Среднощни кули

Глава 34 Присъда

— Искам съгледвачите да стоят настрана и да наблюдават — заяви твърдо Перин. — Дори по време на процеса.

— Девите няма да харесат това, Перин Айбара — каза Сюлин. — Не и след като може да пропуснат възможността да танцуват копията.

— Все пак ще го направят — Перин тръгна през лагера, с Данил и Гаул от двете му страни. Зад тях закрачиха Ази и Уил ал-Сийн, двамата му телохранители за деня.

Сюлин го изгледа мълчаливо, кимна и тръгна да предаде заповедта.

— Лорд Перин? — попита Данил. Миришеше изнервено. — За какво е това?

— Все още не знам. Нещо грешно има във въздуха.

Данил се намръщи. Изглеждаше объркан. Е, Перин също беше объркан и в същото време — все по-уверен. Изглеждаше противоречиво, но беше точно така.

Лагерът бе оживен, армиите му се събираха да срещнат Белите плащове. Не армията му, армиите му. Толкова много разделение имаше между тях. Арганда и Гален, които се боричкаха кой да е дясната му ръка. Мъжете от Две реки, които негодуваха от новите чети наемници, бившите бежанци, омешали се между всички тях. И, разбира се, айилците, винаги настрана и вършещи каквото те намерят за добре.

„Ще ги разпусна — каза си Перин. — Какво значение има?“ Все пак се притесняваше. Не можеше един лагер да се поддържа така безредно.

Все пак повечето му хора се бяха съвзели от последния мехур на злото. Сигурно никой повече нямаше да гледа на оръжията си като преди, но ранените бяха Изцерени и преливащите си бяха отпочинали. Белите плащове бяха недоволни от отлагането, проточило се навярно по-дълго, отколкото бяха очаквали. Но Перин бе имал нужда от време по много причини.

— Данил — каза той. — Жена ми те е забъркала в схемите си около защитата ми, предполагам.

Данил го зяпна.

— Как…

— Тя трябва да си има своите тайни. Половината ми убягват, но тази е ясна като бял ден. Не ѝ харесва този съд. Какво те накара да направиш? Някакъв план да ме измъкнете от опасност с ашаманите?

— Нещо такова, милорд — призна Данил.

— Ще приема, ако тръгне зле — каза Перин. — Но не бързайте. Няма да допусна това да се превърне в кървава баня само защото някой от Белите плащове е изтърсил проклятие в неподходящия момент. Изчакайте сигнала ми. Разбрано?

— Да, милорд — отвърна Данил. Беше замирисал смутено.

Перин трябваше да приключи с всичко това. Да се освободи от него. Сега. Защото през последните няколко дни бе започнал да го чувства като нещо естествено. „Аз съм само един…“ Само един какво? Ковач? Можеше ли да го твърди повече? Какво беше все пак?

Неалд седеше на един пън близо до терена на Пътуването. През последните няколко дни младият Аша’ман и Гаул бяха разузнали в няколко посоки по заповед на Перин, за да видят дали порталите действат, ако човек се отдалечи достатъчно от лагера. Оказа се, че действат, разбира се, макар че трябваше да вървят няколко часа, за да избегнат ефекта.

Нито Неалд, нито Гаул бяха забелязали някаква друга промяна, освен че сплитът за порталите работи отново. Отсам нямаше никаква преграда или видим признак, но ако предположенията на Перин бяха верни, районът, в който порталите не работеха, съвпадаше точно с района, покрит от купола във вълчия сън.

Точно това бе предназначението на купола и точно затова го пазеше Убиеца. Не беше за избиване на вълци, въпреки че го правеше с удоволствие. Нещо причиняваше както купола, така и проблемите на Аша’ман.

— Неалд — каза Перин. — Последното разузнаване добре ли мина?

— Да, милорд.

— Първия път, когато с Грейди ми казахте за провалящите се сплитове, казахте, че се е случвало и преди. Кога беше това?

— Когато се опитахме да отворим портала, за да върнем групата съгледвачи от Кайриен — каза Неалд. — Опитахме първия път и сплитовете се разпаднаха. Но изчакахме малко и направихме втори опит. Той успя.

„Беше точно след първата нощ, когато видях купола — помисли Перин. — Появи се за малко и изчезна. Убиеца сигурно го е изпробвал.“

— Милорд — каза Неалд. Беше суетен човек, но Перин можеше да разчита на него. — Какво става?

— Мисля, че някой ни гласи капан — отвърна тихо Перин. — Тика ни в него. Изпратил съм няколко други да видят какво причинява това. Вероятно е някакъв предмет на Единствената сила — притесняваше се, че може да е скрит във вълчия сън. Можеше ли нещо там да въздейства на реалния свят? — Значи сте сигурни, че не можете изобщо да отваряте портали, така ли? Дори до близки точки в поразения район?

Неалд поклати глава.

„Правилата от тази страна са различни — помисли Перин. — Или поне куполът въздейства различно на Пътуването и на изместването във вълчия сън.“

— Неалд, каза ми, че с по-големите портали — с помощта на кръг — ще можете да преместите цялата армия за няколко часа.

— Да. Упражнявахме се доста.

— Трябва да сте готови за това — Перин погледна към небето. Все още надушваше онази странност във въздуха. Смътно застояло.

— Милорд — каза Неалд. — Ще сме готови, но и да не можем да отворим портали, все едно. Можем да придвижим армията до точка извън ефекта и да я прехвърлим оттам.

За жалост, Перин подозираше, че това няма да стане. Скокливец го бе нарекъл „нещо от дълбокото минало“. Това означаваше силна възможност Убиеца да действа с Отстъпниците. Или да е един от Отстъпниците. Перин така и не беше помислял за това досега. Тъй или иначе подготвилите този капан щяха да наблюдават. Ако армията му се опиташе да избяга, врагът щеше да задейства капана или да измести купола.

Отстъпниците бяха подмамили Шайдо с онези сандъци и ги бяха поставили тук. А и рисунката на лицето му, която бяха разпространили. Беше ли всичко това част от капана, какъвто и да беше той? Опасности. Толкова много опасности го дебнеха.

„Добре, а ти какво очакваше? Това е Тармон Гай-дон.“

— Дано Илиас се върне скоро — рече той. Щеше да го изпрати сам на разузнавателна мисия. — Просто бъдете готови, Неалд. Данил, няма да е зле да предадете предупреждението ми на хората си. Не искам никакви инциденти.

Данил и Неалд тръгнаха по задачите си, а Перин продължи към коневръзите. Гаул крачеше до него, тих като вятъра.

„Някой ми стяга примка — помисли Перин. — Бавно, малко по малко, около крака ми.“ Вероятно изчакваха да влезе в бой с Белите плащове. След това армията му щеше да е отслабена. Лесна плячка. Потръпна при мисълта, че ако беше влязъл по-рано в бой с Дамодред, капанът щеше да се задейства още тогава.

Трябваше да намери начин да предотврати битката, докато успее да се добере още веднъж до вълчия сън. В него навярно щеше да може да унищожи купола и да освободи хората си.

— Променяш се, Перин Айбара — каза Гаул.

— Какво значи това? — попита Перин и взе юздите на Стъпко от слугата.

— Хубаво е — отвърна Гаул. — Хубаво е да видя, че вече не възразяваш да си вожд. По е добре да виждам, че ти харесва да командваш.

— Спрях да възразявам, защото имам да върша по-важни неща. Не ми харесва да командвам. Правя го, защото трябва.

Гаул кимна, все едно Перин се съгласяваше с него.

Айилци! Перин се метна на седлото.

— Е, да тръгваме. Колоната вече потегля.

— Хайде — каза Файле на Аравайн. — Колоната потегля.

Аравайн приклекна в реверанс и тръгна да предаде заповедта на бежанците. Файле не беше сигурна какво ще донесе този ден, но искаше подчинените ѝ да вдигнат лагера и да са готови за марш, просто за всеки случай.

Забеляза, че писарят Алдин тръгна с Аравайн. Като че ли доста често я навестяваше напоследък. Може би най-сетне се бе отказал от Арела.

Файле забърза към палатката. По пътя си подмина Флан Барстир, Джон Гаелин и Марек Кормър, които оглеждаха тетивите на лъковете си и перата на стрелите. Тримата вдигнаха очи към нея и ѝ махнаха за поздрав. Сякаш имаше някакво облекчение в погледите им, което бе добър знак. Доскоро тези мъже изглеждаха засрамени, като я видеха, сякаш им бе неудобно от начина, по който Перин уж бе флиртувал с Берелайн по време на отсъствието ѝ.

Времето, което прекарваше с Берелайн, наред с официалното опровергаване на слуховете, целеше да убеди лагера, че не се е случило нищо нередно. Интересно, това, че Файле бе спасила живота на Берелайн по време на мехура на злото, като че ли най-силно бе повлияло на хората да променят мнението си. Заради това събитие приемаха, че между двете няма никаква неприязън.

Разбира се, Файле не беше спасила живота ѝ, просто ѝ помогна. Но слуховете твърдяха друго и Файле бе доволна, че най-после действат в полза на нея и Перин.

Влезе в палатката и набързо се уми с мокра кърпа от умивалника. Сложи си малко парфюм, а след това облече най-хубавата си рокля — тъмно сиво-зелено с извезани лози по корсажа и полите. Погледна се в огледалото. Добре. Криеше безпокойството си. Всичко с Перин щеше да е наред. Щеше.

Все пак пъхна няколко ножа в колана и в ръкавите си. Отвън един коняр ѝ беше довел Дневна светлина. Качи се на седлото — липсваше ѝ Лястовица, която Шайдо ѝ бяха убили. Дори и най-хубавите ѝ рокли бяха със срязани поли за езда — майка ѝ я беше научила, че нищо не разваля по-бързо авторитета на една жена пред войниците от страничното яздене. А в случай, че станеше немислимото и Перин загинеше, Файле трябваше да поеме командването на войските му.

Подкара в тръс към челото на строяващата се армия. Перин чакаше там, яхнал Стъпко. Как смееше да изглежда толкова невъзмутим?

Файле не позволи на безпокойството да ѝ проличи. Има време, когато трябва да си буря, и време, когато да си нежен полъх. Вече бе дала на Перин ясно да разбере какво мисли за този процес. Засега трябваше да се вижда, че го подкрепя.

Подкара до Перин, докато Айез Седай се събираха отзад, и те пеша като Мъдрите. Никакви Деви. Къде бяха? Трябваше да е важно да ги задържат настрана от процеса. За Сюлин и останалите защитата на Перин беше дълг, възложен им от техния Кар-а-карн, и щеше да е тежък тох за тях, ако той загинеше.

Огледа лагера и забеляза две гай-шайн в бели халати с качулки, забързани към челото на колоната. Гаул, който стоеше до коня на Перин, се намръщи. Едната гай-шайн, Чиад, му се поклони, поднесе му няколко копия и каза:

— Току-що наточени.

— И стрели с нови пера — добави Байн.

— Имам си стрели и копия — рече Гаул.

— Да — казаха жените и коленичиха пред него, без да отдръпват даровете си.

— Какво? — попита Гаул.

— Просто се притеснихме за сигурността ти — каза Байн. — Ти сам си приготви оръжията все пак — каза го искрено, без намек за подигравка. И все пак самите думи прозвучаха почти назидателно.

Гаул започна да се смее. Взе предложените му оръжия и даде своите на жените. Въпреки грижите си Файле се усети, че се усмихва. В отношенията между айилците имаше нещо много заплетено. Това, което трябваше да радва Гаул с неговите гай-шайн, често сякаш го разочароваше, а това, което трябваше да е оскърбително, се посрещаше със смях.

Докато Байн и Чиад се отдалечаваха, Файле огледа събиращата се армия. Идваха всички, не само капитани или символична войска. Повечето нямаше да могат да гледат съда, но трябваше да са там. За всеки случай.

— Нещо те безпокои — каза на Перин.

— Светът е затаил дъх, Файле.

— Какво имаш предвид?

Той поклати глава.

— Последният лов започва. Ранд е в опасност. В опасност е повече от всеки от нас. А все още не мога да ида при него.

— Перин, говориш безсмислено. Как може да знаеш, че Ранд е в опасност?

— Мога да го видя. Всеки път, когато спомена името му или помисля за него, пред очите ми се открива видение с него.

Файле примигна.

Той я погледна. Жълтите му очи бяха замислени.

— Свързан съм с него. Той ме… притегля, разбираш ли — замълча. — Армиите ми тук… подкарани са като стадо, Файле. Като овце, подкарани на заколение.

Изведнъж си спомни видението от вълчия сън. Овце, тичащи пред вълци. Не мислеше, че той самият е един от вълците. Но възможно ли бе да греши? Светлина! Беше сгрешил. Вече разбираше какво означава.

— Мога да го усетя във вятъра. Проблемът с порталите. Свързан е с нещо, което става във вълчия сън. Някой иска да не можем да се измъкнем от това място.

Лъхна ги хладен вятър, странен в тази обедна топлина.

— Сигурен ли си? — попита Файле.

— Да. Колкото и да е странно, да.

— Значи Девите са там? Разузнават.

— Някой иска да ни задържи в капан и да нападне. Най-логично е да ни оставят да се сблъскаме с Белите плащове и след това да избият оцелелите. Но за това е нужна армия, а от такава няма никаква следа. Само ние и Белите плащове. Пратих Илиас да потърси следи от вход към Пътищата в района, но все още не е намерил нищо. Тъй че може да няма нищо, а аз просто се плаша от сенки.

— Напоследък става все по-възможно тези сенки да хапят, съпруже. Вярвам на инстинктите ти.

Той я погледна и се усмихна широко.

— Благодаря ти.

— Тогава какво правим?

— Отиваме на този съд — каза Перин. — И правим каквото можем, за да предотвратим битка с Белите плащове. После през нощта ще видя дали мога да спра онова, което пречи на порталите. Не можем просто да се отдалечим достатъчно, за да го избегнем. Може да бъде преместено. Видях го на две места. Ще трябва да го унищожа някак. След това се измъкваме.

Тя кимна, а Перин даде сигнал за поход. Макар войската зад него все още да изглеждаше хаотична — като заплетено въже, — армията се задвижи. Отделните групи се заподреждаха и заразплитаха.

Направиха краткия преход по пътя за Джеанна и подходиха към полето с павилиона. Белите плащове вече бяха пристигнали. Бяха в боен строй. Като че ли и те бяха довели цялата си армия.

Гаул тичаше до коня на Перин и не изглеждаше притеснен, нито беше забулил лицето си. Файле знаеше, че смята за доблестно Перин да отиде на съда. Перин трябваше или да се защити, или да признае тох и да приеме наказанието. Айилците отиваха драговолно на собствените си екзекуции, за да срещнат тох.

Продължиха към павилиона. На ниска платформа в западния край бе поставен висок стол с облегалки за ръцете, с гръб към далечната гора от кожолист. На стола седеше Мургейз, владетелка от глава до пети, облечена в рокля от червено и златно, която Галад трябваше да ѝ е намерил отнякъде. Как Файле изобщо бе сбъркала тази жена с проста слугиня?

Пред Мургейз бяха подредили столове и Бели плащове бяха заели половината от тях. Галад стоеше до импровизирания ѝ съдийски трон. Всеки кичур от косата му бе на място, униформата му безукорно чиста, наметалото му плавно се спускаше зад него. Файле се озърна настрани и засече Берелайн, зяпнала Галад и зачервена. Гледаше го почти жадно. Не се беше отказала от опитите си да убеди Перин да я пусне да иде и да сключи мир с Белите плащове.

— Галад Дамодред — извика Перин, щом слезе от коня си пред павилиона. Файле скочи от седлото и застана до него. — Искам да ми обещаеш нещо, преди това да започне.

— И какво е то? — извика в отговор младият командир от вдигнатата страна на павилиона.

— Закълни се, че няма да позволиш това да се обърне в битка — каза Перин.

— Бих могъл да обещая това — отвърна Галад. — Но, разбира се, ти би трябвало да обещаеш на мен, че няма да избягаш, ако присъдата се окаже срещу теб.

Перин замълча. После отпусна ръка на чука си.

— Не си готов да обещаеш това, разбирам — каза Галад. — Ще ти дам този шанс, защото майка ми ме убеди, че трябва да ти се позволи да говориш в своя защита. Но по-скоро бих умрял, отколкото да позволя човек, който е убил Чеда, да си отиде ненаказан. Щом не желаеш това да се обърне на битка, Перин Айбара, тогава представи защитата си добре. Или това, или приеми наказание.

Файле погледна мъжа си. Беше намръщен. Сякаш се канеше да изрече поисканото обещание. Отпусна ръка на рамото му.

— Би трябвало да го направя — промълви той. — Как може който и да е човек да бъде над закона, Файле? Убих онези мъже в Андор, когато Мургейз беше кралица. Би трябвало да се подчиня на присъдата ѝ.

— А дългът ти към армията ти? — попита тя. — Дългът ти към Ранд, към Последната битка? А към мен?

Перин се поколеба, после кимна.

— Права си — въздъхна и добави: — Да започваме тогава.

Перин влезе в павилиона и Неалд, Данил и Грейди мигновено се лепнаха за него. Присъствието им го накара да се почувства страхливец. Стойката им ясно издаваше, че нямат никакво намерение да позволят да бъде пленен.

Какво беше един съд, ако не се подчинеше на решението му? Нищо повече от фарс.

Перин спря пред издигнатия стол на Мургейз. Файле застана до него. Столовете за тях бяха отляво и Перин седна. Подиумът на Мургейз му се падаше пак отляво.

Файле — миришеше тревожно — седна до него. Влязоха още хора. Берелайн и Алиандре се настаниха близо до него с телохранителите си; Айез Седай и Мъдрите останаха отзад, отказаха столове. Последните няколко се заеха от неколцина мъже от Две реки и някои от старшите на бившите бежанци.

Офицерите на Белите плащове насядаха срещу тях, с лице към Файле и Перин. На тях Мургейз им беше от дясната страна. Борнхалд и Биар бяха най-отпред. Имаше трийсетина стола, най-вероятно взети от обоза на Перин, присвоен от Белите плащове.

— Перин — заговори Мургейз от съдийския си трон. — Доброволно ли идваш тук?

— Да — заяви той.

— Добре — лицето ѝ беше безстрастно, макар да миришеше колебливо. — Започвам официално този съд. Обвиняемият е Перин Айбара, известен като Перин Златоокия — поколеба се, после добави: — Владетел на Две реки. Галад, ти ще представиш обвиненията.

— Те са три — каза Галад, след като се изправи. — Първите две са незаконното убийство на Чедо Латин и незаконното убийство на Чедо Ямвик. Айбара също така е обвинен в това, че е Мраколюбец и че е довел тролоци в Две реки.

При последното обвинение мъжете от Две реки замърмориха гневно. Та тролоците бяха убили близките на Перин!

Галад продължи:

— Последното обвинение все още не може да бъде подкрепено, тъй като хората ми са били прогонени от Две реки преди да могат да съберат доказателства. Колкото до първите две обвинения, Айбара вече е признал вината си.

— Така ли е, лорд Айбара? — попита Мургейз.

— Убих онези мъже, безспорно — отвърна Перин. — Но не беше убийство.

— Това ще определи съдът — заяви Мургейз. — И точно това е спорът.

Мургейз изглеждаше съвсем различна личност от Мейгдин. Така ли очакваха да се държи той, щом дойдат при него за съд?

— Галад — каза Мургейз. — Твоите хора могат да кажат версията си.

Галад кимна на Биар. Той стана, а друг Бял плащ — млад мъж със съвсем плешива глава — пристъпи напред до него. Борнхалд остана на мястото си.

— Ваша милост — започна Биар. — Това се случи преди около две години. През пролетта. Неестествено студена пролет, както помня. Връщахме се от важна работа под командата на лорд Капитан-командира и минавахме през дивия лес на Централен Андор. Канехме се да вдигнем лагер за нощта при един изоставен огиерски стеддинг, в подножието на някогашна огромна статуя. От онези места, за които човек допуска, че ще са безопасни.

Перин помнеше онази нощ. Духаше леден източен вятър и дърпаше наметалото му, докато стоеше до малкото езерце. Помнеше слънцето, гаснещо на запад. Помнеше как се беше вторачил във водата, помнеше как вятърът я бърчеше, помнеше брадвата в ръцете си.

Проклетата брадва. Трябваше да я захвърли веднага. Илиас го бе убедил да я задържи.

— Когато пристигнахме — продължи Биар, — открихме, че бивакът е бил използван наскоро. Това ни притесни. Малко хора знаеха за стеддинга. От единственото огнище преценихме, че загадъчните пътници не са били много.

Гласът му беше спокоен, описанието му — гладко. Перин не помнеше онази нощ така. Напротив, помнеше съсъка на пламъците, гневно разхвърчалите се във въздуха искри, когато Илиас лисна водата от котлето в огнището. Помнеше как го смутиха нахлулите в ума му образи, изпратени трескаво от вълците.

Тревогата на вълците го бе затруднила да се отдели от тях. Помнеше миризмата на страх по Егвийн и как се суетеше със седлото на Бела, докато тя се дърпаше боязливо. И помнеше, стотици мъже, които миришеха грешно. Като Белите плащове в павилиона. Миришеха като болни вълци, които ръмжат на всичко доближило се твърде много.

— Лорд капитанът беше притеснен — продължи Биар. Явно отбягваше да спомене името на капитана, може би за да пощади Борнхалд. Младият капитан на Белите плащове седеше съвсем неподвижно, загледан в Биар, като че ли се притесняваше да погледне Перин. — Мислеше, че бивакът може да е използван от разбойници. Кой друг ще изгаси огъня си и ще изчезне в мига, в който се приближи някой? Точно тогава видяхме първия вълк.

Скрити, дъхът им излиза на пресекулки, Егвийн присвита до него в тъмното. Миризмата на дим от лагерен огън се вдига от дрехите ѝ и от неговите. Дъхът на Бела в тъмното. Скривалището им в една огромна каменна длан, ръката на статуята на Артур Ястребовото крило, прекършена много отдавна.

Пъструша, гневна и разтревожена. Образи на мъже в бяло с горящи факли. Вятър, пробягващ между дърветата.

— Лорд капитанът помисли, че вълците са лош знак. Всички знаят, че служат на Тъмния. Прати ни да разузнаем. Моят отряд претърси на изток, търсехме между скалите и късовете от огромната статуя.

Болка. Викове на мъже. „Перин? Ще танцуваш ли с мен в неделя? Ако се върнем дотогава у дома…“

— Вълците ни нападнаха — продължи Биар и гласът му стана по-твърд. — Беше очевидно, че не са обикновени същества. Имаше твърде много координация в нападенията им. Сякаш бяха десетки, движеха се през сенките. Имаше хора сред тях, удряха и убиваха конете ни.

Перин бе наблюдавал това през два чифта очи. Неговите, от каменната ръка. И очите на вълците, които искаха само да ги оставят на мира. Бяха пострадали по-рано от огромно ято гарвани. Бяха се опитали да прогонят хората. Да ги сплашат.

Толкова много страх. Страхът и на хората, и на вълците. Беше властвал в онази нощ, държеше в ръцете си и двете страни. Помнеше как се бореше да съхрани себе си, объркан от вълчите послания.

— Онази нощ се проточи дълго — каза Биар и гласът му омекна, макар и все още изпълнен с гняв. — Минахме покрай един хълм с огромна плоска скала на върха и Чедо Латин каза, че май вижда нещо там в сенките. Спряхме, вдигнахме факлите си и видяхме под издатината краката на кон. Кимнах на Латин и се приближихме, за да заповядаме на криещите се там да се идентифицират.

— И тогава този мъж — Айбара — излезе от тъмното с някаква млада жена. Държеше брадва и тръгна спокойно право срещу Латин, без да обръща внимание на копието, насочено към гърдите му. И тогава…

И тогава го завладяха вълците. Тогава му се случи за първи път. Посланията бяха толкова силни, че Перин бе изгубил себе си. Помнеше как прекърши със зъби врата на Латин и топлата кръв, бликнала в устата му, все едно беше захапал плод. Този спомен бе на Скокливец, но в няколкото мига по време на боя Перин не можеше да се отдели от вълка.

— А след това? — настоя Мургейз.

— След това имаше бой — каза Биар. — От сянката изскочиха вълци и Айбара ни нападна. Движеше се не като човек, а като звяр, и ръмжеше. Надвихме го и убихме един от вълците, но едва след като Айбара успя да убие две от Чедата.

Биар седна. Мургейз не зададе повече въпроси. Обърна се към другия Бял плащ, застанал до Биар.

— Малко имам да добавя — заяви той. — Бях там и го помня точно по същия начин. Искам да изтъкна, че когато задържахме Айбара, той вече беше осъден като виновен. Щяхме да го…

— Онази присъда няма отношение към този съд — каза хладно Мургейз.

— Добре, тогава позволете ми да добавя гласа си като втори свидетел. Аз също видях всичко — плешивият Бял плащ седна.

Мургейз се обърна към Перин.

— Можеш да говориш.

Перин бавно се изправи.

— Тези двамата казаха истината, Мургейз. Горе-долу така стана.

— Горе-долу?

— Той е почти прав.

— Вашата вина или невинност виси на това „почти“, лорд Айбара. Това е мярката, по която ще бъдете съден.

Перин кимна.

— Така е. Кажете ми нещо, ваша милост. Когато съдите някого за нещо такова, опитвате ли се да разберете различните части?

Тя се намръщи.

— Какво?

— Моят майстор, човекът, който ме обучи като ковач, ми предаде един важен урок. За да измайсториш нещо, трябва да го разбереш. А за да разбереш нещо, трябва да знаеш от какво е направено.

В павилиона лъхна хладен вятър и развя наметала. Донесе тихи звуци отвън — подрънкване на броня и потупване на конски копита, покашляния и шепот, докато си предаваха думите му от редица на редица.

— Започнах да проумявам нещо в последно време — продължи Перин. — Хората са направени от много различни части. Кои са те зависи от ситуацията, в която ги поставиш. Имам пръст в убийството на онези двама мъже. Но за да разберете, трябва да разберете частите ми.

Погледна Галад в очите. Младият капитан на Белите плащове стоеше с изправен гръб, стиснал ръце зад гърба си. Жалко, че не можеше да улови миризмата му.

Обърна се отново към Мургейз.

— Мога да говоря с вълци. Чувам гласовете им в ума си. Зная, че това звучи като признание, че съм луд, но подозирам, че много хора в лагера ми, които чуят това, няма да се изненадат. При достатъчно време бих могъл да ви го докажа, със съдействието на местните вълци.

— Не е необходимо — каза Мургейз. Миришеше на страх. Шепотът откъм двете армии се усили. Перин долови миризмата на Файле. Тревога.

— Мога да правя това — каза Перин. — То е част от мен, както коването на желязо е част от мен. Както предвождането на хора е част от мен. Щом ще ме съдите за това, трябва да го разберете.

— Сам изкопа гроба си, Айбара — каза Борнхалд, изправи се и го посочи с пръст. — Нашият лорд Капитан-командир каза, че не може да докаже, че си Мраколюбец, но ето, че ти сам си призна!

— Това не ме прави Мраколюбец — отвърна Перин.

— Целта на този съд — заяви твърдо Мургейз — не е да се отсъди това твърдение. Ще определим виновността на Айбара за смъртта на онези двама мъже и нищо повече. Можете да седнете, Чедо Борнхалд.

Борнхалд седна ядосан.

— Все още не съм чула защитата ви, лорд Айбара — каза Мургейз.

— Казах ви какво съм — какво правя, — за да ви покажа, че вълците бяха мои приятели — вдиша дълбоко. — Онази нощ в Андор… беше ужасна, както каза Биар. Бяхме уплашени, всички. Белите плащове бяха уплашени от вълците, вълците бяха уплашени от огъня и заплашителните движения, които правеха мъжете, а аз бях ужасно уплашен от всичко около мен. Никога не бях напускал Две реки и не разбирах защо чувам вълците в главата си.

— Е, нито едно от тези неща не е оправдание и не го казвам в този смисъл. Убих онези мъже, но те нападнаха приятелите ми. Когато хората тръгнат на лов за вълчи кожи, вълците се бранят — замълча. Трябваше да чуят цялата истина. — За да бъда честен, ваша милост, не се владеех тогава. Готов бях да се предам. Но с вълците в главата ми… Чувствах болката им. После Белите плащове убиха мой приятел и трябваше да се бия. Същото направих, за да защитя един селянин, тормозен от войници.

— Ти си същество на Сянката — извика Борнхалд и стана отново. — Лъжите ти оскърбяват мъртвите!

Перин се извърна към него и задържа погледа му. Павилионът затихна и миризмата на напрежение увисна във въздуха.

— Никога ли не си осъзнавал, че някои хора може да са различни от теб, Борнхалд? — попита Перин. — Никога ли не си се опитвал да си представиш какво би било да си някой друг? Ако можеше да погледнеш през тези мои златни очи, светът щеше да ти се стори съвсем друг.

Борнхалд отвори уста, за да избълва поредното оскърбление, но облиза устни, сякаш бяха пресъхнали.

— Ти уби баща ми — отрони най-сетне мъжът.

— Рогът на Валийр беше надут — каза Перин. — Прероденият Дракон се сражаваше в небето с Ишамаел. Армиите на Артур Ястребовото крило се бяха върнали на тези брегове, за да властват. Да, бях във Фалме. Яздих на бой редом с героите на Рога, редом със самия Ястребово крило, сражавах се срещу сеанчанците. Воювах на същата страна като твоя баща, Борнхалд. Казвал съм, че беше добър човек, и наистина беше такъв. Той атакува храбро. И загина храбро.

Всички бяха затихнали, замръзнали като статуи. Никой не помръдваше. Борнхалд отвори уста, за да възрази отново, но замълча.

— Заклевам ти се — каза Перин, — под Светлината и в надеждата си за спасение и прерождение, че не съм убил баща ти. Нито имам нещо общо с неговата смърт.

Борнхалд се взираше в очите му с тревога.

— Не го слушай, Дейн — каза Биар. Миризмата му беше силна, по-силна от всичко друго в павилиона. Яростна и люта, като гнило месо. — Той уби баща ти.

— Така и не разбрах откъде знаеш това, Чедо Биар — каза Галад. — Какво видя? Може би това трябва да чуе нашият съд.

— Въпросът не е какво съм видял, милорд — отвърна Биар. — А какво знам. Как иначе може да обясните това, че той оцеля, а легионът не! Твоят баща беше доблестен воин, Борнхалд. Никога нямаше да падне от сеанчанците.

— Това е глупост — каза Галад. — Сеанчанците са ни надвивали многократно. Дори велик воин може да падне в бой.

— Аз видях Златоокия там — каза Биар и посочи Перин. — Сражаваше се редом с привидения! Същества на злото!

— Героите на Рога на Валийр, Биар — каза Перин. — Не можеш ли да разбереш, че ние се сражавахме редом с Белите плащове?

— Правеше го привидно — извика Биар побеснял. — Също както привидно бранеше хората в Две реки. Но аз те прозрях, Твар на Сянката! Прозрях те в мига, в който те срещнах!

— Затова ли ми каза да бягам? — тихо попита Перин. — Когато бях вързан в палатката на стария лорд Борнхалд, след пленяването ми. Даде ми един остър камък да срежа връзките си и ми каза, че ако побягна, никой няма да ме гони.

Биар замръзна. Като че ли бе забравил това.

— Искаше да се опитам да побягна — продължи Перин, — за да можеш да ме убиеш. Искаше ужасно аз и Егвийн да умрем.

— Истина ли е това, Чедо Биар? — попита Галад.

Биар се запъна.

— Разбира се… разбира се, че не. Аз… — изведнъж се обърна рязко към Мургейз. — Този съд не е за мен, а за него! Чухте и двете страни. Какъв е отговорът ти? Отсъждай, жено!

— Не бива да говориш така на майка ми — каза кротко Галад. Лицето му беше безизразно, но Перин подуши заканата в него. Борнхалд, много притеснен, беше седнал и се държеше с ръка за челото.

— Няма нищо — каза Мургейз. — Той е прав. Този съд наистина е за Перин Айбара — извърна очи от Биар и погледна Перин. Той отвърна спокойно на погледа ѝ. Миришеше… сякаш ѝ бе любопитно за нещо. — Лорд Айбара. Чувствате ли, че сте се защитили подобаващо?

— Защитавах себе си и приятелите си — отвърна Перин. — Белите плащове нямаха никаква власт да правят каквото направиха, да ни заповядват да се махаме, да ни заплашват. Подозирам, че знаете с какво име се ползват, не по-малко от всеки друг. Имахме всички основания да се пазим от тях и да не се подчиним на заповедите им. Не беше убийство. Беше просто самозащита.

Мургейз кимна.

— В такъв случай ще взема решението си.

— А няма ли да призовете други да се изкажат в защита на Перин? — попита Файле и стана.

— Няма да е необходимо, лейди Файле — заяви Мургейз. — Доколкото мога да преценя, единственото друго лице, което бихме могли да разпитаме, щеше да е Егвийн ал-Вийр, която нито е наблизо, нито е под юрисдикцията на този съд.

— Но…

— Спрете — прекъсна я хладно Мургейз. — Дузина Чеда биха могли да го нарекат Мраколюбец и две дузини негови поддръжници да изтъкнат добродетелите му. Нито едното, нито другото би послужило на този съд. Говорим за конкретни събития в конкретен ден.

Файле замълча, макар да миришеше яростно. Хвана го за ръката и не седна повече. Перин изпитваше… съжаление. Беше казал истината. Но не беше удовлетворен.

Не беше искал да убива онези Бели плащове, но го бе направил. И го бе направил в пристъп на лудост, без да може да се овладее. Можеше да обвини вълците, можеше да обвини Белите плащове, но истината бе, че той бе изгубил контрол. Когато се бе събудил, едва помнеше какво е направил.

— Знаеш отговора ми, Перин — каза Мургейз. — Мога да го видя в очите ти.

— Направи каквото трябва — промълви той.

— Перин Айбара, обявявам те за виновен.

— Не! — изпищя Файле. — Как смееш! Той те прибра!

Перин сложи ръка на рамото ѝ — тя вече посягаше към ръкава си за някой от ножовете, скрити там.

— Това няма нищо общо с личните ми чувства към Перин — каза Мургейз. — Това е съд по закона на Андор. Е, законът е съвсем ясен. Перин може да чувства, че вълците са му били приятели, но законът постановява, че кучето или стоката на човек струват определена цена. Убиването им е незаконно, но убиването на човек като отплата е още по-незаконно. Мога да цитирам самите членове, ако желаете.

Павилионът беше затихнал. Неалд се надигаше от стола си, но Перин го погледна в очите и поклати глава. Лицата на Айез Седай и Мъдрите не издаваха нищо. Берелайн изглеждаше примирена, слънцекосата Алиандре бе вдигнала ръка към устата си.

Данил и Ази ал-Тон пристъпиха до Перин и Файле и Перин не ги накара да се върнат.

— Какво означава това? — попита гневно Биар. — Той няма да се подчини на присъдата!

Още Бели плащове станаха от столовете си и този път Перин не можа да спре с поглед всички от неговата страна, които не останаха назад.

— Още не съм изрекла присъда — заяви Мургейз.

— Каква друга присъда може да има? — попита Биар. — Казахте, че е виновен.

— Да — отвърна Мургейз. — Но смятам, че са налице други обстоятелства, свързани с отсъждането — лицето ѝ все още бе изопнато и тя миришеше на решителност. Какво правеше?

— Белите плащове бяха неупълномощена сила в границите на владението ми — заяви Мургейз. — В тази светлина, макар да отсъждам Перин за виновен в убийството на вашите хора, постановявам, че инцидентът е предмет на Кайнекския протокол.

— Това е законът, който регулира наемниците ли? — попита Галад.

— Точно така.

— За какво става дума? — попита Перин.

Галад се обърна към него.

— Тя постанови, че нашият спор е бил кавга между две ненаети с договор наемнически групи. По същество решението постановява, че в сблъсъка не е имало невинни — ти, следователно, не си осъден за убийство, а за незаконно причиняване на смърт.

— Има ли разлика? — попита намръщен Данил.

— Много тънка — отвърна Галад, все още стиснал ръце зад гърба си. Перин улови миризмата му: любопитство. — Да, отсъждането е добро, майко. Но наказанието все пак е смърт, струва ми се.

— Би могло — отвърна Мургейз. — Кодексът може да е снизходителен, в зависимост от обстоятелствата.

— Тогава какво отсъждате? — попита Перин.

— Не отсъждам — каза Мургейз. — Галад, ти си отговорният за убитите мъже, или най-близо до това. Ще предам отсъждането на теб. Дадох постановлението и законовите дефиниции. Ти решаваш за наказанието.

Галад и Перин кръстосаха погледи.

— Разбирам — каза Галад. — Странен избор, ваша милост. Айбара, трябва да запитам отново. Ще се подчиниш ли на решенията на този съд, както сам предложи? Или това трябва да се реши с конфликт?

Файле се напрегна. Перин чу как армията му се раздвижи зад него — мъжете разхлабваха мечовете в ножниците и мърмореха. Вестта премина по редиците като тихо бръмчене. Лорд Перин е обявен за виновен. Ще се опитат да го пленят. Няма да позволим това, нали?

Горчивите миризми на страх и гняв се смесиха в павилиона, двете страни се гледаха настръхнали. Над всичко това Перин долавяше миризмата на грешно във въздуха.

„Мога ли да продължа да бягам? — помисли си той. — Подгонен още от онзи ден?“ Нямаше съвпадения в това да си тавирен. Защо го беше довела Шарката тук, да се изправи пред тези кошмари от миналото си?

— Ще се подчиня, Дамодред.

— Какво?! — ахна Файле.

— Но — продължи Перин и вдигна пръст, — само ако обещаеш, че ще отложиш изпълнението на това наказание, докато изпълня своя дълг в Последната битка.

— Ще приемеш присъдата след Последната битка? — попита изумен Борнхалд. — След онова, което може да се окаже краят на самия свят? След като ще имаш време да избягаш и да ни измениш? Що за обещание е това?

— Единственото, което мога да дам — каза Перин. — Не знам какво ще донесе бъдещето, нито дали ще стигнем до него. Но се борим за оцеляване. Може би на самия свят. Пред това всички други грижи са второстепенни. Само така мога да се подчиня.

— Как да знаем, че ще спазиш думата си? — попита Галад. — Моите хора те обявяват за Твар на Сянката.

— Дойдох тук, нали?

— Защото държахме твои хора в плен.

— А една Твар на Сянката би ли дала и пукнат петак за това? — попита Перин.

Галад се поколеба.

— Заклевам се — продължи Перин. — В Светлината и в надеждата си за спасение и прерождение. В любовта си към Файле и в името на моя баща. Ще имаш своя шанс, Галад Дамодред. Ако двамата с теб оцелеем до края на това, ще се предам под твоя власт.

Галад го изгледа продължително, кимна и каза:

— Добре.

— Не! — извика Биар. — Това е глупост!

— Напускаме, Чедо Биар — каза Галад и закрачи към изхода на павилиона. — Решението ми е взето. Майко, ще ме придружиш ли?

— Съжалявам, Галад — отвърна Мургейз. — Но не. Айбара тръгва към Андор и трябва да замина с него.

— Добре — Галад дори не забави крачка.

— Чакай — извика след него Перин. — Не ми каза какво ще е наказанието ми, след като се предам.

— Да — отвърна Галад, без да спира. — Не казах.