение на Айез Седай да се върнат в Кулата?

— Не им трябваше разрешението ми — отвърна Мат и потрепери. Ако жените го чуеха казано така, щяха да му съдерат кожата и да си направят седло от нея. — Смятам да им дам коне обаче.

— Вече ги имат — каза Джюйлин и погледна към коневръзите. — Казаха, че си им дал разрешение.

Мат въздъхна. Стомахът му ръмжеше, но храната трябваше да почака. Тръгна към коневръзите. Трябваше да се увери, че Айез Седай няма да му вземат най-добрите животни.

— Помислих, че бих могъл да замина с тях — рече Джюйлин. — Да заведа Тера до Тар Валон.

— Можеш да напуснеш по всяко време — отвърна Мат. — Не те задържам тука.

Джюйлин беше съвсем добър човек. Малко скован понякога. Е, много скован. Пред Джюйлин и един Бял плащ щеше да изглежда отпуснат. Не беше от типа, който да вземеш със себе си за игра на зарове. Цяла нощ щеше да се въси на всекиго в кръчмата и да мърмори за престъпленията, които със сигурност са извършили. Но беше надежден и добра ръка, с която да разполагаш в затруднение.

— Искам да се върна в Тийр — рече Джюйлин. — Но сеанчанците ще са толкова близо, а Тера… Притеснява я. Тя също не харесва много идеята за Тар Валон, но нямаме много избор, а Айез Седай обещаха, че ако ида с тях, ще ми намерят работа в Тар Валон.

— Значи това е раздяла тогава? — каза Мат, спря и се обърна към него.

— Засега — отвърна Джюйлин.

Поколеба се, после протегна ръка. Мат я взе и я разтърси, а след това хващачът на крадци замина да си вземе нещата и жената.

Мат помисли за миг, промени решението си и тръгна към кухненската палатка. Джюйлин навярно щеше да забави Айез Седай и той искаше да им занесе нещо.

Скоро след това пристигна при коневръзите нахранен и понесъл увито в плат вързопче. Айез Седай, разбира се, бяха направили прекомерно голям керван с някои от най-добрите му коне. Теслин и Джолайн, изглежда, бяха решили, че могат да секвестират няколко товарни животни и няколко войници да ги натоварят. Мат въздъхна и заоглежда пътьом конете.

Джолайн седеше на Лунно сияние, кобила от тайренска порода, на един от мъжете, които Мат бе изгубил в битката в бягството им от сеанчанците. По-сдържаната Едесина бе яхнала Огнена струя и се озърташе от време на време към две жени, които стояха отстрани. Тъмнокожата Бетамин и бледата русокоса Сета бяха бивши сул-дам.

Сеанчанките много упорито се опитваха да изглеждат надменни, но Мат закрачи небрежно към тях.

— Ваше височество — рече Сета, — вярно ли е? Ще разрешите на тези да бродят на свобода?

— По-добре да се отърва от тях — отвърна Мат и примижа от титлата, с която се обърнаха към него. Трябваше ли да подхвърлят такива думи все едно, че са дървени петаци? Двете сеанчанки се бяха променили много, но все още като че ли им се струваше странно, че не иска да използва Айез Седай като оръжие. — Искате ли да заминете, или искате да останете?

— Ще отидем — заяви твърдо Бетамин. Изглежда, бе решена да учи.

— Да — каза и Сета. — Макар понякога да си мисля, че може би ще е по-добре просто да ни позволите да умрем, вместо… Ами, това, което сме, което представляваме, означава, че сме опасност за Империята.

— Тюон е сул-дам — каза Мат.

Двете жени сведоха очи.

— Идете с Айез Седай. Ще ви дам от моите коне, тъй че да не се налага да разчитате на тях. Научете се да преливате. Това ще е по-полезно, отколкото да умрете. Може би някой ден ще успеете да убедите Тюон в истината. Помогнете ми да намеря начин да оправя това, без Империята да рухне.

Двете го погледнаха, този път по-твърдо и уверено.

— Да, ваше височество — отрони Бетамин. — Това е добра цел за нас. Благодарим, ваше височество.

На Сета чак ѝ избиха сълзи в очите! Светлина, какво си мислеха, че им е обещал току-що? Разкара се, преди да са им хрумнали още странни идеи в главите. Проклети жени. Все пак не можеше да не изпита съжаление за тях. Научаването, че биха могли да преливат, тревогата, че биха могли да са опасност за всеки около себе си.

„Точно това изпитваше Ранд — помисли си Мат. — Горкият глупак.“ Както винаги, при мисълта за Ранд цветовете се завихриха. Стараеше се да не го прави много често и преди да успее да ги разпръсне, зърна за миг как Ранд се бръсне пред хубаво позлатено огледало, окачено в красива къпалня.

Разпореди се да доведат конете на сул-дам, а след това закрачи към Айез Седай. Том също беше дошъл и щом го видя, подметна:

— Светлина, Мат. Изглеждаш все едно си се търкалял в коприва и тръни.

Мат вдигна ръка към главата си, която сигурно беше голяма гледка.

— Преживях нощта и Айез Седай напускат. Иде ми почти да затанцувам.

— Знаеше ли, че и тези ще са тук?

— Сул-дам ли? Предполагах.

— Не те. Онези двамата.

Мат се обърна и се намръщи, като видя Лейлвин и Бейл Домон, на коне и с багаж. Лейлвин — наричана Егеанин преди — беше бивша сеанчанска благородничка, но Тюон я бе лишила от името ѝ. Носеше рокля в мътно сиво. Късата ѝ тъмна коса бе пораснала и увиснала над ушите ѝ. Смъкна се от седлото и закрачи към Мат.

— Да ме изгори дано — измърмори Мат на Том, — ако и от нея мога да се отърва, почти ще започна да мисля, че животът е станал честен към мен.

Домон я последва и се приближиха. Беше нейният со’джин. Или… можеше ли все още да ѝ е со’джин, след като вече нямаше никаква титла? Е, тъй или иначе, беше нейният съпруг. Иллианецът беше здравеняк и не беше прекалено гаден тип, освен когато бе покрай Лейлвин. Което беше винаги.

— Каутон — каза тя, щом застана пред него.

— А, Лейлвин — отвърна той. — Напускаш ли?

— Да.

Мат се усмихна. Наистина щеше да се разтанцува!

— Винаги съм възнамерявала да стигна до Тар Валон — продължи тя. — Насочих ума си натам в деня, в който напуснах Ебу Дар. Щом Айез Седай заминават, ще тръгна с тях. Винаги е разумно един кораб да се присъедини към конвой, когато възникне подходящата възможност.

— Съжалявам, че си тръгваш — излъга Мат и докосна с пръст шапката си в нейна чест. Лейлвин беше корава като стогодишен дъб с парчета от брадви, останали по него от глупави мъже, опитвали се да го посекат. Ако на коня ѝ вземеше да му падне подкова по пътя за Тар Валон, тя сигурно щеше да го метне през рамо и да го носи чак до Бялата кула.

Но не харесваше Мат въпреки всичко, което бе направил, за да ѝ спаси кожата. Може би защото не ѝ позволи да поеме командата или защото бе принудена да играе негова любовница. Е, тази част и за него не беше забавна. Беше все едно да държиш меч за острието и да се преструваш, че не боли.

Макар че все пак беше забавно да я гледа как се тормози.

— Желая ти всичко добро, Матрим Каутон — каза Лейлвин. — Не завиждам за мястото, в което си се поставил. В някои отношения, мисля, че ветровете, които са те понесли, може би са по-сурови от онези, които блъснаха мен наскоро — кимна му и се обърна да си тръгне.

Домон се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Ти направи каквото каза. Кълна се в престарялата си баба! Бясна езда беше, но направи каквото каза. Моите благодарности.

Двамата се отдалечиха. Мат поклати глава, махна на Том и закрачи към Айез Седай.

— Теслин. Едесина. Джолайн. Всичко наред ли е?

— Да — каза Джолайн.

— Добре, добре. Имате достатъчно животни, виждам?

— Ще стигнат, господин Каутон — отвърна Джолайн. Едва прикри гримасата си и добави: — Благодаря ти, че ни ги даде.

Мат се усмихна широко. Леле, колко забавно беше да я чуе, че се опитва да се държи почтително! Явно бе очаквала Елейн да ги приеме с отворени обятия, а не да ги върне от двореца без аудиенция.

Джолайн го изгледа, стиснала устни.

— Бих искала да те видя опитомен, Каутон. Все си мисля да се върна някой ден и да се погрижа работата да се свърши както трябва.

— Ще чакам бездиханно този миг — отвърна той и ѝ подаде вързопчето.

— Какво е това? — попита тя, без да посегне да го вземе.

— Подарък за сбогом. В родния ми край никога не оставяш пътничка, без да ѝ дадеш нещо за из път. Ще е неучтиво.

Тя го взе с неохота и надникна вътре. Явно се изненада, като видя десетина сладки кифлички.

— Благодаря ти — каза намръщено.

— Пращам войници с вас — каза Мат. — Те ще върнат конете ми, щом пристигнете в Тар Валон.

Джолайн отвори уста да възрази, но замълча. Какво можеше да каже?

— Това ще е приемливо, Каутон — рече Теслин.

— Ще им заповядам да правят каквото кажете — каза ѝ Мат. — Тъй че ще имате хора, които да командорите и да ви вдигат палатките. Но при едно условие.

Теслин повдигна вежда.

— Искам да кажете нещо на Амирлин. Ако е Егвийн, би трябвало да е лесно. Но дори да не е, ще ѝ го кажете. Бялата кула има нещо мое и почти е време да си го върна. Не искам, но какво искам аз май вече е без значение напоследък. Тъй че ще дойда и не искам да ме изритат като мръсно псе — усмихна се. — Точно тези думи кажете.

Теслин, за нейна чест, се усмихна.

— Ще се погрижим да стане, макар да се съмнявам, че слуховете са верни. Елайда не би отстъпила Амирлинския трон.

— Може и да се изненадате.

Поне той със сигурност се бе изненадал, когато разбра, че някои жени наричат Егвийн Амирлин. Не знаеше какво се е случило в Бялата кула, но имаше свиващото сърцето чувство, че Айез Седай са оплели горката Егвийн в схемите си така здраво, че тя никога няма да се измъкне. Почти му се въртеше в ума сам да препусне до Тар Валон и да вземе да я спаси.

Но имаше други задачи. Егвийн трябваше сама да се погрижи за себе си засега. Беше способно момиче. Сигурно щеше да се оправи без него за малко.

Том стоеше до него умислен. Със сигурност не знаеше, че Мат бе надул Рога — поне Мат не му го беше казвал. Опита се да забрави за проклетото нещо. Но Том вероятно го бе предположил.

— Е, сигурно трябва да тръгвате — каза Мат. — Къде е Сетале?

— Тя ще остане тук — отвърна Теслин. — Каза, че искала да те спира да не правиш твърде много грешни стъпки — повдигна вежда, а Джолайн и Едесина кимнаха сдържано. Всичките си мислеха, че Сетале е бивша слугиня в Бялата кула, избягала като момиче заради някое прегрешение.

Е, това означаваше, че няма да се отърве от цялата им пасмина. Все пак, ако трябваше да избере една да остане, щеше да е госпожа Анан. Тя навярно искаше да намери начин да се срещне със съпруга си и семейството, които бяха избягали от Ебу Дар с кораб.

Джюйлин се приближи, повел със себе си Тера. Тази крехка наплашена женица наистина ли беше бившата панархеса на Тарабон? Мат беше виждал мишки, които бяха по-малко боязливи. Войниците му доведоха конете за двамата. Общо взето цялата тази експедиция му излизаше четирийсетина животни и колона войници. Но си струваше. Освен това щеше да си върне войниците и конете — наред със сведения какво наистина става в Тар Валон.

Кимна на Ванин. Дебелият конекрадец не бе останал много доволен, когато Мат му нареди да иде в Тар Валон да събере информация. Мат бе помислил, че ще изпадне във възторг, предвид колко обичаше Айез Седай. Е, още по-нещастен щеше да е, като разбереше, че и Джюйлин тръгва. Ванин обикновено стъпваше на пръсти покрай ловеца на крадци.

Ванин яхна сивия си кон. Доколкото знаеха Айез Седай, той беше старша Червена ръка и един от полевите съгледвачи на Мат, но не и особено подозрителен. Не изглеждаше и много заплашителен, освен може би като опасност за паница варени картофи. Може би точно затова бе толкова добър в работата си. Мат нямаше нужда от крадени коне, но дарбите на Ванин можеше да се приложат в други задачи.

— Добре — каза Мат, като се обърна отново към Айез Седай. — Няма да ви задържам повече.

Отдръпна се, като отбягваше да погледне Джолайн — в очите ѝ имаше нещо хищно, което твърде му напомняше за Тилин. Теслин махна с ръка и — любопитно — Едесина му кимна почтително. Кимна му и Лейлвин. Тая жена дъвчеше камъни за закуска и пирони за вечеря, но беше хубава. Навярно щеше да може да поговори на Тюон да ѝ върне титлата или нещо такова.

„Не ставай глупак — каза си той, докато махаше на Бейл Домон. — Първо ще трябва да убедиш Тюон да не те прави да’ковале.“ Почти бе убеден, че се кани да го види като свой слуга, съпруг или не. При мисълта за това се изпоти около яката.

Скоро вече вдигаха прах по пътя. Том пристъпи до Мат, загледан след ездачите.

— Кифлички?

— Традиция при нас в Две реки.

— Изобщо не бях чувал за такава традиция.

— Не е много известна.

— Аха, разбирам. И какво им направи на тези кифлички?

— Поръсих ги с каквото трябва, за да ѝ дам урок — каза Мат. — Нищо няма да ѝ стане. Освен това тя няма да даде на никой, освен може би на Стражниците си. Пристрастена е към тия кифлички. Изяла е поне седем-осем торби, откакто дойдохме в Кемлин.

— Хубаво — рече Том и потърка мустака си с юмрук. — Детинско обаче.

— Опитвам се да се върна към корените си — каза Мат. — Знаеш, да си върна малко от младостта.

— Та ти си едва на двайсет зими!

— Да, но много живях, докато бях по-млад. Хайде. Госпожа Анан остава, а това ми подсказва една идея.

— Трябва да се обръснеш, Матрим Каутон.

Госпожа Анан скръсти ръце и го изгледа. Какво ѝ ставаше толкова? Нали си пускаше брада. Много гадно сърбеше впрочем.

Беше намерил Сетале при кухненските палатки, да надзирава обедната храна. Войници от Бандата кълцаха зеленчуци и варяха боб с плахата физиономия на мъже, на които са дали твърди заповеди. Сетале не беше нужна тук. Готвачите на Бандата винаги бяха успявали да приготвят храната и без нея. Но тая жена явно най обичаше да намери мъже, които са седнали да си починат, и да им намери някоя работа. Освен това беше бивша ханджийка и — забележително — бивша Айез Седай. Мат често я намираше да надзирава неща, които изобщо нямаше нужда да се надзирават.

Не за първи път съжали, че Тюон не е с него. Вярно, Сетале обикновено бе взимала нейната страна, но пък Щерката на Деветте луни поне я държеше заета. Според Мат нищо не беше по-опасно за здравия разум на мъжа от жена с твърде много свободно време.

Сетале все още носеше дрехи по модата на Ебу Дар, което Мат намираше за приятно, предвид изрязаното деколте. Този вид облекло вървеше особено добре на жена с пищен бюст като Сетале. Не че той го забелязваше. Имаше златни халки на ушите, строго държане и сиво в косата. Обсипаният с драгоценни камъчета брачен нож, който носеше на шията си, май беше нещо като предупреждение, както лежеше между гърдите ѝ. Не че Мат забелязваше и това.

— Пускам си брада — отвърна Мат на изявлението ѝ. — Искам да…

— Палтото ти е мръсно — прекъсна го тя, кимна на един войник, който тъкмо ѝ беше донесъл няколкото глави лук, които беше обелил, и той ги изсипа покорно в едно котле, без да погледне Мат. — И косата ти е чорлава. Изглеждаш като излязъл от кръчмарска свада, а още няма обяд.

— Нищо ми няма — отвърна Мат. — Ти не замина с Айез Седай.

— Всяка стъпка към Тар Валон ще ме отведе по-далече от там, където трябва да бъда. Трябва да пратя вест на съпруга си. Когато се разделихме, не подозирах, че ще се озова точно в Андор.

— Мисля, че скоро ще мога да се добера до някой, който ще може да прави портали тук — рече Мат. — И… — намръщи се, когато се приближи група войници с няколко пъдпъдъка. Изглеждаха засрамени от ужасния си улов.

Сетале им нареди да оскубят птиците, все едно не го беше чула. Светлина, трябваше да я махне от лагера. Нещата тук нямаше да са нормални, докато всичките тия жени не се махнеха.

— Не ме гледай така, лорд Мат — каза Сетале. — Норам отиде в града да види какви провизии може да намери. Забелязала съм, че ако го няма готвача да ръчка мъжете, яденето не се приготвя навреме. Не всички обичаме да обядваме по залез.

— Нищо не съм казал — отвърна Мат колкото можа по-спокойно и кимна настрани. — Може ли да поговорим?

Тя се поколеба, после кимна и тръгна с него.

— Какво става всъщност? — каза тихо тя. — Изглеждаш така, все едно си спал в копа сено.

— Спах под един фургон всъщност. Палатката ми е цялата в кръв. Наистина не горя от желание да ида там и да се преоблека.

Погледът ѝ омекна.

— Разбирам загубата ти. Но това не е извинение да обикаляш така, все едно живееш на улицата. Трябва да си наемеш друг слуга.

Мат се навъси.

— Първо на първо, никога не ми е трябвал слуга. Мога и сам да се грижа за себе си. Искам обаче да те помоля за една услуга. Да наглеждаш Олвер за известно време.

— Защо?

— Онова нещо може да се върне — каза Мат. — Освен това скоро ще замина с Том. Може да се върна. Трябва да се върна. Но ако не се върна… Добре де, не искам Олвер да остане сам.

Тя го изгледа.

— Няма да остане сам. Всички в лагера го обичат.

— Да, но не ми харесват нещата, на които го учат. Момчето има нужда от по-добър пример.

Това сякаш я развесели по някаква причина.

— Вече започнах да го уча на четмо и писмо. Ще го наглеждам, ако се наложи.

— Чудесно — Мат въздъхна облекчено. Жените винаги се радваха да могат да възпитават малки момчета. Сигурно си мислеха, че могат да ги възпитат да не станат мъже, ако се потрудят достатъчно. — Ще ти дам пари. Можеш да идеш в града и да намериш хан.

— Бях в града — каза Сетале. — Всеки хан там вече се пръска по шевовете.

— Ще ти намеря място — обеща Мат. — Само пази Олвер. Като дойде времето и намеря някой да прави портали, ще ги накарам да те пратят в Иллиан, за да можеш да намериш мъжа си.

— Спогодихме се — каза Сетале. После се загледа на север. — Другите… заминаха значи?

— Да — прав им път.

Тя кимна. Стори му се тъжна. Може би не беше тормозила мъжете за яденето просто защото ги беше видяла без работа. Може би беше търсила нещо, с което да се залиса.

— Съжалявам — каза Мат. — За това, което ти се е случило.

— Миналото свърши — отвърна тя. — И трябва да го оставя така. Не трябваше да искам да видя онова, което носиш. Последните няколко недели ме накараха да се самозабравя.

Мат кимна разбиращо и тръгна да потърси Олвер. А след това наистина трябваше да иде да се преоблече. И да го изгори дано, щеше и да се обръсне. Та ако ще ония, които го търсеха, да го убият. Прерязано гърло сто на сто щеше да е по-добре от този сърбеж.

Елейн крачеше бавно през градината на Слънчевия изгрев, любимото място на майка ѝ. Градината бе на покрива на източното крило на двореца. Беше обрамчена с бял каменен филигран откъм ръба и извита стена отзад.

Имаше чудесна гледка към града. Като малка обичаше градините долу, защото бяха убежище. В една от тях за първи път бе срещнала Ранд. Притисна длан до корема си. Макар да го чувстваше огромен, бременността тепърва започваше да ѝ личи. Трябваше да поръча съвсем нов комплект рокли. И през идващите месеци пак и пак. Каква досада!

Продължи разходката си. Разцъфнали ружи и бели утринни звезди в сандъчетата. Цветовете изобщо не бяха толкова големи като преди и вече повяхваха. Градинарите се оплакваха, че нищо не помага. Извън града тревата и дори бурените гинеха и пъстрата черга от ниви и поля изглеждаше потискащо кафява.

„Идва“, помисли Елейн, докато вървеше по грижливо подстригана зелена пътечка. Усилията на градинарите не бяха съвсем без резултат. Тревата изглеждаше почти свежа и въздухът ухаеше на рози, които се виеха по стената. По тях също имаше кафяви петна, но все пак бяха разцъфнали.

Ромолящ поток минаваше през средата на градината между грижливо наредени речни камъни. Течеше само когато тя посещаваше градината, защото водата трябваше да се вдига с помпи.

Една кралица не можеше да избере усамотението, както можеше Щерката-наследница. До нея вървеше Биргит. Елейн спря, скръсти ръце на гърдите си, изгледа я и попита:

— Какво?

— Виждаш се — каза Биргит. — Всеки долу с хубав лък и добро око може отново да хвърли държавата във война за наследството.

— В безопасност съм, Биргит. Нищо лошо няма да ме сполети.

— Да де — съгласи се Биргит. — Няма значение, че Отстъпниците са се развихрили и са ти ядосани, че Черната Аджа несъмнено са бесни, че плени агентите им, и че унизи разни благородници, които се опитаха да ти отнемат трона. Естествено, че си в безопасност. Ще взема да ида да хапна.

— Ами върви, какво чакаш — сопна се Елейн. — Защото наистина съм в безопасност. Мин имаше видение. Бебетата ми ще се родят здрави. Мин никога не греши, Биргит.

— Мин каза, че бебетата ти ще са силни и здрави — каза Биргит. — А не че ти ще си здрава, когато се родят.

— А как иначе ще се родят?

— Виждала съм хора, ударени по главата толкова силно, че вече не са същите, момиче. Някои живеят години, но дума не изричат и трябва да ги хранят с бульон и да живеят с подлога. Можеш да загубиш ръка, или и двете, и пак да родиш здрави деца. А хората около тебе? Не си ли помисляш за опасността, на която ги излагаш?

— Мъчно ми е за Вандийн и Сарейта — каза Елейн. — И за онези мъже, които умряха, за да ме спасят. Не смей да намекваш, че не изпитвам никаква отговорност за тях! Но една кралица трябва да е готова да приеме бремето да позволи други да загиват в нейно име. Обсъдихме го това, Биргит. Решихме, че няма как да съм знаела, че Чезмал и другите ще дойдат така.

— Решихме — отвърна Биргит, стиснала зъби, — че няма полза да го обсъждаме повече. Но искам да не забравяш, че всичко може да се обърка.

— Няма да се обърка — каза Елейн, загледана над града. — Децата ми ще са в безопасност, а това означава, че и аз ще съм в безопасност. Поне докато не ги родя.

Биргит въздъхна раздразнено.

— Глупава, упорита… — млъкна, понеже една от гвардейките наблизо махна с ръка да привлече вниманието ѝ. Две от Родството излязоха на покрива. Елейн ги бе повикала да дойдат да се срещнат с нея.

Биргит зае позиция до една от декоративните череши и скръсти ръце. Двете Родственички носеха рокли без украса, Сумеко в жълто, Ализе в синьо. Ализе бе по-ниската, с кафява, прошарена със сиво коса и беше по-немощна в Силата, тъй че не бе престанала да застарява, за разлика от Сумеко.

Напоследък двете бяха по-уверени. Нямаше повече изчезнали или убити Родственички. Кареане бе стояла зад убийствата през цялото време. От Черните, скрити сред тях. Светлина, как настръхна Елейн при мисълта за това!

— Ваше величество — каза Ализе и направи реверанс. Говореше със смътен тарабонски акцент.

— Ваше величество — каза и Сумеко и повтори реверанса на спътничката си. Двете бяха почтителни — повече към Елейн, отколкото към други Айез Седай.

По време на обсадата Елейн бе започнала да гледа на поведението на Родственичките с досада. Напоследък обаче бе започнала да се чуди. Бяха се оказали изключително полезни. Колко ли високо можеше да ги отведе новооткритата им дързост?

Кимна им и махна към трите стола, поставени в сянката на черешите. Седнаха. Поточето лъкатушеше с тих ромон вляво от тях. Двете Родственички си сложиха по три лъжички мед в ментовия чай. Напоследък чаят имаше ужасен вкус без мед.

— Как е Родството? — попита Елейн.

— Добре сме, ваше величество — каза Ализе. — Страхът като че ли напуска повечето жени. Поне онези, които са достатъчно разумни да го усетят. Според мен, които не можаха, тръгнаха сами и се оказаха мъртви.

— Добре е и че не се налага да отделяме толкова много време за Церене — отбеляза Сумеко. — Ставаше много уморително. Толкова много ранени, ден след ден.

Ализе беше по-корава. Отпи от чая си с ведро лице. Не спокойно и замръзнало като на Айез Седай. Замислено и топло, но сдържано. Тези жени имаха едно предимство, за разлика от Айез Седай — човек можеше да ги приеме без толкова много подозрение, тъй като не бяха свързани пряко с Бялата кула. Но пък не притежаваха нейния авторитет.

— Сигурно усещате, че искам да ви помоля за нещо — каза Елейн, като погледна Ализе в очите.

— Така ли? — учуди се Сумеко. Навярно Елейн я бе надценила.

Ализе кимна достолепно.

— Молили сте ни за много неща, докато бяхме тук, ваше величество. Не повече, отколкото съм чувствала, че имате право. Досега.

— Опитах се да ви приема гостоприемно тук, в Кемлин. Доколкото разбирам, не можете да се върнете в Ебу Дар, не и докато сеанчанците го владеят.

— Вярно е — съгласи се Ализе. — Но Ебу Дар трудно може да се нарече наш дом. Беше просто място, където се намерихме. Не толкова дом, колкото необходимост. Много от нас бездруго се редуваха да пребивават в и извън града, за да не се набиват на очи.

— Обмисляли ли сте къде да отседнете сега?

— Отиваме в Тар Валон — отвърна бързо Сумеко. — Нинив Седай каза…

— Сигурна съм, че там ще има място за някои от вас — прекъсна я Елейн. — За онези, които желаят да станат Айез Седай. Егвийн с охота ще даде втори шанс на всяка Родственица, пожелала отново да опита за шала. Но останалите?

— Говорихме за това — каза Ализе търпеливо и присви очи. — Ще станем свързани с Кулата, място, където Айез Седай да се оттеглят.

— Явно, че няма да се преместите в Тар Валон обаче. Каква полза Родството да бъде място за оттегляне от политиката на Айез Седай, ако са толкова близо до Бялата кула?

— Предположихме, че бихме могли да останем тук — каза Ализе.

— Това беше и мое предположение — отвърна предпазливо Елейн. — Но предположенията са само предположения. Вместо това искам да ви дам обещания. В края на краищата, ако ще останете в Кемлин, не виждам причина да не ви предложа подкрепа пряко от Короната.

— На каква цена? — попита Ализе. Сумеко мълчеше притеснено.

— Не кой знае каква — заяви Елейн. — Никаква цена всъщност. По някоя услуга от време на време, каквито сте правили на Короната в миналото.

Настъпи тишина. Смътни викове долитаха от града долу. Клоните потрепериха от вятъра и изсипаха няколко кафяви листа между Елейн и Родствениците.

— Това изглежда опасно — каза Ализе и отпи глътка чай. — Разбира се, не намеквате, че ще учредим съперничеща Бяла кула тук, в Кемлин.

— Нищо такова — отвърна бързо Елейн. — Аз съм Айез Седай в края на краищата. А Егвийн е заявила, че ще позволи на Родството да продължи като преди, стига да приемат нейната власт.

— Не съм сигурна, че искаме да продължим като преди — каза Ализе. — Бялата кула ни остави да живеем живота си в ужас, че ще бъдем открити. Но през цялото време те ни използваха. Колкото повече премисляме това, толкова… по-малко ни харесва.

— Говори за себе си, Ализе — намеси се Сумеко. — Аз възнамерявам да бъда изпитана и да се върна към Кулата. Ще се присъединя към Жълтите, помни ми думата.

— Може би. Но мен няма да ме имат — отвърна Ализе. — Твърде немощна съм в Силата. Няма да се съглася да прикляквам и да се кланям всеки път, щом някоя Сестра мине покрай мен и поиска да ѝ изпера дрехите. Но няма и да спра да преливам. Няма да се предам. Егвийн Седай е казала, че ще позволи Родството да продължи, но дали ще можем да работим открито с Единствената сила?

— Мисля, че ще можете — каза Елейн. — Голяма част от това беше идея на Егвийн. Тя със сигурност няма да прати при вас Айез Седай, ако ще им се забрани да преливат. Не, дните, когато жени извън Кулата преливаха тайно, отминаха. Ветроловките и Мъдрите айилки доказаха, че времената трябва да се променят.

— Може би — отвърна Ализе. — Но предлагането на услуги на Короната на Андор е съвсем друга работа.

— Ще се постараем да не влизаме в конфликт с интересите на Кулата — заяви Елейн. — А вие ще приемете властта на Амирлин. Тъй че какъв е проблемът? Айез Седай служат на монарси по цялата земя.

— Предложението изглежда приемливо — каза Ализе. — Но зависи от естеството на услугите, искани от Короната на Андор.

— Бих поискала две неща от вас — каза Елейн. — Пътуване и Церене. Не е нужно да се въвличате в наши конфликти, не е нужно да се намесвате в политиката. Просто да се съгласите да Церите поданиците ми, които са болни, и да назначавате всеки ден група жени, които да създават портали, когато Короната пожелае.

— Това все пак звучи твърде много като ваша собствена Бяла кула — каза Ализе.

Сумеко се беше намръщила.

— Не, не — отвърна Елейн. — Бялата кула означава власт, политика. Вие ще правите нещо съвсем друго. Представете си място в Кемлин, където може да дойде всеки, за да получи Цяра, безплатно. Представете си град без болести. Представете си свят, където храната може да пътува мигновено до тези, които се нуждаят от нея.

— И кралица, която може да праща войска където ѝ се наложи — рече Ализе. — Чиито войници могат да се бият един ден, а на другия раните им да са изцерени. Кралица, която може да получава приличен доход от такса на търговци за достъп до нейните портали — пак отпи глътка чай.

— Да — призна Елейн. Въпреки че не беше сигурна дали щеше да може да убеди Егвийн за тази част.

— Ще поискаме половината — каза Ализе. — Половината от всичко, което взимате за Пътуване и Церене.

— Церенето е безплатно — заяви твърдо Елейн. — За всеки, който дойде, независимо от положението му. Хората се церят според тежестта на заболяването им, не според ранга.

— Бих могла да се съглася на това — отвърна Ализе.

Сумеко се ококори.

— Не можеш да говориш от наше име! Ти самата заяви, че Плетящият кръг се е разпаднал, след като напуснахме Ебу Дар. Освен това според Правилото…

— Говоря само от свое име, Сумеко — отвърна Ализе. — И от името на онези, които биха се присъединили към мен. Родството, каквото го познавахме, вече не съществува. Над нас господстваше необходимостта да останем в тайна, но това вече свърши.

Сумеко не каза нищо.

— Ти си решена да се присъединиш към Айез Седай, приятелко — Ализе сложи ръка на рамото ѝ. — Но мен няма да ме имат, нито аз тях. Имам нужда от нещо друго, и други също.

— Но да се обвържете с Короната на Андор…

— Обвързваме се с Бялата кула — каза Ализе. — Но живеем в Кемлин. Това си има предимства. Не сме достатъчно силни, за да устоим сами. Андор е най-доброто място. Има протекцията на Бялата кула и на Преродения Дракон.

— Можете да се реорганизирате — заговори възбудено Елейн. — Правилото може да се изработи наново. Можете да решите да позволите на Родственичките да се омъжват, ако пожелаете. Мисля, че това ще е за добро.

— Защо? — попита Ализе.

— Защото ще ги обвърже — обясни Елейн. — Ще ги превърне в по-малка заплаха за Бялата кула. Ще помогне да бъдете отличавани. Малко жени в Бялата кула се омъжват и това ще ви даде нещо, което ще прави Родството по-привлекателен избор.

Ализе кимна замислено. Сумеко сякаш се колебаеше. Елейн със съжаление си призна, че точно тя нямаше да ѝ липсва, щом напусне. Смяташе да ги тласне към преустройство как да избират водачките си. Щеше да е много по-удобно, ако можеше да работи с жена като Ализе вместо просто с най-старата от тях.

— Все пак се притеснявам за Амирлин — каза Ализе. — Айез Седай не взимат такса за услуги. Какво ще каже тя, ако ние започнем да го правим?

— Ще говоря с Егвийн — повтори Елейн. — Сигурна съм, че ще мога да я убедя, че Родството и Андор не са заплаха за нея.

Дано. В Родството имаше шанс за нещо невероятно, шанс Андор да разполага с постоянен и евтин достъп до портали. Това щеше да я постави почти на равна позиция със Сеанчан.

Поговори още малко с двете жени, за да останат с чувството, че им обръща дължимото внимание, и когато ги освободи, застана между две сандъчета със сини камбанки. Стараеше се да не поглежда към празното сандъче до тях. Сините камбанки в него бяха разцъфтели с цвета на кръв и дори бяха кървели при срязване. Градинарите ги бяха оскубали.

Сеанчанците рано или късно щяха да тръгнат срещу Андор. Дотогава армиите на Ранд сигурно щяха да са отслабени от боеве, водачът им навярно щеше да е мъртъв. Мисълта за това отново сви сърцето ѝ, но не можеше да избяга от истината.

Андор щеше да е щедра плячка за Сеанчан. Мините и богатите ѝ земи щяха да ги изкусят, както и близостта до Тар Валон: Освен това тя подозираше, че онези, които твърдяха, че са наследници на Артур Ястребовото крило, никога няма да се примирят, докато не завладеят всичко, принадлежало на предтечата им.

Елейн се загледа към града и държавата си. Нейната държава. Пълна с онези, които бяха повярвали, че тя ще ги закриля и защити. Много от хората, които бяха подкрепили претенцията ѝ за трона, не влагаха голяма вяра в нея. Но тя беше техният най-добър избор. Единственият им избор. Щеше да им докаже разумността на този техен избор.

Осигуряването на Родството щеше да е една от стъпките. Рано или късно сеанчанците щяха да могат да Пътуват. Трябваше само да пленят една жена, която знае сплитовете, и скоро всяка дамане с нужната сила щеше да може да сътворява портали. Елейн също имаше нужда от достъп до тях.

Това, което нямаше обаче, бяха преливащи, които да използва в битка. Знаеше, че не би могла да поиска това от Родството. Никога нямаше да се съгласят, нито пък Егвийн. Нито и самата тя всъщност. Принуждаването на жена да използва Силата като оръжие щеше да я направи също толкова лоша, колкото сеанчанците.

За жалост Елейн знаеше много добре какви разрушения могат да причинят жените, използващи Единствената сила. Беше вързана в един фургон, докато Биргит водеше атаката срещу Черната Аджа, които я бяха пленили тук, в Кемлин, но беше видяла последиците. Стотици убити, стотици ранени, стотици изгорени. Пушещи сгърчени тела.

Имаше нужда от някакво предимство срещу сеанчанците. От нещо, което да балансира техните преливащи в битка. Единственото, което можеше да измисли, бе Черната кула. Аша’ман бяха на андорска земя. Беше им заявила, че ги смята за част от своята държава, но досега не бе стигнала по-далече от изпращането на групи за оглед.

Какво щеше да стане, ако Ранд умре? Смееше ли да се опита да ги поиска? Смееше ли да чака да го направи някой друг?