Среднощни кули

Глава 21 Отворен портал

— Помислихме, че ще е най-добре — каза Сеонид — да оставим една от нас да даде пълния доклад. Събрала съм сведения от другите за представянето.

Перин кимна разсеяно. Седеше на възглавнички в претъпкания с хора заседателен павилион, Файле бе до него.

— Кайриен все още е в хаос, разбира се — продължи Сеонид. Деловата Зелена беше рязка жена. Не зла или неприятна, но дори отношенията със Стражниците ѝ напомняха на тези на преуспяващ фермер с работниците му. — Слънчевият трон е останал незает от твърде дълго време. Всички знаят, че лорд Дракона е обещал трона на Елейн Траканд. Но тя се е борила, за да си осигури собствения си трон. Най-после е успяла, според сведенията.

Погледна Перин за коментар. Миришеше на задоволство. Той се почеса по брадата. Това беше важно и трябваше да внимава. Но мислите за обучението му във вълчия сън отвличаха ума му.

— Значи Елейн е кралица. Ранд трябва да е щастлив.

— Реакцията на лорд Дракона е неизвестна — продължи Сеонид все едно, че отметна още един въпрос в списъка си.

Мъдрите не правеха коментари и не задаваха въпроси. Седяха на възглавничките си, струпани една до друга като нитове на панта. Девите сигурно вече им бяха казали всичко, това.

— В голяма степен съм убедена, че лорд Дракона е в Арад Доман — продължи Сеонид. — Няколко слуха говорят за това — макар че, разбира се, има слухове, които го поставят на много места. Но Арад Доман е логичен избор за него като тактическо завоевание, а вълненията там заплашват да дестабилизират Граничните земи. Не съм сигурна доколко е вярно, че е пратил айилците там.

— Прати ги — каза Едара, без повече обяснения.

— Да — кимна Сеонид. — Добре, според много от слуховете той се кани да срещне сеанчанците в Арад Доман. Подозирам, че ще поиска клановете там да го подпомогнат.

Това наведе Перин на мисли за Малден. Представи си дамане и Мъдрите във война: Единствената сила раздира войнишките редици, кръв, пръст и огън се вихрят из въздуха. Щеше да е като Думайски кладенци, само че по-лошо. Потръпна. Все едно, от виденията — появиха се, щом Сеонид заговори — разбра, че Ранд е там, където казваше тя.

Сеонид продължи да говори за търговията и хранителните ресурси в Кайриен, Перин се улови, че мисли за странната виолетова стена, която бе видял във вълчия сън. „Идиот — каза си строго. — Слушай доклада.“ Светлина! Наистина беше лош водач. Никак не му беше трудно да тича пред вълците, когато го пуснеха да ловува. Защо не можеше да прави същото и за хората си?

— Тийр събира войски — обясняваше Сеонид. — Според слуховете лорд Дракона е заповядал на крал Дарлин да събира мъже за война. Сега в Тийр явно има крал, между другото. Любопитно събитие. Някои твърдят, че Дарлин ще тръгне в поход към Арад Доман, макар че според други трябва да е за Последната битка. Трети пък настояват, че ал-Тор възнамерява първо да победи сеанчанците. И трите възможности са допустими, а повече не мога да предложа, без сама да отида до Тийр — гледаше Перин и миришеше обнадеждено.

— Не — каза той. — Още не. Ранд не е в Кайриен, но Андор изглежда стабилен. Най-разумното според мен е да се отправя натам и да говоря с Елейн. Тя сигурно знае за нас.

Файле замириса притеснено.

— Лорд Айбара — каза Серин, — мислите ли, че кралицата ще ви посрещне радушно? Със знамето на Манедерен и след като си присвоихте титлата лорд…

Перин се навъси.

— И двете глупави знамена вече са свалени, а Елейн ще разбере нещата правилно, след като ѝ ги обясня.

— А моите войници? — обади се Алиандре. — Вероятно ще трябва да попитате, преди да прехвърлите чуждестранна войска на андорска земя.

— Ти няма да идваш — рече Перин. — Вече го казах, Алиандре. Ти ще си в Джеанна. Ще те прехвърлим там веднага щом се оправим с Белите плащове.

— Взето ли е някакво решение за тях? — запита Арганда и се наведе напред нетърпеливо и възбудено.

— Настояха за битка — отвърна Перин. — И пренебрегват поканите ми за по-нататъшни преговори. Реших да им дам битка.

Заобсъждаха това, макар скоро обсъждането да се превърна в спор какво означава да има крал в Тийр. Най-сетне Сеонид се покашля и отново насочи разговора към доклада:

— Сеанчанците са предмет на голямо обсъждане в Кайриен — каза тя. — Нашествениците, изглежда, се съсредоточават върху подсигуряването на земите си. Все още се разширяват на запад обаче и има редовни сражения в равнината Алмот.

— Разширяват се към Арад Доман — вметна Арганда. — Там наистина се мъти голяма битка.

— Най-вероятно — съгласи се Сеонид.

— Ако Последната битка дойде — каза Анура, — ще е изгодно да имаме съюз със сеанчанците — изглеждаше умислена, скръстила крака и седнала на извезаната си синьо-жълта възглавница.

— Те са оковавали Мъдри — рече Едара и твърде младото ѝ лице помръкна. Миришеше опасно. Гневно, но хладно, като миризмата на човек, който се кани да убие. — Не просто Шайдо, които заслужават съдбата си. Ако има съюз със Сеанчан, ще приключи веднага щом Кар-а-карн свърши работата си. Вече много от хората ми говорят за кръвна вражда с тези нашественици.

— Съмнявам се, че Ранд иска война между вас — каза Перин.

— Година и един ден — вметна кротко Едара. — Мъдри не може да бъдат взимани за гай-шайн, но може би сеанчанските обичаи са различни. Все едно, ще им дадем година и един ден. Ако не освободят пленниците, когато настоим след този срок, ще познаят копията ни. Кар-а-карн не може да иска повече от нас.

Павилионът затихна.

— Както и да е — каза Сеонид, след като се покашля за внимание. — След като приключихме с Кайриен, се срещнахме с отишлите в Андор да проверят слуховете там.

— Чакай — намеси се Перин. — Андор ли?

— Мъдрите решиха да пратят там Деви.

— Това не беше в плана — изръмжа Перин и погледна сърдито Мъдрите.

— Ти не ни командваш, Перин Айбара — отвърна кротко Едара. — Трябваше да разберем дали все още има айилци в града, или не, и дали Кар-а-карн е там. Твоите Аша’ман се подчиниха, когато ги помолихме за портала.

— Може да са ги видели — изръмжа той. Е, да, наистина беше казал на Грейди да прави порталите, както го помолят айилците, но беше имал предвид времето на заминаване и връщане. Трябваше да е по-точен.

— Е, не са ги видели — Сеонид го каза раздразнено все едно говореше на глупаво дете. — Във всеки случай не и някой, с когото не са имали намерение да говорят — Светлина! Той ли си въобразяваше, или наистина започваше да прилича много на Мъдра? Това ли правеха Сеонид и другите в айилския лагер? Да се учат да станат по-упорити? Светлината дано им помогнеше на всички.

— Тъй или иначе — продължи Сеонид, — беше разумно да посетим Кемлин. Не може да се вярва на слуховете, особено когато според един от тях в района действа Отстъпник.

— Отстъпник? — възкликна Гален. — В Андор?

Перин кимна и махна за нова чаша чай.

— Ранд каза, че бил Рахвин, макар че аз бях в Две реки, когато стана битката — цветовете се завихриха в главата му. — Рахвин се беше въплътил в един от местните благородници, мъж на име Габрал или Габил, или нещо такова. Използва кралицата — накара я да се влюби в него или нещо подобно — и после я уби.

Един поднос за сервиране тупна на пода и глухо издрънча.

Пръснаха се порцеланови чаши, чай плисна във въздуха. Перин се обърна рязко, изруга, а няколко Деви скочиха на крака, стиснали ножовете си.

Мейгдин ги гледаше объркано. Падналият поднос лежеше на пода пред нея.

— Мейгдин! — извика Файле. — Добре ли си?

Слънцекосата слугиня се обърна към Перин замаяна.

— Ако благоволите, милорд, ще повторите ли каквото казахте?

— Какво? Жено, какво не е наред?

— Казахте, че един от Отстъпниците се е настанил в Андор — отвърна с вече спокоен глас Мейгдин. Гледаше го остро, досущ като всяка Айез Седай. — Сигурен ли сте в това, което сте чули?

Перин се отпусна на възглавницата си и се почеса по брадата.

— Сигурен, колкото мога да съм. Доста време мина оттогава, но знам, че Ранд беше убеден. Би се с някого с Единствената сила в двореца на Андор.

— Името му е Гебрил — каза Сюлин. — Аз бях там. От чистото небе удари мълния и нямаше никакво съмнение, че беше Единствената сила. Беше един от Отстъпниците.

— Имаше един в Андор, който твърдеше че Кар-а-карн е говорил за това — добави Едара. — Каза, че този Гебрил използвал забранени сплитове по влагоземци в двореца, изкривявал умовете им, карал ги да мислят и правят каквото той пожелае.

— Мейгдин, какво не е наред? — попита Перин. — Светлина, жено, той вече е мъртъв! Няма от какво да се боиш.

— Извинете ме — каза Мейгдин и излезе, като остави подноса и счупения костенобял порцелан на пода.

— Ще поговоря с нея — каза малко смутено Файле. — Разстроена е, понеже разбра, че е живяла толкова близо до един от Отстъпниците. Тя е от Кемлин, знаете.

Другите кимнаха. Няколко слуги се разшетаха да почистят бъркотията. Перин разбра, че няма да получи повече чай. „Глупак. Повечето ти живот мина, без да ти поднасят чай. Нищо няма да ти стане, че не ти доливат чашата, щом махнеш с ръка.“

— Да продължим — рече той и се намести на възглавничките. Никога нямаше да му стане удобно да седи на тия проклети неща.

— Моят доклад приключи — заяви Сеонид, като се стараеше да не обръща внимание на слугинята, която почистваше парчетата порцелан пред нея.

— Оставам на предишното си решение — каза Перин. — Справянето ни с Белите плащове е важно. След това ще отидем до Андор и ще говоря с Елейн. Грейди, вие оправяте ли се?

— Напълно съм възстановен от болестта си, милорд, а Неалд е почти толкова добре.

— Все още изглеждаш уморен.

— Да — отвърна Грейди. — Но да ме изгори дано, по-добре съм, отколкото преди много дни в полето, преди да отида в Черната кула.

— Време е да започнем да изпращаме някои от бежанците по местата им — каза Перин. — С ония кръгове можете ли да задържите един портал отворен за по-дълго?

— Не съм напълно сигурен. Да си в кръг все пак е уморително. Може би дори повече. Но мога да правя много по-големи портали с помощта на жените, достатъчно широки, та през тях да минат фургони.

— Добре. Ще започнем с изпращането на простолюдието по домовете им. Всеки, когото върнем на мястото му, ще е камък, смъкнат от гърба ми.

— А ако не искат да си идат? — попита Трам. — Много от тях започнаха да тренират, Перин. Знаят какво иде и предпочитат да се изправят срещу него тук — с теб, — вместо да треперят по домовете си.

Светлина! Нямаше ли в този лагер хора, които да искат да се върнат при семействата си?

— Все пак има някои, които искат да се върнат.

— Някои.

— Не забравяйте, слабите и старите бяха върнати от айилците — вметна Файле.

— Огледах тези бойци — каза Арганда. — Все повече и повече гай-шайн излизат от ступора си, а когато го направят, са корави. Корави като истински войници.

— Някои ще искат да видят семействата си — каза Трам, — но само ако им позволиш да се върнат. Всички виждат какво е небето. Знаят какво предстои.

— Засега ще върнем тези, които искат да заминат и да останат по домовете си — заяви Перин. — Не мога да се оправя с другите, преди да съм приключил с Белите плащове.

— Чудесно — възкликна нетърпеливо Гален. — Имаш ли план за атака?

— Ами, мисля, че ако бъдат така добри да се подредят в боен строй, ще хвърлим по тях моите стрелци и преливащи и ще ги унищожим.

— Одобрявам — каза Гален. — Стига хората ми да могат да връхлетят и да разчистят боклука накрая.

— Балвер. Пиши на Белите плащове. Кажи им, че ще се бием и че те трябва да изберат място.

Но щом го каза, изпита странно съжаление. Беше си чисто прахосване да избие толкова хора, които можеха да се бият срещу Сянката. Но не виждаше никакъв друг начин.

Балвер кимна и замириса свирепо. Какво му бяха направили Белите плащове, та толкова ги мразеше? Прашасалият секретар беше обсебен от тях.

Заседанието започна да се разпада. Перин пристъпи до отворената страна на павилиона и загледа излизащите групи. Алиандре и Арганда тръгнаха към своите участъци на лагера. Файле вървеше до Берелайн. Странно, двете си бъбреха. Миризмите им издаваха, че са сърдити, но думите им звучаха приятелски. Какви ги крояха тези двете?

Само няколко мокри петна по пода в палатката бяха останали от изтървания поднос. Какво ѝ ставаше на Мейгдин? Поведението ѝ беше смущаващо. Твърде често биваше последвано от някаква проява на силата на Тъмния.

— Милорд? — гласът бе предшестван от тихо покашляне. Перин се обърна и видя, че Балвер чака зад него, стиснал ръце пред себе си. Приличаше на плашило — от ония, които децата правят от пръчки и ги обличат с ризи и палта.

— Да? — попита Перин.

— Случайно подочух някои неща от, мм, известен интерес, докато посещавах схоларите в Кайриен.

— Казвай.

Балвер заговори тихо:

— Първо, милорд, изглежда, че Чедата на Светлината са в съюз със сеанчанците. Това вече е всеизвестно и се безпокоя, че силата пред нас е поставена да…

— Балвер — прекъсна го Перин. — Знам, че мразиш Белите плащове, но тази новина вече ми я каза сто пъти.

— Да, но…

— Нищо повече за Белите плащове — Перин вдигна ръка. — Освен ако не е конкретна новина за силата пред нас. Имаш ли нещо такова?

— Не, милорд.

— Добре тогава. Какво още искаше да ми кажеш?

Балвер не показа никакво раздразнение, но Перин успя да подуши разочарованието му. Светлината знаеше, че Белите плащове имаха много неща, за които да отговарят, и Перин не винеше Балвер, но наистина ставаше досадно.

— Добре, милорд — продължи Балвер. — Бих се осмелил да заявя, че приказките за желанието на Преродения Дракон да сключи мирен договор със Сеанчан не са безоснователни. Няколко източника сочат, че е склонявал техния водач към мир.

— Но какво все пак е направил на ръката си? — попита Перин, докато разпръскваше поредния образ на Ранд от погледа си.

— Какво имате предвид, милорд?

— Нищо.

— В добавка — каза Балвер, докато бъркаше в ръкава си, — има смущаващо много от тези, които се разпространяват между улични крадци, джебчии и разбойници из Кайриен — извади лист с рисунка на лицето на Перин. Приликата беше притеснителна. Перин го взе намръщено. На листа нямаше думи. Балвер му подаде втори, също като първия. Последва трети, този път с рисунка на Мат.

— Откъде ги взе? — попита Перин.

— Както казах, милорд, раздават ги в определени кръгове. Явно са обещани големи суми на всеки, който може да представи трупа ви, въпреки че не мога да определя кой би извършил плащането.

— И си ги намерил тези, докато си посещавал схоларите в школата на Ранд?

Съсухреното лице на писаря не издаде никакво чувство.

— Кой си ти всъщност, Балвер?

— Секретар. С известни умения в разкриването на тайни.

— Известни умения? Балвер, не съм те питал за миналото ти. Смятам, че един човек заслужава правото да започне на чисто. Но сега Белите плащове са тук, а ти имаш някаква връзка с тях. Трябва да знам каква е.

Балвер помълча. Стените на павилиона изпърхаха от вятъра.

— Предишният ми работодател беше човек, когото уважавах, милорд — заговори Балвер. — Беше убит от Чедата на Светлината. Някои от тях могат да ме разпознаят.

— Бил си шпионин за това лице значи? — каза Перин.

Устните на Балвер се изкривиха надолу.

— Просто притежавам способността да запомням факти, милорд.

— Да, и си много добър в това. Службата ти ми е полезна, Балвер. Радвам се, че си тук.

Мъжът замириса доволно.

— Ако мога да кажа, милорд… Наистина е приятно да работя за човек, който не гледа на информацията ми просто като на средство да предаде или да компрометира хората около себе си.

— Хм. Май трябва да започна да ти плащам по-добре — каза Перин.

Това предизвика у Балвер мирис на паника.

— Няма да е нужно.

— Би могъл да поискаш по-висока заплата от много благородници или търговци!

— Дребни и незначителни хора — отвърна Балвер и като че ли потрепери.

— Да, но все пак би трябвало да ти плащам повече. Разумно е. Ако наемеш способен помощник за ковачницата си и не му плащаш достатъчно добре, той ще впечатли редовните ти клиенти и ще отвори нова ковачница отсреща на улицата веднага щом може да си го позволи.

— О, но вие не разбирате, милорд — каза Балвер. — Парите не означават нищо за мен. Информацията — това е важното. Факти и разкрития… те са като бучки злато. Бих могъл да дам златото на обикновен банкер, за да го насече на монети, но предпочитам да го дам на майстор ювелир, за да направи нещо красиво.

— Моля ви, милорд, позволете ми да остана прост секретар. Виждате ли, един от най-лесните начини да се разбере дали някой не е това, което изглежда, е да провериш заплатата му — Балвер се изкиска. — Разкривал съм не един наемен убиец или шпионин по този начин, да. Никакво заплащане не е нужно. Възможността да работя с вас сама по себе си е заплащане.

Перин сви рамене, но кимна и Балвер се оттегли. Перин излезе от павилиона и пъхна рисунките в джоба си. Безпокояха го. Готов беше да се обзаложи, че такива има и в Андор, пуснати от Отстъпниците.

За първи път усети, че се чуди дали наистина не трябва цяла армия, за да го опази. Мисълта беше притеснителна.

Вълната чудовищни тролоци заля върха на хълма, преодоляла последните укрепления. Ръмжаха и виеха, дебелопръсти ръце раздираха черната пръст на Салдеа и стискаха мечове, копия, чукове, криваци и други грозни оръжия. Кръв капеше от зурлите на някои, при други широко отворени, твърде човешки очи се вторачваха иззад криви клюнове. Черните им брони бяха настръхнали от остри шипове.

Мъжете на Итуралд стояха в стегнат строй в подножието на задния склон на хълма. Беше заповядал долният лагер да се вдигне и да се оттегли колкото може по-далече на юг покрай брега. Междувременно войската се бе оттеглила от укрепленията. С голяма неохота бе отстъпил високия терен, но да бъде изтласкан надолу по стръмния склон при щурма щеше да е гибелно. Имаше място за отстъпление, тъй че щеше да го използва, след като укрепленията така и така вече бяха загубени.

Разположи войските си точно в подножието на хълма, близо до доскорошния долен лагер. Доманските войници носеха стоманени шлемове и бяха нагласили пиките си с долния край забит в пръстта за повече стабилност: стоманените върхове сочеха към вълната тролоци. Класическа защитна позиция: три реда пиконосци и щитоносци, пиките насочени нагоре, успоредно на склона. Когато първият ред пики убиеше тролок, отдръпваха се назад и издърпваха оръжията си, оставяйки вторият ред да пристъпи напред и да убива. Бавно, внимателно оттегляне, ред след ред.

Двойна редица стрелци отзад започна да мята стрели и те се забиваха вълна след вълна в Тварите на Сянката, събаряха тела по склона. Търкаляха се надолу, някои още крещяха, пръскаха черна кръв.

Един тролок с орлова глава издъхна на върха на пика пред самия Итуралд. Ръбовете на клюна на съществото бяха нащърбени, а главата му — с две свирепи очи — седеше върху бичи врат, перата бяха покрити с някакво тъмно мазно вещество. Чудовището крещеше, докато издъхваше, с плътен и много смътно птичи глас — издаваше гърлените звуци на тролокската реч.

— Задръж! — изрева Итуралд, обърна и подкара в тръс коня си покрай редицата пиконосци. — Дръжте строя, да ви изгори дано!

Тролоците връхлитаха надолу по склона и умираха на остриетата на пиките. Бяха твърде много и дори редуващата се тройна линия пики щеше да бъде преодоляна. Но пък това беше забавяща тактика. Зад тях останалите му бойци започваха отстъплението си. Щом отбранителните линии отслабнеха, Аша’ман щяха да поемат защитата и да спечелят време за пиконосците да се оттеглят.

Стига Аша’ман да можеха да намерят сили. Много ги беше притискал. Твърде много. Не знаеше границите на възможностите им както при обикновените бойци. Ако успееха да прекършат настъплението на тролоците, армията му щеше да отстъпи на юг. Отстъплението им щеше да ги отведе до безопасния Марадон, но нямаше да ги пуснат вътре. Онези вътре бяха отхвърляли всеки опит на Итуралд за връзка. „Не съдействаме на нашественици“, беше неизменният им отговор. Проклети глупаци.

Добре, тролоците най-вероятно щяха да се престроят около Марадон за продължителна обсада, което щеше да даде време на Итуралд и хората му да се оттеглят на по-защитима позиция.

— Дръж здраво! — извика отново Итуралд, докато минаваше покрай участъка, където натискът на тролоците бе започнал да дава резултати. На върха на едно от укрепленията горе на хълма дебнеше настръхнала глутница тролоци с вълчи глави, докато събратята им връхлитаха надолу пред тях. — Стрелци! — извика Итуралд и посочи.

Последва залп от стрели и разпръсна вълчите чудовища или „Умовете“, както бяха започнали да ги наричат Заклетите в Дракона в армията на Итуралд. Тролоците си имаха своите банди и организация, но мъжете му често говореха за отделните същества според външните им белези. „Рогата“ за козли, „Клюновете“ за ястреби, „Мишците“ за мечки. Онези с вълчите глави се смятаха за едни от по-интелигентните. Някои салдейци твърдяха, че са ги чували да говорят на човешки език, за да се пазарят или да измамят противниците си.

Итуралд вече знаеше много за тролоците. Човек трябва да познава противника си. За жалост имаше огромно разнообразие в тролокския разум и нрав. И имаше много тролоци, съчетаващи физически белези от различни видове. Итуралд дори бе видял едно извратено изчадие с пера на ястреб и рога на козел.

Тролоците горе се опитаха да се махнат от пътя на стрелите, но голяма глутница изгърбени зверове зад тях ги тласнаха с рев надолу по склона. Тролоците бяха страхливи същества обикновено, освен когато бяха гладни, но ако ги подкараха настървено в атака, се биеха добре.

Чезнещите щяха да последват тази начална вълна. Веднага щом стрелците изчерпеха стрелите си и тролоците омаломощяха хората долу. Итуралд не гореше от нетърпение да дочака това.

„Светлина — помисли си. — Дано да успеем да ги изпреварим.“ Аша’ман стояха в далечината и чакаха заповед. Жалко, че не бяха по-наблизо. Но не можеше да рискува. Бяха твърде ценна придобивка, за да ги хаби напразно.

За щастие първите редици на тролоците гинеха от ударите на пиконосците, труповете им се гърчеха и трупаха на стена пред пиките… а чудовищата отзад се препъваха и падаха върху кървящите останки на своите. Останалите салдейци на Итуралд щяха да препуснат като възпираща сила срещу всеки, който пробиеше през взривовете на Аша’ман. След това пиконосците трябваше да успеят да се оттеглят и да последват армията в отстъплението. Щом подминеха Марадон, можеха с помощта на портали да се отдръпнат до следващата си избрана позиция, горист проход на десетина левги на юг.

Хората му трябваше да успеят да се спасят. Трябваше. Светлина, колко мразеше да е принуден да командва едно твърде бързо отстъпление като това.

„Запази твърдост — каза си той, без да спира да язди и да призовава бойците да се държат. Важно беше да чуват гласа му. — Онова момче е Прероденият Дракон. Ще спази обещанието си.“

— Милорд! — извика някой и охраната на Итуралд се раздели, за да пропусне едно препускащо задъхано момче. — Милорд, лейтенант Лидрин!

— Падна ли? — попита Итуралд.

— Не, милорд. Той… — момчето посочи.

Линията на пиките наблизо напираше напред, към тролокската вълна, вместо да отстъпва.

— Какво прави, в името на Светлината?! — Итуралд смуши Утринен сплит натам. Белият кон препусна в галоп, охраната му и младият вестоносец поеха с него сред тътен на копита.

Чу виковете на Лидрин над грохота на бойното поле. Младият домански офицер беше отпред, в челото на линията, нападаше тролоците с меч и щит и ревеше яростно. Мъжете на Лидрин бяха около него, за да го защитят. Пиконосците зад тях стояха смутени и объркани.

— Лидрин, глупако! — Итуралд дръпна юздите.

— Елате! — изрева Лидрин, вдигнал меча си пред тролоците. Изсмя се като обезумял, лицето му бе оплискано с кръв. — Елате! Ще се изправя срещу всички ви! Мечът ми жадува!

— Лидрин! — закрещя Итуралд. — Лидрин!

Мъжът се озърна през рамо. Широко отворените му очи бяха пълни с безумно ликуване. Итуралд беше виждал това преди, в очите на войници, сражавали се твърде дълго и упорито.

— Ще умрем тук, Родел — извика Лидрин. — Но ще ги взема с мен! Един или двама поне! Ела с мен!

— Лидрин, върни се и…

Лейтенантът пренебрегна заповедта. Обърна се и натисна напред.

— Върнете хората му — изрева Итуралд и замаха с ръка. — Затворете линията на пиките! Бързо. Не можем да…

Тролоците връхлетяха. Лидрин падна сред дъжд от кръв. Хората му бяха твърде силно притиснати и се разцепиха в средата. Пиконосците стегнаха редиците, но юмрук тролоци се стовари върху тях. Някои чудовища паднаха.

Повечето не.

Щом видяха пробива в отбраната, тролоците нададоха вой. Прииждаха, катереха се по труповете и се хвърляха срещу пиките.

Итуралд изруга и пришпори Утринен сплит напред. Във война, както и в работата на полето, понякога трябва да нагазиш до коленете в калта. Охраната му яздеше около него и затваряше процепа. Въздухът ехтеше от грохота на метал в метал, от мъжки крясъци и рев на чудовища. Бойният му кон мразеше да е толкова близо до Твари на Сянката, но беше добре обучен — беше му дар от един от мъжете на Башийр. Беше заявил, че един пълководец на Граничните земи има нужда от животно, което се е било с тролоци. Итуралд благослови войника наум.

Боят беше брутален. Челният ред пиконосци и тези зад тях започнаха да се огъват. Итуралд чу за миг гласа на поелия командата Анкаер — крещеше на мъжете да стегнат редиците. Звучеше отчаяно. Лоша работа.

Итуралд завъртя меча в Чапла на дънер — форма при езда — и посече през гърлото един тролок с бича глава. Дъжд гноясала кафеникава кръв плисна от раната и съществото падна назад върху едно чудовище с глава на глиган. Голям червен щандарт с кози череп и огън зад него се издигна на билото. Символът на бандата Гоб’лин.

Итуралд обърна коня си и той скочи встрани от пътя на удар на брадва, после го сръга напред и заби меча си в хълбока на тролока. Край него Уелборн и Лехинен — двама от най-добрите му мъже — паднаха, защитавайки го отляво и отдясно. Светлината да изгори тролоците!

Цялата линия се разпадаше. Той и хората му бяха твърде малко, но повечето от силите му вече се бяха изтеглили. „Не, не!“ — помисли си Итуралд, докато се опитваше да се изтръгне от боя и да поеме отново командването. Но ако се отдръпнеше, тролоците щяха да пробият.

Трябваше да рискува. Готов беше за такъв проблем.

Прозвуча сигнал за отстъпление.

Итуралд замръзна, заслушан с ужас в измъчения звук, прокънтял над бойното поле. Роговете не трябваше да свирят, освен ако той или някой от охраната му не дадеше заповед лично! Беше твърде, твърде рано.

Някои от другите сигналисти чуха сигнала и го подеха, но други не. Виждаха, че е твърде рано. За жалост това беше по-лошо. Означаваше, че половината пиконосци започват да се оттеглят, а другата половина държат позициите си.

Редиците около Итуралд се скъсаха, мъжете се пръснаха, докато тролоците връхлитаха срещу тях. Беше разгром, най-тежкият разгром, който бе понасял. Пръстите му изтръпнаха.

„Ако паднем, Тварите на Сянката ще унищожат Арад Доман.“

Изрева, стисна юздите и препусна назад от връхлитащата орда тролоци. Оцелелите от охраната му го последваха.

— Хелмке, Кутарис — ревна Итуралд на двама от мъжете си, здрави дългокраки доманци. — Идете при конницата на Дурхен и им кажете да атакуват центъра веднага щом се появи отвор! Капре, към конницата на Алин. Заповядай му да атакува тролоците на източния фланг. Сорентин, иди при Аша’ман! Искам тролоците да горят!

Конниците препуснаха в галоп. Итуралд пое на запад, там, където пиконосците още се държаха. Започна да събира задните редици и ги поведе към огъващия се участък. Почти успя, но връхлетяха мърдраали, врязаха се като змии през редиците на тролоците, удариха с мълниеносна бързина, а отгоре се спусна ято драгхари.

Вече се биеше за живота си.

Около него бойното поле бе пълен хаос: разбити редици, развилнели се в търсене на лесна плячка тролоци, мърдраали, напиращи да ги отблъснат от пътя си и да щурмуват малкото останали на позиция пиконосци.

Във въздуха полетяха огньове, пратени от Аша’ман към чудовищата, но бяха по-малки, по-слаби, отколкото преди няколко дни. Крещяха мъже, дрънчеше оръжие и зверският рев ехтеше сред валмата дим под небето с толкова черните облаци.

Итуралд дишаше тежко. Мъжете от охраната му бяха паднали. Най-малкото беше видял смъртта на Ставен и на Рет. А другите? Не ги виждаше. Толкова много загинали. Очите му бяха солени от пот.

„Светлина. Поне удържахме по-дълго, отколкото мислех, че е възможно.“

На север се вдигаха колони дим. Едно нещо поне бе минало добре — онзи Аша’ман, Тимот, си беше свършил работата. Втората група обсадни съоръжения гореше. Някой от офицерите му беше нарекъл лудост да отпраща един от Аша’ман, но един преливащ повече нямаше да е от значение в този погром. А когато тролоците нападнеха Марадон, липсата на тези катапулти щеше да е от голямо значение.

Утринен сплит падна. Тролокско копие, насочено към Итуралд, бе ударило ниско. Итуралд беше губил коне в битка и знаеше как да се претъркаля, но сега не успя навреме и чу как кракът му изпращя, щом се удари в земята.

Стисна зъби, решен да не умре паднал на гръб, и с усилие се надигна и седна. Не посегна към меча си — макар и да носеше знака на чаплата, — а грабна една захвърлена счупена пика и я заби в гърдите на приближаващия се тролок. Тъмната воняща кръв обля дебелия прът и потече по ръцете на Итуралд, докато тролокът врещеше и издъхваше.

Във въздуха се разнесе гръм. Не беше странно — облаците често тътнеха, понякога без връзка със зловещо изригващите мълнии.

Итуралд се надигна, избута тролока настрани и стисна пиката. И тогава го нападна мърдраал.

Итуралд посегна за меча си, макар да знаеше, че току-що е видял своя убиец. Дори само едно от тези същества можеше да повали дузина мъже. Да се изправиш срещу него със счупен крак…

Все пак се опита да се изправи. Не успя, падна назад и изруга. Надигна меча, готов да умре, докато съществото плавно се промъкваше напред.

Поне десет стрели се забиха в Чезнещия и той се олюля.

Итуралд примига. Тътенът ставаше все по-силен. Той се обърна и изумено загледа хилядите непознати конници, които атакуваха в строй тролокските редици и ги помитаха.

„Преродения Дракон! Той дойде!“

Но не. Тези мъже развяваха салдейското знаме. Погледна назад. Портите на Марадон бяха отворени и изтощените му оцелели бойци влизаха през тях. От бойниците хвърчеше огън — неговите Аша’ман бяха пуснати горе, на висока позиция над бойното поле.

Отряд от двайсет конници проби, връхлетя към мърдраала и копитата го стъпкаха. Последният от отряда скочи от седлото си и го посече с късата си брадва. По цялото бойно поле тролоците падаха посичани, прострелвани и пронизвани с пики.

Нямаше да продължи дълго обаче. Нови и нови чудовища се изсипваха от доскорошните му укрепления и тичаха надолу по склона. Но салдейската помощ щеше да стигне с разтворените врати и с унищожителния огън на Аша’ман. Останките от войската на Итуралд бягаха към спасението. С гордост видя как Баретал и Конел — последните мъже от охраната му — се затътриха пеша през полето към него; конете им несъмнено бяха мъртви, униформите им — оплискани с кръв.

Хлъзна меча в ножницата и издърпа копието от врата на Утринен сплит. Подпря се на него и успя да се задържи прав. Един ездач от салдейската войска подкара към него в тръс, мъж с мършаво лице, крив нос, черни рунтави вежди и късо подстригана брада. Вдигна окървавения си меч към Итуралд.

— Жив си.

— Жив съм — отвърна Итуралд; двамата от охраната му вече бяха почти до тях. — Ти ли командваш тази сила?

— Засега — каза мъжът. — Аз съм Йоели. Можеш ли да яздиш?

— По-добре, отколкото да стоя на краката си.

Йоели протегна ръка и го издърпа на седлото зад себе си. Кракът му изпищя от рязка болка, но нямаше време да чака за носилка.

Други двама конници взеха телохранителите му на конете си и след миг всички препускаха към града в галоп.

— Благословен да си — каза Итуралд. — Много дълго време мина обаче.

— Знам — гласът на Йоели прозвуча мрачно. — Надявам се да заслужаваш това, нашественико, защото действията ми този ден най-вероятно ще ми струват живота.

— Какво?!

Мъжът не отвърна. Просто го понесе на тътнещите копита на коня си през портата на спасителния град. Доколкото това беше спасение. Градът вече бе обкръжен от няколкостотин хиляди Твари на Сянката.

Мургейз излезе от лагера. Никой не я спря, макар някои да я поглеждаха озадачено. Тръгна към гората на север. Дърветата бяха дъбове, порасли далече един от друг, за да могат дебелите им клони да се разпрострат нашироко. Тя тръгна под тях и вдиша дълбоко влажния въздух.

Гебрил — един от Отстъпниците.

Стигна до място, където малко планинско поточе запълваше процеп между скалите и образуваше неподвижно прозрачно езерце. Високите скали около него бяха струпани като древен трон, съграден за висок петнадесет разтега великан.

Дърветата горе бяха пуснали листа, макар много от тях да изглеждаха болнави. Вятърът издуха една по-тънка кръпка облаци и пропусна пръсти слънчева светлина през забуленото небе. Лъчите грейнаха, пробиха бистрата вода и очертаха светли петна на дъното на езерцето. Рибки пробягаха между петната, сякаш за да огледат светлината.

Мургейз заобиколи езерцето и седна на един плосък камък. Звуците на лагера се чуваха отдалече. Смътен зов, глухи удари от забивани в земята колове, скърцане на коли по разровените пътеки.

Загледа се в езерцето. Имаше ли нещо по-отвратително от това да си пионка на друг? Да си принудена да танцуваш на конци като дървена кукла? В младостта си бе добре запозната с кланянето пред прищевките на другите. Това бе единственият начин да укрепи управлението си.

Тарингейл се беше опитвал да я манипулира. Всъщност в повечето случаи беше успявал. Имало беше и други също така. Толкова много, които я бяха тласкали в една или в друга посока. Десет години беше угаждала на най-силната фракция в момента. Десет години бавно беше изграждала съюзи. Беше свършило работа. Когато Тарингейл загина при лов, мнозина шепнеха, че кончината му я е освободила от влиянието му, но хората от най-близкия ѝ кръг знаеха, че тя вече е изминала дълъг път към премахването на влиянието му.

Помнеше самия ден, в който бе отхвърлила и последните, въобразявали си, че представляват реалната сила зад трона. Това бе денят, в който в сърцето си наистина бе станала кралица. Беше се заклела никога повече да не позволи друг да я манипулира.

А след това, години по-късно, беше дошъл Гебрил. След това Валда, който беше дори по-лош. С Гебрил поне не беше осъзнала какво става. Това бе притъпило раните.

Чу стъпки по нападали клонки. Някой се приближаваше. Светлината горе помръкна — по-тънките облаци се бяха изместили. Лъчите светлина угаснаха и рибките се разпръснаха.

Стъпките спряха до нея.

— Аз заминавам — каза гласът на Таланвор. — Айбара е дал разрешение на Аша’ман да правят портали, най-напред към някои от далечните градове. Отивам в Тийр. Според мълвата там отново има крал. Събира армия, за да се сражава в Последната битка. Искам да съм там.

Мургейз вдигна очи и се загледа през дърветата. Не беше истинска гора.

— Казват, че си упорит като Златоокия — промълви тя. — Че не си искал да отдъхнеш, че едва си заделял време да се храниш, че всеки миг си търсил начин да ме освободиш.

Таланвор не отвърна.

— Никога не съм имала мъж, който да прави това за мен — продължи тя. — Тарингейл гледаше на мен като на марионетка, Том като на красавица, която да спечели за романтична връзка, а Гарет — като на кралица, на която да служи. Но никой от тях не ме направи своя живот, не ме понесе в сърцето си. Мисля, че Том и Гарет ме обичаха, но като нещо, което да притежават и за което да се грижат. Не мислех, че ще си отидеш.

— Няма — промълви Таланвор.

— Отиваш в Тийр. А казваш, че не си отиваш.

— Сърцето ми остава тук — отвърна той. — Знам добре какво е да обичаш отдалече, Мургейз. Правил съм го години наред, преди да започне това нелепо пътуване, и ще го правя тепърва. Сърцето ми е предател. Може би някой тролок ще ми направи услуга и ще го изтръгне от гърдите ми.

— Колко горчиво — промълви тя.

— Даде ми изрично да разбера, че чувствата ми към теб са нежелани. Кралица и прост гвардеец. Чиста глупост.

— Не съм кралица вече.

— Не на думи, Мургейз. Но в ума си.

Едно листо падна в езерцето. Стегнато и свежо зелено. Трябваше да е поживяло много по-дълго.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита Таланвор. — Надеждата. Надеждата, която си позволявах да изпитвам. Докато пътувах с теб, докато те пазех. Мислех, че може би ще го разбереш. Че може би ще се отзовеш. И ще забравиш него.

— Кого?

— Гебрил. Виждам, че все още мислиш за него. Дори след това, което ти причини. Аз оставям сърцето си тук, но ти остави своето в Кемлин — с крайчеца на окото си го видя как се обърна. — Каквото и да си видяла у него, аз го нямам. Аз съм само един прост, обикновен тъп гвардеец, който не може да изрече правилните думи. Ти се умилкваше около Гебрил, а той почти те пренебрегваше. Така е с любовта. Кръв и пепел, та нали и аз правех почти същото с теб.

Тя мълчеше.

— Добре — каза той. — Точно затова трябва да замина. Ти вече си в безопасност и само това е важно. Светлината да ми е на помощ, само това ме интересува.

Обърна се и си тръгна, клонките запращяха под краката му.

— Гебрил беше един от Отстъпниците — каза тя.

Пращенето спря.

— Той всъщност беше Рахвин — продължи тя. — Завзе Андор с помощта на Единствената сила и принуди хората да изпълняват каквото той каже.

Таланвор изсъска, тръгна отново към нея през шумоленето на скършени вейки и сухи листа.

— Сигурна ли си?

— Сигурна? Не. Но е логично. Не можем да пренебрегнем това, което става в света, Таланвор. Времето, храната, която се разваля за миг, ходовете на този Ранд ал-Тор. Той не е Лъжедракон. И Отстъпниците са се развихрили.

— Какво би направил, ако беше на тяхно място? — продължи тя. — Ще събереш армия, за да завладееш? Или просто влизаш в един дворец и взимаш кралицата за своя любовница? Изкривяваш ума ѝ така, че да прави каквото ти пожелаеш. И спечелваш ресурсите на цяла държава с минимално усилие. Само с едно махване на пръст…

Вдигна глава и се загледа в далечината. На север. Към Андор.

— Наричат го Принуда. Тъмен, мръсен сплит, който премахва волята на жертвата. Предполага се, че не би трябвало да знам за съществуването му — тя въздъхна. — Казваш, че мисля за него. Това е вярно. Мисля за него и го мразя. Мразя себе си заради онова, което позволих да направи. И част от сърцето ми знае, че ако се появи тук и поиска нещо от мен, ще му го дам. Не бих могла да устоя. Но това, което изпитвам към него — това, което сплита страстта и омразата ми като два кичура в една плитка, — не е любов.

Обърна се и погледна Таланвор.

— Познавам любовта, Таланвор, и Гебрил така и не я получи от мен. Съмнявам се, че същество като него би могло да разбере любовта.

Таланвор я гледаше в очите. Неговите бяха тъмносиви, меки и чисти.

— Даваш ми отново онази чудовищна надежда. Внимавай какво лежи в нозете ти, жено.

— Трябва ми време да помисля. Би ли се въздържал, засега, да отиваш в Тийр?

Той се поклони.

— Мургейз, поискаш ли нещо от мен — каквото и да е, — трябва само да го изречеш. Мислех, че съм го казал ясно. Ще зачеркна името си от списъка.

И си тръгна. Мургейз се загледа след него. Въпреки тишината на дърветата и кротостта на езерцето в ума ѝ бушуваше буря.