Среднощни кули

Глава 3 Гневът на Амирлин

Егвийн се рееше в тъмното. Беше безтегловна, безформена и безтелесна. Мисли, въображения, грижи, надежди, представи за целия свят се бяха проснали във вечността около нея.

Това бе мястото между сънищата и будния свят, чернота, осеяна с хиляди и хиляди ясно откроими светлинки, всяка по-фокусирана и по-силна от звездите в небесата. Бяха сънища и тя можеше да погледне в тях, ала не го правеше. Тези, които искаше да види, се пазеха, а повечето други бяха загадка за нея.

Все пак имаше един сън, в който копнееше да се гмурне. Въздържа се. Макар чувствата ѝ към Гавин да си оставаха все така силни, мнението ѝ за него напоследък бе пообъркано. Изгубването ѝ в сънищата му нямаше да помогне.

Взря се в необятното пространство. Напоследък бе започнала да идва тук, за да се зарее и да мисли. Сънищата на всички хора тук — някои от нейния свят, други от сенките му — ѝ напомняха защо се бори. Никога не биваше да забравя, че извън стените на Тар Валон съществува цял един свят. Дългът на Айез Седай бе да служат на този свят.

Лежеше, окъпана в светлината на сънищата. По някое време си наложи да се задвижи и отдели един сън, който разпозна — макар да не беше сигурна как точно го направи. Сънят се понесе към нея и изпълни взора ѝ.

Натисна с волята си в съня и отпрати мисъл в него. „Нинив. Време е да престанеш да ме отбягваш. Чака ни работа и имам вести за теб. Нека се срещнем след две нощи в Съвета на Кулата. Ако не дойдеш, ще бъда принудена да взема мерки. Протакането ти застрашава всички ни.“

Сънят потръпна и изчезна и Егвийн се отдръпна. Вече беше говорила на Елейн. Тези двете бяха хлабави нишки. Наистина трябваше вече да ги издигнат до шала и да им наложат клетвите.

Много ѝ трябваха сведения от Нинив. Надяваше се, че заплахата, примесена с обещания, ще я доведе. А вестите наистина бяха важни. Бялата кула най-после беше обединена, Амирлинският трон бе укрепен, Елайда беше пленена от сеанчанците.

Сънища светлинки заискриха около Егвийн. Помисли да опита да се свърже с Мъдрите, но се отказа. Как щеше да се спогоди с тях? Първото, което трябваше да внимава да не си помислят, бе, че се „спогажда“ с тях. Планът ѝ за тях още не се беше оформил.

Остави се да се шмугне обратно в тялото си и да се примири да прекара останалата част на нощта със собствените си сънища. Тук не можеше да се опази от мислите за Гавин, нито го искаше. Пристъпи в сънищата си и в прегръдката му. Стояха в малка стая с каменни стени, досущ като кабинета ѝ в Кулата, но обзаведена като гостилницата в хана на баща ѝ. Гавин бе облечен в грубите вълнени дрехи на Две реки и не носеше меч. По-простичък живот. Можеше и да не е нейният, но можеше да сънува…

Изведнъж всичко се разтърси и стаята сякаш се пръсна, разпадна се във вихър от дим. Егвийн се дръпна и ахна, докато Гавин се разпадаше като направен от пясък. Всичко наоколо ѝ бе прах — и тринайсет черни кули се издигаха в далечината под черно като катран небе.

Една падна, после друга, рухнаха с грохот на земята. Докато падаха, останалите се заиздигаха все по-високо и по-високо. Земята се разтърси, когато рухнаха още няколко кули. Още една кула се разтресе, пропука се и се срути почти до земята… но след това отново се заиздига, най-високо от всички.

Когато трусът свърши, останаха шест кули, извисени над нея. Егвийн беше паднала на земята — мека, покрита със сухи листа пръст. Образът се промени и сега тя гледаше в гнездо под себе си. В него няколко новоизлюпени орлета пищяха жално към небето за майка си. Едно от орлетата се разви и изобщо не беше орле, а змия. Започна да напада новоизлюпените едно по едно и да ги гълта цели. Орлетата продължаваха да гледат към небето, все едно змията беше едно от братчетата им, докато тя ги поглъщаше.

Образът отново се промени и тя видя огромно кълбо, направено от най-прозрачен кристал. Искреше под светлината на двайсет и три огромни звезди, блеснали над тъмния хълм, на чието било се издигаше кълбото. По него се виждаха пукнатини и беше стегнато с въжета, за да не се разпадне.

Появи се Ранд, крачеше нагоре по склона с брадва в ръце. Стигна на билото, замаха с брадвата и започна да сече въжетата едно по едно. Когато съсече и последното, красивият глобус започна да се разпада. Ранд поклати глава.

Егвийн ахна, събуди се и се надигна рязко. Беше в покоите си в Бялата кула. Спалнята бе почти празна — беше се разпоредила да махнат вещите на Елайда, но все още не я беше обзавела напълно. Имаше само умивалник, килим, изтъкан от груби дебели нишки, и легло с балдахин. Утринната слънчева светлина надничаше през затворените капаци на прозореца.

Вдиша и издиша дълбоко. Рядко сънища я безпокояха като този.

След като се успокои, взе подвързаната с кожа книга, в която записваше сънищата си. Средният от трите през тази нощ ѝ беше най-ясен. Чувстваше смисъла му и можеше да си го изтълкува. Змията бе една от Отстъпниците, скрита в Бялата кула под облика на Айез Седай. Егвийн бе подозирала, че е така — Верин ѝ беше казала, че е убедена в това.

Месаана все още беше в Бялата кула. Но как успяваше да се престори на Айез Седай? Всяка Сестра бе положила клетвите отново. Явно Месаана можеше да преодолее Клетвената палка. Докато грижливо записваше сънищата си, Егвийн помисли за извисените кули, които заплашваха да я унищожат, и проумя и техния смисъл.

Ако не успееше да разкрие Месаана и да я спре, щеше да се случи нещо ужасно. Можеше да означава падането на Бялата кула, може би победата на Тъмния. Сънищата не бяха Прорицания — не показваха какво ще се случи, а какво би могло да се случи.

„Светлина — помисли си. — Сякаш си нямам достатъчно други грижи.“

Стана, за да повика слугините, но почукване на вратата я спря. Обзета от любопитство, пристъпи по дебелия килим, облечена само по нощница, открехна вратата и видя в преддверието Силвиана. Беше прибрала косата си в обичайния кок и бе заметнала раменете си с червения шал на Пазителката.

— Майко — каза Силвиана напрегнато. — Извинявам се, че ви събудих.

— Не спях — отвърна Егвийн. — Какво има?

— Той е тук, Майко. В Бялата кула.

— Кой?

— Прероденият Дракон. Настоява да го приемете.

— Е, това вече е рибешка яхния, сготвена само от глави — рече Сюан, докато крачеше по един от коридорите на Бялата кула. — Как е минал през града, без никой да го види?

Старши капитан Чубайн потръпна.

„И има защо“, помисли Сюан. Чернокосият Чубайн носеше униформата на Гвардията на Кулата — бял табард върху плетената ризница, извезан на гърдите с пламъка на Тар Валон. Вървеше с ръка на меча. Бяха тръгнали приказки, че може да го сменят, след като Брин вече бе в Тар Валон, но Егвийн се вслуша в съвета на Сюан да не го прави. Брин не искаше да става Старши капитан, а и щеше да е нужен като полеви пълководец за Последната битка.

Брин беше навън с хората си. Намирането на квартири и храна за петдесет хиляди бойци се оказваше почти невъзможно. Беше му пратила вест и усещаше приближаването му. Колкото и да беше твърдоглав и упорит като пън, Сюан усещаше, че ще е добре да разчита на стабилността му точно сега. Прероденият Дракон? Вътре в Тар Валон?

— Всъщност не е толкова изненадващо, че е стигнал толкова далече, Сюан — каза Серин. Смуглата Кафява сестра беше със Сюан, когато пребледнелият Чубайн дотича при тях. Серин имаше бяло на слепоочията, сериозен белег за възраст като за Айез Седай, и белег на едната буза, чийто произход Сюан така и не бе успяла да изтръгне от нея.

— В града всеки ден се изливат стотици бежанци — продължи Серин — и много мъже, склонни да се бият, ги пращат за набор при Гвардията на Кулата. Не е чудно, че никой не е спрял ал-Тор.

Чубайн кимна.

— Беше при Западната порта, преди някой да го е разпитал. А след това просто… ами, просто каза, че е Прероденият Дракон и че иска да се види с Амирлин. Нито викаше, нито нищо, каза го съвсем кротко.

Коридорите на Бялата кула бяха оживени, макар че повечето жени като че ли не знаеха какво да правят и се мятаха насам-натам като риби в мрежа.

„Стига! — каза си Сюан. — Той е дошъл в седалището на властта ни. Той е хванатият в мрежата.“

— Каква игра играе според теб? — попита Серин.

— Да ме изгори, ако знам — отвърна Сюан. — Би трябвало вече да е почти съвсем полудял. Може да се е уплашил и да е дошъл да се предаде.

— Много се съмнявам.

— И аз — призна Сюан с неохота. През последните няколко дни беше открила — за свое удивление, — че Серин всъщност ѝ харесва. Като Амирлин не бе имала време да завързва приятелства. По онова време бе твърде важно да се подклаждат интригите между Аджите. Беше смятала Серин за твърдоглава и обезсърчителна. Сега, след като толкова често си блъскаха главите, същите тези качества ѝ се струваха симпатични.

— Може би е чул, че Елайда я няма — каза Сюан, — и си е помислил, че тук ще е в безопасност, след като негова стара приятелка е на Амирлинския трон.

— Не съвпада много с онова, което съм чела за момчето — отвърна Серин. — Докладите го описват като недоверчив и капризен, с властен характер и настойчиво отбягващ Айез Седай.

Сюан беше чувала същото, макар да бяха минали две години, откакто бе видяла момчето. Всъщност последния път, когато застана пред нея, тя беше Амирлин, а той — просто овчарче. Повечето от онова, което бе научила за него, бе дошло през очите и ушите на Синята Аджа. Твърде много умение бе нужно, за да се отдели спекулацията от истината, но повечето бяха единодушни за ал-Тор. Младеж с буен нрав, недоверчив и нагло самоуверен. „Светлината да изгори Елайда! — помисли си Сюан. — Ако не беше тя, отдавна щяхме да го държим на сигурно място под настойничеството на Айез Седай.“

Слязоха по три спирални рампи и навлязоха в поредния коридор с бели стени на Бялата кула, към Съвета на Кулата. Ако Амирлин решеше да се срещне с Преродения Дракон, щеше да го направи тук. След още два завоя — покрай светилници с огледала и разкошни гоблени — пристъпиха в последния коридор и замръзнаха.

Плочките на пода бяха с цвят на кръв. Не беше нормално. Точно тук доскоро бяха бели и жълти. А сега бяха кървавочервени… И лъщяха като мокри.

Чубайн вдиша рязко и понечи да извади меча. Серин повдигна вежда. Сюан за миг се изкуши да тръгне напред, но местата, където Тъмния бе докоснал света, можеше да са опасни. Можеше да потъне през пода или фигурите от гоблените да я нападнат.

Двете Айез Седай се обърнаха и тръгнаха в обратната посока. Чубайн се задържа за миг, след което забърза след тях. Напрегнат и намръщен. Че как иначе? Първо сеанчанците, а сега и самият Прероден Дракон, дошли да нападнат Кулата.

И други Сестри бяха излезли в коридорите и вървяха в същата посока. Повечето носеха шаловете си. Някои можеше да твърдят, че е заради новината на деня, но истината си беше, че много от тях все още таяха недоверие към другите Аджи. Още една причина да се кълне Елайда. Егвийн се беше потрудила здраво да сплоти отново Кулата, но не можеш да закърпиш за месец мрежи, късани години наред.

Най-сетне стигнаха до Съвета на Кулата. В широкия коридор се бяха струпали Сестри, разделени по Аджи. Чубайн забърза напред да поговори със стражите при вратата, а Серин влезе в залата на Съвета, за да изчака там със Заседателките. Сюан остана с другите жени отвън.

Нещата се променяха. Егвийн имаше нова Пазителка на мястото на Шериам. Изборът на Силвиана бе изключително логичен — тя бе прочута със своята умереност, като за Червена, разбира се, а изборът ѝ помагаше да се сплотят двете разцепени половини на Кулата. Но Сюан все пак беше таила надежда, че ще бъде избрана самата тя. От друга страна, Егвийн ставаше все по-способна да се справя сама и разчиташе все по-малко на нея.

Това беше добре. Но беше и дразнещо.

Познатите коридори, миризмата на прясно измит камък, екът на многобройните стъпки… Когато за последен път бе идвала тук, тя властваше. Вече не.

Не мислеше да се издига отново към върховете на властта. Последната битка бе надвиснала над тях. Не искаше да губи времето си с дребните разправии на Синята Аджа, докато се включваха отново в Кулата. Искаше само да направи онова, на което се бе посветила преди толкова години с Моарейн. Да се погрижи за Преродения Дракон и да го отведе на Последната битка.

Усети идването на Брин през връзката още преди да я заговори:

— Виж ти, какво загрижено лице — рече той над рамото ѝ.

Тя се обърна. Беше внушителен и изключително спокоен — особено за мъж, предаден от Мургейз Траканд, след това въвлечен в политиката на Айез Седай и накрая научил, че ще води войските си в първите редици на Последната битка. Но това беше Брин. Винаги ведър и непоклатимо спокоен. Успокояваше тревогите ѝ дори само като го видеше до себе си.

— Дойде по-бързо, отколкото допусках, че ще можеш — каза тя. — И лицето ми не е „загрижено“, Гарет Брин. Аз съм Айез Седай. В самата ми природа е да държа под контрол себе си и всичко около мен.

— Сигурно — отвърна той. — Но все пак, колкото повече живея сред Айез Седай, толкова повече се чудя. Дали държите чувствата си под контрол? Или тези чувства винаги са едни и същи? Ако човек винаги е загрижен, винаги ще изглежда еднакво.

Тя го погледна накриво.

— Глупак.

Брин се усмихна, обърна се и огледа пълния с Айез Седай и Стражници коридор.

— Всъщност тъкмо влизах в Кулата с доклад, когато пратеникът ти ме намери.

— А, ясно — отвърна тя грубо. — Можех и сама да се сетя.

— Изнервени са — подхвърли той. — Май никога не съм виждал Айез Седай толкова изнервени.

— Е, какво, можеш ли да ни виниш? — сопна се тя.

Брин я погледна, вдигна ръка и я сложи на рамото ѝ. Силните му мазолести пръсти я погалиха по шията.

— Какво не е наред?

Сюан си пое дъх и погледна появилата се най-сетне Егвийн. Крачеше към Съвета, увлечена в разговор със Силвиана. Както обикновено, навъсеният Гавин Траканд вървеше като сянка зад нея. Непризнат от Егвийн, необвързан като неин Стражник, но не и отхвърлен от Кулата. Беше прекарал нощите след единението в пазене пред вратите на Егвийн, въпреки че това я беше ядосало.

Егвийн се приближи до входа на Съвета и Сестрите се отдръпнаха да ѝ направят път, някои с неохота, други — почтително. Беше накарала Кулата да ѝ падне на колене отвътре, докато я биеха ежедневно и я упояваха с толкова много отвара от вилняк, че и свещ не можеше да запали със Силата. Толкова млада. Но какво бе възрастта за Айез Седай?

— Винаги съм си мислила, че аз ще съм тази вътре — каза Сюан тихо, само за Брин. — Че аз ще го посрещна и ще го поведа. Че аз ще седя на трона.

Брин я стисна по-силно.

— Сюан, аз…

— О, я стига! — изръмжа тя и го погледна. — Не съжалявам за нищо.

Той се намръщи.

— За добро е — каза Сюан, макар стомахът ѝ да се беше стегнал на възел от това признание. — Въпреки цялата ѝ тираничност и глупост, добре стана, че Елайда ме свали, защото това ни доведе до Егвийн. Тя ще се справи по-добре, отколкото щях да мога аз. Трудно е да се преглътне… Справях се добре като Амирлин, но нямаше да мога да направя това. Да водиш с присъствието си вместо със сила, да обединяваш, вместо да разделяш. Тъй че се радвам, че е Егвийн.

Брин се усмихна и стисна рамото ѝ с обич.

— Какво? — попита тя намръщено.

— Гордея се с тебе.

Тя завъртя очи към тавана.

— Тази твоя сантименталност ще ме удави някой ден.

— Не можеш да скриеш добротата си от мен, Сюан Санче. Виждам сърцето ти.

— Ти си такъв смешник…

— Все едно. Ти ни доведе тук, Сюан. Каквито и висини да изкачи това момиче, ще успее, защото ти изсече стъпалата за нея.

— Да, а след това връчих длетото на Елайда — Сюан пак погледна към Егвийн, която бе спряла на прага на залата на Съвета. Младата Амирлин огледа събралите се жени и кимна за поздрав на Сюан. Може би дори с малка доза почтителност.

— Тя е това, което ни трябва сега — каза Брин. — Но ти беше това, което ни трябваше тогава. Ти се справи добре, Сюан. Тя го знае и Кулата го знае.

Стана ѝ хубаво, като чу това, но изсумтя:

— Да бе! — и попита: — Ти видя ли го, когато влезе?

— Да — отвърна Брин. — Стоеше долу, под погледите на поне сто души. Стражници и двайсет и шест Сестри — два пълни кръга. Несъмнено е заслонен, но всичките двайсет и шест изглеждаха на ръба на паниката. Никой не смее да го докосне, да не говорим да го върже.

— Докато е заслонен, това би трябвало да е без значение. Как изглеждаше? Уплашен? Надменен? Ядосан?

— Нищо такова?

— Добре де, как изглеждаше все пак?

— Честно ли, Сюан? Изглеждаше като Айез Седай.

Сюан стисна зъби. Пак ли я дразнеше? Не, изглеждаше сериозен. Но какво имаше предвид?

Егвийн влезе в Съвета и след миг облечена в бяло новачка изхвърча навън и заситни по коридора, последвана от двама от войниците на Чубайн. Егвийн ги бе пратила да доведат Дракона. Брин остана с ръка на рамото на Сюан, застанал точно зад нея. Струваше ѝ голямо усилие да запази спокойствие.

След малко забеляза движение в края на коридора. Сестрите около нея засияха, прегърнали Извора. Сюан устоя на изкушението.

Към тях се приближи процесия от Стражници — крачеха в каре около висок мъж с изтъркано кафяво наметало. Следваха ги двайсет и шест Айез Седай. Мъжът в карето засия в очите ѝ. Сюан притежаваше Таланта да вижда тавирен, а ал-Тор бе един от най-могъщите, живели някога.

Постара се да пренебрегне сиянието, за да може да види самия него. Момчето бе станало мъж. Всички белези на детинска нежност бяха изчезнали, заменени от сурови черти. Нямаше я изгърбената стойка, характерна за мнозина младежи, особено високите. Приел беше ръста си като мъж и крачеше с властна походка. Сюан беше виждала Лъжедракони като Амирлин. Ал-Тор хем приличаше на тях, хем…

Замръзна, щом се взря в очите му. Имаше нещо неопределимо в тях. Тежест, старост. Сякаш мъжът зад тези очи виждаше света около себе си в светлината на хиляда живота, слети в един. Лицето му наистина приличаше на лице на Айез Седай. Очите му, най-малкото, изглеждаха неподвластни на възрастта.

Прероденият Дракон вдигна дясната си ръка — лявата държеше зад гърба си — и спря процесията.

— Ако обичате — каза на Стражниците и пристъпи между тях.

Стъписани, Стражниците го пропуснаха да мине — тихият глас на Дракона ги накара да се отдръпнат. Не беше редно да го правят. Ал-Тор закрачи към Сюан и тя се стегна. Беше невъоръжен и заслонен. Не можеше да ѝ навреди. Все пак Брин пристъпи до нея и ръката му се сниши към меча.

— Мир, Гарет Брин — каза ал-Тор. — Няма да навредя никому. Позволил си ѝ да те обвърже, предполагам? Любопитно. На Елейн ще ѝ е интересно да го чуе. Сюан Санче. Променила си се, откакто се срещнахме последния път.

— Промяната спохожда всички ни, докато Колелото се върти.

— Отговор на Айез Седай, определено — ал-Тор се усмихна. Кротка, дори мила усмивка. Това я изненада. — Чудя се дали изобщо ще свикна някога с отговорите ви. Веднъж понесе стрела заради мен. Благодарих ли ти за това?

— Не го направих съзнателно, доколкото помня — отвърна тя сухо.

— Все пак съм ти благодарен — обърна се към вратата към Съвета на Кулата. — Що за Амирлин е тя?

„Защо пита мен?“ Не можеше да знае за близостта ѝ с Егвийн.

— Невероятна е — отвърна, преди изобщо да се замисли. — Една от най-великите, които сме имали, въпреки че държи Трона съвсем отскоро.

Той отново се усмихна.

— Трябваше да го очаквам. Странно, но имам чувството, че срещата ми с нея отново ще е болезнена, въпреки че тази рана е изцерена отдавна и добре. Но вероятно още помня болката от нея.

Странно колко объркваше този мъж всичките ѝ очаквания! Бялата кула беше място, което трябваше да притесни всеки мъж, способен да прелива, та бил той и Прероденият Дракон. Но Ранд ал-Тор изобщо не изглеждаше притеснен.

Сюан отвори уста, но бе прекъсната от една Айез Седай, пробила си път към тях през множеството. Тиана?

Жената извади нещо от ръкава си и го подаде на Ранд. Малко писмо с червен печат.

— Това е за тебе — гласът ѝ прозвуча напрегнато, а пръстите ѝ трепереха, макар треперенето да бе толкова леко, че повечето нямаше да го забележат. Сюан обаче се бе научила да разпознава признаците на вълнение у Айез Седай.

Ал-Тор вдигна вежда, посегна и взе писмото.

— Какво е това?

— Обещах да го предам — отвърна Тиана. — Щях да откажа, но изобщо не мислех, че наистина ще дойдеш в… В смисъл… — млъкна и се оттегли в тълпата.

Ал-Тор пъхна писмото в джоба си, без да го прочете, и каза на Сюан:

— Направи всичко по силите си да успокоиш Егвийн, когато приключа.

След това си пое дълбоко дъх и закрачи напред, без да обръща внимание на охраната си. Стражниците забързаха смутено след него, но никой не посмя да го докосне, когато прекрачи прага и влезе в Съвета на Кулата.

Ранд влезе в стаята без ескорт и Егвийн настръхна. Айез Седай отвън се трупаха около входа и надничаха вътре, като се стараеха да не издават стъписването си. Силвиана я гледаше въпросително. Трябваше ли тази среща да бъде Впечатана към Съвета?

„Не — помисли Егвийн. — Трябва да видят, че сама се изправям срещу него. Светлина, не се чувствам готова за това.“

Не можеше да го избегне обаче. Стегна се и преповтори наум думите, които беше прехвърляла цяла сутрин. Това не беше Ранд ал-Тор, приятелят от детинството ѝ, мъжът, за когото бе предполагала, че един ден ще се омъжи. С Ранд ал-Тор можеше да е снизходителна, но всякаква снизходителност тук можеше да доведе до края на света.

Не. Този мъж бе Прероденият Дракон. Най-опасният мъж, дишал някога. Висок, много по-уверен, отколкото го помнеше. Със съвсем прости дрехи.

Закрачи право през средата на залата, а пазачите му Стражници останаха отвън. Спря в центъра на Пламъка на пода, обкръжен от Заседателките на местата им.

— Егвийн — заговори Ранд и гласът му отекна. Кимна ѝ сякаш почтително. — Виждам, че си изпълнила своята роля. Шалът на Амирлин ти стои добре.

Според това, което бе чула за Ранд напоследък, не очакваше такова спокойствие у него. Навярно бе спокойствието на престъпника, най-после дошъл да се предаде.

Така ли мислеше за него? Като за престъпник? Определено бе извършил неща, които изглеждаха престъпни. Беше унищожавал и беше завладявал. Последния път, когато бе прекарала известно време с Ранд, бяха пътували през Айилската пустош. Беше закоравял през онези месеци и тя виждаше тази твърдост у него и сега. Но имаше и още нещо, нещо много по-дълбоко.

— Какво е станало с теб? — чу се да пита тя, наведена напред от Амирлинския трон.

— Бях прекършен — отвърна Ранд, държеше ръцете си зад гърба. — А след това, удивително, бях изкован отново. Мисля, че той почти ме бе завладял, Егвийн. Кацуан бе тази, която ме тласна да се справя с това, въпреки че го направи неволно. Май все пак ще трябва да отменя изгнанието ѝ.

Говореше различно. Имаше официалност в думите му, каквато не ѝ бе позната. Ако беше друг, щеше да предположи, че е отраснал и възпитан в културна, образована среда. Но познаваше Ранд от дете. Възможно ли бе наставници да са го обучили толкова бързо?

— Защо си дошъл пред Амирлинския трон? — попита тя. — Да направиш прошение ли си дошъл, или си дошъл да се предадеш под надзора на Бялата кула?

Той я изгледа, все така с ръце зад гърба. Тринайсет Сестри тихо пристъпиха в залата, обгърнати от сиянието на сайдар — поддържаха щита над него.

Ранд сякаш изобщо не се притесняваше от това. Оглеждаше бавно Заседателките. Очите му се задържаха на седалките на Червените, две от които бяха празни. Певара и Явиндра все още не се бяха върнали от неизвестната си мисия. Присъстваше само Баразайн — новоизбраната на мястото на Дюара. Срещна погледа на Ранд спокойно, трябваше да ѝ се признае.

— Мразех ви преди — каза Ранд, след като отново се обърна към Егвийн. — Изпитвал съм всякакви чувства през последните месеци. Изглежда, че от мига, в който Моарейн дойде в Две реки, съм се борил да избегна нишките на контрол на Айез Седай. Но позволих други нишки — по-опасни — да ме оплетат невидимо.

— Струва ми се, че съм прекалявал с усилието си. Притеснявах се, че ако ви слушам, ще ме контролирате. Тласкаше ме не стремеж към независимост, а страх от неуместност. Страх, че действията, които ще осъществя, ще са ваши, а не мои — замълча за миг. — Тоест, че съм искал такива удобни обрати на съдбата, на които да мога да прехвърля вината за престъпленията си.

Егвийн се намръщи. Нима Прероденият Дракон бе дошъл в Бялата кула, за да се въвлече в празно философстване? Може би наистина бе полудял.

— Ранд — заговори тя, смекчила тона си. — Ще наредя на няколко Сестри да поговорят с теб, за да решат дали нещо с теб… не е наред. Моля те, опитай се да разбереш.

След като научеха повече за състоянието му, можеха да решат какво да правят с него. Прероденият Дракон наистина се нуждаеше от свобода, за да изпълни казаното в пророчествата, но можеше ли просто да го остави да броди на воля, след като бе в ръцете им?

Ранд се усмихна.

— О, разбирам, Егвийн. И съжалявам, че ти отказвам, но имам да свърша твърде много неща. Хора гладуват заради мен, други живеят в ужас заради стореното от мен. Един приятел препуска към своята смърт без съюзници. Толкова малко време остава, за да свърша каквото трябва.

— Ранд — настоя тя. — Трябва да сме сигурни.

Той кимна, сякаш с разбиране.

— Съжалявам. Не дойдох в центъра на твоята власт, която постигна така добре, за да ти се опълча. Но е неизбежно. Трябва да узнаеш какви са плановете ми, за да можеш да се подготвиш.

— Последния път, когато се опитах да запечатам Въртела, бях принуден да го направя без помощта на жените — продължи той, гледаше я в очите. — Точно това доведе до поражение, въпреки че те може би основателно ми отказаха силата си. Знам, вината трябва да се разпредели равномерно, но няма да повторя отново грешките. Вярвам, че сайдин и сайдар трябва да се използват заедно. Все още нямам отговорите обаче.

Егвийн се наведе напред и го погледна внимателно. Като че ли нямаше лудост в очите му. Познаваше тези очи. Познаваше Ранд.

„Светлина. Аз греша. Не мога да мисля за него само като за Преродения Дракон. Тук съм не случайно. И той е тук не случайно. За мен той трябва да бъде Ранд. Защото на Ранд мога да се доверя, докато от Преродения Дракон трябва да се боя.“

— Кой си ти? — прошепна тя неволно и едва чуто.

Той обаче я чу.

— И двамата, Егвийн. Помня го. Луз Терин. Мога да видя целия му живот, всеки негов отчаян миг. Виждам го като сън, но ясен сън. Собственият ми сън. Част е от мен.

Думите бяха на луд, но бяха изречени спокойно. Тя го гледаше и си спомняше някогашния младеж. Искрения младеж. Не муден като Перин или необуздан като Матрим. Стабилен, прям. От типа мъже, на които можеш да довериш всичко.

Дори съдбата на света.

— След месец — каза Ранд — ще тръгна към Шайол Гул и ще счупя последните печати на затвора на Тъмния. Искам вашата помощ.

Да счупи печатите? Видя отново образа от съня, с Ранд, как сече въжетата, стегнали кристалния глобус.

— Ранд, не!

— Ще ми трябвате, всичките — продължи той. — Надявам се, в името на Светлината, че този път ще ми дадете подкрепата си. Искам да се срещнем с теб в деня преди да тръгна към Шайол Гул. И тогава… е, тогава ще обсъдим условията ми.

— Твоите условия?

— Ще видиш — каза той и се обърна, сякаш се канеше да напусне.

— Ранд ал-Тор! — каза тя властно и се изправи. — Няма да обръщаш гръб на Амирлинския трон!

Той замръзна. След това се обърна към нея.

— Не можеш да счупиш печатите — заяви Егвийн. — Това ще доведе до риск Тъмния да излезе на свобода.

— Риск, който трябва да поемем. Да разчистим отломките. Въртела отново трябва да се отвори напълно, за да може да бъде запечатан.

— Трябва да поговорим за това — каза тя. — Да го обмислим.

— Точно затова дойдох при теб. Да го обмислиш.

Каза го сякаш с насмешка. Светлина! Егвийн седна отново, ядосана. С това негово твърдоглавие беше точно като баща си.

— Има много неща, за които трябва да поговорим, Ранд. Не само за това, но и за други неща — за Сестрите, които твоите мъже са обвързали, не на последно място.

— Можем да поговорим за това на следващата ни среща.

Тя го изгледа намръщено.

— Ето, че се разбрахме — каза Ранд. Поклони ѝ се — съвсем лек поклон, почти като кимване. — Егвийн ал-Вийр, Пазителко на Печатите, Пламък на Тар Валон, би ли ми позволила да се оттегля?

Помоли я толкова учтиво. Не можеше да прецени дали ѝ се подиграва. Срещна погледа му „Не ме принуждавай да направя нещо, за което ще съжалявам“, сякаш казваше изражението му.

Можеше ли наистина да го задържи тук? След онова, което бе казала на Елайда — че той трябва да е свободен?

— Няма да ти позволя да счупиш печатите — каза тя. — Това е лудост.

— Тогава нека се срещнем на Полето на Мерилор, на север оттук. Ще говорим, преди да тръгна към Шайол Гул. Засега наистина не искам да ти се противопоставям, Егвийн. Но наистина трябва да тръгвам.

Никой от двамата не извърна очи. Другите в залата бяха затаили дъх. Беше толкова тихо, че Егвийн можеше да чуе лекия вятър зад цветния прозорец.

— Добре — каза тя. — Но това не е краят, Ранд.

— Няма никакви краища, Егвийн — отвърна той. Кимна ѝ и се обърна, за да излезе. Светлина! Лявата му ръка я нямаше. Как се беше случило това? Кога?

Сестрите и Стражниците с неохота му отвориха път. Егвийн вдигна ръка към челото си, замаяна.

— Светлина! — отрони Силвиана. — Как можа да мислиш, докато траеше това?

— Какво? — Егвийн огледа залата. Всички Заседателки видимо се бяха отпуснали омаломощени на местата си.

— Нещо стисна сърцето ми — каза Баразайн и вдигна ръка към гърдите си. — Стисна го силно. Не смеех да проговоря.

— Аз се опитах да заговоря — каза Юкири. — Устата ми не искаше да се движи.

— Тавирен — изпъшка Серин. — Но толкова силно въздействие… Имах чувството, че ще бъда смачкана отвътре.

— Как успя да му устоиш, Майко? — попита Силвиана.

Егвийн се намръщи. Не го беше почувствала така. Може би защото мислеше за него като за Ранд.

— Трябва да обсъдим думите му. Съветът на Кулата ще се събере отново след час за обсъждане — този разговор щеше да се Впечата. — И някой да го последва, за да сме сигурни, че наистина напуска.

— Гарет Брин вече тръгна — каза Чубайн от прага.

Заседателките бавно се заизправяха, потресени. Силвиана се наведе към нея.

— Права си, Майко. Не може да му се позволи да счупи печатите. Но какво да правим? Ако искате да го задържим в плен…

— Съмнявам се, че бихме могли да го задържим — отвърна Егвийн. — Има нещо в него. Аз… имах чувството, че може да прекърши щита без усилие.

— Тогава как? Как ще го спрем?

— Трябват ни съюзници — каза Егвийн. Вдиша дълбоко. — Той може да бъде убеден от хора, на които вярва.

Или можеше да бъде принуден да се откаже, изправен пред достатъчно голяма група, съюзена да го спре.

Сега това бе по-съдбоносно от разговора ѝ с Елейн и Нинив.