Среднощни кули

Глава 24 Да дадеш отпор

— Отдих на легло — каза Мелфейн след като отдръпна ухото си от дървената тръбичка, която бе поставила на гърдите на Елейн. Акушерката беше нисичка бузеста жена и днес носеше косата си стегната назад с прозирна синя кърпа. Спретнатата ѝ рокля беше в бяло и небесносиньо, сякаш напук на вечно облачното небе.

— Какво?! — попита Елейн.

— Една неделя — заяви Мелфейн и размаха пухкавия си пръст пред носа ѝ. — Няма да ставате от леглото една неделя.

Елейн примига стъписана и умората ѝ се изпари на мига. Мелфейн се усмихна ведро, след като я бе осъдила на това невъзможно наказание. На легло? Цяла неделя?!

Биргит стоеше на прага, Мат бе някъде зад нея. Беше излязъл за прегледа на Мелфейн, но иначе се въртеше около Елейн почти толкова загрижен за нея като Биргит. Човек нямаше да разбере колко са загрижени и двамата от начина, по който си говореха обаче — непрекъснато се ругаеха и всеки се опитваше да затапи другия. Елейн даже беше научила няколко нови ругатни. Кой да знае, че и стоножките ги правят онези неща?

Бебетата ѝ бяха в безопасност, доколкото Мелфейн можеше да прецени. Това бе важната част.

— Отдих в леглото е невъзможен, разбира се — каза Елейн. — Имам твърде много работа.

— Е, ще се наложи да се върши в леглото — отвърна Мелфейн с учтив, но напълно неумолим глас. — Тялото ви и детето са понесли голямо напрежение. Трябва им време, за да се възстановят. Ще ви посещавам и ще се погрижа да поддържате стриктна диета.

— Но…

— Няма да слушам оправдания — прекъсна я Мелфейн.

— Аз съм кралицата! — заяви раздразнена Елейн.

— А аз съм акушерката на кралицата — отвърна все така спокойно Мелфейн. — Няма и един войник или слуга в този дворец, който да не ми помогне, ако реша, че здравето ви — и здравето на детето ви — е изложено на риск — погледна Елейн в очите. — Държите ли да подложите думите ми на проверка, ваше величество?

Елейн се присви боязливо, като си представи как собствената ѝ гвардия ѝ забранява да излезе от покоите си. Или още по-лошо, как я връзват за леглото. Погледна Биргит, но в отговор получи само едно доволно кимване. „Не е повече, отколкото заслужаваш“, сякаш казваше това кимване.

Отпусна се отчаяна в леглото. Беше огромно, с четири пилона и балдахин в червено и бяло. Стаята бе украсена богато с блестящи ваяния от кристал и рубин. Великолепен позлатен затвор. Светлина! Това не беше честно! Придърпа предницата на нощницата си.

— Виждам, че няма да прибегнете до проверка — каза Мелфейн и стана от ръба на леглото. — Проявявате благоразумие — кимна към Биргит. — Ще ви позволя среща с капитан-генерала да обсъдите събитията от тази вечер. Но не повече от половин час, имайте предвид. Няма да позволя да се изтощите!

— Но…

Мелфейн отново размаха пръст.

— Половин час, ваше величество. Вие сте жена, а не товарно добиче. Имате нужда от отдих и грижи — обърна се към Биргит. — Не я ядосвайте ненужно.

— Не бих си го и помислила — каза Биргит. Гневът ѝ най-сетне започваше да затихва, заместен от насмешка. Непоносима жена.

Мелфейн се оттегли във външната стая. Биргит остана на прага и изгледа Елейн с присвити очи. Някакво недоволство все още вреше и кипеше по връзката. Двете се гледаха дълго.

— Какво да правим с теб, Елейн Траканд? — най-сетне попита Биргит.

— Да ме заключите в спалнята ми, както изглежда — сопна се Елейн.

— Нелошо решение.

— И вечно ли ще ме държите тук? — попита Елейн. — Като Гелфина, от историите, заключена за хиляда години в забравената кула?

Биргит въздъхна.

— Не. Но около шест месеца някъде може би ще поуталожи малко яда ми.

— Нямаме време за това — отвърна Елейн. — Нямаме никакво време. Рисковете трябва да се поемат.

— Рискове, включващи кралицата на Андор да тръгне сама срещу цяла тълпа от Черната Аджа? Ти си като някой кръвожаден идиот на бойното поле, връхлитащ пред другарите си без приятеля с щита до него, който да пази гърба му!

Елейн примига, стъписана от гнева ѝ.

— Не ми ли вярваш, Елейн? — попита Биргит. — Искаш да се отървеш от мен, ако можеш ли?

— Какво?! Не! Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава защо не ми позволяваш да ти помагам? Не би трябвало да съм тук сега. Нямам никаква друга цел освен тази, която ми предложиха обстоятелствата. Ти ме направи свой Стражник, но не ми позволяваш да те защитавам! Как мога да съм твоят телохранител, като не ми казваш кога се излагаш на опасност?

Искаше ѝ се да дръпне завивките и да се скрие от тези очи. Как можеше Биргит да е тази, която се чувства така наранена? Елейн беше ранената!

— Ако това изобщо означава нещо за теб, не възнамерявам да го правя отново.

— Да. Но ще направиш нещо друго, също толкова безразсъдно.

— Искам да кажа, възнамерявам да съм по-предпазлива. Може би си права и видението не е абсолютна гаранция. Поне със сигурност не ме спаси от паниката, когато усетих реална опасност.

— Не усети ли реална опасност, когато Черната Аджа те заключиха и се опитаха да те отвлекат?

Елейн се поколеба. Трябваше да бъде уплашена тогава, но не беше. Не само заради видението на Мин. Черната Аджа никога нямаше да я убият, не и при онези обстоятелства. Беше твърде ценна.

Усещането как онзи нож влезе под ребрата ѝ, прониза кожата, запълзя към утробата ѝ… това беше друго. Беше си чист ужас. Спомни си как светът почерня, как сърцето ѝ затуптя все по-силно, като ударите на барабани в края на представление. Преди да настъпи тишината.

Биргит я изгледа одобрително. Можеше да усети чувствата ѝ. Да, беше кралица. Не можеше да избегне известни рискове. Но… навярно можеше да се обуздае. Да се озапти де.

— Добре — каза Биргит. — Поне откри ли нещо?

— Да — отвърна Елейн. — Аз…

В този момент от вратата надникна увита с шал глава. Мат със затворени очи.

— Завита ли си хубаво?

— Да — отвърна Елейн. — И много по-изящно от тебе, Матрим Каутон. Този шал изглежда нелепо. Искам да кажа — скапано тъпо.

Той се навъси, отвори очи и смъкна шала. Скулестото му лице се намръщи.

— Ти се опитай да се движиш през града, без да те познаят. И последният касапин, ханджия и проклет джебчия, изглежда, знае как изглеждам.

— Черните сестри са замисляли убийството ти — каза Елейн.

— Какво?!

— Чух го с ушите си. Изглежда, Мраколюбците те търсят от доста време, за да те убият.

Биргит сви рамене.

— Те са Мраколюбци. Искат да убият всички ни.

— Това беше различно — каза Елейн. — Изглеждаше по-… важно. Бих те посъветвала да си опичаш ума, Мат.

— Това ще е сложничко — подхвърли Биргит. — Няма какво да си опича.

Мат завъртя очи към тавана.

— Пропуснах ли обясненията ти какво правеше в онези проклети тъмници, седнала в локва от собствената ти кръв и с вид ни повече, ни по-малко все едно, че си видяла края на изгубена битка?

— Разпитвах Черната Аджа — отвърна Елейн. — Подробностите не те засягат. Биргит, имаш ли доклад от охраната?

— Никой не е видял Мелар да напуска — отвърна Стражникът ѝ. — Макар че намерихме тялото на секретаря на приземния етаж, още топло. Умрял е от нож в гърба.

Елейн въздъхна.

— А Шиейн?

— Няма я — отвърна Биргит. — Също и Марилин Гемалфин, и Фалион Бода.

— Сянката не е могла да ги остави в ръцете ни — каза с въздишка Елейн. — Знаели са твърде много. Трябвало е или да бъдат измъкнати, или убити.

— Е — каза Мат и сви рамене, — ти си жива, а три от тях са мъртви. Относително добър резултат.

„Но тези, които избягаха, имат копие от медальона ти“, помисли Елейн. Не го изрече на глас обаче. Не спомена и за нашествието, за което бе говорила Чезмал. Скоро щеше да поговори за него с Биргит, разбира се, но първо искаше да го обмисли сама.

Мат беше казал, че нощните събития са довели до „относително добър резултат“. Но колкото повече Елейн мислеше за това, толкова по-недоволна ставаше. Предстоеше нашествие в Андор, а тя не знаеше кога. Сянката искаше Мат мъртъв, но както бе изтъкнала Биргит, това не бе никаква изненада. Всъщност сигурният резултат от тазвечерните приключения бе усещането за умора, което изпитваше. Това — плюс цяла неделя затворена и на легло на всичко отгоре!

— Мат — каза тя и извади медальона му. — Време е да ти върна това. Трябва да знаеш, че то вероятно спаси живота ми тази нощ.

Той си го взе нетърпеливо, но след това като че ли се поколеба.

— Ти успя ли да…

— Да го копирам? Не съвършено. Но до известна степен.

Мат си го сложи на врата.

— Е, приятно е, че си го имам отново. Исках да те питам нещо. Но май не му е времето сега.

— Казвай — подкани го Елейн уморено. — Защо да не е?

— Ами… за голама…

— Градът е опразнен от повечето цивилни — заговори Йоели, докато с Итуралд минаваха през портата на Марадон. — Близо сме до Погибелта. Не за първи път евакуираме. Сестра ми, Сигрил, води Последните конници, които ще наблюдават от хребета на югоизток и ще известят в случай, че паднем. Трябва да извести стражевите ни постове около Салдеа да помолят за помощ. Ще запали стражеви огън да ни предупреди, ако дойдат — навъси се. — Малко отряди обаче биха могли да ни се притекат на помощ. Кралица Тенобия взе почти всички със себе си, когато тръгна да намери Преродения Дракон.

Итуралд кимна. Вървеше, без да куца — Антаил, един от ашаманите, бе доста опитен с Цяра. Хората му бяха вдигнали набързо лагер в двора точно зад градските порти. Тролоците бяха взели палатките, които бяха изоставили, и ги бяха запалили, за да осветят пиршеството си с ранените. Итуралд бе настанил някои от бойците си в празните сгради, но искаше други да останат при портата в случай на щурм.

Аша’ман и Айез Седай се бяха потрудили да Изцерят хората на Итуралд, но можеха да обърнат внимание само на най-тежко ранените. Той кимна на Антаил, който работеше с ранените в един ограден с въжета район на площада. Антаил не го видя обаче — беше съсредоточен, запотен и боравеше със Силата, за която Итуралд не искаше и да мисли.

— Сигурен ли си, че искаш да ги видиш? — попита Йоели. Носеше дълго конническо копие с вързан на върха триъгълен черно-жълт флаг. Салдейците тук го наричаха Знамето на предателя.

Градът бе настръхнал от враждебност, различни групи салдейци се гледаха едни други мрачно. Мнозина носеха усукани ивици черен и жълт плат, вързани на ножниците на мечовете си. Та тъкмо те кимаха на Йоели.

„Деся гаване циерто куендар исаин карентин“, помисли Итуралд. Фраза на Древната реч. Означаваше „Едно решително сърце струва колкото десет спора.“ Можеше да се досети какво означава това знаме. Понякога човек просто знае какво трябва да направи, макар и да изглежда погрешно.

Повървяха по улиците още малко. Марадон бе като повечето градове в Граничните земи: прави стени, четвъртити здания, тесни улици. Къщите приличаха на укрепени цитадели, с малки прозорци и здрави врати. Улиците криволичеха в странни посоки и нямаше никакви сламени покриви — само каменни плочи против пожари. Засъхналата кръв на няколко ключови пресечки трудно се забелязваше на фона на тъмния камък, но Итуралд знаеше какво да търси. Йоели се бе притекъл на помощ на бойците му след боеве между салдейците.

Стигнаха до невзрачна на вид сграда. Външен човек нямаше по какво да разбере, че точно този дом е на Врам Торкумен, далечен братовчед на кралицата, назначен за владетел на града в нейно отсъствие. Войниците на вратата носеха жълто и черно. Отдадоха чест на Йоели.

Итуралд и Йоели влязоха и се изкачиха на третия етаж по тясно стълбище. В почти всяко помещение имаше войници. На горния етаж четирима войници със „Знамето на предателя“ пазеха обкована със злато врата. Коридорът бе тъмен: тесни прозорци, пътека в черно, зелено и червено.

— Нещо за докладване, Таран? — попита Йоели.

— Нищо, сър — отвърна мъжът и отдаде чест. Имаше дълги мустаци и краката му бяха криви като на човек, рядко слизащ от седлото.

Йоели кимна и каза:

— Благодаря ти, Таран. За всичко, което правиш.

— Аз съм с вас, сър. И ще съм с вас до края.

— Дано държиш очите си на север, а сърцето си на юг, приятелю — каза Йоели, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Итуралд го последва.

Салдеец с широк пурпурен халат седеше до камината и държеше чаша вино. Жена с изящна рокля седеше срещу него и бродираше. Никой от двамата не вдигна очи.

— Лорд Торкумен — заговори Йоели. — Това е Родел Итуралд, водачът на доманската армия.

Мъжът до камината въздъхна над чашата вино.

— Не чукаш, не изчакваш първо да ти позволя да влезеш, идваш в час, когато съм казал, че имам нужда от усамотение и размисъл.

— О, Врам — каза жената. — Нима очакваш възпитание от този човек? Сега?

Йоели сякаш не ги чу. Стоеше спокойно, отпуснал ръка на дръжката на меча си.

Стаята бе обзаведена безразборно: легло от едната страна, което очевидно нямаше място тук, няколко скрина и два гардероба.

— Тъй — продължи Врам. — Родел Итуралд. Вие сте един от Великите капитани. Съзнавам, че може би ще е оскърбително да попитам, но съм длъжен да спазя формалностите. Разбирате ли, че с вкарването на войските си на наша земя рискувахте да подпалите война?

— Служа на Преродения Дракон — заяви Итуралд. — Тармон Гай-дон наближава и всички предишни договори, граници, всички предишни закони са подчинени на волята на Дракона.

Врам цъкна с език.

— Заклет в Дракона. Получих доклади, разбира се — и тези мъже на служба при вас са очевиден намек. Но все пак е странно да го чуя. Не разбирате ли колко ужасно глупаво звучи?

Итуралд го погледна в очите. Не се беше смятал за Заклет в Дракона, но нямаше никаква полза да нарече един кон камък и да очаква всички останали да се съгласят.

— Не ви ли притесняват нахлуващите тролоци?

— Имало е тролоци и преди — каза Врам. — Винаги е имало тролоци.

— Кралицата… — почна Йоели.

— Кралицата — прекъсна го Врам — скоро ще се върне от експедицията си да разобличи и плени този Лъжедракон. И щом се върне, ще заповяда да те екзекутират, предателю. Колкото до вас, Родел Итуралд, вероятно ще бъдете пощаден заради високото ви положение, но не бих искал да съм на мястото на фамилията ви, когато получат искането за откуп. Надявам се, че разполагате с достатъчно богатство, съпътстващо славата ви. В противен случай вероятно ще преживеете много от следващите си години като пълководец само на плъховете в килията ви.

— Разбирам — каза Итуралд. — Кога минахте на страната на Сянката?

Врам се ококори и стана.

— Смеете да ме наричате Мраколюбец?

— Виждал съм доста салдейци през живота си — каза Итуралд. — Някои от тях съм наричал приятели. Срещу други съм се сражавал. Но никога не съм виждал салдеец, който да гледа как мъже се бият срещу Твари на Сянката и да не предложи помощ.

— Ако имах меч…

— Да изгориш дано, Врам Торкумен — каза Итуралд. — Дойдох тук, за да ти кажа това в памет на мъжете, които загубих.

Мъжът го изгледа стъписан, а Итуралд се обърна и излезе. Йоели тръгна с него и затвори вратата.

— Не си съгласен с обвинението ми, така ли? — попита го Итуралд, щом стигнаха до стълбището.

— Честно казано, не мога да реша дали е глупак, или Мраколюбец — каза Йоели. — Трябва да е едното или другото, след като не може да схване истината от зимата, от облаците в небето и от слуховете, че ал-Тор е завладял половината свят.

— Тогава няма от какво да се боиш — каза Итуралд. — Няма да те екзекутират.

— Убих свои съотечественици — каза Йоели. — Вдигнах бунт срещу назначения от моята кралица водач и завладях командването на града, макар да нямам и една капка благородническа кръв.

— Това ще се промени в момента, в който Тенобия се върне, гарантирам ти го — каза Итуралд. — Със сигурност си си спечелил титла.

Йоели спря на тъмното стълбище и го погледна.

— Виждам, че не разбираш. Аз измених на клетвите си и убих приятели. Сам ще настоявам за екзекуция, както имам право.

Итуралд се смрази. „Проклети Пограничници.“

— Закълни се в Дракона. Той отменя всички клетви. Сражавай се до мен в Последната битка.

— Няма да се крия зад извинения, лорд Итуралд — отвърна Йоели и тръгна надолу по стъпалата. — Не повече, отколкото можех да гледам безучастно как хората ви загиват. Хайде. Да се погрижим за настаняването на ашаманите ви. Много бих искал да видя тези „портали“, за които говорите. Ако можем да ги използваме за пращане на съобщения и за докарване на продоволствие, това наистина би се оказало доста интересна обсада.

Итуралд въздъхна, но го последва. Не споменаха за бягство през порталите. Йоели нямаше да изостави този град. А и той нямаше да изостави Йоели и хората му, осъзна Итуралд. Не и след всичко, през което бяха преминали, за да го спасят.

Това място бе не по-лошо от всяко друго за отпор. И по-добро от много положения, в които се бе оказвал напоследък, със сигурност.

Перин влезе в палатката. Файле се решеше. Беше красива. Всеки ден той все още изпитваше почуда, че наистина се е върнала.

Тя се извърна към него и се усмихна доволно. Решеше се с новия сребърен гребен, който бе оставил на възглавницата ѝ — нещо, което бе изтъргувал от Гаул, който го бе намерил в Малден. Щом този шанна’хар бе толкова важен за нея, тогава и той щеше да се отнесе към него по същия начин.

— Вестоносците са се върнали — каза Перин, след като затвори платнищата на входа. — Белите плащове са избрали бойно поле. Светлина, Файле. Ще ме принудят да ги помета.

— Не виждам проблем в това. Ще спечелим.

— Може би — каза Перин и седна на възглавниците до постелята им. — Но въпреки че Аша’ман ще свършат повечето работа отначало, ще трябва да влезем в бой. Това означава, че ще загубим хора. Добри мъже, които ни трябват в Последната битка — с усилие отпусна стегнатите си юмруци. — Светлината дано да ги изгори тия Бели плащове, за всичко, което са направили, и за това, което правят.

— Значи това е добре дошла възможност да ги надвием.

Перин изсумтя и не обясни дълбокото отчаяние, което изпитваше. Щеше да загуби тази битка срещу Белите плащове, независимо от изхода. Хора щяха да загинат от двете страни. Хора, които им трябваха.

Отвън блесна мълния и хвърли сенки по платнения таван. Файле пристъпи до скрина, извади нощница за себе си и задели халат за него. Смяташе, че един лорд трябва да има халат подръка в случай, че се окаже необходим през нощта. Досега на два пъти се бе оказала права.

Миришеше тревожно, макар лицето ѝ да бе спокойно. Перин въздъхна. Беше изразходвал всички възможности за мирно решение с Белите плащове. Като че ли бе орисан отново да убива, все едно дали го иска, или не.

Съблече се, легна и се унесе в неспокоен сън още преди Файле да привърши с преобличането си.

Навлезе във вълчия сън под огромния меч, пронизал земята. В далечината успя да открои хълма, който Гаул бе нарекъл „чудесен наблюдателен пункт“. Лагерът се снабдяваше с вода от един поток зад него.

Забърза към лагера на Белите плащове. Бяха се струпали като вир в река и го спираха да продължи напред.

— Скокливец? — извика той, докато оглеждаше лагера на Белите плащове: затихнали палатки, вдигнати в откритото поле. Отговор не последва, тъй че Перин затърси с очи из лагера. Балвер не беше разпознал печата, който му бе описал. Кой предвождаше тези Бели плащове?

Около час по-късно Перин все още не бе стигнал до никакво заключение за това. Но беше съвсем сигурен в кои палатки държат провизиите си. Те навярно нямаше да са толкова добре пазени като пленниците и — с помощта на портали — можеше да успее да изгори запасите им.

Може би. Писмата на техния лорд Капитан-командир бяха пълни с фрази като: „Оправдавам хората ви, като вярвам, че не знаят истинската ви същност“ и „Моето търпение към забавянията ви се изчерпва“, и „Има само две възможности. Предайте се за полагащия се съд или доведете армията си, за да понесе присъдата на Светлината.“

Имаше някакво странно чувство за чест у този човек, намек за което Перин бе видял при срещата си с него, но не можеше да долови от писмата нещо повече. Кой беше този мъж все пак? Подписваше всяко свое писмо само с „Лорд Капитан-командир на Чедата на Светлината“.

Къде беше Скокливец? Затича отривисто по пътя. След няколко мига се отклони и продължи по тревата. Пръстта беше мека, всяка стъпка сякаш изхвърляше като пружина ходилото му нагоре във въздуха.

Пресегна се с ума си и му се стори, че усеща нещо на юг. Затича натам. Пожела си да затича още по-бързо и го направи. Дървета и хълмове засвистяха покрай него.

Вълците го бяха усетили. Беше глутницата на Танцуващата сред дъбове, с Безграничния, Искрите, Утринна светлина и други. Перин долови как си изпращат един на друг, далечен шепот на образи и мирис. Затича още по-бързо и вятърът зарева около него.

Вълците започнаха да се отдалечават още по на юг. „Почакайте! — отпрати им той. — Трябва да се срещна с вас!“

Върнаха му само насмешка. Изведнъж поеха на изток и той спря, след това се обърна. Затича толкова бързо, колкото можеше, но щом се доближеше, те изведнъж се оказваха другаде. Изместваха се, изчезваха от юг и се появяваха на север от него.

Перин изръмжа и изведнъж се озова на четири крака. Козината му се развълнува от вятъра, той отвори уста и се втурна на север, пиеше съскащия вятър. Но вълците оставаха все тъй напред и далече.

Нададе вой към тях, а те му отвърнаха с насмешки.

Понесе се още по-бързо, скачаше от хълм на хълм, прелиташе над гори, земята долу стана като мъгла. След няколко мига Мъгливите планини изникнаха вляво от него и той продължи вихрено покрай тях.

Вълците възвиха на изток. Защо не можеше да ги догони? Надушваше ги пред себе си. Младия бик зави към тях, но отговор не последва. А после:

„Не идвай твърде силно, Млади бико.“

Младия бик спря и светът около него се олюля. Глутницата продължи на изток, но Скокливец клечеше до бистра вода. Младия бик беше идвал тук. Беше близо до бърлогата на старите. Беше пътувал по самата река на едно от носещите се по реката дървета на хората. Беше…

„Не… не… Помни Файле!“

Козината му се превърна в дрехи и той отново имаше длани и колене. Погледна ядосано Скокливец и попита:

— Защо бягахте?

„Ти искаш да се учиш — изпрати Скокливец. — Ставаш все по-опитен. По-бърз. Изпъваш краката си и тичаш. Това е добре.“

Перин погледна назад по пътя, по който бе дошъл, замислен за бързината си. Беше скачал от хълм на хълм. Беше чудесно.

— Но трябваше да се превърна във вълк, за да го направя — рече той. — А с това имаше опасност да съм тук „твърде силно“. Каква полза от обучението, ако ме кара да правя неща, които си забранил?

„Бързо обвиняваш, Млади бико — вой и скимтене на младо вълче извън бърлогата. — Това не е присъщо за вълци.“

Скокливец изчезна.

Перин изръмжа, погледна на изток, накъдето усещаше вълците. Пое след тях, този път по-предпазливо. Не можеше да позволи вълчето да го погълне. Щеше да свърши като Ноам, затворен в клетка и изгубил човешкото в себе си. Защо Скокливец го тласкаше към това?

„Това не е присъщо за вълци.“ Обвиненията ли бе имал предвид, или това, което ставаше с Перин?

„Всички други знаят как да свършат лова, Млади бико — изпрати отдалече Скокливец. — Само ти трябва да бъдеш спрян.“

Перин се сепна и спря на брега на реката. Ловът на белия елен. Скокливец изведнъж се озова при него.

— Това стана, когато започнах да усещам вълците — каза Перин. — Първият път, когато изгубих власт над себе си, бе с онези Бели плащове.

Скокливец легна и отпусна глава на лапите си. „Ти често си тук твърде силно. Това правиш.“

Беше му го казвал неведнъж. Но изведнъж Перин съзря нов смисъл в тези думи. Беше за идването му във вълчия сън, но също и за самия него.

Започнал бе да обвинява вълците за това, което правеше, за начина, по който се биеше, за това, в което се бе превърнал, докато търсеше Файле. Възможно ли бе точно това да го е превърнало във вълчи брат?

— Възможно ли е да бягаш на четири крака, но да не идваш тук твърде силно? — попита Перин.

„Разбира се, че е възможно“, изпрати Скокливец и се засмя, както се смееха вълците — сякаш Перин бе открил най-очевидното нещо на света. Може би беше точно така.

Може би не беше като вълците, защото бе вълчи брат. Може би беше вълчи брат, защото бе като вълците. Не трябваше да има власт над тях. Трябваше да властва над себе си.

— Глутницата — каза Перин. — Как да ги догоня? Като тичам по-бързо ли?

„Това е един начин. Друг начин е да бъдеш, където искаш.“

Перин се намръщи. После затвори очи и се опита да отгатне къде ще са вълците по посоката, накъдето бяха поели. Нещо се измести.

Когато отвори очи, стоеше на песъчлив склон, дълги треви стърчаха на туфи от пръстта. Вдясно от него се издигаше огромна планина с прекършен връх, разбита, все едно е ударена от ръката на великан.

Глутница вълци изригна от гората. Много от тях се смееха. Младия бик още ловува, след като трябва да потърси край! Младия бик търси края, след като трябва да се радва на лова! Усмихна се и се помъчи да приеме смеха добро сърдечно, макар всъщност да се чувстваше точно като в деня, когато братовчед му Уил бе нагласил ведро с мокри пера да се изсипе отгоре му.

Нещо изпърха във въздуха. Кокоше перо. Мокро. Перин се сепна и осъзна, че цялата земя около него е посипана с пера. Щом примигна, изчезнаха. Вълците замирисаха много развеселено и пратиха образи с Младия бик, засипан с кокоши пера.

„Загуби се в сънища тук, Млади бико — изпрати Скокливец, — и тези сънища станаха този сън.“

Перин се почеса по брадата, мъчеше се да надвие смущението си. Беше изпитвал преди непредсказуемата същност на вълчия сън.

— Скокливец. Колко мога да променя заобикалящото ме, ако поискам?

„Ако поискаш? Въпросът не е какво искаш, Млади бико. Въпросът е от какво имаш нужда. Какво знаеш.“

Перин се намръщи. Понякога вълчият смисъл все още го объркваше.

Изведнъж другите вълци в глутницата — като един — се обърнаха и погледнаха на югозапад. И изчезнаха.

„Отидоха тук.“ Скокливец изпрати образ на далечна гориста падина и се подготви да ги последва.

— Скокливец! — каза Перин и пристъпи напред. — Как го разбра? Къде отидоха. Те ли ти казаха?

„Не. Но мога да ги последвам.“

— Как? — попита Перин.

„Това е нещо, което винаги съм знаел. Като вървенето. Или скачането.“

— Да, но как!

Вълкът замириса объркано. „То е мирис“ — отвърна най-сетне, макар че „мирис“ бе нещо по-сложно от това. Беше чувство, впечатление и миризма, всичко в едно.

— Тръгни нанякъде — каза Перин. — Нека се опитам да те последвам.

Скокливец изчезна. Перин тръгна натам, където беше вълкът допреди миг.

„Подуши“, изпрати отдалече Скокливец. Беше достатъчно близо, за да го изпрати. Перин се пресегна неволно. Намери десетки вълци. Всъщност беше удивен, че са толкова много тук, на склоновете на Драконовата планина. Никога не бе усещал толкова много, събрани на едно място. Защо бяха тук? И небето наистина ли изглеждаше по-бурно тук, отколкото по други места във вълчия сън?

Не можеше да усети Скокливец. Вълкът по някакъв начин се беше затворил и Перин не можеше да отличи мястото му. Отпусна се на земята. „Подуши“, беше изпратил Скокливец. Да подуши, но как? Затвори очи и остави носа си да подуши околните миризми. Шишарки и дървесна мъзга, бурени и листа, кожолист и бучиниш.

И… още нещо. Да, успя да надуши нещо. Далечна затаила се миризма, която сякаш не беше на мястото си. Много от миризмите бяха същите — същият мирис на плодородна земя, същата дървесна щедрост. Но бяха смесени с миризмите на мъх и на влажен камък. Въздухът бе различен. Цветен прашец и цветя.

Перин стисна силно очи и задиша дълбоко. Успя някак да сглоби в ума си картина от тези миризми. Не беше по-различно от начина, по който пращаното от вълците се превеждаше в думи.

„Ето там“, помисли си той. Нещо се измести.

Отвори очи. Седеше на каменна издатина сред борове. Беше на един от склоновете на Драконовата планина, на няколко часа изкачване по-нагоре от мястото, където бе допреди малко. Издатината беше обрасла с лишей и стърчеше над разпръснатите долу дървета. Виолетово петно пролетни дъхчета бе израснало тук, където светлината можеше да достигне до цветовете. Хубаво беше да види цветя, които не са клюмнали и повехнали, макар и само във вълчия сън.

„Хайде — изпрати Скокливец. — Следвай.“

И изчезна.

Перин затвори очи и вдиша. Този път се оказа по-лесно. Дъб и трева, кал и влага. Сякаш всяко място си имаше своя отделна миризма.

Перин се измести, после отвори очи. Стоеше присвит сред поле край пътя за Джеанна. Тук преди малко бе дошла глутницата на Танцуващата сред дъбове, а Скокливец вървеше през ливадата и миришеше на любопитство. Глутницата бе продължила напред, ала все още бяха близо.

— Мога ли винаги да правя това? — попита Перин. — Да надушвам къде е отишъл вълк в съня?

„Всеки го може — каза Скокливец. — Ако може да души като вълк.“ И се ухили.

Перин кимна замислено.

Скокливец затича през ливадата към него. „Трябва да упражняваме, Млади бико. Все още си кутре с къси крака и мека козина. Трябва…“

Изведнъж Скокливец замръзна.

— Какво? — попита Перин.

Проехтя вълчи вой, изпълнен с болка. Перин рязко се обърна. Беше Утринна светлина. Воят прекъсна, а вълчият ум примижа и угасна.

Скокливец изръмжа, замириса на паника, на гняв и тъга.

— Какво стана? — попита Перин.

„Гонят ни. Тръгвай, Млади бико! Трябва да вървим.“

Умовете на другите от глутница скочиха надалече. Перин изръмжа. Когато вълк умреше във вълчия сън, беше завинаги. Никакво прераждане, никакво тичане повече с носа към вятъра. Само едно същество ловеше духовете на вълците.

Убиеца.

„Млади бико! — изпрати Скокливец. — Трябва да вървим!“

Перин продължи да ръмжи. Утринна светлина бе изпратила едно последно изригване на изненада и болка, последното ѝ виждане за света. От тази бъркотия Перин оформи образ. После затвори очи.

„Млади бико! Не! Той…“

Изместване. Перин рязко отвори очи и се намери на малка поляна, близо до която — в реалния свят — хората му бяха вдигнали лагер. Мускулест смугъл мъж с тъмна коса и сини очи клечеше сред поляната, в краката му имаше вълчи труп. Убиеца бе мъж с яки мишци и мирисът му беше смътно нечовешки, като смес от човек и от камък. Носеше тъмно облекло: кожа и черна вълна. Пред очите на Перин Убиец започна да дере вълка.

Перин се хвърли напред. Убиеца вдигна очи изненадан. Напомняше на Лан по някакъв почти зловещ начин, коравото му лице — цялото на ъгли и резки линии. Перин изрева, в ръцете му изведнъж се появи чук.

Убиеца изчезна за едно мигване на окото и чукът на Перин профуча в празното. Той вдиша дълбоко. Миризмите! Солена вода и мокро дърво. Чайки и курешки. С новооткритото си умение Перин се хвърли към онова далечно място.

Изместване.

Появи се върху пуст кей в непознат град. Убиеца стоеше наблизо, оглеждаше лъка си.

Перин нападна. Убиеца вдигна глава, отворил широко очи, миризмата му ставаше все по-изумена. Вдигна лъка си, за да се защити, но замахът на Перин го пръсна.

Перин изрева и замахна отново, този пък към главата на Убиеца. Странно, но той се усмихна, тъмните му очи блеснаха с насмешка. Изведнъж замириса нетърпеливо. Нетърпелив да убие. Във вдигнатата му ръка се появи меч и той я изви да блокира удара на Перин.

Чукът отскочи твърде силно, все едно беше ударил в камък. Перин се олюля, а Убиеца се пресегна и го хвана за рамото. Тласна го назад.

Силата му беше огромна. Тласъкът отхвърли Перин назад по кея, но дървото изчезна, щом падна върху него. Перин полетя надолу в празното и пльосна във водата. Ревът му премина в гъргорене, обкръжи го тъмна вода.

Замаха с ръце и зарита с крака, за да изплува, пусна чука, но откри, че повърхността по някакъв необясним начин е станала на лед. От дълбините нагоре запълзяха въжета, увиха се около ръцете му и го задърпаха надолу. През замръзналата повърхност успя да види движеща се сянка. Убиеца, вдигнал лъка си, който отново бе цял.

Ледът изчезна и водата се раздвои. Потече от него и той се намери зяпнал в стрела, насочена право в сърцето му.

Убиеца пусна тетивата.

„Махни се оттук“, помисли Перин.

Изместване. Изохка, щом се удари в каменната издатина, където бяха стояли със Скокливец. Падна на колене, от тялото му се стичаше морска вода. Изплю и изтри лицето си. Сърцето му биеше лудо.

Скокливец се появи до него задъхан, миришеше сърдито. „Глупаво кутре! Глупаво, тъпо кутре! Ще гониш вълк, когато едва-що си отбит?“

Перин потрепери и седна. Щеше ли да го последва Убиеца? Можеше ли? Минутите се точеха, не се появи никой и той започна да се отпуска. Сблъсъкът с Убиеца бе станал толкова бързо, че му беше като в мъгла. Онази сила… беше повече от всичко, което можеше да има един мъж. И ледът, въжетата…

— Той променя неща — каза Перин. — Накара кеят да изчезне под мен, направи въжета да ме овържат, избута водата назад, за да може да се прицели в мен.

„Той е лъв. Убива. Опасен.“

— Трябва да науча. Трябва да му се опълча, Скокливец.

„Ти си твърде млад. Тези неща са непосилни за тебе.“

— Твърде млад? — каза Перин и стана. — Скокливец, Последният лов е почти надвиснал над нас!

Скокливец легна на земята и отпусна глава на лапите си.

— Винаги ми казваш, че съм твърде млад. Или че не знам какво правя. Добре, какъв е смисълът да ме учиш, ако не да ми покажеш как да се бия с хора като Убиеца?

„Ще видим — изпрати Скокливец. — За тази нощ ще си вървиш. Свършихме.“

Перин долови скръбна нотка в изпратеното. И също тъй категоричност. Тази нощ глутницата на Танцуващата сред дъбове и Скокливец щяха да скърбят за Утринна светлина.

Въздъхна, седна и кръстоса крака. Съсредоточи се и успя да уподоби нещата, които Скокливец бе правил, за да го изхвърли от съня.

И той угасна.

Събуди се на постелята в тъмната си палатка. Файле бе сгушена в него.

Полежа още малко, вторачен в платнището горе. Тъмнината му напомни за бурното небе във вълчия сън. Сънят изглеждаше толкова далече, колкото и Кемлин. Най-сетне се надигна — измъкна се внимателно изпод ръката на Файле — и навлече панталоните и ризата си.

Лагерът беше тъмен, но имаше достатъчно светлина за очите му. Кимна на Кенли Мерин и Джайм Дотри, двамата от Две реки, които пазеха палатката му тази нощ.

— Кой час е?

— След полунощ, лорд Перин — отвърна Джайм.

Перин изсумтя. Далечна мълния огря околността. Той тръгна и двамата понечиха да го последват.

— Ще се оправя и без охрана — каза им той. — Пазете палатката — лейди Файле още спи.

Палатката му беше близо до края на лагера. Това му харесваше. Даваше му малко повече усещане за усамотеност, както беше сгушена до склона при западната страна на лагера. Макар да бе толкова късно, видя Гаул да точи копието си. Високото Каменно псе стана и тръгна след него, а Перин не го спря. Напоследък Гаул си мислеше, че не е изпълнил самоналожения си дълг да бди над Перин, и беше преодолял всичките му усилия да го спре. Перин си мислеше, че просто си търси извинения да стои по-далече от своята палатка и двете гай-шайн, които се бяха настанили там.

Гаул се задържа на разстояние и Перин остана доволен от това. Така ли се чувстваха всички водачи? Нищо чудно, че много държави накрая се оказваха във война едни с други — водачите им никога нямаха време да помислят сами и навярно нападаха, за да накарат някои хора да престанат да ги тормозят!

Скоро навлезе в малката горичка при купчината нарязани и готови за цепене дърва. Дентон, слугата му, докато си върнеха Ламгвин — се беше намръщил, когато го попита за тях. Бивш дребен лорд от Кайриен, Дентон бе отказал да върне титлата си. Вече се мислеше за слуга и нямаше да позволи на никого да го убеди в друго.

Тук имаше брадва. Не убийственото оръжие, извито като лунен сърп, а най-обикновена брадва с дръжка, огладена от потните длани на работници. Перин нави ръкавите си, после си плю на ръцете и вдигна брадвата. Хубаво беше да държи огладената дръжка в ръцете си. Изправи първото дърво пред себе си, после отстъпи и замахна.

Удари дървото точно в средата и то се разцепи на две. После нагласи едната половина и разцепи и нея. Гаул се настани до едно дърво и продължи да точи копието. Стърженето на метал в метал придружаваше ударите на брадвата на Перин.

Беше хубаво. Защо умът му работеше толкова по-добре, докато вършеше нещо? Лоиал говореше много за седене и мислене. Перин не смяташе, че би могъл да измисли нещо така.

Разцепи следващото дърво. Беше ли вярно всъщност? Възможно ли бе собствената му същност да е виновна за начина, по който действаше, а не вълците? Никога не беше действал така в Две реки.

Разцепи ново дърво. „Винаги съм бил добър в съсредоточаването.“ Това отчасти бе впечатлило майстор Люхан. Дай на Перин един проект и той ще работи над него, докато го изпълни.

Разцепи половинките на дървото.

Може би промените в него бяха заради сблъсъка му с външния свят. Беше обвинявал вълците за много неща и бе поставил неестествени изисквания на Скокливец. Вълците не бяха нито глупави, нито прости, но не се интересуваха от нещата така, както се интересуваха хората. Сигурно бе много трудно за Скокливец да го учи така, че Перин да може да разбере.

Какво му дължеше вълкът? Скокливец беше умрял през онази съдбоносна нощ, толкова отдавна. Нощта, когато Перин за първи път бе убил човек, нощта, когато за първи път бе изгубил контрол над себе си в битка. Скокливец не му дължеше нищо, но го беше спасил по няколко повода — всъщност Перин съзнаваше, че намесата на Скокливец му бе помогнала да не изгуби себе си и да стане вълк.

Замахна към поредното дърво, брадвата се отплесна и то падна. Перин го нагласи пак и го разцепи. Тихото точене на Гаул го успокояваше.

Увличаше се в това, което правеше, може би прекалено. Това беше вярно.

Но пък ако човек иска да направи нещо като хората, трябва да работи, докато го направи. Познаваше хора, които сякаш никога не успяваха да довършат нищо и стопанствата им бяха пълна бъркотия. Не можеше да живее така.

Трябваше да има равновесие. Перин винаги беше твърдял, че е въвлечен в свят, пълен с проблеми, много по-големи от него самия. Беше твърдял, че е прост човек.

А ако беше грешил? Ако беше сложен човек, на когото просто се е случило преди да живее прост живот? В края на краищата, ако беше толкова прост, защо бе обикнал толкова сложна жена?

Нацепените дърва се трупаха. Перин се наведе и започна да ги подрежда с мазолестите си ръце. Никога нямаше да стане лорд като онези хранени с птиче мляко същества от Кайриен. Но имаше и други лордове, мъже, като бащата на Файле. Или мъже като Лан, който приличаше по-скоро на оръжие, отколкото на човек.

Стана хубава купчина. Хубаво беше да води вълците в съня си, но вълците не очакваха да ги защитаваш или да им осигуряваш храна, или да им правиш закони. Не ти плачеха, когато близките им загинат под твоята команда.

Не водачеството го притесняваше. А всичките други неща, които идваха с него.

Надуши приближаващия се Илиас. С неговия естествен мирис на рохкава пръст миришеше като вълк. Почти.

— Защо не спиш? — каза Илиас, щом спря до него. Гаул пъхна копието в калъфа и се оттегли с безмълвието на врабец, излетял в небето. Щеше да остане наблизо, но нямаше да подслушва.

Перин погледна към тъмното небе.

— Понякога се чувствам по-буден нощем, отколкото през деня.

Илиас се усмихна. Перин не го видя, но подуши веселието му.

— Опитвал ли си се изобщо да го избегнеш, Илиас? — попита той. — Да пренебрегнеш гласовете им, да се престориш, че нищо у теб не се е променило?

— Да — отвърна Илиас. Имаше тих и нисък глас, напомняше някак на раздвижила се пръст. Далечен тътен. — Исках, но после Айез Седай искаха да ме опитомят. Трябваше да бягам.

— Липсва ли ти старият живот?

Илиас сви рамене — Перин чу движението, шумоленето на плат в плата.

— Никой Стражник не иска да изостави дълга си. Понякога други неща са по-важни. Или… е, може би са просто по-настоятелни. Не съжалявам за избора си.

— Аз не мога да напусна, Илиас. Не искам.

— Оставих живота си заради вълците. Това не означава, че и ти трябва да го направиш.

— Ноам трябваше — каза Перин.

— А дали?

— Това го погълна. Престана да е човек.

Долови мирис на тревога. Илиас нямаше отговор.

— Гостувал ли си някога на вълците в сънищата си, Илиас? — попита Перин. — Място, където мъртвите вълци тичат и живеят отново?

Илиас го изгледа.

— Онова място е опасно, Перин. То е друг свят, макар и свързан с този по някакъв начин. Според легендите Айез Седай в стари времена са могли да ходят там.

— И други хора също — каза Перин, мислеше си за Убиеца.

— Внимавай насън. Стой настрана от него — миризмата му беше тревожна.

— Трудно ли ти беше изобщо? — попита Перин. — Да отделиш себе си от вълка?

— Правех го.

— Но вече не?

— Намерих равновесие — каза Илиас.

— Как?

Илиас помълча за миг.

— Де да знаех. Просто беше нещо, което научих, Перин. Нещо, което ти ще трябва да научиш.

„Или да свърша като Ноам.“ Перин се взря в златните очи на Илиас и кимна.

— Благодаря ти.

— За съвета ли?

— Не. Затова, че се върна. Затова, че ми показа, че поне един от нас може да живее с вълците и да не изгуби себе си.

— Нищо не е — каза Илиас. — Забравил бях, че може да е приятно да си сред хора понякога. Не знам за колко дълго мога да остана обаче. Последният лов е почти дошъл.

Перин отново погледна към небето.

— Така е. Съобщи на Трам и другите, че съм взел решението си. Белите плащове са избрали място за битка. Ще се срещнем с тях утре.

— Добре — каза Илиас. — Не миришеш като да го искаш обаче.

— Трябва да се направи — заяви Перин. — И толкова.

Всички искаха да е лорд. Е, това бе едно от нещата, които правеха лордовете. Взимаш решения, които никой друг не иска да вземе.

Все пак го болеше, че трябваше да даде тази заповед. Беше го споходило видение с онези вълци, подкарали овце към някакъв звяр. Като че ли точно това правеше, подкарваше Белите плащове към унищожението им. Определено носеха цвета на овча вълна.

Но как да обясни видението с Файле ѝ другите, приближаващи се към онази пропаст? Илиас се отдалечи, а Перин погледна брадвата.

Сякаш не беше цепил дърва, а трупове.