Среднощни кули

Глава 39 В Триделната земя

Авиенда отново се чувстваше на мястото си.

Имаше някакво успокоително съвършенство в Триделната земя. Влагоземците смятаха еднаквите цветове на пейзажа за скучни, но за нея бяха красиви. Шарки кафяво и жълто. Познати и благонадеждни, не като влажните земи, където и гледката, както и времето, се оказваха различни веднага щом се обърнеш.

Тичаше във вечерния здрач и стъпалата ѝ тупаха по прашната земя. За първи път от много месеци се чувстваше сама. Във влажните земи винаги имаше чувството, че я наблюдава някой враг, а тя не може да го види или нападне.

Не че в Триделната земя бе по-безопасно. Онова тъмно петно под храста надра бе гнездо на смъртоносна змия. Забършеше ли човек трънливите му клони, змията щеше да нападне. Беше видяла петима мъже да умират от тези ухапвания. Гнездото бе просто едно от многото рисковани места, които подминаваше в бяга си към Руйдийн. Но тези опасности бяха ясни. Можеше да ги види и да ги избегне. Ако умреше от ухапването на змията или паднеше под зноя на земята, вината щеше да е нейна.

Винаги бе за предпочитане да се изправиш пред врага или опасността, която можеш да видиш, отколкото да се боиш от скритото зад лицата на лъжливите влагоземци.

Тичаше в гаснещата светлина. Беше хубаво, че отново се поти. Хората във влажните земи не се потяха. Може би точно това ги правеше така необичайни. Вместо да оставят слънцето да ги топли, търсеха хлад. Вместо да влязат в добра палатка потилня и да се почистят, се потапяха във вода. Това не беше — не можеше да е — здравословно.

Нямаше да лъже себе си. Бе опитала от онези луксове и се беше забавлявала в баните на влагоземците, и се беше радвала на прелестните рокли, които Елейн я бе принудила да облича. Човек трябва да опознае слабостите си, преди да може да ги надвие. Сега, докато тичаше по полегатите склонове на Триделната земя, гледната ѝ точка за света се възвръщаше.

Забави крачка. Колкото и изкусително да беше пътуването в тъмното и спането през дневния зной, не беше разумно. Една погрешна стъпка в тъмното — и край на живота ти. Бързо събра сухи клонки от храста так и кора от ина’та и спря до една висока скала.

Скоро огънят пламна и оранжевата светлина заигра по каменната стена. По пътя беше убила малък гърбочеруп, извадила го беше от корубата и сега го одра и го набучи на шиш. Не беше най-вкусното ястие, но засищаше.

Отпусна се, загледана в пращящия огън, вдишваше миризмата на месото. Да, радваше се, че не бе Пътувала направо до Руйдийн, а задели време — колкото и ценно да беше времето — да потича в Триделната земя. Това ѝ помагаше да разбере какво е била преди и в какво се е превърнала. Авиенда Девата вече я нямаше. Беше приела пътя на Мъдра и това бе върнало честта ѝ. Отново имаше цел. Като Мъдра можеше да помогне народът ѝ да оцелее във време на най-тежки изпитания.

Свършеше ли това, щеше да се наложи да се завърнат в Триделната земя. Всеки ден във влажните земи ги правеше все по-слаби. Самата тя бе един чудесен пример за това. Там беше омекнала. Но как можеше да не омекне човек в онези земи? Трябваше да се махнат оттам. Възможно по-бързо.

Усмихна се, отпусна се по гръб на земята и затвори очи, та дневната умора да се стопи. Бъдещето ѝ изглеждаше много по-ясно. Щеше да посети Руйдийн, да премине през кристалните колони, а след това да се върне и да поиска своя дял от сърцето на Ранд. Щеше да се бие в Последната битка. Щеше да помогне да се съхранят останките от оцелелите айилци и да ги върне у дома, където бе мястото им.

Чу някакъв звук.

Отвори очи, скочи и прегърна Извора. Изпита задоволство от това колко инстинктивно потърси Единствената сила вместо копията, които вече ги нямаше. Запреде кълбо светлина.

В тъмнината наблизо стоеше жена в айилско облекло. Не кадин-сор или облеклото на Мъдра, а обикновено облекло: тъмна пола, жълто-кафява блуза и шал, забрадка. Беше на средна възраст и не носеше никакви оръжия. Беше спокойна.

Авиенда се огледа. Засада ли бе това? Или тази жена беше призрак? Някоя от възкръсващите мъртъвци? Защо не беше чула стъпките ѝ?

— Поздрави, Мъдра — рече жената и наведе почтително глава. — Може ли да споделя вода с тебе? Пътувам отдалече и видях огъня ти — кожата ѝ беше сбръчкана и не можеше да прелива — Авиенда можеше лесно да го долови.

— Все още не съм Мъдра — отвърна тя сдържано. — Сега правя второто си пътуване към Руйдийн.

— Значи скоро ще намериш много чест — рече жената. — Аз съм Накоми. Уверявам те, че не ти мисля злото, момиче.

Изведнъж Авиенда се почувства глупаво. Жената бе дошла при нея без извадени оръжия. Мислите я бяха разсеяли, затова не бе усетила приближаването ѝ.

— Разбира се, заповядай.

— Благодаря — Накоми пристъпи на светло и остави пътната си торба до малкия огън. Цъкна с език и извади от торбата няколко съчки да подсили пламъците. Извади и котле за чай. — Може ли малко вода?

Авиенда извади меха. Трудно можеше да задели и капка вода — все още бе на няколко дни път от Руйдийн, — но щеше да е обида да не откликне на молбата, след като вече бе предложила заслон.

Накоми взе меха, напълни котлето за чай и го сложи на огъня.

— Нечакана радост е — заговори тя, докато ровеше в торбата си, — да прекосиш пътя на жена, запътила се към Руйдийн. Кажи ми, дълго ли беше чирачеството ти?

— Много дълго — отвърна Авиенда. — Най-вече заради собствената ми упоритост.

— Аха. Имаш излъчване на воин, дете. Кажи ми, да не си от ония, дето отидоха на запад? Дето тръгнаха с оногова, когото наричат Кар-а-карн?

— Той е Кар-а-карн.

— Не казах, че не е — отвърна с лека насмешка Накоми, докато вадеше листа чай и билки.

Да, не беше го казала. Авиенда обърна гърбочерупа на огъня и стомахът ѝ изръмжа. Трябваше да сподели и храната си с Накоми.

— Може ли да попитам — рече Накоми. — Какво мислиш за Кар-а-карн?

„Обичам го“, помисли си мигновено Авиенда. Но не можеше да каже това.

— Мисля, че има много чест. И макар да не знае верния път, учи се.

— Живяла си с него значи?

— Доста — отвърна Авиенда. И за да е по-честна, добави: — Повече от други.

— Той е влагоземец — рече Накоми замислено. — И Кар-а-карн. Кажи ми, толкова ли прекрасни са влажните земи, както разправят мнозина? Реки, толкова широки, че не можеш да видиш другия бряг, растения, толкова пълни с вода, че се пръскат, като ги стиснеш?

— Влажните земи не са прекрасни — отвърна Авиенда. — Те са опасни. Правят ни слаби.

Накоми се намръщи.

„Коя беше тази жена?“ Не беше необичайно да срещнеш пътуващи из Пустошта айилци. Дори децата се учеха да се пазят сами. Но не трябваше ли Накоми да пътува с приятели, със семейство? Не носеше облеклото на Мъдра, но имаше нещо в нея…

Накоми разбърка чая, след това намести гърбочерупа над жаравата, за да се пече по-равномерно. От торбата си извади няколко ядливи корена. Майката на Авиенда винаги ги печеше. Жената ги постави в глинена съдина и я пъхна в жаравата. Авиенда не беше забелязала досега колко топъл е станал огънят. Откъде бяха дошли всички тези въглени?

— Изглеждаш притеснена — каза Накоми. — Не ми се полага да разпитвам чирачка за Мъдра. Но виждам тревога в очите ти.

Авиенда потисна гримасата си. Щеше да е по-добре тази жена да я остави на мира. Но пък я бе поканила да сподели водата и заслона ѝ.

— Безпокоя се за народа ни. Опасно време иде.

— Последната битка — отрони Накоми. — Онова, за което говорят влагоземците.

— Да. Друго ме притеснява. Влажните земи покваряват хората ни. Правят ги меки.

— Но влажните земи са част от съдбата ни, нали? Нещата, които Кар-а-карн е разкрил, както разправят… свързват ни по странен начин с влажните земи. Стига казаното от него да е истина.

— Не би излъгал за това.

Ято мишелови изпърха край тях в нощния въздух. Историята на народа ѝ — нещата, които Ранд ал-Тор беше разкрил — все още носеше скръб на много айилци. В Руйдийн Авиенда скоро щеше сама да види тази история: това, че айилците са нарушили клетвите си. Народът ѝ някога бе следвал, а после — изоставил Пътя на листото.

— Интересни мисли повдигаш, дете — рече Накоми, докато сипваше от чая. — Земята ни е наречена Триделната земя. Триделна, заради три неща, които ни е сторила. Наказала ни е заради грях. Изпитала е куража ни. Била е наковалнята, на която ни е изковала съдбата.

— Триделната земя ни прави силни. Тъй че напускайки я, ставаме слаби.

— Но ако сме дошли тук, за да бъдем изковани в нещо силно — заговори Накоми, — не намеква ли това, че изпитанията, пред които трябва да се изправим — във влажните земи, — са толкова опасни, колкото и самата Триделна земя? Толкова опасни и трудни, че е трябвало да дойдем тук, за да се подготвим за тях? — поклати глава. — О, но аз не би трябвало да споря с Мъдра, дори и чирачка да е. Имам тох.

— Никога няма тох в изричането на мъдри думи — рече Авиенда. — Кажи ми, Накоми, за къде пътуваш? От коя септа си?

— Далече съм от покрива си — отвърна жената с тъга. — И все пак близо. Може би той е далече от мен. Не мога да отговоря на въпроса ти, дете, не ми е дадено да разкривам тази истина.

Авиенда се намръщи. Що за отговор бе това?

— Струва ми се, че като сме нарушили древните си клетви да не вършим никакво насилие, нашият народ си е спечелил голям тох.

— Да — отрони Авиенда.

Какво прави човек, когато целият му народ е направил нещо толкова ужасно? Осъзнаването на това бе накарало много айилци да се предадат на безизходната скръб. Бяха захвърлили копията си или бяха отказали да съблекат бялото на гай-шайн — в знак, че народът им има неизплатимо голям тох.

Но те грешаха. Айилският тох можеше да бъде изплатен. Трябваше да бъде изплатен. Точно в това бе смисълът да се служи на Кар-а-карн, изразителя на онези, пред които айилците първоначално бяха положили клетвите си.

— Ще срещнем своя тох — каза Авиенда. — Като воюваме в Последната битка.

Тъй че айилците щяха да възвърнат своята чест. Изплатиш ли своя тох, забравяш за него. Да помниш грешка, която е била изплатена, беше нагло. Щяха да приключат. Щяха да могат да се върнат и никога вече да не изпитват срам за нещо станало в миналото. Авиенда кимна.

— И тъй — заговори Накоми и ѝ подаде чаша чай, — Триделната земя бе нашето наказание. Дойдохме тук, за да порастем и да можем да срещнем своя тох.

— Да — отвърна Авиенда. Беше ясно.

— Тъй че след като воюваме за Кар-а-карн, ще сме срещнали своя тох. И поради това няма да има причина да бъдем наказвани повече. Ако е така, защо да се връщаме в тази земя? Няма ли да е все едно, че търсим още наказание, след като тох е изплатен?

Авиенда замръзна. Но не, това беше глупаво. Не искаше да влиза в спор с Накоми, но мястото на айилците все пак бе в Триделната земя.

— Народът на Дракона — каза Накоми и отпи от чая си. — Това сме ние. Служенето на Дракона е било смисълът зад всичко, което сме правили. Обичаите ни, кръвните ни вражди, суровото ни обучение… самият ни начин на живот.

— Да.

— И тъй — заговори тихо Накоми, — след като Заслепителят на зрака бъде надвит, какво остава за нас? Може би затова толкова много отказаха да последват Кар-а-карн. Защото ги безпокоеше какво означава това. Защо продължаваме старите си порядки? Как намираме чест във враждите и взаимното си избиване? Защо ставаме по-твърди? Заради самата твърдост ли?

— Аз…

— Извини ме — каза Накоми. — Позволих си отново да се разбъбря. Боя се, че това ми е слабост. Хайде, да похапнем.

Авиенда се сепна. Корените със сигурност все още не можеше да са готови. Но Накоми ги извади и миришеха чудесно. Наряза гърбочерупа и извади от торбата си две калаени чинийки. Смеси месото с корените и подаде едната на Авиенда.

Тя опита колебливо. Беше вкусно, чудесно дори. По-хубаво от много пиршества, които помнеше в красивите дворци във влажните земи. Зяпна удивена в чинийката.

— Моля да ме извиниш — рече Накоми. — Трябва да се погрижа за естеството.

Усмихна се, стана и се отдалечи в тъмното.

Авиенда се хранеше тихо, притеснена от казаното. Тази чудесна храна, сготвена над огън от толкова скромни нещица, не беше ли доказателство, че разкошът на влажните земи е ненужен?

Но все пак каква щеше да е тепърва целта на айилците? Щом нямаше да чакат повече Кар-а-карн, какво щяха да правят? Да се бият, да. А после? Да продължат да се избиват в кръвни вражди? За какво?

Привърши с яденето и се замисли. Накоми не се върна. Притеснена, Авиенда тръгна да я подири, но не намери и следа от нея.

Когато се върна при огъня, видя, че торбата на Накоми и чинийката ги няма. Почака още, но жената не се върна.

Легна да спи, обзета от смътна тревога.