Среднощни кули

Глава 42 По-силна от кръвта

Гавин отново седеше в малката скромна стаичка в покоите на Егвийн. Беше изтощен, но предвид преживяното, включително и Цяра, това не бе изненадващо.

Вниманието му бе погълнато от новото вътрешно усещане. Онзи великолепен цвят, разцъфнал дълбоко в ума му, връзката към Егвийн и чувствата ѝ. Беше чудо, утеха и радост. Усетът за нея му даваше възможността да знае, че е жива.

Можеше да долови приближаването ѝ, тъй че стана миг преди вратата да се отвори.

— Гавин — каза тя, след като пристъпи вътре, — не бива да ставаш в твоето състояние. Моля те, седни.

— Добре съм — отвърна той, но се подчини.

Тя седна срещу него. Външно беше спокойна и ведра, но Гавин долови, че е съкрушена от събитията през нощта. Слуги все още се оправяха с петната кръв и с телата, а Чубайн държеше нащрек цялата Кула и проверяваше всяка Сестра. Беше се появила още една убийца. Бяха загубили двама войници и един Стражник, докато я обезвредят.

Да, усещаше бурята от чувства зад това спокойно лице. През последните няколко месеца бе започнал да мисли, че Айез Седай може би се учат да не изпитват нищичко. Връзката му даваше доказателство за противното. Егвийн чувстваше. Просто не позволяваше на чувствата да се издадат на лицето ѝ.

Докато гледаше лицето ѝ и усещаше бурята в сърцето ѝ, Гавин — за първи път — видя отношенията между Стражник и Айез Седай в съвсем друга светлина. Стражниците не бяха просто телохранители. Бяха тези — единствените, — които виждаха истината за ставащото в душата на Айез Седай. Колкото и вещи да ставаха Айез Седай в прикриването на чувствата си, техният Стражник знаеше, че зад маската има нещо много повече.

— Намерихте ли Месаана? — попита той.

— Да, въпреки че ни отне известно време. Беше се въплътила в една Айез Седай, Данел, от Кафявата Аджа. Намерихме я в стаята ѝ, бръщолевеше като малко дете. Вече се беше подмокрила. Не знам какво ще правим с нея.

— Данел. Не я познавам.

— Живееше усамотено — отвърна Егвийн. — Сигурно затова я е избрала Месаана.

Поседяха мълчаливо.

— Е? — най-сетне отрони Егвийн. — Как се чувстваш?

— Знаеш как се чувствам — отвърна искрено Гавин.

— Попитах просто за да започнем разговор.

Той се усмихна.

— Чувствам се чудесно. Удивително. В мир. И загрижен, и притеснен, тревожен. Като теб.

— Нещо трябва да се направи със сеанчанците.

— Съгласен. Но не това те тревожи. Притеснена си за това как не ти се подчиних, но в същото време знаеш, че постъпих правилно.

— Не е вярно, че не си се подчинил — каза Егвийн. — Казах ти да се върнеш.

— Мораториумът за пазенето на стаята ти не беше вдигнат. Можеше да разстроя планове, да предизвикам смут и да подплаша убийците.

— Да — отвърна тя. Чувствата ѝ станаха още по-тревожни. — Но ти спаси живота ми.

— Как влязоха? — попита Гавин. — Не трябваше ли да се събудиш, когато слугинята е задействала преградите ти?

Тя поклати глава.

— Бях потънала дълбоко в съня, биех се с Месаана. Имаше стражи на Кулата наблизо, за да чуят сигнала за тревога. Всички ги намериха мъртви. Изглежда, убийците са очаквали да се върна бежешком. Оставили са един от своите в преддверието, за да ме убие, след като заловя другите двама — Егвийн направи гримаса. — Можеше и да се получи. Очаквах Черната Аджа… или може би Сив.

— Пратих предупреждение.

— Пратеникът също е намерен мъртъв — тя го погледна. — Ти постъпи правилно тази нощ, но все пак се безпокоя.

— Ще го решим — каза Гавин. — Ще ми позволиш да те пазя, Егвийн, а аз ще ти се подчинявам във всичко друго. Обещавам.

Егвийн се поколеба за миг, но после кимна.

— Е, ще трябва да ида да поговоря със Съвета. Сигурно вече са готови да разбият вратата и да настоят за отговори — беше сигурен, че се мръщи вътрешно.

— Би могло да помогне, ако намекнеш, че връщането ми през цялото време е било част от плана.

— Беше — отвърна Егвийн. — Въпреки че моментът не бе предвиден — помълча. — Когато разбрах как Силвиана е изразила поканата ми да се върнеш, се притесних, че може изобщо да не дойдеш повече.

— За малко нямаше да дойда.

— Кое го промени?

— Трябваше да се науча да отстъпвам. Никога не съм бил особено добър в това.

Егвийн кимна разбиращо.

— Ще наредя да донесат легло в тази стая. Винаги съм предвиждала това да е стаята на Стражника ми.

Гавин се усмихна. Да спи в друга стая? Дълбоко под всичко у нея все още бе останало нещо от скромната дъщеря на ханджия. Егвийн се изчерви, щом долови мислите му.

— Защо не се оженим? Тук, още днес. Светлина, Егвийн, та ти си Амирлин — думата ти е закон в Тар Валон. Изречи думите и сме женени.

Тя пребледня. Странно как можеше да я смути това точно тази нощ. Жегна го безпокойство. Беше казала, че го обича. Не искаше ли да… Не, усещаше чувствата ѝ. Наистина го обичаше. Тогава защо?

— Мислиш ли, че ще мога да погледна родителите си в очите, ако се омъжа, без те да знаят за това? Светлина, Гавин, ще трябва поне да ги поканим! Ами Елейн? Нима искаш да се оженим, без да ѝ кажем?

Той се усмихна.

— Права си, разбира се. Аз ще се свържа с тях.

— Аз мога да…

— Егвийн, ти си Амирлинският трон. Бремето на целия свят тежи на раменете ти. Нека аз да го уредя.

— Добре.

Тя излезе при чакащата я Силвиана, която не пропусна да го изгледа сърдито. Егвийн прати няколко слуги да му донесат легло, а после тръгна с Пазителката. Двама от войниците на Чубайн ги последваха.

Искаше му се да отиде с нея. Наоколо все още можеше да има убийци. Но за жалост беше права, като му нареди да поспи. Все още едва се държеше на крака. Погледна редицата покрити с чаршафи тела отвън. Нямаше да ги изнесат, преди Сестрите да ги огледат. В момента обаче намирането на Месаана — и търсенето на други убийци — бе по-неотложно.

Стиснал зъби, пристъпи с усилие навън, дръпна чаршафа и разкри безжизнените лица на Целарк и Мейзани — на Целарк, за жалост, до тялото му: главата му бе отрязана.

— Справихте се добре, приятели — промълви Гавин. — Ще се погрижа семействата ви да научат, че спасихте живота на Амирлин — обзе го гняв, че е загубил такива добри мъже.

„Да ги изгори дано сеанчанците — помисли си. — Егвийн е права. Трябва да се направи нещо.“

Обърна се към тримата убийци под чаршафите им, със стърчащите отдолу ходила в черни пантофи. Две жени и мъж.

„Чудно…“ — помисли си и се приближи до тях. Стражите го изгледаха, когато дръпна чаршафите, но не го спряха.

Тер-ангреалът не беше труден за откриване, макар и само защото му бяха казали какво да търси. Три еднакви пръстена от черен камък, носени на средния пръст на десните ръце. Бяха изваяни във формата на лоза с тръни. Явно никоя Айез Седай не беше разбрала какво са, поне досега.

Гавин издърпа трите пръстена от мъртвите пръсти и ги прибра в джоба си.

Лан го усещаше: ясно доловима разлика в чувствата, дълбоко в ума му. Беше свикнал да не обръща внимание както на тях, така и на жената, която представляваха.

Но напоследък чувствата се бяха променили. Все повече и повече се убеждаваше, че Нинив е взела връзката му. Можеше да я познае по чувствата ѝ. Как можеше да не познае човек това усещане за страст и доброта? Беше… възхитително.

Загледа се надолу по пътя. Извиваше покрай склона на хълм, преди да завие направо към открояващото се отдалече укрепление. Границата между Кандор и Арафел бе очертана от цитаделите Сребърната стена, голямо укрепление, построено от двете страни на прохода Фирчон. Беше внушителна крепост — всъщност две крепости, всяка вдигната над правата стена на тесния като каньон проход. Като две крила на огромна врата.

През прохода се минаваше между осеяните с амбразури каменни зидове — тоест никаква армия не можеше да мине, без да понесе огромни загуби.

Граничните земи бяха съюзници, разбира се. Но това не пречеше на арафелците да поддържат добра крепост, която да прегражда пътя към Шол Арбела. Пред това укрепление на лагер се бяха събрали хиляди хора, струпани на по-малки групи. Флагът на Малкиер — Златният жерав — се вееше над някои. Други развяваха знамена на Кандор или Арафел.

— Кой от вас наруши клетвата си? — попита Лан и погледна през рамо към кервана.

Мъжете зад него поклатиха глави.

— Никой няма нужда да нарушава клетвата си — отвърна му Андийр. — Какво друго щеше да направиш? Да тръгнеш пряко към Разбитите земи? Неувенчаните хълмове? Или е тук, или никъде. Те знаят това. Тъй че те чакат.

Лан изръмжа. Сигурно беше вярно.

— Ние сме керван — каза високо. — Помнете, ако някой попита, може да признаете, че сте малкиери. Може да кажете, че чакате своя крал. Това е истина. Не бива да казвате, че сте го намерили.

Изглеждаха притеснени, но не възразиха. Лан поведе надолу по склона и керванът от двайсет фургона, бойни коне и слуги го последва.

Точно от това се беше боял през цялото време. Възвръщането на Малкиер бе невъзможно. Щурм срещу Погибелта? Нелепо.

Не можеше да поиска това от тях. Не можеше да им позволи това. Докато слизаше надолу, го обзе още по-голяма решимост. Тези храбри мъже, развели тези знамена… трябваше да се стекат към силите на Шиенар и да се бият в сражение, в което имаше смисъл. Нямаше да им отнеме живота.

„Смъртта е по-лека от перце… — Раким му го беше подхвърлял това неколкократно по време на пътя им. Беше се сражавал с Раким преди десетилетия, по време на айилската война. — Дългът е по-тежък от планина.“

Лан не бягаше от дълга си. Бягаше към него. Все пак гледката с лагерите развълнува сърцето му, щом стигна до подножието на хълма и след това подкара напред. Чакащите мъже носеха просто войнишко облекло, с хадори, жените бяха с ки’сайн на челата. Някои мъже носеха палта със Златната корона на раменете — знака на кралската гвардия на Малкиер. Имаха право да ги облекат само ако бащите или дедите им бяха служили в гвардията.

Беше гледка, която щеше да накара Букама да заплаче. Лан беше мислил, че малкиерите са изчезнали като народ, прекършени, разбити, претопени от други народи. Но ето, че бяха тук, събрани при най-смътния шепот за зов на всеоръжие. Много от тях бяха по-стари — Лан беше невръстно бебе, когато кралството му бе паднало, и онези, които помнеха деня като мъже, сега щяха да са в седмото или осмото си десетилетие. Имаха побелели коси, но все още бяха воини и бяха довели синовете и внуците си.

— Тай’шар Малкиер! — извика един мъж, докато групата на Лан преминаваше. Викът се подхвана десетки и десетки пъти, щом видеха неговото хадори. Никой като че ли не позна кой е. Приемаха, че е дошъл по същата причина като тях.

„Последната битка иде — помисли той. — Трябва ли да им отрека правото да се бият редом с мен?“

Да, трябваше. Най-добре бе да мине незабелязан и непознат. Задържа погледа си напред, с ръка на меча и със затворена уста. Но всеки вик „Тай’шар Малкиер“ го караше да изправи рамене. Всеки вик сякаш го укрепваше, тласкаше го напред.

Портите между двете крепости бяха отворени, макар че войниците проверяваха всеки преминаващ човек. Лан дръпна юздите на Мандарб и хората му спряха зад него. Можеше ли арафелците да са получили заповед да гледат за него? Какъв друг избор имаше, освен да продължи напред? Заобикалянето щеше да отнеме недели. Керванът му изчака реда си и най-после се приближи до стражевия пост.

— Цел? — попита кратко униформеният арафелец със сплетена на плитки коса.

— Пътуване към Фал Моран — отвърна Лан. — Заради Последната битка.

— Няма ли да изчакате тук с другите? — попита стражът и махна с облечената си в метална ръкавица ръка към събраните малкиери. — Да изчакате своя крал?

— Аз нямам крал — тихо отвърна Лан.

Войникът кимна замислено и се почеса по брадичката. После махна на няколко от войниците да проверят стоката във фургоните.

— Ще има тарифа за това.

— Смятам да предложа на шиенарците да се бия в Последната битка — заяви Лан. — Без цена.

Стражът повдигна вежда.

— Имаш клетвата ми — каза Лан и го погледна в очите.

— Без тарифа тогава. Тай’шар Малкиер, приятелю.

— Тай’шар Арафел.

Лан смуши коня си напред. Мразеше да язди през Сребърните стени. Караше го да се чувства все едно, че хиляда стрелци са изпънали лъковете си към него. Тролоците нямаше лесно да преминат тук, ако арафелците бъдеха принудени да се оттеглят толкова назад. Имаше времена, когато това се бе случвало, и бяха удържали всеки път, като в дните на Якобин Неустрашимия.

Буквално затаи дъх през целия път. Стигна, за негова радост, безпрепятствено до другата страна и подкара Мандарб по пътя на североизток.

— Ал’Лан Мандрагоран? — изрева далечен глас.

Лан замръзна. Викът бе дошъл някъде отгоре. Обърна се и погледна към лявата цитадела. Нечия глава бе щръкнала от един прозорец.

— Слава на Светлината, вие сте! — извика гласът. Главата се шмугна вътре.

Искаше му се да препусне бясно напред. Но ако го направеше, онзи човек със сигурност щеше да извика на другите. Изчака. Фигурата излезе бежешком от една от вратите на крепостта. Лан го позна: момче, още не израснало до мъж, облечено в червено, с тъмносиньо наметало. Кайсел Норагама, внукът на кралицата на Кандор.

— Лорд Мандрагоран — каза младежът запъхтяно, след като дотича до него. — Вие дойдохте! Когато чух, че Златния жерав е вдигнат…

— Не го вдигнах аз, принц Кайсел. Планът ми бе да тръгна сам.

— Разбира се. Бих искал и аз да тръгна сам с вас. Може ли?

— Този избор не е разумен, ваше височество. Майка ви е на юг. Предполагам, че баща ви управлява в Кандор. Трябва да сте с него. Какво правите тук?

— Принц Кендрал ме покани — отвърна Кайсел. — А баща ми нареди да дойда. И двамата се каним да тръгнем с вас!

— И Кендрал ли? — попита стъписано Лан. Внукът на краля на Арафел? — Мястото ви е при вашите хора!

— Нашите деди дадоха клетва — отвърна младежът. — Клетва да защитават и да бранят. Клетвата е по-силна от кръвта, лорд Мандрагоран. По-силна е от воля и избор. Жена ви ни каза да ви чакаме тук. Каза, че може да се опитате да минете, без да ни поздравите.

— Как ме забеляза? — попита Лан. Едва сдържаше гнева си.

— Конят — отвърна Кайсел и кимна към Мандарб. — Тя каза, че може да се предрешите. Но никога няма да оставите коня.

„Да я изгори дано тази жена — помисли Лан, щом чу вик, извисил се над крепостта. Беше надхитрен. — Проклетата Нинив. И благословена да е.“ Опита се да изпрати любов и разочарование през връзката с нея.

А след това въздъхна дълбоко и се предаде.

— Златният жерав се вее за Тармон Гай-дон — промълви Лан. — Нека всеки мъж и всяка жена, които пожелаят, да тръгнат под него на бой.

Каза го най-после. Затвори очи.

А викът се извиси. Скоро се превърна в ликуване. После — в оглушителен рев.