Среднощни кули

Глава 48 До Авендесора

Авиенда направи последна крачка и излезе от гората от стъклени колони. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо пътеката, по която бе минала.

Централният площад на Руйдийн беше вдъхваща благоговение гледка. Целият бе покрит с гладки бели каменни плочи, освен абсолютния център, където се издигаше огромно дърво, чиито клони се простираха широко като ръце, посегнали да прегърнат слънцето. Гигантското дърво притежаваше необяснимо съвършенство. Имаше естествена симетрия — никакви липсващи клони, никакви зейнали дупки в гъсто обраслата му с листа корона. Беше особено впечатляващо, след като последния път, когато го бе видяла, беше почерняло и изгорено.

В свят, където други растения умираха необяснимо, това се бе изцерило и разцъфваше по-бързо, отколкото изобщо можеше да е възможно. Листата му шумоляха кротко на вятъра, а чворестите му корени стърчаха над земята като набръчканите пръсти на мъдър старей. Дървото я накара да ѝ се прииска да седне и да се наслади на простия мир на мига.

Сякаш това дърво бе идеалът, според който бяха сътворени всички други дървета на света. В легендата се наричаше Авендесора. Дървото на живота.

Около него бяха стъклените колони. Десетки, може би стотици, подредени в концентрични кръгове. Източени и тънки, изпъваха се високо в небето. Колкото чисто — дори свръхчисто — естествено бе Авендесора, толкова неестествени бяха тези колони. Бяха толкова тънки и високи, че според логиката първият порив на вятъра трябваше да ги е съборил. Не че в тях имаше нещо ненормално — просто изкуствени.

Когато бе влязла, тук имаше гай-шайн, които грижливо събираха нападали листа и клонки. Оттеглиха се веднага щом я видяха. Дали беше първата, дошла да премине през стъклените колони след преображението на Руйдийн? Кланът ѝ не бе изпращал никого, а беше сигурна, че щеше да е чула, ако други бяха пращали.

Така оставаха само Шайдо, но те бяха отхвърлили твърденията на Ранд за миналото на айилците. Авиенда си спомни, че Шайдо не биха могли да понесат показваното тук. Щяха да влязат в центъра на кръговете и никога да не се върнат.

С нея не стана така. Беше оцеляла. Всъщност беше очаквала всичко, което видя. Почти се беше разочаровала.

Въздъхна, приближи се до ствола на Авендесора и погледна нагоре през плетеницата клони.

Някога този площад бе осеян с други тер-ангреали. Тук Ранд за първи път бе открил ключовете за достъп, с чиято помощ бе прочистил сайдин. Богатството от тер-ангреали вече не съществуваше. Моарейн беше взела много от тях за Бялата кула, а живеещите тук айилци сигурно бяха прибрали останалите. Така оставаше само дървото, колоните и трите пръстена, през които минаваха жените при първото си пътуване дотук, пътуване, което ги превръщаше в чирачки на Мъдрите.

Помнеше отчасти минаването си през пръстените, което ѝ бе показало живота ѝ — много възможни животи. Всъщност в паметта ѝ бяха останали само трошици и късове. Знанието, че ще се влюби в Ранд, че ще има съпруги посестрими. Това знание съдържаше и убеждението, че ще се върне отново тук, в Руйдийн. Беше го знаела, макар че повечето от тези спомени се съживиха в ума ѝ едва сега, когато стъпи на този площад.

Седна с кръстосани крака между два големи корена. Милувката на вятъра бе кротка и утешителна, въздухът — сух и познат, прашният мирис на Триделната земя ѝ напомняше за детството ѝ.

Странстването ѝ през колоните определено беше увличащо. Беше очаквала да види произхода на айилците, може би да съзре деня, в който те — като народ — бяха решили да вдигнат копията и да се борят. Очаквала бе да види благородно решение, при което честта надделява над дребнавото ежедневие, наложено от Пътя на листото.

Беше се изненадала, когато видя колко банално — почти случайно — е станало самото събитие. Никакво величаво решение. Само някакъв мъж, който не бе позволил семейството му да бъде убито. Имаше чест в това да защитиш други, но той не бе стигнал до решението си с чест.

Отпусна гръб на дънера на дървото. Айилците все пак бяха заслужили наказанието си в Триделната земя и наистина имаха тох — като народ — към Айез Седай. Беше видяла всичко, което бе очаквала. Но много от нещата, които се бе надявала да научи, отсъстваха. Айилците щяха да продължат да посещават това място столетия занапред, както го бяха правили от столетия. И всеки от тях щеше да научава неща, вече знайни за всички.

Това я безпокоеше дълбоко.

Вдигна очи и се загледа в тръпнещите под лекия ветрец клони. Няколко листа капнаха и се понесоха надолу към нея. Едно мина по лицето ѝ, погали страната ѝ, преди да кацне на шала ѝ.

Преминаването през стъклените колони вече не беше предизвикателство. По-рано този тер-ангреал предлагаше изпитание. Може ли един бъдещ водач да понесе и приеме най-мрачната тайна на айилците? Като Дева, Авиенда бе подложена на изпитание за телесна издръжливост и сила. За да стане Мъдра, трябваше да бъде изпитана силата да владее чувствата си. Руйдийн трябваше да бъде крайъгълният камък на този процес, последното изпитание за духовна издръжливост. Но това изпитание вече не съществуваше.

Все повече и повече започваше да се убеждава, че традицията заради самата традиция е глупост. Добрите традиции — силните айилски традиции — учеха на джи-е-тох, начините на оцеляване.

Въздъхна и стана. Гората от колони ѝ напомни за странните пръчки замръзнала вода, които бе виждала зиме във влажните земи. Ледунки, така ги наричаше Елейн. Тези тук израстваха от земята и сочеха към небето — творения на красота и Сила. Тъжно беше да види човек, че вече са лишени от смисъл.

Нещо ѝ хрумна. Преди да напусне Кемлин, двете с Елейн бяха направили забележително откритие. Авиенда бе проявила Талант в Единствената сила: способността да разпознава предназначението на един тер-ангреал. Дали можеше да определи какво точно правят стъклените колони? Не можеше да са създадени специално за айилците, нали? Повечето подобни неща с огромна Сила съществуваха от най-древни времена. Стъклените стълбове трябваше да са създадени в Приказния век, а след това да са приспособени, за да показват истинското минало на айилците.

Все още толкова много неща не знаеха за тер-ангреалите. Дали древните Айез Седай наистина ги бяха разбирали така, както Авиенда разбираше как точно действа един лък или копие? Или самите те са били озадачавани от нещата, които са сътворявали? Единствената сила бе толкова удивителна, толкова загадъчна, че дори боравенето с отработени сплитове често караше Авиенда да се чувства като малко дете.

Пристъпи към най-близката колона, като внимаваше да не прекрачи вътре в пръстена. Ако докоснеше един от стълбовете, може би Талантът ѝ щеше да позволи да разчете нещо за тях. Опасно бе да се експериментира с тер-ангреал, но вече бе преодоляла предизвикателството им и бе останала непокътната.

Посегна колебливо и докосна гладката стъклена повърхност. Колоната беше дебела около една стъпка. Авиенда затвори очи и се опита да разчете предназначението ѝ.

Мигновено усети могъщото ѝ излъчване. Беше много по-силно от всички тер-ангреали, с които бе боравила с Елейн. Всъщност стълбовете изглеждаха някак… живи. Можеше почти да долови жизнена сила от тях.

Това я смрази. Тя ли докосваше стълба, или той нея?

Опитваше се да разгадае тер-ангреала, както бе правила преди, но този бе необятен. Непонятен, като самата Единствена сила. Вдиша рязко, замаяна от тежестта на онова, което бе изпитала. Все едно изведнъж бе пропаднала в тъмна, бездънна яма.

Отвори очи и отдръпна разтрепераната си длан. Това бе непосилно за нея. Чувстваше се като насекомо, опитващо се да проумее големината на планина. Вдиша дълбоко и поклати глава. Нищо повече не можеше да се направи тук.

Обърна гръб на колоните и направи една крачка.

Беше Малидра, на осемнайсет, но толкова слабичка, че изглеждаше много по-малка. Пълзеше в тъмното. Предпазливо. Тихо. Толкова близо до Светлотворците беше опасно. Гладът я тласкаше напред. Както винаги.

Нощта бе студена, земята наоколо — гола и пуста. Малидра беше слушала разкази за място отвъд далечните планини, където земята била зелена и навсякъде растяла храна. Не вярваше на тези лъжи. Планините бяха само линии в небето, разядени зъби. Кой можеше да изкатери нещо толкова високо?

Навярно Светлоносците можеха. Идваха от онази посока обикновено. Лагерът им беше пред нея и сияеше в тъмното. Това сияние бе твърде силно, за да е от огън. Идваше от топките, които носеха със себе си. Промъкна се още по-близо.

С нея имаше няколко мъже и жени от Народа. Мръсни лица, провиснали коси, проскубани бради. Опърпано облекло. Дрипави гащи, дрехи, които можеше да са били ризи някога. Всичко, което да ги опази от слънцето денем, защото слънцето можеше да убива. И убиваше. Малидра бе последната от четири сестри, две мъртви от слънцето и глада, една — от ухапване на змия.

Но Малидра оцеля. С много страх, но оцеля. Най-добрият начин да оцелееш бе да пълзиш след Светлоносците. Беше опасно, но умът ѝ вече почти не обръщаше внимание на опасността. Така става, когато буквално всичко може да те убие.

Заобиколи един храст и загледа стражите на Светлоносците. Двама часови с дълги, приличащи на пръчки оръжия. Малидра бе намерила веднъж едно върху мъртвец, но не можа да го накара да направи нищо. Светлоносците имаха магия, същата магия, която създаваше храната и светлините им. Магия, която им пазеше топло в жестокия студ нощем.

Двамата носеха странно облекло. Панталони, които им прилягаха твърде добре, палта, покрити с джобове и лъскави късчета метал. И двамата имаха шапки, макар че единият я носеше отзад, задържана около врата му от тънък кожен ремък. Мъжете си бъбреха. Нямаха бради като Народа. Косата им беше по-тъмна.

Една от Народа се приближи твърде много и Малидра ѝ изсъска. Жената я изгледа ядосано, но се отдръпна. Малидра остана на ръба на светлината. Светлоносците нямаше да я видят. Странните им блестящи кълба разваляха нощното им зрение.

Заобиколи огромния им фургон. Нямаше никакви коне. Самият фургон бе достатъчно голям, за да побере повече от десет души. Движеше се магично през деня, търкаляше се на колела, широки почти колкото ръста ѝ. Беше чувала — на приглушения накъсан говор на Народа, — че на изток Светлоносците правели огромен път. Щял да мине право през Пустошта. Правели го, като поставяли странни метални парчета. Бяха твърде големи, за да може да се изтръгнат, макар че Доршем ѝ бе показал един голям пирон, който бе намерил. С него остъргваше месо от кокали.

От много отдавна не се беше хранила до насита — откакто успяха да убият онзи спящ търговец преди две години. Още помнеше онова пиршество, как ровеха в провизиите му и как яде, докато стомахът я заболя. Какво странно усещане. Чудесно и болезнено.

Повечето Светлоносци бяха твърде предпазливи, за да може да ги убие, докато спят. Не смееше да се изправи срещу тях, докато са будни. Можеха да накарат такава като нея да изчезне само с поглед.

Боязливо, с още двама от Народа по петите ѝ, тя заобиколи фургона и запълзя към него отзад. Разбира се, тук Светлоносците бяха изхвърлили огризки от предишното си ядене. Промъкна се напред и започна да рови в сметта. Имаше късчета месо и изрязани парчета тлъстина. Вдигна ги нетърпеливо, притисна ги до гърдите си, за да не може другите да ги видят, и ги натъпка в устата си. Усети мръсни зърна пясък по зъбите си, но месото все пак беше храна. Бързо изрови от сметта още няколко парченца.

Обля я ярка светлина. Тя замръзна, вдигнала ръка към устата си. Другите двама от Народа изпищяха и побягнаха назад в тъмното. Опита се да направи като тях, но се спъна. Чу съскане — едно от оръжията на Светлоносците — и нещо изпука в гърба ѝ. Все едно я бяха ударили с камъче.

Рухна и болката я прониза изведнъж, остра и рязка. Светлината отслабна. Тя примигна и очите ѝ се приспособиха. Усети как животът ѝ капе по дланите ѝ.

— Казах ти — чу се глас. Две сенки се раздвижиха пред светлината. Трябваше да бяга! Опита да се надигне, но успя само да изрита безсилно.

— Кръв и пепел, Флерн — каза друг глас и до нея коленичи тъмен силует. — Горкото същество. Почти дете. Нищо лошо не правеше.

Флерн изсумтя.

— Нищо лошо ли? Виждал съм как тия същества се опитват да прережат гърлото на спящ човек. Само заради боклука му. Проклета напаст.

Другата сянка я погледна и тя зърна мрачно лице. Блещукащи очи. Като звезди. Мъжът въздъхна и стана.

— Следващия път заравяме боклука.

Закрачи назад към светлината.

Вторият мъж, Флерн, стоеше и я гледаше. Нейната кръв ли беше това? По дланите ѝ, топла като вода, останала твърде дълго под слънцето?

Смъртта не я изненада. В известен смисъл я бе очаквала през всичките си осемнайсет години.

— Проклети айилци — измърмори Флерн, докато погледът ѝ угасваше.

Кракът на Авиенда тупна върху каменната плоча на площада в Руйдийн и тя примига стъписана. Слънцето клонеше към залез. Бяха минали часове.

Какво се бе случило? Видението бе толкова реално, като онези за ранните дни на народа ѝ. Но не можеше да го проумее. Още по-назад в историята ли се беше върнала? Приличаше на Приказния век. Странните машини, облеклото и оръжията. Но все пак беше Пустошта.

Можеше съвсем ясно да си спомни, че е Малидра. Можеше да си спомни години на глад, на ровене в смет, на омраза — и страх — от Светлоносците. Помнеше смъртта си. Ужаса, безсилието, топлата кръв по дланите си…

Вдигна ръка към главата си, отвратена и уплашена. Не от смъртта, макар да не ѝ хареса. Не се боеше от нея. Не, ужасното в това видение бе пълната липса на чест, която бе видяла. Да убиват хора в нощта заради храната им? Да ровят в сметта за полусдъвкано месо? Да носят дрипи? В това видение беше по-скоро животно, отколкото човек!

По-добре да умре. Айилците със сигурност не можеше да са дошли от такива древни корени. Айилците в Приказния век са били мирни слуги, почтени и уважавани. Как можеше да са започнали като мършояди?

Може би това бе само някоя мъничка група айилци. Или навярно мъжът бе сбъркал. Нямаше как да се разбере от това единствено видение. Защо ѝ беше показано?

Отстъпи колебливо от стъклените колони. Не последва нищо. Никакви видения повече. Обезпокоена, започна да се отдалечава от площада.

После спря.

Извърна се боязливо. Колоните се издигаха в сумрачната светлина, тихи и самотни, бръмчаха сякаш с незрима енергия.

Имаше ли още?

Това единствено видение изглеждаше толкова откъснато от другите, които я бяха споходили. Ако преминеше отново сред колоните, щеше ли да се повтори показаното ѝ преди? Или… възможно ли бе да е променила нещо с Таланта си?

През столетията от основаването на Руйдийн колоните бяха показвали на айилците онова, което трябваше да знаят за себе си. Айез Седай го бяха устроили така, нали? Или просто бяха поставили тер-ангреала тук и го бяха оставили да прави каквото сам намери за добре, знаейки, че ще дари някого с мъдрост?

Вслуша се в шумоленето на листата. Колоните бяха предизвикателство, също като вражески воин с копие в ръка. Ако отново минеше през тях, можеше изобщо да не излезе. Никой не посещаваше този тер-ангреал повторно. Беше забранено. Едно минаване през пръстените, едно — през колоните.

После пристъпи.

Беше Норлеш. Държеше най-малкото си дете притиснато до гърдите си. Сух вятър дърпаше шала ѝ. Бебенцето ѝ, Гарлван, започна да скимти, но тя го усмири, докато мъжът ѝ говореше с иноземците.

Недалече от тях бе селото на иноземците, схлупени колиби в подножието на планините. Носеха боядисани дрехи, странно скроени панталони и ризи с копчета. Бяха дошли за рудата. Как можеше камъните да са толкова важни за тях, че да поискат да живеят отсам планините, далече от своята приказна земя с вода и храна? Далече от своите здания, където светлината грееше без свещи и талигите им се движеха без коне?

Шалът ѝ се смъкна и тя го дръпна нагоре. Имаше нужда от нов. Този беше опърпан, а нямаше повече конец за кърпене. Гарлван скимтеше в ръцете ѝ, а единственото ѝ друго живо още дете — Мейси — се беше вкопчило в полите ѝ. Мейси не беше проговаряла от месеци вече, откакто батко ѝ бе умрял от изгаряне на слънцето.

— Моля ви — каза мъжът ѝ, Металан, на иноземците. Бяха трима, двама мъже и жена, всичките с панталони. Отрудени хора, не като другите чужденци с техните изнежени лица и фини коприни. Просветлени, така се наричаха другите понякога. Тези бяха по-обикновени.

— Моля ви — повтори Металан. — Семейството ми…

Беше добър мъж. Или поне беше някога, докато все още бе силен и здрав. Сега приличаше на изсъхнала коруба на онзи мъж отпреди, страните му бяха хлътнали. Бликащите му някога от живот сини очи гледаха унило. Измъчено. Този поглед бе дошъл откакто видя как три от децата му издъхнаха едно след друго само за осемнайсет месеца. Макар Металан да беше с една глава по-висок от който и да е иноземец, изглеждаше все едно, че пълзи пред тях.

Водачът на иноземците — мъж с буйна брада и широки честни очи, поклати глава и върна на Металан пълната с камъни торба.

— Императрицата на гарваните, дано вечно да диша, го забранява. Никаква търговия с айилци. Може да ни отнемат позволението дори затова, че говорим с теб.

— Нямаме никаква храна — каза Металан. — Децата ми гладуват. Тези камъни съдържат руда. Знам, че е от тази, която търсите. Събирал съм я седмици наред. Дайте ни малко храна. Каквото и да е. Моля ви.

— Съжалявам, приятел — отвърна водачът на иноземците. — Не си струва човек да си докарва беля с Гарваните. Вървете си по пътя. Не искаме неприятности.

Няколко иноземци идваха отзад към тях, един носеше брадва, други двама — от съскащите цеви.

Мъжът ѝ клюмна. Толкова дни скитане, седмици търсене на камъните. За нищо. Обърна се и тръгна към нея. В далечината слънцето гаснеше. Двете с Мейси продължиха с него и се отдалечиха от рударския бивак на иноземците.

Мейси замрънка, но никой от двамата нямаше нито воля, нито сила да я носи. На около час път от иноземския лагер мъжът ѝ намери една кухина в скалите. Настаниха се вътре, без да накладат огън. Нямаше нищо за горене.

Искаше ѝ се да заплаче. Но… беше трудно да изпита каквото и да било.

— Гладна съм — прошепна Норлеш.

— Ще хвана нещо на заранта — каза мъжът ѝ, загледан нагоре към звездите.

— Нищо не сме хващали от дни.

Той не отвърна.

— Какво ще правим? — прошепна тя. — Народът ни е бездомен от дните на баба ми Тава. Съберем ли се, те ни нападат. Тръгнем ли из Пустошта, умираме. Не искат да търгуват с нас. Не ни пускат да прехвърлим планините. Какво ще правим?

В отговор той легна и ѝ обърна гръб.

Тогава дойдоха сълзите — кротки и немощни. Затъркаляха се по страните ѝ, докато развързваше ризата си, за да накърми Гарлван, макар да нямаше повече мляко за него.

Бебето не помръдна. Не впи устни в гръдта ѝ. Тя вдигна малкото телце и разбра, че вече не диша. Някъде по пътя към кухината детето беше умряло, без да го разбере.

Най-страшното бе като разбра колко трудно може да намери в себе си скръб за смъртта му.

Кракът на Авиенда тупна на каменните плочи. Гората от стъклени колони около нея блещукаше с призматични цветове. Все едно, че стоеше сред фойерверки на Илюминатор. Слънцето бе високо в небето, облачната покривка удивително бе изчезнала.

Искаше ѝ се да напусне площада завинаги. Беше се подготвила за знанието, че айилците някога са следвали Пътя на листото. Онова знание не беше много притеснително. Скоро щяха да изпълнят своя тох.

Но това? Тези разпръснати и сломени несретници? Хора, които не отстояваха своето, които просеха, които не знаеха как да оцелеят? Да знае, че това са нейните предци, беше срам, който едва можеше да понесе. Добре, че Ранд ал-Тор не бе разкрил това минало на айилците.

Можеше ли да избяга? Да побегне от площада и да не види повече? Ако станеше по-лошо, срамът щеше да я смаже. За жалост знаеше, че има само един изход, след като вече бе започнала.

Стисна зъби и пристъпи напред.

Беше Тава, четиринайсетгодишна, и пищеше в нощта, докато бягаше от горящата си къща. Цялата долина — всъщност каньон със стръмни брегове — беше в пламъци. Всяка постройка в новата твърдина гореше. Кошмарни същества със змийски вратове и широки криле плющяха във въздуха, понесли ездачи с лъкове, копия и странни оръжия, които съскаха при всеки изстрел.

Плачеше и търсеше семейството си, но в твърдината цареше хаос и объркване. Тук-там се съпротивляваха воини, но всеки, който вдигнеше копие, падаше след няколко мига, поразен от стрела или от някой от невидимите изстрели на странните оръжия.

Пред нея падна айилец, трупът му се затъркаля по земята. Тадвишм бе името му, от Каменно куче. Беше едно от малкото общества, които все още поддържаха цялост. Повечето воини вече не се свързваха с общество. Правеха свои братя и сестри тези, с които лагеруваха. Твърде често тези лагери бездруго бяха разпръснати надалече.

Тази твърдина трябваше да е различна. Тайна, дълбоко сред Пустошта. Как ги бяха намерили враговете?

Дете, едва двегодишно, проплака наблизо. Тава се втурна към него и го издърпа по-далече от пламъците. Домовете им горяха. С големи мъки бяха събрали дървото от планините в източния край на Пустошта.

Притисна детето до себе си и затича към по-дълбоките кухини на каньона. Къде беше баща ѝ? Чу внезапно свистене и едно от кошмарните същества кацна пред нея. Полата ѝ изплющя от изригналия вятър. На гърба на съществото седеше страховит воин, с шлем, наподобяващ главата на насекомо, с остри назъбени челюсти. Наведе съскащата си пръчка към нея. Тя изпищя от ужас, присви се гушнала бебето до себе си, и затвори очи.

Съскащият звук така и не дойде. Змийското същество изведнъж изврещя, Тава вдигна глава и видя как някакъв мъж се бори с иноземеца. На светлината от пожара видя лицето на баща си, гладко обръснато, както повеляваше старата традиция. Звярът залитна настрани и хвърли двамата биещи се на земята.

След няколко мига баща ѝ се надигна, стиснал меча на нашественика в ръцете си — острието бе потъмняло от кръв. Нападателят не помръдна, а зад него звярът скочи с вой във въздуха. Тава погледна нагоре и видя, че е последвал другите от ятото. Нашествениците се оттегляха, оставили след себе си отчаяни хора и горящи домове.

Гледката бе ужасяваща. Толкова много тела, десетки, лежаха плувнали в кръв по земята. Убитият от баща ѝ нашественик май беше единственият паднал враг.

— Събирайте пясък! — ревна баща ѝ, Роуан. — Изгасете пламъците!

Висок дори за айилец, с изумително червена коса, той носеше старото облекло в кафяво и жълто, със стегнати високо до коленете ботуши. Облеклото издаваше, че човек е айилец, затова много от тях го бяха изоставили. Да те знаят, че си айилец, означаваше смърт.

Баща ѝ бе наследил облеклото си от своя дядо, наред с една повеля. „Следвай старите пътища. Помни джи-е-тох. Бори се и пази честта.“ Макар да бе дошъл в твърдината само преди няколко дни, другите го послушаха, когато им изрева да гасят пожара.

След няколко часа уморените и плувнали в пот и кръв хора се събраха в средата на каньона и загледаха унило онова, което с толкова труд бяха градили няколко месеца. Беше пометено за една нощ. Баща ѝ все още носеше меча. С него насочваше хората. Някои от старите казваха, че да носиш меч било зло, но защо го казваха? Беше си само оръжие.

— Трябва да пресъградим — каза баща ѝ, загледан към руините.

— Да пресъградим? — извика един оцапан със сажди мъж. — Хамбарът изгоря първи! Няма никаква храна!

— Ще оцелеем — каза баща ѝ. — Можем да се преместим по-дълбоко в Пустошта.

— Няма къде да идем повече! — намеси се друг. — Гарвановата империя е известила Далечните и те чакат да ни избият на източната граница!

— Намират ни всеки път, когато се съберем! — извика трети.

— Това е наказание! — отвърна баща ѝ. — Но трябва да издържим!

Хората го гледаха. После, по двама или на малки групи, започнаха да си тръгват.

— Чакайте — каза баща ѝ и вдигна ръка. — Трябва да останем силни, да продължим да се борим! Кланът…

— Не сме клан — викна един с пепеляво лице. — Мога да оцелея по-добре сам. Никаква борба вече. Пребиват ни, когато се бием.

Баща ѝ отпусна меча, върхът му задра в земята. Тава пристъпи до него и загледа с тревога след другите айилци, докато се отдалечаваха. Бяха сенки и се стапяха в нощта като вихрушки прах, подети от вятъра. Не спряха да погребат мъртвите си.

Баща ѝ наведе глава и пусна меча върху засипаната с пепел земя.

В очите на Авиенда имаше сълзи. Не беше срамно да заплаче над тази трагедия. Беше се бояла от истината и вече не можеше да я отрече.

Онова бяха сеанчански нападатели, яхнали ракен. Гарвановата империя, Светлоносците от първото ѝ видение, бяха сеанчанците… а те не бяха съществували до средата на сегашния Век, когато армиите на Артур Ястребовото крило бяха прехвърлили океаните.

Не виждаше дълбокото минало на своя народ. Виждаше неговото бъдеще.

Първия път през колоните всяка стъпка я беше отвеждала назад, местеше я през времето към Приказния век. Този път като че ли виденията бяха започнали от някоя далечна точка в бъдещето и действаха назад към нейното време, всяко видение прескачаше назад през едно или две поколения.

Избърса стичащите се по лицето ѝ сълзи и направи следващата стъпка.